Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

31

Княз Петър заповяда веднага да приготвят коня му, за да види с очите си какво става на пазара, откъдето се слушаха чудновати и зловещи писъци. Той сам помогна по-скоро да изведат умното животно, да му сложат седлото от зелен аксамит, погали малката му тясна глава, премина в тръс сведения мост над Сечена скала, препусна покрай Етъра и се намери изведнъж обграден с потоци люде, които се стичаха от всички посоки към площада на пазара.

По онова време целият християнски запад бе обхванат от някакво странно явление, което целебниците наричаха душевно изстъпление, бесноватост, а магьосниците смятаха за злокобен знак, който доказва приближаването края на света. От Италия до Дания, от Полша до Франция, по всички страни преминаваха тълпи от мъже и жени, които бяха облечени само от кръста надолу, а горната част на тялото си шибаха до кръв с камшици, като пееха или надаваха нечовешки крясъци и вопли. Достатъчно бе да се явят само десетина от тях в някое селище и веднага безумието прихващаше още толкова жертви, които тръгваха след тях, докато най-сетне шествието се увеличаваше до стотици и хиляди. Между тях можеха да се видят селянки и кастеланки, деца и старци, орачи и велможи.

Някои бяха напуснали родните си поля и бяха тръгнали да дирят нова родина, поради притеснения, глад, бедствия. Земетресения, болести, варварски нашествия, безкрайни войни, вътрешни междуособици, несполучливи походи в Палестина, раздори между папа и император, гонения на еретици и свободни мислители, всичко това бе засенило душевния живот на народите, които бяха изгубили мярката за лъжа и истина, за право и неправда, за живот и смърт. Мнозина предпочетоха да скрият глава в манастири и пустинни жилища, далеч от страшната и безсмислена суета на графове и барони, с нечуван разкош и тържествен церемониал при най-малката проява на всекидневието; от друга страна, се градяха величествени мрачни катедрали, с измъчени и изпити тела на светни и мъченици, които напомняха за безсмислието на грешния свят и страшните наказания, които чакаха отвъд. А между замъци и катедрали, в хижи и бордеи растеше в мрак и невидимо крепнеше едно ново съсловие, което чакаше своя час.

Един свят умираше.

Прекрасният свят на рицарите и турнирите, на култа към дамата и Светата земя, на преклонението и подвига, доблестта и чистата детска вяра. Светът на островърхите катедрали, устремени в неземен порив към бога.

Друг свят се раждаше.

Още неясен, непознат. Тук-там се явяваха проблясъци, бързо загасени от това, което умираше и не искаше да загине — сякаш чакаше безбройните копита на монголските орди да сринат едно увехнало минало…

Тъй бе загинал светът на древните под удара на придошлите пресни и сурови сили на алани, готи, хуни, българи. Тъй жълтите от Изток щяха да залеят с рушителната си мощ скъпоценния блясък на един свят, който нямаше да остави помен от себе си, ако не намереше в себе си скрити, живителни сили, за пречистване и пресътворяване…

Не идеше ли времето на светия дух, както бе предрекъл абат Йоаким?

Може би император Анри бе последният рицар…

Може би император Йоан Асен бе последният мистик.

И този нов свят се раждаше сред гърченията на смутената народна душа, която изживяваше в крайности, стигащи до безумие, прераждането на вечно будната си жизненост.

Петър спря на моста, загледа се по посока на един дрипав монах, който ръкомахаше край главния вход на църквата „Св. Четиридесет мъченици“, събирайки около себе си огромна тълпа, която се притискаше от всички страни, за да чуе проповедта му. Изцъклените му очи бяха изпълнени с грозни видения, които той предаваше на изтръпналите, занемели люде, с широки заканителни движения.

— Сред вечен огън ще гори в пъкъла немилостивият богаташ! Сред змии и гущери ще лежи безсърдечният, с воденични камъни на гърба ще изкачва страшни баири лъжецът, а крадци и измамници ще стоят закопани до пояс в земята… Демоните ще танцуват наоколо им и ще бодат очите им с нажежени игли… Тежко ви, грешници! Меките губери, свилените килими ще ви бъдат заменени с храсти и тръни! Златните чаши с вино не ще се докосват до устата ви, които ще пресъхват за капка вода, когато ви потопят в огнената река… Аз виждам как тя клокочи и кипи, чувам писъка на тия, които са паднали в нея, когато са минавали по пътя за рая… Този, който на тоя свят е господствувал в леност и безделие, на оня свят ще бъде ратай на праведниците! Горко ви!

Сиромаси се трупаха наоколо му, слушаха със зяпнали уста думите, които услаждаха накипялата за правдини и равенство душа.

— Ето, слънцето залезе… — викаше монахът. — Можете вече да се покаете! — Той почваше да гърчи лицето си в изстъпление, пяна излизаше от устата му. — Вземете пример от мен! Спасете се от вечната лъжа! Бог ще изтрие сълзите ви!

Десницата му се дигна във въздуха. Плясък на камшик изсвири остро и бързо. По лицето, по врата му се изряза кървава ивица. Яростни викове внезапно разкъсаха тишината. Откъм южните градски порти се зададе чудновато шествие. Полуголи, завързани само с някакви дрипи около бедрата, стотици мъже и жени пееха, скачаха и танцуваха, като се удряха до омаломощение един други с жилави върбови пръчки или бичове, изплетени от тънки върви. По нечистите им тела струяха бразди кръв, които се смесваха с праха, събран от безброй скитничества.

С изопнати от уплаха и почуда лица, търновци се отдръпваха неволно, за да сторят път на бесноватите. Ала от време на време някой внезапно надаваше силен вик, почваше да къса дрехите си, да ги хвърля на земята, като се смесваше с безумно въртящите се тела и почваше заедно с тях да се удря в гърдите и високо да изрича страшните си грехове и наказанията, които го чакаха, молейки пощада. Всички минаха покрай моста, надлъж по брега на реката, отминавайки по посока на градската стена при Дервента. Там кастрофилактът бе заръчал да им се разпънат шатри за нощуване. Още дълго се чуваха — заглъхващи и далечни — страхотните им писъци:

— Покайте се! Покайте се! Защото иде денят на страшния съд. Ще нахлуят жълтоликите дяволи и ще унищожат градовете ви! Чума и глад ще опустошат домовете ви! Иде страшният съд! Покайте се!

По праговете на портите останаха коленичили жени и старци, които се биеха с юмруци в гърдите и даваха гласно обет да постят 33 дни, за да изкупят греховете си.

Престолонаследникът поклати глава от погнуса. Заповяда на кастрофилакта да забрани в бъдеще на подобни странници да влизат в града. След това обиколи всички най-далечни предградия. Надникна навсякъде. Направи забележка да бъдат почистени улиците, да не се оставят сметища пред къщите, защото от внезапно завърналите се есенни горещини почваха да се развалят и да изпълнят въздуха с тежка смрад. Отдавна не бе валяло дъжд. И целият град още носеше в себе си дири от конете на куманите, от дъха на кожусите им, а вън от градските стени още стояха купища смет, изоставена от шатрите на многобройните им пълчища.

Людете поздравяваха с любов и почит младия наследник, който се грижеше тъй усърдно за тях. Отправяха безпокоен взор към хубавото му младо лице, което напоследък бе винаги засенчено от някаква неизречена, тъмна печал.

Копнежът по Ирина го викаше към Царева ливада, за да отдъхне малко сред свежите зеленини и хладния ветрец на планината. Ала разочарованието и съмнението го разяждаха като ръжда, забулваха младата му любов с мрачни и непреодолими сенки.

Кого обичаше тя? Него или баща му? Или изобщо не обичаше никого, а гледаше да заплете в ромейските си интриги някого, който да улесни коварните замисли на кир Теодор Комнин. Не беше ли тя само послушно оръдие на бащините си кроежи?

Невярна бе ромейската кръв…

Ала нима младият момък можеше да сподели с някого мислите си? Нима можеше да разкаже съмненията си някому тогава, когато не смеше дори и на себе си да ги признае? Бяха ли това неща, за които може да се говори?

И докато руменината се връщаше по лицето на сестра му Елена, чиято свежа младост бързо лекуваше раните на сърцето, наследникът бледнееше, все по-тънък, все по-висок, строен и прекрасен, с черните си лъскави коси и сребристи зеници.

Защото в Търнов, без гласа, без усмивката на Ирина Комнин, бе по-грозно, по-глухо от пустиня.

Отначало никой не обърна внимание. Тук-таме по къщите се изнасяше набързо някой мъртвец, казваха, че бил ударен от слънцето или пил студена вода, след като ял незрели плодове. Ала после се разбра, че болестта е прихватлива. Защото от една къща почнаха да изнасят по няколко умрели наведнъж. И всички имаха по една синя подутина на тялото. Докато някой се усетеше болен, след четири дни вече трябваше да дирят гробаря.

Кастрофилактът докладва на княз Петър за тия случаи и наследникът свика съвет от двадесет знахари, влъхви и чародейци. Между тях имаше двама арменци, петима араби и един евреин.

— Чума… — казаха всички.

— Откъде може да се е пренесла? — попита загрижено князът, като сви вежди.

— Вероятно от куманите, които пък са я прихванали от монголите… — заяви най-старият арменец.

— Как може да се ограничи тази напаст? — каза Петър. — И с какво се лекува самата болест?

— Тя се лекува сама… Който оживее, ще благославя бога, а комуто е писано да умре, ще умре… — заяви арменецът.

— За да не се разпространи из града, трябва да се изгорят къщите, в които е умрял болен от чума, трябва да се изгорят дрехите на роднините им, а тия, които са влизали при тях и са се допирали до болните, трябва да бъдат затворени в отделна къща и пазени от стража, докато се разбере заразени ли са или не… — каза Антон Врача, най-почитаният лекар на Търновград.

Князът заповяда да се вземат мерки: щото всичко казано и препоръчано от лекарите, да бъде веднага изпълнено. Така болестта се ограничи и затихна. Есенните горещини ставаха по-силни и непоносими. Нито капчица дъжд не слизаше към пресъхналата земя. За болестта вече никой не мислеше.

Ала изведнъж всички отново заговориха за нея. Дордето можеше да се крие, близките на умрелите криеха. Нощем изнисаха скришом мъртвеца и го заравяха, като плащаха на гробарите да не изказват. Така те запазваха дрехите и къщите си. Ала след това загубваха живота си.

Когато в една къща всички обитатели налягаха мъртви, по земята, в леглата си, по двора, в обора, край оградата, без да има кой да ги вдигне и прибере, тогава грозната истина се разнесе из града като душен огнен вятър. Това, което дотогава се шъпнеше от ухо на ухо, почна да се вика високо, от двор на двор, от ограда на ограда, от улица на улица:

— Пак е дошла! Пак е дошла!

В Търнов пламна безумие. Всеки се боеше да се срещне с близките си. Бягаше от познатите си. Затваряше се в дома си, като запушваше всички прозорчета и врати, сякаш се боеше да не влезе вътре заразата. Запалваха огньове връз прага на портите си. Лутаха се от една стена до друга, като поглеждаха от време на време венците на зъбите си в огледалото, да не би да са побледнели.

Княз Петър издаде най-строги заповеди. Заплашваше със смърт всеки, който укрие болен или мъртъв. Нареди да се отделят всички заразени в големия склад за оръжие, който сега бе изпразнен поради войната. Изгориха домовете, в които всички обитатели лежеха мъртви, на други зазидаха врати и прозорци. Забраниха на когото и да било да влиза или излиза вън от градските порти. За късо време болестта отново позатихна, ала без да престава. Жените скришом пренасяха чеизите си от едно място на друго. Докато болестта изчезваше в една махала, внезапно избухваше в друга. Започнаха на ден да заравят по двадесет-тридесет души. Измираха по цели семейства, по цели родове. Майки загубваха по няколко деца за един ден, старци оставаха без челяд за една неделя. Складът за оръжие се препълни: почнаха да трупат болните на купчини, вън, край стените, по двора, край оградата. Взеха да умират и лекари, и гробари. Нямаше вече дори кой да дигне заразените трупове, които оставаха по цели дни в леглата си и изпълваха околността с грозен мирис. Единствени монасите идваха сами да предлагат живот и сили в услуга на преславния град, ала редиците им бързо намаляваха, покосени от мора.

Княз Петър утрои платата на преносвачите и целебниците. Обеща награда от десет жълтици на тоя, който открие начина за ограничение на болестта или изнамери цяр, за да се лекува. Ала на баща си и чичо си не писа нищо за това, понеже не искаше да ги смущава с грижи от този род сега, когато те имаха нужда от цялата сила на духа си, за да бранят границите на царството, за да го защищават от нечестивите ръце на разрушителите.

И докато те стояха с обнажен меч в ръка край северните и южни предели, младият Асеновски наследник неуморно издирваше великото минало на родината си, изучаваше стари Крумови закони, събираше Симеонови книжовни съкровища, усвояваше великия бранен закон на чича си Калояна, определен в три основни правила: да не се изпуска никога изключителният случай, да не се залага на невярна сгода, винаги да се преследва врагът безспир, докрай, до пълен разгром, тъй както той бе гонил Балдуиновите кръстоносци от Адриановград до Бялото море.

Наследникът на Асеновия престол знаеше, че великите царства се разпадат при негодни и слаби наследници. Тъй бяха пропаднали големите държави на Александра Македонски, на Карла Велики, на Атила, на Симеона…

Затова Петър достойно се готвеше за трудния си жребий: да бъде достоен син на велик баща.

 

 

Отново затрепера равна Романия под копитата на българската конница. Огромните нови катапулти и балисти преминаха плодните земи и събудиха вредом ужас и почуда. Реките бяха вече доста пресъхнали и войскарите леко ги прекараха по нарочно приготвените мостове. Пресякоха Хебъра при Адриановград, продължиха надолу по друма към Аркадиопол, отбиха се на пресечката му с друма за Цурул и удариха със страшна сила към яко укрепените стени на никейската твърдина.

Йоан Дука Ватаци бе направил всичко възможно, за да подсили добре тракийските си крепости. Ала особено внимание той бе обърнал на Цурул, най-важното място в презморските му владения. Защото, ако изпуснеше Цурул, това значеше, че изпуска всичко останало. А с това загубваше завинаги и надеждата да влезе някога в Константиновград като василевс на всички ромеи.

Цурул бе ключът за Царския град, средище на всички стоки, които идеха от Тракия, сбор за войските, които минаваха Галипол, и за тия, които се свикваха от полуострова. Крепостта бе подкрепена с нови кули и два дълбоки рова. Навън стените бяха покрити с прясно одрани волски кожи, които пазеха войскарите от огъня на обсадните машини. По бойниците бяха набити върлини, връз чийто горен край бяха закрепени огромни съдове: пълни с гасена вар, смола, клей, битюм и сяра, за да бъдат винаги готови за подпалване и хвърляне към врага. Крепостта бе претъпкана с войскари, храна и оръжия: тежки гавелоти, дълги колкото половин копие, чешки стрели, алебарди, саби и ками. Стари знахарки ден и нощ варяха в грамадни котли отровни билки, за да натопяват в тях стрелите. Йоан Петралифа, който управляваше крепостта, бе заслужил всички похвали на кир Ватаци заради бързите и предвидливи мерки. А опитният бранник Никифор Тарханиот бе подбрал лично най-храбрите воини от цяла Никоя. Ала когато видяха да се задават страшните обсадни машини, работени в Милано, когато зърнаха многохилядните Асенови пешаци, когато чуха тропота на куманската конница и дивия рев на варварите, обсадените гърци потръпнаха в грозно предчувствие. Да, те щяха да се държат с всички сили, до последната стрела, до последната троха хляб. Но можеха ли да сторят нещо против тези страшни чудовища, които щяха да сринат стените им?

Невиждани, нечувани дотогава бяха огромните ариети, мусколи, плутеи, катапулти и балисти. Почти цели обковани с желязо, недосегаеми за гръцкия огън, по-високи от стените на крепостта. А подир тях следваха безброй коли с дърва и пръст за запълване на рововете.

Българите изпълниха рововете, приближиха ариетите, които се движеха на колелета, към стените. Сто чифта ръце теглеха въжетата, други тридесет блъскаха отзад — сред високи насърчителни викове — грамадните греди, които завършваха с железни блокове. Затрепериха яките стени. Копачите почнаха да ги подриват, а двадесет метални машини взеха да хвърлят огромни камъни към бойниците. Майстори-технитари управляваха витлата и лостовете, като не даваха нито миг покой на защитниците. От страшните удари се затресе цялата околност. Големи отвори зейнаха в стените. Ала дружина зидари в крепостта издигаха през нощта това, което машините бяха съборили през деня. В това време фрушките технитари на Ансо дьо Кайо поправяха машините си от леките разрушения, които гръцкият огън им бе нанесъл. И още преди разсвет копачите пак започваха работата си, защитени чрез малки подвижни колиби, направени от тухли и желязо, които помощниците им държеха винаги над тях.

Подемните машини издигаха площадки, натъпкани с войскари, изсипваха ги връз бойниците и там започваше бран за живот и смърт, в която обсадените губеха ценни сили — понеже нямаше кой да ги замести. Техните войскари бяха преброени. А нападателите нямаха чет. Нощем огньовете пред шатрите им пламтяха, пръснати по цялата околност, слени в море от светлина.

При това сушата бавно изпразваше цистерните с вода и жажда полека-лека почна да измъчва обсадените. И никейците гледаха сломени от бойниците и стените как шатрите на обсадниците се увеличаваха и изпълваха равнината чак дорде можеше да стигне окото. А всеки ден пристигаха кервани, които носеха сандъци, препълнени със стрели и гавелоти. От всички страни се стичаха български, латински и кумански войски, които носеха със себе си безкрайни количества храна. Обсадата можеше да трае месеци и години.

Цурул бе осъден да падне.

Ала една сутрин Ансо дьо Кайо събра набързо фрушките вождове в шатрата си и им каза много смутено, че е получил послание от светия отец, в което Григорий IX изпращаше своите последни и окончателни условия на българския цар.

Те бяха неблагоприятни. Папата отхвърляше решително развода между Бодуен и Мария дьо Бриен. И с това осуетяваше настойничеството на Йоан Асен в Константинопол.

Как щеше да приеме българинът това повторно оскърбление? И те тръпнеха пред неизбежната му ярост, пред бурята, която ги очакваше. Кой щеше да дръзне да отиде и му съобщи неприятната вест? Ами ако Асен си прибереше войските и машините. Какво щяха да правят без него?

Определиха сам Ансо дьо Кайо да изпълни тежката задача.

Царят току-що бе направил преглед на машините и разговаряше близо до шатрата си с войводата Драгота. Като зърна фрушкия първенец, той любезно се отправи към него, покани го вътре, помоли го да сподели скромната му пирушка.

Беше постен ден и самодържецът закуси само с малко препечен хляб, натопен в подсладена липова вода. Фръзът седна върху мечешката кожа, потопи сухара в паничката си, ала не можа да преглътне нито залък. Тъй се бе стиснало гърлото му. А вратът му, изкривен от една рана, получена в битката при Виза, когато през 1224 година император Роберт го бе изпратил на помощ на латинските гарнизони в Адрианопол, усещаше по-живо отвсякога белега от острието на копието, което бе осакатило гърлото му. Той изви няколко пъти главата си, сякаш не можеше да преглътне. Помъчи се да поеме дъх:

— Получих последния отговор на негово светейшество по повод преговорите, които Монсеньор проведе с епископа на Перуджия.

Той стана, извади от вътрешния джоб на туниката, която покриваше ризницата му, папския свитък и го подаде с дълбок поклон на самодържеца. След това зачака изтръпнал бурята. Такъв леден страх той не бе изпитвал никога, нито дори в деня, когато като млад юноша бе почнал да се дави в родното море, край Пикардия, близо до брега на Сен Валери. Тогава го бе спасила вярната и предана ръка на бащиния му коневодец. Сега кой щеше да го защити от страшния гняв на Асена? За втори път те му отказваха вече обещаното! Беше ли възможно той да преглътне тази нова обида?

Ансо вдигна полека очи към царя, който четеше посланието. По каменно безстрастното лице на българина не можеше нищо да се познае.

Йоан Асен нави свитъка замислен, с леко сбърчени вежди. Погледът му минаваше през нещата, през пикардеца, през шатрата, загледан някъде в нещо далечно и невидимо. Сякаш бе забравил, че има някой пред него.

Най-сетне той се опомни. Видя смутеното и уплашено лице на фръзеца пред себе си.

— Кажете ми истината, Ансо дьо Кайо… Защо не може да бъде разрешен въпросът за женитбата на дъщеря ми и младия император?

Латинецът трепна. Наведе смутено взор. Те отново го бяха измамили най-невярно, най-подло. Смятаха да крият истината, дордето могат, дордето българските войски обсадят Цурул и изгонят никейците. Ала тя не можеше да бъде скрита вече.

— Мария дьо Бриен е бременна и чака всеки миг раждането на наследник на латинската империя, Монсеньор.

Най-сетне истината бе казана.

Ансо дьо Кайо си отдъхна. И зачака изтръпнал.

— Как е възможно! — извика царят. — Да няма някаква измама? Та тя колко е годишна? Бодуен не е още навършил пълнолетството! Бракът им е още недействителен, както бе този на дъщеря ми с никейския княз!

Баилът поклати глава. Въздъхна.

— Бракът на младия император и Мария дьо Бриен е станал действителен още през 1234 година.

Той отправи взор към царя. Челото на Асена бе все тъй непроницаемо.

— Можете да си отидете, Ансо дьо Кайо.

Пикардецът се поклони мълчаливо и побърза да излезе.

Отново измамен.

Той бе пожелал да бъде съвършен човек: лоялен, миролюбив, честен, добър.

Но людете му бяха отвсякъде отвърнали само с коварство, измама и лъжа. Комнин, Ватаци, папата, бароните…

Тогава той бе пожелал да им отвърне със същото, за да защити делото си, своето справедливо и велико дело…

Но никога не бе допущал до какви граници може да стигне измамата и вероломството на другите.

Сега бе наказан.

Чистият човек не можеше да се състезава с нечестивите чрез техните оръжия. Той имаше само едно оръжие: своята дарена от бога неопетнена душа. Само тя можеше да му бъде вярна закрила.

Ала бе вече късно. Той бе погубил душата си. Той заслужаваше наказанието си.

Той бе измамил, той се бе отметнал от клетвата, дадена на Ватаци. Сега и него мамеха.

На страшен кръстопът се ломеше душата му.

По кой друм?

Да продължи да върви все по-надолу, по тая наклонена плоскост от измама и коварство, от мъст и жестокост, докрай, докрай…

Или да се върне назад, да се помъчи да се спаси, да се покае, да помоли бога за изкупление.

И той очакваше някакъв знак, някаква поличба божия, която да му покаже правия път.

Самодържецът се извърна. Пред него стоеше загриженото лице на войводата Драгота. Кога бе поискал позволение да влезе, кога му бе дал разрешение? Не помнеше. Сякаш се събуждаше от дълбок, страшен сън. С разтреперано сърце и смъртно наранена душа.

— Какво има, Драгота?

— Беше ми позволил, царство ти, да дойда в третия час на доклад…

— Добре. Говори…

— Днес трябва да замина с конница и пешаци за Родосто. Там ще вардим войските, които идат на помощ на Тарханиот от Никея. С колко отряда ще повелиш да тръгнем?

Страшен гняв изпълни гърдите на Асена. Български войски за Родосто! И защо щяха да си пролеят кръвта тия чеда на Хема? За да запазят Константиновград от никейците. Ала за кого? За латинците!

Не! Никога! Никога!

Никога вече българите не щяха да дават живота си, за да пазят, за да спасяват, за да подкрепят чужди нагоди. Никога!

За какво му бяха послужили всички тия многоброния съюзи досега? За да пази чуждото. За да засилва другите…

От съюза с Епир се бе възползувал само кир Теодор. Защо му бе нужно приятелството на българите: да пазя гърба си при една бран с Ватаци или латинците.

От съюза с Ватаци само никейците имаха полза, защото с българска помощ бяха сложили крак на полуострова и оттам бяха отправили очите си към Босфора, а сега ги отправяха и към Асеновите земи.

От съюза с Ансо дьо Кайо пак само фръзите щяха да имат полза. Защото щяха да изгонят Никея от Цурул и щяха да запазят Царския град. Но за кого? Не за наместника-император Йоан Асен. А за сина на Мария дьо Бриен.

Затова ли се бе ляла българската кръв?

Защото, щом кир Теодор бе смазал съперничеството на Ватаци, за благодарност се бе извърнал да смаже и съюзника си Йоан Асен… Защото, откак Ватаци бе сложил крак в Цурул, бе започнал сам да се бори за превземането на Константиновград.

Ето и сега… Щом българите обсадиха Цурул и сломиха никейската мощ на полуострова, българският цар не бе вече нужен на латинците…

О! Те се мамеха твърде много… Все пак Цурул не бе още превзет.

Българските войски не бяха още заминали към Родосто, за да спрат подкрепленията на Ватаци…

Самодържецът погледна към войводата. И Драгота изтръпна от мрачния блясък на хлътналите му очи.

— Никой няма да заминава за Родосто.

Смаян, ала без да зададе някакъв въпрос, Драгота сведе чело, прегъна коляно.

— Слушам, царство ти.

Не, той не бе продал душата си на дявола, за да храни с нея чужденци.

 

 

— Защо да се горят напразно къщите, защо да се унищожават скъпи одежди и покъщнина, когато чумата се беше скрила в самия град и докато не се смилеше да напусне Търнов, людете нямаше да престанат да умират…

Някои казваха, че я били срещнали къде фрушката махала. Други пък я зърнали към устието, като влизала в града. Ала къде се криеше, от кой дом си беше направила прибежище, не можеха да узнаят. Жената на златаря Радин се кълнеше, че една сутрин рано, като отивала за вода на Етъра, я видяла как върви по друма. Това било една страшно грозна жена, с дълга коса и големи нокти. Вратът и бил като вдървен и тя гледала все право пред себе си. Защото, когато господ създал чумата, тя почнала да прави толкова поразии, че и той сам се изплашил от силата й. Гдето само погледнела, и тревата изгаряла. За да й смали силата, господ я треснал с мълния. И оттогава тя не можела вече да се обръща нито назад, нито встрани. Главата й не можела да се върти. Удряла само тогова, когото срещне пред себе си.

Една вечер двете дъщери на кожаря Манас бяха седнали на прага на дома си и с проточен хленч оплакваха смъртта на майка си. Уличката бе пуста, потънала в здрач. От всеки дом се разнасяше по някой сподавен плач или несдържано хълцане. Изведнъж двете моми спряха поглед в една жена, която се бе задала откъм ъгъла, и се сбутаха мълчаливо с лакти. Загледаха я изтръпнали, смразени.

Жената вървеше полека и гледаше право пред себе си. Черните й коси бяха разчорлени и безредно разпръснати по раменете. Втренченият взор на големите й черни очи не се отклоняваше към нищо, неподвижно спрян в някаква невидима точка. Двете сестри полека се промъкнаха назад и се скриха зад оградата. През цепнатините на старото, изгнило дърво на портата те проследиха бавно отдалечаващата се сянка.

— Медената и маслената… — пошъпна със заглъхнал от ужас глас по-голямата.

— Да тръгнем подпре й, за да видим къде живее… — каза малката, която бе по-смела.

Сестра й я изгледа с изблещени от страх очи.

— Да не си луда? Аз не смея…

— Какво от това? Леля Кера не може да се обърне и да ме види. Ще вървя полека, без да ме усети…

— Ох, аз не смея… Тя не може да си обръща главата, ами ако се върне обратно и ни види?

Малката не бе допущала тази възможност и при мисълта какво би могло да стане, усети как кръвта заледява в жилите й. Сянката на чумата вече се губеше покрай дуварите. Не, не биваше да се изпуща този случай. Може би никой вече не щеше да дръзне да я проследи. Вакладина реши да я последва. Излезе навън, тръгна полека и предпазливо подир страшната жена.

Чумата вървя, вървя, измина много улички. Мнозина, които я срещаха, плахо се дръпваха назад, прекръстваха се и тичаха да се скрият вкъщи, като здраво залостваха вратите и запалваха огньове пред праговете си. Наближаваха градската стена между Етъра и западния склон на Трапезица. Къщите все повече редееха, ставаше все по-пусто и по-тъмно. Нощта падаше бързо и загръщаше брега с дебнещи сенки. Вятърът леко поклащаше високите тополи, които се издигаха край дясната страна на друма. По бойниците трептяха кървави точки. Блюстители палеха борините.

Ами ако се обърне сега, за да се върне назад? Няма вече никакви къщи… — си помисли Вакладина и усети как краката й стават тежки като олово. Сърцето й скачаше като заловена птичка, пърхаше чак до гърлото, което се бе стиснало, като че ли някой я душеше. Изведнъж тя забеляза нещо да се тъмнее, съвсем ниско, почти наравно със земята.

Това е къщата й… — въздъхна облекчено момата и се скри зад една полуизсъхнала върба, която стърчеше самотна до брега.

Чумата влезе в схлупената колиба. Зад прозорчетата не трепна никаква светлинна. Внезапно Вакладина усети такъв безумен страх, че не разбра кога се бе върнала вкъщи. Сякаш крила й бяха поникнали, тъй бързо изтича тя обратно по стръмните улички.

На другия ден десетина по-смели мъже и жени се отправиха към къщата на зловещата болест. Те носеха със себе си сапун, хума, вода и гребен. Най-дръзновеният от тях се престраши, доближи съвсем близо и погледна през прозорчето. Вътре бе полутъмно, от дома лъхаше влага и мухъл. Нямаше никой. Той направи знак на останалите да приближат. Неколцина се одързостиха и занесоха приготвените неща. Начело на тях бе старата вещица Катина. Тя влезе вътре, остави гребена, таса с вода, хумата, сапуна и каза три пъти поред:

— Златна и мила! Да си дойдеш, да се измиеш и да не чиниш нищо завал!

Една млада невеста остави до леглото й погача и заклан петел. Един ерген пусна в пепелта на огнището две златици.

Изведнъж навън екна смразяващ вик. Всички хукнаха да бягат кой накъдето види, с подкосени колене и жълто като иглика лице. Само един дръзна да се обърне.

Чумата стоеше до къщата и ги гледаше с неподвижния си празен взор.

След четири дни всички, които бяха ходили дотам, умряха.

Градът се развълнува. Децата приплакваха нощем от страшните приказки, които слушаха денем. Никой не смееше да излиза по улиците, да погледне дори навън от портата. Пред праговете на къщите гореше постоянно огън, за да не смее никой да влезе вътре. Клепалата бавно и тежко отекваха ден и нощ. Гробищата не достигаха, гробарите не смогваха да копаят за всеки мъртвец поотделно, а запъпряха телата в общи плитки трапове. Блюстителите отидоха да подпалят къщата, за която всички говореха, но до която вече никой не бе дръзнал да се доближи. Преди да хвърлят горяща слама вътре, един по-смел воин надникна през прозорчето. Жената, която бяха взели за чума, лежеше вътре мъртва. Бедната обезумяла майка бе загинала и тя от болестта, която бе отнела петте й деца.

Тълпи народ се трупаха пред църквите с мощите на света Филотея, света Петка, свети Йоан Рилски, свети Иларион Мъгленски: даваха дарове, палеха свещи, дебели колкото човешка ръка, правеха оброци, приписваха имоти на манастирите. Патриарх Йоаким нареди: ден и нощ във всички църкви и свети обители да се отслужват молитви и бдения за спасение на престолнината. Той сам обикаляше болните без умора, без отдих, утешаваше близките на починалите, посърна, изтощен, жив незакопан — даваше съвети на лекарите, отдаваше всички приходи на църквата за плата на целебници, гробари и помощници в болниците. Пуснаха от тъмниците всички затворници, като им обещаваха свобода и опрощение на живота, ако приемат да вършат опасната работа. Вечер всеки търновец, като вдигнеше очи към Царевец, зърваше неизменно светещите прозорци на патриаршеската църква „Св. Спас“.

Княз Петър го придружаваше в обиколките му, проверяваше лично дали заповедите му се изпълняваха, дали грижата е еднаква за всички: по-богати и по-сиромаси. Защото бе научил, че някои имотни болни плащали на целебниците да ги лекуват вкъщи, без да ги занасят в болниците.

А болниците бяха вече почти една трета от къщите на Търнов.

Напразно кастрофилактът и патриархът молеха младия княз да щади живота си, да се пази, защото тръпнеха пред мисълта какво ги очаква от гнева на царя, ако се случи нещо с наследника. Ала смелият момък весело се изсмиваше, поклащаше глава.

— Мене не ме хваща… Не бойте се. Аз съм оставен тук, за да бдя на престолнината. И не мога да я напусна.

Нищо не бе в състояние да го отклони от решението му. Когато регентката Анна научи за страшната напаст, тя веднага остави децата си в Царева ливада и замина към престолнината, където я викаше нейният дълг. Тя не можеше да остави Петър сам да се бори с това, което тя смяташе наказание от бога.

А отдалеч тя и не подозираше колко голямо бе бедствието, колко напреднало опустошението. Щом стигна в Търнов, тя веднага събра синклита и намери, че повече от половината болярски семейства са избягали от Трапезица в летните си къщи, из Хем, край Истъра, за да се спасят от безжалостната заплаха.

Княз Петър докладва за всичко сторено, за това, което би могло още да се направи, за надеждите и опасенията на целебниците. Ако не завалеше един силен, продължителен дъжд, заразата щеше да остане тук-таме и винаги можеше да пламне отново. Размислиха дали е нужно да се съобщи на царя и решиха, че и сам Йоан Асен да се върне, не би могъл нищо да помогне. По-добре беше да не се тревожи сърцето му тъкмо сега, когато имаше най-много нужда от всички свои сили.

Регентката разтвори щедро царското съкровище. Отделиха нови гробища, извън градските стени. Там, в огромен трап, изгаряха труповете. Почнаха строежа на голяма болница между Ксилофора и Момина крепост. Болни и мъртви трябваше да се отделят напълно от здравите и живите. Анна накара да викат из града новите й наредби, наказанията за укривателите бяха безмилостни. На тия, които прибираха вещи от заразени къщи, се изгаряше къщата също тъй, както и на чумавия.

Денем тя обикаляше болницата, заградена от целебници, които не й позволяваха да се допира до нещастните, разпитваше ги дали са гледани добре, дали им се дава достатъчно храна. След това тя се преобличаше, измиваше се с люта сливовица, свикваше веднага синклита и даваше нови повели. А нощем лежеше пред раклата на света Петка и се молеше до разсъмване. Понякога излизаше на улиците, спираше се пред група събрани люде, които високо изказваха страха си и ужаса от нестихващата болест.

— Защо не ни пущат да излезем от града? Да се спасим поне ние, малкото останали живи и здрави. Така е то. От бога учинените избягаха, скриха се, а оставиха само нас тука, да изгинем като кучета, като никому ненужни червеи…

Тогава Анна се обаждаше:

— Не кривете душата си, добри люде… Вижте. И аз съм между вас. И син ми Петър е в палата… Не сме избягали. Не сме ви напуснали. И ние чакаме отреденото ни от бога. Дали ще бъде здраве, или ще бъде смърт… Ще го приемем наравно с вас. Но никой, който е влязъл в града, не може вече да излиза. Защото тъй ще пламне вече цялата страна…

Хората падаха разкаяни на колене, целуваха края на полата й, ръцете й, изказваха с обилни сълзи мъките и страховете си.

— Бъди благословена, майко… Златна ти ръка! В тебе е надеждата ни… Ти се грижиш за нас. Прати сина си в Царева ливада… Неговият живот е за царството. А ние? За какво ще се пазим? Нека Петър излезе от града… Христос му помогнал!

Ала Анна тъжно поклащаше глава. Майчината й тревога не можеше да надделее над чувството за дълг. Петър бе заварен в града от болестта и трябваше да остане в него, докато всички оздравеят или всички измрат. Съдбата на народа бе и негова съдба. Той щеше да бъде цар. Баща на людете… И те трябваше още отсега да го чувствуват като свой закрилник, свързан завинаги с тяхната съдба…

Вечер, когато сядаха да се хранят с малката си свита, майка и син отправяха изпитателни погледи един към друг.

— Защо не ядеш? — питаше неспокойно Анна и се взираше в отслабналото, бледо лице на сина си. — Не ти ли харесва вече моят турошлепен?

Сега тя често му приготвяше най-любимото сладко на венгрите, като замесваше със собствените си ръце тестото, връз което изсипваше яйца, сирене, сол, захар, копър и каймак.

— Защо изглеждаш тъй уморена? — питаше синът и не можеше да отдели тревожен взор от зачервеното като в треска лице на царицата. — Къде си ходила днес?

— Тази сутрин си обикалял из Долната махала край „Св. Димитър“, без да натъркаш ръцете си с оцет и ракия… — напомняше с лек укор Анна. — Ще заповядам да не те пускат да излизаш без стражи. Предпазливостта не е излишна.

— Ти ще ме учиш на предпазливост! — се засмя наследникът. — Ти, която ходиш в болниците, която говориш със самите заразени…

Как да му каже, че нейните дни не са вече тъй ценни и необходими, че тя бе завършила отредената й от бога и природата част от живота. Бе родила деца, бе направила толкова добро, колкото бе във възможностите и. Ала той бе млад, той не бе изпълнил още нищо от това, което животът му възлагаше. Той бе наследник на един велик престол, трябваше да бъде винаги готов да приеме от баща си скиптъра и държавата, за да продължи делото му; дорде сам някога предадеше грижите за своя народ в ръцете на своя наследник. Само тогава той можеше да мисли без страх за смъртта…

Ала тя каза:

— Сестра ми Ержебет не се е бояла да мие раните на прокажените в реката на Марбург. Нима аз ще се уплаша от вида на бедните болни, които нямат друга утеха, освен тая, че и ние сме при тях, че и ние делим тяхната неволя?

Капеланът на царицата, абат Витлеем, се мъчеше да разведри разговора, като го отвличаше на друга посока и почваше да разправя чудните си преживелици в страната на монголите.

— Жените на монголите са длъжни да карат колите, да разпъват и свиват шатрите, да доят кравите, да приготвят масло и сирене, да щавят кожите и да ги зашиват във вид на големи покривки. С тях те преминават реките. Кожите шият с изсушени волски жили. Също тъй те шият и обущата от конска кожа, дрехите, шапките, плъстените чорапи. А мъжете им само ходят на бран и доят кобилите. Затова тия азиатки се изхитрили, че измислили обичая — никога да не се мият, никога да не се перат. Който монголец го уловят, че се е умил, бият го с камшици. А ако някой суши навън от шатрата мокрите си ботуши, взимат му ги за наказание.

— Защо монголите не се мият? Все трябва да имат някакъв закон или вехт обичай, който да им го забранява… — попита с любопитство Петър.

— Там смятат, че ако някой се измие, ще почне да гърми и да святка. А монголите от нищо друго не се боят, освен от мълнията. Когато дойде буря, те се изпокриват в шатрите си, увиват се презглава с черни плъстени завивки и чакат, ужасени, разтреперани, да премине грозната напаст. Защото те смятат, че на небето е дошел грозен змей, който бие с опашката си и бълва огън. Мнозина ме уверяваха, че са го видели с очите си. Изглежда, че все пак ясените са претоварени с работа, та гледат да се отърват от чистенето като от зловредие. Там вярват, че мръсотата носи щастие, а чистотата влече беда. Ако се мият съдовете, кравите щели да дават по-малко мляко. Ако се изплаква котелът, щяло да падне гръм над младия добитък. Те не мият и кожените мехове, в които подквасват млякото, затова може да се познае, че наблизо има татарско селище само по миризмата, която вятърът носи към пътниците. Един такъв кожен мех разнася воня колкото краката на хиляда пилигрими, които едновременно събуват цървулите си.

Абат Витлеем затвори очи, сви лице в погнуса, поклати глава. След това бързо се извини:

— Простете, не беше това разговор за трапеза. Ала сега ще ви разправя за чудесата на ханския дворец в Каракорум. Той прилича на църква, построен с три кораба. Един среден и два по-малки, разделени един от друг с две редици колони. На дъното на средния кораб е издигнато нещо като олтар, към който се изкачват по мраморни стъпала. Там седи, неподвижен като кумир, сам великият хан, с подгънати нозе и скръстени ръце. Вляво от него, едно стъпало по-ниско, стои главната му жена. Покрай колоните са издигнати площадки с дълги миндери, постлани с брокат и хермелинови кожи. Там, вдясно, седят синовете и братята му, а вляво са наредени, по степента на значимостта си, останалите съпруги и дъщерите му. Ала най-чудното нещо, което съм виждал, се намира при главния вход на палата. Обикновено пред шатрите на хановете стои винаги по една редица кожени мехове, пълни с кумис. Всеки гост бива почерпван, преди да влезе в шатрата. Но пред палата на хана не било редно да се слагат обикновени мехове и затова един майстор от фрушката земя изработил невиждана дотогава чешма. До главната порта има високо дърво. Клони, листа, круши, всичко е направено от чисто сребро. Около корените на дървото са налягали четири лъва, също тъй направени от сребро. Когато се изправиш пред тях — трябва само да кажеш какво желаеш да пиеш. На върха на дървото седи един сребърен ангел; веднага той почва да тръби със златен тромпет. И от устата на лъвовете почва да тече това питие, което си поискал: вино, медовина, каракумис, оризова бира… Гостите се почерпват и влизат вътре.

Абат Витлеем хвърли бърз поглед към царицата.

Подпряла замислено лице на дланта си, Анна сякаш не чуваше за какво става дума. Скръбна бръчка бе свила в мълчание устата й, която не искаше вече да изрича неизменно едни и същи слова. Очите й стояха сведени, за да не измъчва сина си с вечния тревожен въпрос, който тръпнеше в тях.

Дано бог пощадеше тая скъпа младост!

— Кой знае как са се трупали людете край тия чудни чешми? — питаше с жадно любопитство князът. — Ала ти можа ли да разбереш как е ставало всичко това? Дали не би дошел майсторът и у нас да направи подобно дърво?

— В долната част на дървото имало кухина, където стоял скрит човек. Щом чуел желанието на госта, той карал чрез един провод ангела да тръби. В палатата имало нарочно построено помещение, в което неколцина слуги чакали да чуят условния тръбен знак. И според числото на тромпетните призиви те пущали по едни тръби разните течности. Кумисът там се лееше като река.

— Затова ханът би трябвало да има доста голямо число кобили.

— Разправяха, че Октай имал ергеле от 10 000 бели кобили, хранени само за да дават всеки ден мляко за кумис.

Петър се замисли. След това впери очи в лицето на абата.

— Разкажи ми още за Болгар…

Гласът му трепереше от любопитство да узнае нещо повече за далечната прародина.

Абат Витлеем поглади светлото си чело. Въздъхна.

— Не можехме да останем дълго във Велика България, защото наближаваше зимата, а там тя е страшно студена и дълга: дните стават толкова къси, че светлината трае само четири часа. След това от три часа след полунощ до пладне е постоянен мрак. Дебели преспи затрупват всички друмове. Ние стигнахме в Болгар, като пътувахме нагоре срещу течението на Волга. От Каракорум до лагера на хан Бату пътувахме четири месеца. А оттам до първите български селища имаше пет дни път. Навсякъде виждахме богати селища с високи минарета и разкошни палати. Спирахме по малко в Тура, Билярск, Арпач и Гормир. Ала Болгар не може да се опише. Толкова е богат и величествен. Макар че нашествието на монголите е повредило някои от грамадните постройки, макар че варварите сринали до основи ханския палат, като убили цялата владетелска челяд, все пак личи каква мощ и каква сила е притежавала Велика България. Всички люде, дори и най-простите, носят обуща от конска кожа, подплатени с вълча козина. Разправиха ми, че престолът на хана бил цял от злато, а дрехите му ги шиели багдадски шивачи и били извезани с бисер и скъпи камъни. Чудно е богатството им откъм кожи. Наместо пари те си служат с глави от белки.

— Намери ли някаква връзка между тях и нас? — попита все тъй жадно младият наследник. — Дали са се много променили, откак са приели сарацинската вяра.

— Намерих голяма прилика в начина на строежа им с развалините в Плиска. Все същите огромни камъни, все същите великански размери на постройката. Такива каменни здания може да има повече от 10 000. Никъде другаде не съм виждал подобни. А водата и ровът, с които е обкръжен Болгар, съвсем приличат на тия от Плиска. Има и надгробни надписи, които много напомнят нашите от Крумово и Омуртагово време. Аз си записах дори някои от тях…

Абатът извади от джоба на расото си малък бележник от китайска памучна хартия. Прелисти го. Царицата извърна лице, заслуша се внимателно в мъдростта на далечния български народ:

— „Бог е вечно живущ! Този гроб е на Абдула, син Ахмедов. Смъртта е чаша, из която всички смъртни са принудени да пият. Гробът — врата, през която всички трябва да минат…“

Анна кимна с глава. Стана. Отправи се към пезула с кандилото. Коленичи. Сведе чело.

— „Само бог е велик! Само бог е безсмъртен. Всичко живущо трябва да умре. Името на тоя, що лежи под този камък, е Абубекир-Хасан-Мехмед, син на Баклиота… Великий боже, дари му вечно блаженство…“

Князът скочи, отиде към майка си. Почака я, докато се изправи. Улови ръката й.

— Защо париш? Добре ли си?

Всеки разговор водеше към една и съща мисъл. Натраплива. Неизбежна. Безмилостна.

Анна попипа с неспокойна длан челото на първенеца си.

— Горещо ли ти е?

Той тръсна самоуверено светещите си от младост коси. Отметна назад плещи.

— Много съм добре.

— Хвала богу… — се прекръстваше майката.

Ала в очите им се таеше неизречен въпрос, който не можеше да бъде казан. Можеше ли да мине без жертва? Кой щеше да бъде избраникът на смъртта?

Господи — се молеше после Анна пред раклата на преподобната Петка — вземи моя живот, давам ти го от сърце. Ала запази тая младост… Запази Петра… Неговият живот е нужен за людете…

Една сутрин госпожа Росица, която бе придружила в неизменна преданост своята господарка, влезе тихо в спалнята на царицата, която бе отпуснала уморената си глава в кратка, дълбока почивка, защото бе успяла да заспи едва на разсвет. Вярната приятелка приближи смутена и колеблива към леглото. Да я събуди ли? Да можеше да си почине още малко… Ала не. Вестта бе твърде важна. Не би могло да се отлага съобщаването й.

Докато тя не можеше да се реши как да прекъсне дълбоката отмора на царицата, Анна сама отвори очи. В съня си тя бе почувствувала тревожната мисъл на Росица. Отправи мълчаливо питащ взор към нея. Сърцето й биеше неравно и тежко, сякаш тя щеше да чуе всеки миг най-жестоката вест.

Госпожата зачупи ръце, наведе очи:

Анна скочи и седна на леглото.

— Какво има? Говори! Вести от Цурул ли са дошли? Говори, за бога!

Росица вдигна взор. Очите й бяха изплашени и тъжни:

— Вчера патриархът легнал с лека треска и не се чувствувал добре… Ала днес викали лекари и…

— Чума? — извика ужасена царицата.

Росица въздъхна и сведе отново клепачи. Дигна рамене, разтвори безпомощно ръце.

— О… Той не знаеше умора, не щадеше слабото си постническо тяло… — каза Анна, като се обличаше набързо. — Той сядаше по одъра на болните, изповядваше и причестяваше умиращите… Дано оздравее. Мнозина са се изцерили… Каква напаст! Какво ще стане, ако светият отец ни напусне? И Асен го няма… Дано се спаси. Дано оцелее.

Тя скръсти ръце, падна пред молитвеника си, отправи горещи молби към Богородица за спасението на патриарха.

На другия ден вечерта камбаните на „Свети Спас“ — майката на всички български църкви — забиха бавно и скръбно, с дълги, проточени отзвънявания.

Известяваха смъртта на светия старец Йоаким.

Целият град, с колкото здрави имаше и колкото оздравяващи можеха да станат на крака, изпратиха останките на патриарха до последното му жилище в църквата „Св. 40 мъченици“. До празния гроб на свети Сава Сръбски, чиято пръст правеше чудеса, поличби и оздравявания, иззидаха гробница на първия български патриарх от Асеновото царство. Покриха го с мраморна плоча, поставиха връз нея златни кандила и свещници, които горяха ден и нощ.

Отслабнала, потънала в скръб, царицата идваше сутрин и вечер да се покланя пред студения мрамор, да подрежда кандилата, да пали свещите.

Това бе наказанието божие, което тя тъй дълго бе предчувствувала. То не се бе забавило. А ето че и обсадата се затягаше. Ватаци се противопоставяше много по-дълго, отколкото някой би могъл да се надява. Цурул щеше да падне. Невъзможно бе да устои. Ала дългата бран изтощаваше както обсадените, тъй и обсадниците. До войската стигаха тъмни и неясни мълви за мор в страната, за цели селища, които обезлюдели от страшната болест. И нямаше ратник, който да не тръпне пред неизвестната съдба на близките си.

Синклитът изпрати вест на царя, за да му съобщи смъртта на светия старец и да попита какво трябва да прави, докато съборът на духовниците избере нов патриарх.

— Това е знак божи… — говореше народът. — Не трябва да се връщаме отново към папата…

Около една седмица след погребението на Йоакима княз Петър отиде към майка си, която четеше послание от царя, изправена до прозореца, обляна от последните топли лъчи на закъснялата есен.

— От вчера те наблюдавам… Ти криеш нещо от мене. Познавам. Не искам да ме мамиш. Ти не си добре. Напразно се мъчиш да се държиш на краката си. Върви си легни. Ще пратя веднага за Езрабен Исак…

Анна скочи, дръпна се ужасена назад. Отметна ръцете си над главата.

— Бягай! Не ме докосвай!

Князът стана бял като смин. Двамата се изгледаха мълчаливо. Ала не посмяха да изрекат страшната мисъл.

— Какво ти е? — каза пресекнато той. — Кажи, говори! Виж как дишаш тежко… Очите ти светят като стъкло…

Царицата се залюля, подпря се връз перилото на прозореца, обори глава на дясната си ръка, сякаш диреше малко хлад за пламналото си чело. Цялото й тяло гореше, отпаднало, пребито. Когато усети близостта на сина си, който искаше да я подкрепи, тя отново събра сили, простря лявата си ръка в морно отчаяно движение, извърна полека лице, с разкривени от смъртна уплаха черти. Неволно от устните й избликна родната реч. И тя повтори по венгерски:

— Висса! Не кьозаледи!

Гласът й заглъхна. Тя полека се отпусна, смъкна се на земята, без сила, без да разбира какво става около нея.

Когато прочутият еврейски целебник притича запъхтян, повикан набързо от разпратените да го дирят стражи, опитното му око веднага долови, разбра. Той сви вежди, Лицето му стана зелено. Погледна изплашено към наследника.

— Не е треска…

До вечерта цял Търнов знаеше, че и царицата е заболяла от сладката и медена. През нощта из улиците мина шествие от духовници, които спряха под Царевец, прочетоха молитви, докато море от люде наоколо, паднали на колене, повтаряха високо думите на клира, който зовеше божията милост над царската челяд.

„Йоан Асену великому и благочестивому царю и самодържецу всѣм блъгаромъ и гръкомъ — многая лѣта…

И Аннѣ, благочестивѣй и христолюбивѣй царици его — многая лѣта…

Петру, Калиману, Еленѣ и Тамари, дѣтем великаго царъ — многая лѣта.

Александру севастократору, брату его — многая лѣта…“

Обсадата се затягаше. Явна бе неохотата на българите, които не си даваха никакво усилие, за да ускорят падането на Цурул. Нито капка българска кръв не трябваше да отиде напразно. Предостатъчно се бе проливала досега. Нека латинците сами се помъчеха да влязат в крепостта. Достатъчно бе присъствието на огромните български балисти и неизброимата Асенова рат, за да им дадат дързост.

Докато бърз гончия преминаваше Хемските проходи, за да занесе на самодържеца грозната вест за смъртта на патриарха, в Търнов всички църкви бяха препълнени с народ, който се молеше за оздравяването на царица Анна. Морията бе влязла и в царския дом. Кой можеше да смята, че ще може да бъде запазен и неговият? Не, чумата трябваше да бъде заловена. Дорде не я заловят и откъснат от шията й торбичката е имената на тия, които трябва да умрат, тя нямаше да престане да прави зло. Но по какво можеше да се познае? Казваха, че имала кози крака и четири пръста на ръцете. Затова всеки, щом срещаше непозната жена, най-напред се взираше в ръцете и краката й. Други пък разправяха, че носела в ръката си сърп или торба, пълна със стрели, за да коси и прострелва старо и младо.

Към Царевец се бе запътила една бедна старица, която искаше на всяка цена да бъде заведена при царицата. Недоверчивите стражи я гледаха, изпълнени с неприязън. Да не бе това самата сладка и медена? Взираха се в ръцете и, неволно отправяха взор към дългия и чукман, за да видят нозете й. Плачовете и врявата на бабичката стигнаха чак до ушите на княза, който ден и нощ стоеше край вратата на стаята, в която лежеше болната, или скланяше чело в молитви при олтарите на църквите. През отворената врата той виждаше скъпото, изтощено лице, восъчнобледо попръскано с морави сенки, със заклопени очи, потънало дълбоко във възглавките. Защото никаква повеля, дори и най-строгата, не бе в състояние да го махне оттам.

По два пъти на час той взимаше решение да пише на баща си, след това се отказваше. Не, тя трябваше да оздравее. На всяка цена. На всяка цена… Ако той го повикаше, това не значеше ли, че се бои от злото? Не… То нямаше да прекрачи дома им. Защото тогава можеше да се случи още по-грозна беда… И Петър не смееше дори да спре мисълта си върху това, което би могло да стане. Царицата мъртва… Баща му освободен… Ирина…

И той притискаше длани към пламналото си чело.

Не! Не… Не…

Князът, който предпочиташе да опъва стари лъкове от кост, вместо да посещава утринни и вечерни, отиваше в храма на преподобната и дълго простираше ръце към чудотворните мощи.

— Стори чудо… Помогни… Спаси майка ми…

Така през един ден, в който болестта на Анна бе достигнала най-решаващия миг в борбата между живота и смъртта, Петър дочу виковете и заклинанията на бабичката. Той излезе полека от църквата, погледна с тъга към потъналата в мрачна тишина, овдовяла патриаршия, отправи се към крепостния двор на главната порта „Св. Димитър“.

— Какво иска тази жена?

И макар да не вярваше, неволно погледът му се взря в ръцете й.

— Иска да отиде при христолюбивата наместница. Да я варди от…

Блюстителят прехапа устни.

— От сладката и медената — извика старицата. — Синко, ако ти е мил животът на майка ти, пусни ме при нея. Аз знам как трябва да се варди болен. Когато благата леля влиза при болния, тя го улавя за носа и той киха. Ако тогава няма кой да му каже три пъти поред „наздраве“, то той отива на погибел. Имате ли там жени, които знаят да вардят? Понякога тя вика болния по име. И ако няма кой да го запре да се обажда — тежко му! Вечерно време измивате ли всички съдове, с които я храните? Медената най-много мрази нечисти неща. А най се бои от огън и кучета. Сложете край нашата мила майка два загара да я пазят и накладете огнището…

Със сълзи на очи старицата се хвърли пред княза и целуна туниката му.

— Бог и пресвета Богородица да закрилят нашата Анна!

Стражите я гледаха настръхнали.

Не беше ли това самата чума? Препречиха копия пред нея.

Петър извърна глава. Някой му махаше бързо и тревожно през прозореца на палата. Той забрави за какво е дошъл там, спусна се с натежало сърце назад.

— Заради Тамара, заради малката Тамара… Поне за нея имай милост… — простена нещо в него.

И ръката на младия богомил неволно се дигна към челото в светия жертвен знак на кръста.