Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

2

Край брега на малката река се трупаха купища болни, които идеха да дирят облекчение за грозните си рани. Напуснали за малко убежището си, те пристигаха един по един, като се оглеждаха страхливо да не би някой да ги замери с камък или да пусне зло куче подир тях. Изнемощели, с последни сили, някои се влачеха по земята, като хленчеха непрестанно за помощ и милост. Някои едва имаха мощ да се домъкнат до брега. Когато стигаха до хладките, облекчаващи води, те се просваха безсилни и лежаха дълго, без да могат дори да издадат стон или поплак.

Тогава откъм манастира на Марбург слизаше слаба, восъчнобледа жена, с благи очи, която бързо преминаваше уличките на градеца, забулена като монахиня, със спусната над веждите качулка, препасала мършавата си снага с въже през кръста. Тя излизаше извън градските стени, стигаше до брега на реката и диреше с очи най-сломените, най-тежко пострадалите от проказа болни. Без да трепне, без да отвърне очи, тя гребеше вода и миеше страшните им рани. Нашъпваше им утешителни слова, галеше ги с мършавите си ръце по болните изстрадали чела.

Тъй я бе научил великият пророк на любовта.

Младата францисканка диреше най-отритнатите, най-презрените същества, за да излее връз тях горещата си обич. Без страх, без да мисли за своя живот, тя носеше утеха и радост за тия, които бяха от всички преследвани, от всички изоставени.

След това си тръгваше, все тъй тиха и смирена, следвана от благодарностите и благословиите на прокажените. Отиваше в манастира и се предаваше на молитви. С жесток пост и сурови лишения тя измъчваше тялото си, за да възвиси своя дух до чистотата на безплътието. В горещите дни не се прибираше на сянка, зиме живееше в незатоплена килия. Ядеше колкото да не умре от глад. Пиеше вода колкото можеше по-рядко. Затваряше очи за отмора само няколко часа в денонощието.

Винаги, когато се прибираше в самотната си килия, тя намираше оставено връз сламеника, на който спеше, по някакво послание, изпратено от грешния свят. Този път тя намери три свитъка, пристигнали от различни краища на земята, чрез верни гончии, които не бяха пожалили труд, за да предадат по-скоро посланията на господарите си.

Първото бе от венгерския крал. С изписани на копринена хартия слова той викаше дъщеря си в Пеща, като я молеше да прибере децата си от разните манастири, където ги бе дала за отглеждане, и да ги отведе при дядо им, който ги милееше и искаше да ги отгледа в своя двор, като им даде почит, достойна за рода им.

Елисавета скъса хартията на безброй дребни парченца.

Второто послание, написано връз бомбицин, бе от българската царица Анна, която заклинаше сестра си да се прибере с децата си в Търнов, където ще намери всичката почит и обич, която заслужава. Анна я уверяваше, че съдбата й е твърде близка до сърцата им и че ще сторят всичко, за да я възнаградят за преживените страдания.

Монахинята терциерка от ордена на свети Франциск Асизки поклати глава и въздъхна. Писмото от България отиде при посланието от Унгария.

Третото писмо беше от самия Хайнрих Распе. Тя дълго гледа поразена подписа на девера си, без да може да повярва на очите си.

Графът се разкайваше с горчиви слова за стореното, молеше я да му прости и я викаше обратно във Вартбург, където всички я чакаха с нетърпение и копнеж. Знатни женихи се бяха обадили за ръката й, тя можеше още да се омъжи. Бе млада. А още не бе изрекла калугерски обет.

Тъжна усмивка се изписа по бледото постническо лице на францисканката. Женихи… За нея имаше вече само един жених — Исус Христос.

Старата болка, мъката по покойния Лудвиг, отново прониза сърцето й — неутешимо, неизцелимо.

И третото писмо отиде при първите две.