Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (37)

1

Ширната империя кипеше в трескаво творчество. Крепости се издигаха, други се поправяха, трети се възобновяваха. Друмища се прокарваха, градски стени се заякчаваха. Навсякъде многобройното население на българското царство гъмжеше като трудолюбив кошер. Търговци чуждоземци кръстосваха всички друмища, от Белград и Средец до Охрид, от Драч и Солун до брега на Мраморно море. Занаятите процъфтяваха. Безброй стада изпълваха тучните ливади и пасбища, долините раждаха трендафил и маслина, житните ниви се люлееха в обилно злато, вековни гори застилаха склоновете на горди планини. Моретата даваха несметна риба, полетата раждаха лен и памук, грозде и ябълки.

Верни побирчии надзираваха точното изпълнение на законите за данъците и митата, предпазваха от злоупотреби и нечестивост. Милосърдни монаси управляваха многобройните болници, старопиталища и домове за сираци. Храбри войводи пазеха с войскарите си сигурността на друмищата. Почетни севасти раздаваха правда в името на царя. И тежко томува, който дръзваше да не изпълни точно закона, да злоупотреби с доверието на самодържеца. В мир и охолство живееше народът, свободен да говори езика на дедите си, да изповядва вярата на съвестта си.

Йоан Асен обикаляше всички области, наглеждаше работата по укрепяването, надзираваше справедливостта на севастите, верността на войводите, издирваше най-почтените и даровити люде, даваше им отговорни и важни служби.

Той бе обиколил вече всичките си нови земи и бързаше да се върне в Търновград, където приготовленията за сватбата на Елена с младия император бяха вече привършени. Нищо не бе пожалил Асен, за да направи достойно вено за дъщеря си. Опитни майстори бяха приготвили тежки килими и кебета, копринени дюшеци, напълнени с пух, юргани от аксамит и китайски креп, ленени чаршафи, скъпи кожи, шапки с щраусови пера, сандъчета от слонова кост, позлатени икони, кани от бронз и сребро, обуща от кордованска кожа, кристални съдове, килими от Арас и Персия, златни свещници.

Дъщерята на хемския самодържец не трябваше да има от какво да се учудва пред приказните богатства на Влахерна. И както навремето Борил бе дал на Мария вено, което бе смаяло целия свят, тъй сега Асен искаше отново целият свят да остане поразен от достолепието на българските княгини.

Последната крепост, която трябваше да наобиколи, беше Станимакашката. След това щеше да изпрати посолство в Константиновград, че е готов да потегли с Елена и цялото си семейство.

Звукът на длетото отекваше в равни, последователни удари в камъка. Там, върху едно скалисто възвишение, между яките стени на възобновената Станимакашка крепост, опитен майстор изчукваше каменен надпис в памет на завършеното дело.

Цар Йоан Асен, придружен от протосеваст Приязд, архимандрит Йоаким, абат Витлеем, севастократор Александър и севаст Алекси, наблюдаваше работата на майстора. Когато отекна и последният удар на длетото и чука, когато и последната буква биде завършена, те приближиха към скалата. Войводата Богдан помогна на царя да се изкачи по стръмните камъни и да достигне до самия надпис. Там пишеше:

„В лето 6739 от сътворението на света, индикт четвърти, от бога въздигнатия цар Асен, самодържец на българите и гърците, както и на други страни, постави Алексей севаста и изгради Асеновград.“

Асенова крепост…

Тъй я бяха нарекли благодарните жители на селището край бреговете на буйната Чая.

Беше краят на август. Ала постоянният вечерник, който задухваше всеки ден откъм дефилето, правеше това място приятно и прохладно въпреки южните горещини. Царят слезе от скалите, позагърна се в наметката си и даде знак да отидат да прегледат новата църква, построена на североизточния стръмен край на укрепеното възвишение. Тя бе построена на два ката, към втория, от които се отиваше по една прикрита галерия направо към жилището на севаста. Северната и източната стени служеха за крепостни зидове на калето. Над преддверието се издигаше четвъртита кула, която служеше за наблюдателница на тази църква-крепост. А над самата среда на църквата се издигаше кубе във вид на кръгла кула. Четвъртитата кула имаше от четирите си страни големи високи прозорци с леко извит свод на горния край. Това бяха най-големите отвори на църквата, освен двете врати, малките прозорчета на скалата и един прозорец на втория кат. Инак тя бе отвсякъде затворена, украсена само със слепи арки, слепи прозорци и слепи стълбове. Долната част служеше за склад на храни и оръжия, а горната бе посветена на света Богородица.

Дългият тесен кораб бе украсен също тъй с големи слепи арки, а мазилката бе изшарена с живопис. Стените бяха иззидани около самите едри скали, които бяха останали като под за долната част на църквата. Знатните посетители разгледаха стенописите, скромния иконостас, тъмните багри на иконите. Всичко в тази църква бе сурово, бранно, прилично на храм-твърдина. Царят остана доволен от прегледа. Похвали майстори и шаръчии. След това отиде да закуси в дома на севаста, защото го чакаше дълъг път. Сватбата трябваше да стане през септември, а лятото изтичаше вече. А в Търнов имаше още много грижи за уреждане, затова челото на самодържеца беше леко забулено.

От доста време бароните на Константиновград не му се бяха обаждали. И чудното им мълчание го изпълваше с неясна тревога. Освен това имаше и неприятности с гръцкия клир в новите земи, в който продължаваше да смята свой духовен баща патриарх Герман II от Никея, а не униатския търновски архиепископ — примас Василий.

Шипковите храсти леко се люлееха от неспирния ветрец. Миришеше на здравец. Смокините бяха наедрели и станали тъмноморави, като малки кандилца, залюлени връз гладките си сиво-зелени клони. Царят се загледа в меките очертания на огромните заоблени хълмове, в строгите профили на остро изрязаните в небето скали. Долу Чая буйно шумеше в бистрите си синьо-зелени води, които се виеха като дълга гъвкава змия между родопските възвишения. Неволно въздъхна. Тъй хубав бе светът, създаден за обич и мир между людете. А те го загрозяваха с неспирната си омраза, със завистта, която гризеше сърцата им, с подчинението си пред властта на злото. Ето, дори тъстът му, венгерският крал, бе охладнял и престанал да му пише, откак зет му се бе издигнал тъй високо между земните господари.

Изкачиха втората укрепена площадка, която водеше към най-високата част на възвишението — кулата на севаста. Колкото повече изпираха пътеката нагоре, толкова повече иззад крепостните стени израстваше огромността на кръгозора. Един зад друг се издигаха тъмнозелените гористи хълмове, които обграждаха от юг, запад и изток дефилето, над което се извисяваше селището, край двата бряга на Чая. В далечината се обточваше дълга синя ивица — Хема.

Ала нито величествеността на гледката, нито мекостта на времето не разведряваха потиснатото сърце на царя. Защо му се струваше, че е сгрешил нещо, като че ли вина гнети духа му. Не бе ли вина да бъдеш премного щастлив, премного задоволен, когато хиляди ставаха и лягаха незадоволени, изтерзани от злоба и ненавист, изгорени от копнеж: неволникът жадуваше да види родно небе, болният да оздравее, влюбеният да види съперника си сразен, старият да получи малко късче изминала младост, победеният да възвърне честта си…

Откъм бойниците се зачу глъч. Бързоног жребец изпираше стръмната пътека към крепостната порта и носеше морен гончия.

Идеха новини. От Търнов? От Драч? От Константиновград? От Солун? Царят даде нетърпеливо знак. По-скоро да спуснат моста и да пуснат гончнята без много разпити. Дали не носеше вест от близките му, дали не бяха здрави децата му… Севастът лично изтича надолу, провери книжата на гончията, прибра оръжието му. Книжата бяха в ред. Пропускът бе истински: дебела хартия, изпъстрена с царски печати, връз която бе изрисувано крило с огнен цвят.

Пратеникът идеше от юг. Войводата на Адриановград пращаше вести.

Йоан Асен нетърпеливо разкъса шнуровете на свитъка. Ръката му бе неспокойна. Й той сам не знаеше откъде го гнети тази странна тревога. Севастократорът Александър отправи към него остър взор. След това приближи към брата си с видимо вълнение.

Какво имаше в този свитък, та царят бе станал тъй страшно бледен?

Защо очите му бягаха по редовете с толкова чудна бързина, а зъбите му бяха стиснали тъй яко, до кръв, долната устна?

Бунт ли бе избухнал някъде, ромейски интриги ли бяха заплели нови крамоли, болест ли бе пламнала из някоя област?

Изведнъж Александър видя най-невероятното нещо.

Асен, кроткият, сдържаният, бе смачкал в гневен порив свитъка и го бе хвърлил на земята. След това бе минал край него, сякаш без да го види. Очите му блестяха в необуздан яд, ноздрите му тръпнеха побледнели. Той улови туниката си, сякаш искаше да я разкъса, след това изтича нагоре по тясната каменна стълба, към площадката на главната бойница. Като че ли въздухът не му стигаше.

Всички се изгледаха изтръпнали. Смутени. Поразени.

Какво се бе случило?

Александър полека се наведе, взе смачкания свитък несмело, сякаш се докосваше до змия. Какво криеше в себе си този пергамент, какво можеше да крие, за да накара най-добрия, най-тихия и мъдър мъж да избухне в такъв страшен изблик на ярост?

Севастократорът разгърна посланието, натисна го връз коляното си с длан, поправи смачканите места. Заби взор в ситните букви.

И дигна чело, жълт като восък.

Сън ли бе това? Не, невъзможно бе.

Той отново прехвърли набързо редовете, недоумяващ. Тъй невероятна бе вестта.

На 15 август в Константинопол бе пристигнал с 14 галери латинска войска бившият йеруеалимски крал Жан дьо Бриен. Посрещнат възторжено от бароните и народа, той се отправил към църквата „Света София“, където бе извършен бракът на дъщеря му Мария с малолетния Бодуен II, а сам Жан дьо Бриен бил коронясан за император-настойник. Това станало вследствие тайното решение, което бароните взели още през 1229 година, на съвета, който станал в Перуджия в присъствието на папата.

Всички отново се спогледаха, без да могат да намерят дума, с която да изразят удивлението си. Безсилни да изкажат негодуванието, което пламтеше в сърцата им.

Каква дързост! Какво вероломство! Какво ехидно коварство! Каква измама!

Александър и Йоаким бързо се спуснаха по стълбичката нагоре, подириха с тревожен взор самодържеца. Йоан Асен се разхождаше с гневни крачки нагоре-надолу по тясната площадка, скръстил ръце на гърба си, навел чело в тежка размисъл. Когато дочу стъпки, той се спря, извърна се. В очите му се таеше безкрайна скръб. Две горчиви гънки изпъваха устните му надолу, в презрителна гримаса.

Александър протегна ръце към него.

— Асене! Асене! Как е възможно! Каква обида! Какъв позор! Да дръзнат това, тия нехвелити латинци, тия провални измамници!

Царят поклати глава.

— Кой можеше да повярва, че съществува подобно притворство? Още през април на 1229 година! И оттогава те са криели тайната си, могли са толкова дълго да лицемерят, да ме мамят, да се преструват… О! Но аз ще узная кой е причината за това оскърбление! И тежко му тогава! Без да кажат нито дума, без да ме предупредят поне. Нека ми бяха казали, че се отмятат, нека ми бяха съобщили, че оттеглят думата си. Добре! Нямаше никога насила да им натрапвам дъщеря си — тук гласът на самодържеца трепна в горчива болка — нямаше насила да им стана император-настойник. Нима съм ги молил за това? Сами ми предложиха! Защо сега такова надменно оскърбление? Защо такава грозна изненада? Тъкмо сега, когато вече всичко бе готово. Когато веното на Елена е привършено.

Гъста червенина избликна по лицето на царя. Гласът му се задуши в остра болка и безсилен гняв.

— Да нанесат такава обида на чедото ми! Да го пренебрегнат! Да го опозорят! Една отхвърлена годеница… Като Евдокия Ласкарис! Кой ще я поиска вече… — и той повтори: — И защо трябваше да ми подготвят такава грозна изненада? Откъде такава дързост? Защо са мълчали толкова дълго?

— Невярата им иде от тоя, който в Перуджия ги е накарал да се отметнат от договора си с тебе — извика задавено севастократор Александър. — Да! Ясно ми е вече! Папата! Той е сторил това! Оттам иде всичко. Жан дьо Бриен е по-предан католик от тебе. Жан дьо Бриен е враг на алеманския император. Разбра ли? Разбра ли? А дързостта им иде от венецианските галери, пълни с пресни войски, които Бриен ще води против тебе! Затова са мълчали досега! Затова са чакали! Чакали са войски, подкрепления! Водили са преговори с Венеция, с фръзите, с Лудвиг! Ясно ли ти е сега? Затова Бриен напоследък непрестанно пътуваше, а наскоро бе ходил и във Венеция… Да… В него е надеждата им. От него чакат да закрепи империята им… Така, така е…

Царят го слушаше поразен. С широко отворени очи.

Александър имаше право. Така беше. Сега му ставаше всичко ясно. Латинските пратеници в Перуджия при преговорите между папата и Жан дьо Бриен… Да… Това не са били преговори между папата и Бриен, а между Бриен и латинците… Точно! Какъв глупец! И да не се усъмни досега! Да вярва тъй сляпо, тъй доверчиво… На хорската дума, на рицарска честност… Докога?

Каква наивност!… Все него ли щяха да мамят? Комнин, латинците… Не използуваха ли те добрината му, човешката му обноска, доверието, което им отдаваше? Не беше ли слабост да си добър, да бъдеш доверчив? Не беше ли глупост? О! Защо людете отвръщаха на благостта със зло, на добрата воля с измяна, на чистосърдечието с коварство?… Защо демонът бе по-силен и владееше слабите люде с несломимите си примамки?…

Александър се отправи към брата си, дигна ръка да докосне рамото му. Ала Йоаким му направи мълчаливо знак.

Нека го оставят сам със скръбта си. Нека първият изблик на горчивина и разочарование преминеше.

Те се оттеглиха на единия край на площадката, безгласни, впили очи в самодържеца, който се бореше с голямата си тъга: да загубиш и последната капка доверчивост в людете, да се усъмниш в себе си, да се разколебаеш в делото на целия си живот…

Родопският вечерник се усилваше все повече. Небето блестеше като разтопено злато, цялото изпълнено с розови облаци. На заник то гореше в ясен пурпур, а на изник бавно избледняваше в прозирна зелена мъгла. Зад островърхите скали, зад великанските хълмове едва личеше — ясно и огненочервено — чезнещото кръжило на слънцето.

Когато дигна чело и извърна лице, по сурово свитите му вежди, по решително сключените му устни можеше да се прочете непоколебимо решение. Асен устреми взор към юг, в очите му светеше нескрита закана.

Йоаким тихо приближи към него. Прекръсти го. Каза беззвучно:

— Не взимай прибързани решения. Не се води от оскърбените си чувства. Размисли.

— Размислих, светий отче.

— Не се подчинявай на първите си пориви. Не надценявай личната си обида. Ти си цар. И имаш само един дълг. Да служиш на народа и неговите нужди.

Самодържецът кимна с глава.

— Аз знам своя дълг, Йоакиме.