Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (41)

5

След като се отби за малко в „Света Петка“ и помоли утеха и напътствие от светите мощи, царят отиде в работната си, за да разпрати писма до всички митрополити, в които им съобщаваше за отхвърлянето на унията с Рим.

Седнал до работната му маса, дълбоко замислен, той завари да го чака севастократор Александър.

Йоан Асен се отправи бързо към брата си, протегна му ръка, загриженото му лице се поразведри. Александър стана, леко се поклони и пак седна. Обори чело в размисъл.

— Прости ми, Сандро… В тия неспирни грижи забравих, че и ти имаш своите. Кога пристигна? Кога мислиш да тръгнеш за Сърбия? Най-добре замини веднага, за да се венчаеш с униятската княгиня Зорка, докато нашите митрополити не са получили писмата, в които скъсвам връзките с Рим. Както ти казах и по-рано, аз реших да отхвърля унията. А след това ние ще останем само чисти и правоверни православни.

Севастократът дигна очи. В тях се таеше загриженост.

— Нима Василий се съгласи?

— Не. Той напуща архиепископията, остава верен на клетвата си към папата и отива в Света гора…

Дълбоко удивление, примесено с възхищение, се изписа по лицето на царския брат. Пошъпна тихо:

— Дивен човек е той…

Изведнъж челото му отново се изпълни с мрачни бръчки.

— Какво има? — попита Асен тревожно. — Какво се е случило? Говори по-бързо… Пак нещо неприятно ли? Сърбите да не се отмятат?

— Не.

— Тогава?

От известно време царят бе станал много раздразнителен. Предишното му спокойствие, дълбокото му смирение бяха изчезнали. Неверността на людете го бе озлобила. Вече навсякъде той виждаше измяна, отвсякъде очакваше коварство.

Александър скочи, отиде до стената, окичена с оръжия. Разгледа ги, почна да си играе с тях, като опитваше острията върху дланта си. След това свали един меч, разгледа го и каза:

— Някога с това са убили севастократор Исак… Когато почнал да интригува срещу баща ни. Не е безопасно за пленниците да им се дава голяма свобода, Асене…

Царят приближи към него, впи изпитателен поглед в непроницаемото му лице.

— Какво искаш да кажеш? Говори ясно.

— Добре. С този меч довечера трябва да се погуби кир Теодор Комнин. По-ясно от това?

И той разправи подробно за наученото от Матея.

Йоан Асен падна в разлатото дъбово кресло. Закри лице с ръце. Въздъхна дълбоко.

Отвсякъде, отвсякъде дебнеше измяна. Не, нямаше признателност у людете… На доброто отвръщаха с кинжал в гърба, на приятелски протегната десница подаваха меч за двубой, на великодушието благодаряха с омраза.

Той откри лице.

— Какво може да значи това „в седмия час след пладне“?

— И аз съм любопитен да го узная. Затова към седмия час драгият ни гостенин ще бъде проследен тайно, стъпка по стъпка. А оня измамник Деян също. Аз ти казах да нямаш вяра у предани Борилови люде. Както лесно се отметнаха от него, също тъй лесно сега могат да се отметнат от тебе!

— Мислех ги за разкаяни, поумнели…

Александър се изсмя. Ядно, дълго.

— Разкаяни! Поумнели!… Изменникът си остава винаги изменник. Неговата чест са благата. Който ги дава, който обещава повече, той винаги е правият за него…

— Как може човек да бъде вече добър сред толкова злини? Аз дадох на Комнин свободи, права, почести… А доброненавистникът сметнал това за слабост, за глупост… И го използувал. Нима съм наистина глупец?

Асен скочи като безумен. Той отиде при брата си, улови го за раменете, разтърси го. Очите му горяха несвястно.

— Кажи, кажи… Не съм ли глупец? Не бях ли такъв, когато през 1230 година слязох до Константиновград и не го покорих, а пожелах да запазя клетвата и договора с латинците? Защо? Нима те ги запазиха сега, когато се смятат вече силни? Значи, тяхното угодничество, тяхната почит, тяхното приятелство е било само страх от нас? Защото са имали нужда да плашат Комнин с мене? Сега, когато той е отстранен, аз не съм му вече нужен! А бяха в ръцете ми. Разтреперани, загубили ума и дума, бароните бяха готови душата си да дадат, само да не влезем в Царския град като победители, да не слагам в него свои гарнизони… А можех… Но исках да спазя клетвата си, да вляза според условията на договора: като настойник на зетя си… — Той се изсмя. — На зетя си!… Кажи, докога ще бъдем все ние измамените? Кажи, кажи, не съм ли глупец?

Сълзи задушиха гърлото на самодържеца. Той пусна брата си, залута се из стаята с широки, тревожни стъпки. След това спря пред вечно горящото кандило срещу иконата на свети Димитър.

Падна на колене.

Смири сърцето си с молитва.

Колко мъчно бе да бъдеш велик човек, съвършен християнин и в същото време да бъдеш велик цар, съвършен владетел…

Късно след полунощ Александър подири брата си в покоите му.

Йоан Асен го чакаше буден.

Когато чу стъпките на севастократора, сърцето му заби, сякаш щеше да чуе присъда за собствения си живот. Той бързо се извърна. Лицето му бе бледо, подобно на восъчно изваяние.

Врата буйно се блъсна. Борините, които стражите държаха в ръце, хвърляха трептящи отблясъци върху алената наметка на севастократора, която пламтеше като прясно пролята кръв. Самодържецът впери ужасен очи в нея.

Каза глухо, със стиснато гърло:

— Е?

Александър махна с ръка.

— Нашият човек е в капана.

— Къде го хванахте?

— Към седмия час кир Теодор поиска да слезе с пазача си през южната порта във фружката махала, за да купи дар на жена си от дубровнишките търговци. Пазачите му го отведоха. В това време наши люде незабелязано почнаха да го следят. Бях ги оставил на стража още от по-рано под водоемния край на брега на Етъра, под моста за Момина крепост. Влезли в едно дюкянче за златни и сребърни съдове. Наглед вътре нямало нищо. Кир Теодор купил златна купа и сребърни подноси. По едно време нашите наблюдатели забелязали, че синьото рухо на гърка не се вижда. Един от тях влязъл, попитал за цената на една позлатена купа и се огледал. Комнин го нямало. Дал знак. В ханчето нахълтали блюстители. Навързали търговеца и двамата Теодорови стражи. Допрели ками до гърдите им: „Ще мълчите, или живота ви!“ Проклетият измамник ги бил подкупил с пари и разни лъстиви обещания. Търговецът пръв се окопитил. Показал някаква врата, скрита зад някаква завеса. Отварят вратата. И какво да видят. В една малка стаица се натикали като гниди кир Теодор, Деян, Николица, Видул…

— Какво?

— Да! И Богдан, и Трофим, и Диман… Не вярваш ли? Заловили ги, тъй както са били, втрещени, без да могат дума да кажат. От тази стаица пък се отивало в някаква кръчма, която излизала на отвъдната улица. Тъй едни минавали през дюкянчето, други през кръчмата. Хитро скроена работа.

— Трижпроклетници! — пошъпна гневно царят.

— А сега чакаме твоята повеля — напомни Александър. — Всички са навързани в западната тъмница. Дорде съмне, трябва да бъде свършено с тях.

Той отправи учуден взор към царя. Защо Асен прежълтя още повече? Защо такава дълбока уплаха се мярна през очите му? Нима и сега щеше да прости?

— Искам да говоря с кир Теодор… — каза царят. — Ще го изпитам подробно, ще го…

— Не! — извика, обзет от внезапна ярост севастократорът. — Не! Без колебание. Няма нужда от разпити. Ти гледаш да печелиш време. Познавам те. Ти не можеш да издадеш повеля за смъртна казън. Но не забравяй, че понякога границата на търпението и милосърдието се смесва с тая на слабостта и страха. Ала аз няма да те питам! После, ако искаш, мене накажи със смърт…

Той буйно хвърли десния край на плаща си през лявото рамо. — Не се повинявам! — И тръгна към вратата.

— Александре! — прозвуча властният глас на самодържеца.

Севастократорът спря, като улучен от стрела. Полека се извърна. Сините му очи бяха потъмнели като стомана.

— Защо? Повтарям ти, че ако не издадеш повеля, аз ще го удуша с тия си ръце… Или чакаш тебе да удушат през някоя невярна нощ? С борина ли си дириш белята?

Вярно бе… Прав бе Александър…

Ще прости. Ще бъде великодушен. Ала те ще бъдат ли великодушни към него в мига, когато добият най-малка възможност да си отмъстят? А той трябваше да пази не своя живот, а живота на българския цар, който бе нужен на народа му… Сякаш гъста мъгла слезе пред очите му… Да. След тази последна измяна, след това ново вероломство кир Теодор не биваше повече да живее.

Да го прости… И Асен виждаше вече лукавата усмивка през устата на гърка. Слаб е, слаб българският цар… Гняв преля в гърдите му като помитащ поток. Смърт за коварния изменник… Той дигна ръка, отвори уста да изрече невероятното. Ала като мълния го прониза някакъв вътрешен глас. Божията заповед…

Не убивай!

Той изохка. Зачупи ръце в страшна борба. В сърцето му ехтеше неумолимата божия повеля, отнякъде изникна с чудна кротост гласът на великата милост: И седемдесет и седем пъти да сгреши братът ти, пак да му простиш…

Александър чакаше. Стражите стояха до вратите.

Царят отново падна на колене пред образа на Чудотвореца.

Впи очи в иконата. Вдигна умолително ръце нагоре.

— Помогни ми, помогни ми… — шъпнеха изсъхналите му устни.

А другият глас отекваше скрито: който иска да живее без грях, отива да живее в пустинята, стълпник да стане…

Тежко беше да бъдеш велик цар и велик човек…

Когато се изправи, лицето му приличаше на нежит. Гласът му прозвуча тъй властно, че никой не би дръзнал да му се противопостави.

— Повелявам да бъдат извадени очите на кир Теодор Комнин. Останалите виновници да бъдат отведени и разпръснати по всички тъмници на цялото царство.

Александър отвори уста да каже нещо, прехапа устни, поклони се разтреперан от яд, изчезна, последван от стражите.