Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

24

Малките къщички на Айзенах лежаха дълбоко затрупани от снежните преспи. Площадът пред църквата, улиците, всичко бе непроходимо. Цял ден непрестанно бе валяло. А когато мръкна, снежният вихър сякаш се засили. Цялото градче бе затихнало в безбрежна тишина. Всеки бързаше да се прибере у дома си по-рано, да се сгрее край приятния пукот на дървата в огнището. Вятърът виеше в комините и засипваше прозорците със снежен прах.

Към полунощ до прага на кметския дом застана немощна, морна сянка. Дигна вледенена десница и удари с мандалото по железния кръг. Звукът проехтя дълго и глухо в дълбоката тишина. Лавнаха едри псета, задърпаха синджирите си зад портата. Никой не отвори.

Отново жената дигна ръка, пусна тежкото мандало. След това притисна малкото си дете до себе си, уви го в наметката си. Другото се държеше за полите й. Двете по-големи стояха малко по-надалеч, с вързопи дрехи и покъщнина в ръце.

Най-сетне вратата се полуоткрехна. Яви се стар прислужник, който триеше сънливо очи.

— Каква е тая среднощна врява, за бога! Време ли е сега да се иска милостиня!

— Аз моля подслон за през нощта… — пошъпна жената. — Ако не заради мене, смилете се за невръстните деца…

Откъм двора прогърмя гласът на кмета:

— Прибирай се, Йохан! Що за дързост! Пусни кучетата!

Зад прегърбената снага на слугата застана снажната осанка на градския първенец.

— Какви времена станаха… Човек не може да дремне миг от крадци и скитници! Какво искаш, жено!

Той дигна високо ръчния фенер, който носеше в десницата си, с другата си ръка се загърна по-добре, за да се запази от устрема на вихъра.

Жълтият пламък пресече с ярък сноп светлина мрежата на снега, освети лицето на жената, полузакрито зад качулката на вълнената наметка. Кметът застана смразен на мястото си, неспособен да каже нито дума. Пред прага му стоеше в смирена просба самата ландграфиня.

Елисавета!

Той разтвори широко очи, като пред някакво страшно видение. След това безшумно и бързо притвори портата, дръпна катанеца, залости. Кой би дръзнал да прибере в дома си изгонената от Хайнрих Распе вдовица с децата й? Нямаше ли още следния ден да увисне на въжето, или да бъде отведен на мъчения връз градския площад?

На много порти почука тази нощ Елисавета и навсякъде намери все същите неверни и жестоки люде, все същите безмилостни сърца, загрижени единствено за живота и имота си.

Ландграф Лудвиг бе мъртъв. Бяха донесли от далечния Отранто осоленото му тяло, увито в кожи, и го бяха погребали. На негово място заставаше всесилен и неумолим вторият син на старата София. Кой можеше да се противопостави на тяхната воля сега, когато младата вдовица бе изпаднала в немилост? Всеки трепереше да не изгуби благоволението на новия владетел. Каква полза да играеш с живота си, за да отдадеш покровителството на една преследвана жена?

Елисавета и децата й пребродиха всички улици, излязоха извън града, поеха по затъналия в преспи друм. Да можеше да стигне до бамбергския епископ, брат на покойната кралица Гертруд… Ала пътят бе труден и далечен. Тази нощ те щяха да замръзнат по друмищата, затрупани от ледените виелици, разкъсани от вълците. Тя прибра децата около себе си, закри ги с наметката, коленичи заедно с тях на снега. Горещи сълзи изгаряха лицето й. Да можеше бог да се смили поне над невинния младенец, който спеше в ръцете й.

Погледът й падна връз далечна светлина точка. Някоя бедняшка хижа бдеше в нощта. С последни сили Елисавета се привдигна, разбута децата, които бяха почнали да замръзват, замаяни от студа, скръбта и умората. Гаснещите им очи издаваха, че са близо до смъртно изтощение. Почисти личицата им от нападалия сняг, разтри вкочанясалите им ръчички, почна да ги стопля с дъха си.

— Ето там, не е далече, може би ще се съжалят над нас. Хайде, още малко, още малко.

Те се повлякоха, заловени един зад друг, затъващи в преспите, заслепявани от вихъра. С грозен писък вятърът свиреше в ушите им неволята на сирака и вдовицата. Сякаш триста гладни вълци виеха в нощта. Устните им заледяха, покрити със скреж. Светлината ставаше все по-голяма. Едно куче изскочи внезапно зад къщурката, хвърли се към тях. Почна да лае високо и тревожно. Ала не посмя да ги докосне. Само няколко пъти ги подуши с неспокоен устрем. Сякаш разбираше, че не за зло идват тия люде при тях, а сами диреха добра дума и човешка обноска.

Вратата на хижата се отвори. Някакъв висок човек, застана на прага. Вятърът заглушаваше гласа му.

— Кой е там?

Той нагази в снега, повика кучето си, ала то не се отзова, а продължи неспокойно да се обажда. Тогава дърварят слезе надолу по затрупаната пътека, като се мъчеше да долови нещо в гъстата виелица. На мястото, където обикаляше кучето, се чернееше нещо.

— Хей! Момчета! — извика той на синовете си.

Момците се притекоха, помогнаха му да разрови снега. Там лежаха без свяст една жена и четири малки деца. Дигнаха ги на ръце, отнесоха ги в колибата.

— Майко, хвърли повече дърва в огнището… — каза мъжът. — Виж какви гости ти носим. Накъде ли са се запътили тия пътници в такова време?

Когато дърварката свали наметката от лицето на непознатата, за миг й се стори, че сърцето й спира да бие. Изпули очи.

Пред нея лежеше ландграфинята. Господарката на тая страна. Майката на законния наследник, който тихо стенеше в смъртния си сън със замръзнали ръце и крака.

Едрите мъже стояха поразени край прага, без да смеят да си поемат дъх.

— Господи — простена жената — как могат людете да бъдат тъй зли и неблагодарни. Да изгонят нашата владетелка, нашата светица. Господи, накажи Хайнрих Распе! Мъртва е вече нашата закрилница.

И тя падна на колене, като избухна в несдържан плач.

Елисавета отвори полека очи и спря ясните си тъжни зеници връз нея.