Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (15)

14

Бялата лявогрива кобила на царицата премина като ясна денница през здрачната утрин, като светла диря, след която никнат само благословии и нежна преданост, Защото всеки, който зърнеше великолепното снежно животно — подарък от бдинчани — покрито с бяло покривало, с посребрени стремена и подкови, знаеше, че някоя щедра мисъл е накарала милостивата царица да напусне високите си покои и да преминава Боярския рът, следвана от людете си и многобройни стражи: все едно дали в болницата „Свети Димитър“ щеше да обиколи страдащите, или носеше утеха в някоя вдовишка къща, или щеше да посети стара обител с ценни и все честни дарове.

Всеки ден стотици люде из Търнов и околностите получаваха хляб, облекло или пари от палата. Божеци и сираци намираха подслон и закрила. Онеправдани идваха да изкажат болките си — уверени, че ще получат правда.

И навсякъде се издигаше горещ шъпот:

— Анна… Анна… Бог да я поживи.

Ала най-често тя обичаше да прави благодеяния тайно от всички, да издирва скритите, свенливи бедни, които не можеха да протегнат ръка, да изкажат гласно болката си. Затова натоварваше преданата си Росица да й донася за всеки подобен случай и без да подозре някой, помощта идваше неусетно там, където бе най-нужна. Сираци получаваха нечакана помощ, бедни моми биваха дарявани с богати чеизи, търговци вземаха заеми и подкрепяха застрашената си търговия.

В едно близко селище бе избухнал пожар, който бе унищожил стотици къщи. И сега, веднага след втората утринна, царицата отиваше да навести пострадалите люде и да види с какво може да им се помогне. Придружаваха я госпожа Росица, францисканецът Джовани де ла Верна, който бе донесъл писмо от Тюрингия, дъщерите на протосеваста: Руна и Йова, презвитер Добрейшо, абат Витлеем и прахтор Диман. Тридесет конника ги вардеха от близко разстояние, обградили колите с храни и дрехи, както и двете мулета, натоварени с торби злато и сребро, предназначени за най-пострадалите.

Времето бе топло и ясно. Бледото утринно небе се отразяваше кротко в изнизващите се води на Етъра, край чийто бряг се виеше друмът за Царева ливада в бавни и широки завои. От другата страна на друма се издигаха възвишения, обрасли с тъмна зеленина, високи скали, надвиснали в заплаха, напечени от слънцето, обсипани с кичури изтравниче, навсякъде цели закрити от бял лиляк. Анна разговаряше с людете си, споделяше впечатленията си, питаше за имената на някои цветя, ала повече мълчеше, загрижена от бедствието, което трябваше да подпомогне. Нямаше ли нейната грижа да бъде капка вода за гинещ от жажда?

Друмът се разшири, скалите се отдръпнаха, възвишенията се снишиха. В далечината почнаха да се жълтеят поляни, цели покрити с иглика и кантарион. Шипковите храсти трепереха, залюлени от вятъра, нацъфтели в бледа руменина. Минаваха стада белорунни овци сред равния, еднообразен звук на хлопатарите. После отново се зареждаха скали и възвишения.

Внезапно бялата кобила на царицата започна да пръхти, да изправя уши, да трепери с цялото си тяло. Жилите на врата й се изопнаха, надути като въжета, тя спря и започна да се дърпа назад.

Анна пришпори, удари леко с камшика. Изведнъж от устата й се изтръгна сподавен вик. Докато успеят да го отстранят, из крайпътните храсти изскочи някакъв човек, улови кобилата за юздите и започна да говори бързо и несвързано.

Бръснатата му глава бе покрита с грозни рани, връз подпухналото му лице течеше кръв, смесена с гной, през парцаливата му дреха се провиждаше мършавото тяло, изпъстрено с подутини и белези. Някъде дори личаха кости, оголени от месото. Обзети от отвращение и ужас, царските люде се разпръснаха с остри писъци:

— Прокажен! Прокажен!

Абат Витлеем се спусна към нещастника:

— Пускай веднага юздите!

Прокаженият се дръпна назад като смъмрено куче. Ала в това време пристигнаха стражите с високо издигнати, обнажени мечове.

— Оставете! Недейте! — извика царицата.

Ала докато гласът й стигне до ушите им, прокаженият лежеше на друма, съсечен на късове.

— Проклето куче! — извика стратор Данко. — Колко пъти им е казано да не обикалят по пътищата, които водят за града. Гората и пещерите са за тях!

В това време Росица, Йова и Руна помогнаха на царицата да слезе от седлото и подкрепяйки я, я отведоха настрани, към един рид, от който не се виждаше грозната гледка. Бледна и разтреперана, Анна седна връз един изсъхнал, повален някога от мълния бук и дълго остана замислена. Изплашени, царските люде се мъчеха да отвлекат мислите й от преживяното, да я развлекат и насърчат. Най-сетне тя въздъхна, поклати глава и каза:

— Това не може да трае повече така. Не. Така не може. И това са хора, човешки души… Трябва да се погрижим за тях. В пещерите и в горите… Като диви зверове… Не бива.

Анна закри очи с ръце. Хълцания я разтърсиха. След това трепна, дигна бледо лице, ослуша се. Зад хълма се чу кротко и скръбно цвилене. Тя погледна людете си. Белоснежната кобила, до която се бе докоснала ръката на прокажения, трябваше да бъде пожертвувана.

Анна отново отпусна глава и закри лицето си. След малко в синия прозрачен въздух се издигна тънък стълб дим. Стражите бяха донесли дърва от близката гора и бяха подпалили труповете на неизцеримо болния и животното.

— Навсякъде се шири тая страшна болест… — въздъхна брат Джовани — и в Тюрингия е пълно с болни, и в моята родина Асизи, навсякъде.

Царицата живо се извърна към него:

— И какво правят за тях там?

— В последно време консулите на нашата община решиха да се построи, далеч в планината, приют за тия болни. Който веднъж влезе в него, няма право да излезе до края на живота си. А имотите и парите им се изземват за издръжка на приюта. Има милостиви духовници, които им носят от време на време храна и облекло. Най-често това са наши братя францисканци. Който се разболее, сам е длъжен да обади на общината и да отиде в приюта. Пред прага му той си взима завинаги сбогом със света и влиза при тия живи погребани. А който обади за някой болен, който се крие, получава награда.

Очите на Анна заблестяха.

— И тук ще построим подобен дом… — Тя посочи с ръка. — В тая планина, за помен на оня нещастник. Ето, още сега да почнем да събираме пари. Аз записвам триста златици.

Кой по три, кой по десет златици, кой по няколко аспри, всеки даваше своята лепта. Царицата смяташе да събере нужните пари и да заповяда веднага строежа на приюта.

— Нашият велик учител Франциск също тъй съжаляваше от сърце прокажените… — каза тихо Джовани де ла Верна. — Веднъж той пътувал сам, на кон, посред равнината, която се намира в полите на асизкия хълм. Потънал в мислите си, той не забелязал как на пътя му се изпречил един прокажен. В първия миг, обзет от погнуса и страх, той бил готов да се върне или да го отмине. Ала после, обзет от състрадание, той слязъл от коня, уловил ръката на болния и я целунал. Когато дигнал глава — прокаженият бил изчезнал.

Францисканецът скръсти ръце, замисленото му лице остана почти цяло закрито от качулката на наметката. Той каза съвсем тихо, като на себе си:

— Не за пръв път господ Исус му показваше своето присъствие.

Анна се прекръсти, след това попита:

— Брат Джовани, ти виждал ли си знаците по ръцете му?

Францисканецът кимна утвърдително:

— С очите си. Когато, преди да умре, го положиха според волята му на голата земя, покрита само с пепел, той поиска да смени дрехите си с тия на пазача на църквицата „Порциункола“, за да се раздели от живота, без да има нищо свое, в пълна и съвършена бедност. Тогава ние видяхме раната, която той закриваше с изсъхналата си, прозрачна десница, между петото и шесто ребро. После, когато издъхна, тялото му, което бе съвсем потъмняло от дългата болест, изведнъж стана бяло като сняг, а раната стана алена, като свеж трендафил. А в пробитите му ръце и крака се чернееха гвоздеите от корава плът. Така Исус Христос дари свети Франциск със стигмати и го направи свой знаменосец. Това стана преди две години, на планината Алверния, където в последно време светецът живееше вече съвсем усамотен, далеч от света и людете, в една килийна, направена от клони.

Братът млъкна, сведе чело в безмълвна молитва.

Лекият утринен ветрец люлееше гората в тих, непрестанен шум. Птици излитаха в синевата с радостен порив.

— Моята сестра — Елисавета не се ли записа в третия орден? — попита тихо Анна.

— Не още. Но има това желание. Тя и без това по душа и сърце е родена францисканка. На свят ден тя не слага празничните брокатени ръкави преди меса. А в неделя, когато четат известни места от Евангелието, тя си сваля огърлиците, пръстените и гривните, а тънкото си було спуща над челото.

— Научих, че и бившият йерусалимски крал Жан дьо Бриен се записал в третия орден. Нали в него могат да влизат светски лица, без да се отделят от задълженията си към близките си?

Брат Джовани изгледа внимателно царицата. Да не би и Анна да искаше да стане францисканка?

— В третия орден всеки може свободно да влезе, без да се отказва от светския си живот, стига да има милостиво сърце, стига да е пречистил душата си от гордостта и омразата… А ти, милостива царице, която винаги си била истинска и благочестива християнка, можеш да се смяташ близка на нашето учение.

Тя скочи, огледа се.

— Готово ли е всичко? Тръгваме.

Капеланът на царицата, абат Витлеем, отстъпи коня си на Анна и взе един от тия на стражите. Тръгнаха в бърз раван, за да стигнат навреме.

Още отдалече личеше, че селището е било постигнато от беда. Оголените, обгорели стени, димящите развалини, людете, които непрестанно се лутаха около тях с вдигнати ръце и проточен хленч. Злото беше по-голямо, отколкото се предполагаше. Почти цялото село бе останало без подслон и храна. Когато зърнаха идващите гости, пострадалите се спуснаха към тях, обсипаха ги с молби и оплаквания. Никой не подозираше, че дребната жена, облечена в тъмносиня руба от вълнен брабантски плат, можеше да бъде нещо друго, освен съпругата на някой от знатните посетители.

Анна слушаше внимателно, караше госпожа Росица да си взема бележки и отправяше натъжен и топъл взор към нещастниците. Полека-лека людете се отпуснаха и изказаха пред изпроводените от царя посетители всичките си болки.

— Прахторът ни взе глоба, защото сме правили магия на Румяна, Бенчовата дъщеря… — викаше една младолика жена с рано побелели коси. — Наклеветиха ни завистливи съседи! Ние магии не правим! Да ни се върне глобата! Кажете на царя!

— Стига глаголствува… — я пресече севастът на селото. — То високото място с твоите магии ще се занимава…

— Тъй е то… — изплака жената. — Бог високо, цар далеко… А с тая глоба щях да си купя памук, за да изтъка нещо на момите си… Тъй е то. Тия пари си ги бях събирала аспра по аспра…

— Кои са тия съседи! — се обади внезапно дребната жена в тъмносиня, простичка руба.

— Сестреницата на севаста! — доби дързост набедената. — Ей там живеят! — и тя посочи една от малкото оцелели къщи, измазана с тъмноалена боя, с дървени капаци от двете страни на покритите с пергаментова хартия прозорци. — Извикайте я, нека да се закълне, самовилата проклета! — И получила още по-голяма смелост от присъствието на тая жена с милостивите сиви очи, тя добави: — Знам аз в чий джеб отиде тая глоба!

Лицето на севаста се покри с гъста червенина. Той задиша тежко, прехапа устни.

— Недейте слуша тая несвястна жена! Не й е за първи път да…

Няколко гласа го пресякоха:

— Права е! Права е невяста Магда! Нека пред тия царски люде да се каже всичко: Иван на Мартина го осъдиха да плати две жълтици, защото влязъл нощем с брадва в двора на Диме Куция, ала той не плати нищо, защото прати на севаста две бъчонки ракия. Така е. Дано стрела го прониже! Когато Тодор на Петкови открадна коня на сирака Андрея, пак нищо не биде наказан! И сега ще е така! Който най е пострадал, най-малко ще получи, а който не му е изгоряло нищо, ще вземе най-много! Но кой ще го каже на Асен и Анна! Нашата майчица Анна! Боже, запази я!

Росица неволно хвърли поглед към царицата, която й направи знак да мълчи. След това грижливо си отбеляза всичко, от което се оплакваха людете. Отидоха в развалините, записаха си имената на тия, които най-много са пострадали, раздадоха пари, дрехи, храна.

— От името на царя… — казваше Витлеем.

Ала внезапно стана нещо неочаквано.

Когато в една по-здрава къща момата на стопанина пристъпи да почерпи гостите и дигна взор към дребничката жена, която бе седнала най-накрая на миндера, плах вик замря на устните й, тя изтърва пъстрогледжосаната паница, бързо и смутено се огледа наоколо си.

— Царицата!

Всички наскачаха поразени, впиха очи в жената с чудните, благи сиви очи и сами се изумиха на простотата си. Това бе наистина Анна, царицата, която обикаляше народа си и се грижеше за него. Не само дъщерята на стопанина я бе виждала в Търнов, ала никой не бе помислил за миг дори, че някога царска стъпка ще мине през селото им, отправена от неспирна и бдяща тревога.

Парици и отроци паднаха на колене, докосваха с благоговение устни до ръкава й.

— Добре ни дошла, честита царице!

Мълвата се пръсна за миг навсякъде. Гъсти тълпи люде се натрупаха около къщата, изпълниха дворчето, качиха се по плетищата, задръстиха уличките.

Анна бе дошла. Това не бе сън. Най-горещото им желание, най-невероятният им блян се бе изпълнил.

На следния ден дойдоха побирчии и прахтори от Търнов, назначиха нов севаст, върнаха глобите, раздадоха справедлив съд, наказаха войводата на местността, загдето не е надзиравал добре работата си.