Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

19

Измяната и предателството не цъфтяха само под покрива на никейските боляри. Там, където някога Иванко бе извадил нож да убие Асена стария, там, където некадърни честолюбци бяха въоръжили ръката на Манастър, за да отнеме живота на великия Иваница, там и сега недоволството, алчността и надменността плетяха мрежа от измами. Благочестието и добродушието бяха наречени слабост, честността бе сметната за безволие, благородството за страхливост, прямотата и неотстъпчивостта по въпросите за народните правдини били наречени самовластие.

Примерът на венгерските боляри заразяваше. И българските властели искаха да се приеме закон за опълченията. Да може всеки боляр да въоръжи за царската войска по един конник и шест пешаци на всеки десет декара имот. Но в замяна на това да има право да събира по една десета от прихода на париците, да получава отделно по Коледа хляб, месо и сирене, по голяма Богородица пилета и грозде, да има право безплатно да получава волове, да му се носи житото на жрънките.

Търговците бяха недоволни, че царят бе повелил на всеки площад да се сложат точните мерки за продаване на платовете, та да не бъде никой излъган, когато купува нещо. Някои висши духовници недоумяваха свободите, които се дават на богомилските общини. Дори пущаха слухове, че сам царят е станал тайно богомил, а някои разправяха пък че бил францисканец. Имаше недоволни и затова че глобите за кражби и клеветата бяха увеличени от дванадесет на петнадесет златици; за продаване на хляб, по-лек от определената мярка, от пет на двадесет златици; за скитане без определена цел нощем от две на десет; за безпричинен бой на слугите от осем на тридесет; за обида на родители…

Мнозина роптаеха само за това, че смятаха за по-благоприятно да бъдат винаги недоволни, отколкото да покоряват глава на всички хрумвания на един млад и неопитен самодържец. Най-накрая имаше и такива, които повтаряха това, което чуват от други, без да знаят сами какво точно биха искали, ако махнат Асена. Все пак глухият ропот се разливаше от къща на къща, хранеше се с измислици и клевети, използуваше великодушието и доверието на тоя, който можеше с един замах да ги унищожи до корен, проникваше във всички среди, растеше и се умножаваше като стоглаво, невидимо, ала могъщо чудовище.

Беше една ветровита мартенска нощ от 1225 година, когато в една жрънка край Етъра, на двадесетина поприща извън Търнов, един по един се събираха недоволниците. Един по един като крадци се промъкваха в мрачевината, край виещите се сенки на залюлените от вятъра дървета, край зашумелите храсти по брега на реката.

На всеки сто стъпки вардеше зорко верен съзаклятник, който искаше да му се каже уречената дума. Най-мъчно бе да се мине през първия пропуск: градските порти. Ала там катепан Димитри бе наредил свои люде, които си затваряха очите пред необикновения наплив от желаещи да отидат на лов или да обиколят болните си роднини край Дръстър, Бдин или Овеч. Така до вечерта през градските порти се изнизаха повече от четиридесет знатни първенци, без да направи това никому впечатление. А към полунощ пред градските порти спря мрачно и скръбно шествие.

Марина, единствената дъщеря на богатия оръженосец майстор Ефтим, бе заболяла от проказа. И сега, вместо да бъде изгонена като бясно куче из града или убита с камъни, тя заминаваше за приюта, който бе построен по волята на царица Анна. Тъжно заминаване бе това, защото се погребваше жив човек. Най-напред вървеше стража от десетина стотници, подир следваше болната, облечена в черна наметка с качулка, която закриваше лицето й. На двадесет стъпки вървеше духовенството с молитвени песни и кадилници в ръце. Следваха роднините, облечени в също такива наметки с качулки, за да не бъдат познати от любопитните люде, които въпреки късния нощен час излизаха пред портите и се трупаха на кичури по прозорците. Кой бе заболял, кои бяха близките му, не биваше да се знае, дорде не минеше известно време и опасността от зараза в семейството не изчезнеше. Щом станеха три месеца, откак болният биваше закаран в приюта, и в дома му не се явяваше втори случай, на близките се разрешаваше да излязат и да обадят за станалото. Но този път всеки знаеше коя бе нещастната жена, която завинаги се прощаваше със света. Затова не само светлината на пламтящите борини будеше заспалите. Всеки искаше да зърне за последен път осанката на тая, която се отделяше от живота.

Шествието спря пред градските врати, пазачите отвориха тежките, ковани с желязо порти и мрачната дружина мина по спуснатия мост над рова. Когато се отделиха на две поприща, мнозина се върнаха обратно. Други я изпратиха посред път. Малцина стигнаха до оградата на приюта, където болната трябваше да мине сама през широко отворените порти. Там клирът щеше да отправи към нея облаци уханен тамян. Един презвитер щеше да хвърли над главата й пръст, взета от гробищата, а най-старият духовник щеше да каже: „Умри за света и се роди за бога. От пръст беше, на пръст ще се превърнеш.“ Болната минаваше прага на портите, съпроводена от плачовете на роднините. Портите се затваряха след нея. И никой вече нямаше да я види.

Между тия, които се върнаха посред път, бяха и неколцина от съзаклятниците. Те хвърлиха наметките си в един ров и бързо се отправиха към жрънката.

Там мнозина вече бяха насядали на дървените пейки, които обикаляха край стените, други се събираха на купчини в ъглите и шъпнеха, като неволно се озъртаха, сякаш се бояха и стените да нямат уши. При всяко пристигане на нов другар те трепваха и млъкваха, докато се уверят, че всичко върви наред.

През тази нощ катепан Димитри с предани люде щеше да завземе всички входове на крепостите на Царевец и Трапезица, щеше да хвърли в тъмница най-видните боляри, привърженици на Йоан Асена, като нямаше да се колебае да употреби насилие там, където срещнеше съпротива.

През тази нощ Йоан Асен трябваше да бъде свален от престола, а на негово място трябваше да бъде възкачен брат му, буйният и смел севастократор Александър.

По-главните съзаклятници се бяха събрали в тая жрънка, за да могат веднага да побягнат към Истъра, ако бунтът не успее. Но ако успееше, те бяха готови веднага да заместят великия логотет, протовестиара, протосеваста, епикерния, кастрофилакта, примикюра…

Очакваха още пристигането на самия бъдещ цар Александър. Към полунощ няколко чифта дебнещи очи откъм прозорците на жрънката забелязаха високата му тънка снага, придружена от неколцина верни люде, да приближава по белеещата се пътека, която се изкачваше нагоре към жрънката, между две редици залюлени от вятъра тополи.

— Ето го… Иде… Иде… — зашушнаха всички и се струпаха да го посрещнат с ниски поклони. Обсипаха го с въпроси.

Севастократор Александър хвърли бързо наметката си връз пейката. Движенията му бяха трескаво неспокойни, в очите му гореше мрачен плам.

— Всичко е наред. Когато видим огньовете по бойниците на Царевец, това ще покаже, че работата е свършена благополучно.

Съзаклятниците се раздвижиха, повече от тях се приближиха към прозорците, други се събраха около новия цар, трети слагаха подписите си на грамотата, е, която се обявяваше възшествието на престола на дръзновения Александър.

— Крайно време е да се вземе решение. Латинците са в пълна безизходност. Бунтът на бароните не постигна нищо. Вместо да се стресне и да изостави старите си навици, Роберт избяга и се оплака на папата. Като че ли той може да му помогне нещо. В Константиновград са изгубили ума и дума. Теодор Комнин може всеки миг да слезе на юг и да ги изгони. Нам не остава нищо друго, освен да се съюзим с латинците против Комнин или с Комнин против латинците…

— А може и сами да го изпреварим и да вземем Константиновград.

— А Ватаци? — попита бавно Видул.

Всички буйно наскачаха. Буря от гласове заглуши злополучната забележка.

— Ватаци! Кой го смята за нещо! Важното е да не стоим със скръстени ръце… Да не гледаме как другите се разпореждат с нашите земи и ги делят и спорят за тях. Нека веднъж само си развържем ръцете, нека се освободим от задълженията, които е поел Асен пред венгрите и пред епирците! Тогава ще видим кой път ще изберем! Но няма да останем само като свидетели на борбите, които стават там долу, на юг! „Чакайте, имайте търпение… Великият час ще дойде…“ Не. Не може повече да чакаме! Великият час никога няма да дойде сам. Бог дава, ала в кошара не вкарва… Помогни си сам, за да ти помогне и бог… Като че ли Асен е забравил тия стари, прави думи… — извика боляр Деян с горещо увлечение.

Челото му се покри с гъста червена сянка, пот изби край слепите му очи. Той отиде към севастократора и целуна ръката му:

— Ето кой ще поведе непобедимите Калоянови пълчища към славна бран и към победа! Да умием позора на Бориловите поражения, да си възвърнем старото, неопетнено име на мощни и несъкрушими бранници!

Севастократор Александър леко се усмихна. Мълния премина в ясните му, непроницаеми зеници.

Навън се зачуха бързи стъпки. Двама закъснели съзаклятници се втурнаха, морни, задъхани.

— Всичко е наред! Катепан Димитри пое караула на Царевец! Нашите ограждат Трапезица! Всеки миг могат да пламнат огньовете!

Изведнъж един от тях се плесна по челото, почна да бърше потта от лицето си.

— Голяма новина! Научих я тъкмо преди да тръгна! Бранко се върна ей сега от панаира в Тесалоника. Роберт починал!

— Убили са го! — извикаха всички.

— Не. На връщане от Константиновград, след като получил от папата в Рим и насърчения, той се отбил в Ахайа на гости у младия Вилардуен и сестра си Агнес. Там болестта му го нагазила здравата и човекът си заминал. Ех, бог да го прости! Отървал се и той от позора си…

— Каква болест? — попитаха неколцина. — Да не е някоя тънка, някой прашец в гостбата да му са сложили верните барони?

— Не, не. Той си я получи по своя вина… — всички се спогледнаха с многозначителна усмивка. — Обичаше си Роберт ешмедеметата и от нищо не се отказваше.

— Ами сега? Кой ще стане император на Константиновград? — се обадиха двама-трима и отправиха въпросително взор към Александър, който дотогава все бе мълчал. — Тъкмо сгода за кир Теодор Комнин.

— Смъртта на император Роберт ми беше известна още от миналата седмица… — каза бавно севастократорът. — Тя беше всъщност за очакване, този момък си беше отдавна разсипал здравето. Тежка задача предстои на бароните. Няма вече Конон дьо Бетюн, за да стане регент, дорде порасне малкият Бодуен. А на тях трябва повече отвсякога мъж с яка десница и мъдър дух.

— Откъде ще го вземат? — отвърна Деян. — Такива мъже отдавна няма вече между латинските барони… Това улеснява ламтежите на Ватаци и Комнин… — Той поклати глава и хвърли крадешком взор през прозореца. Мнозина сториха същото. Защо се бавеха в Търнов? Какво ставаше там?

Всички усетиха как сърцето им натежа, сякаш ледена топка се бе свила в гърдите им.

Навън вятърът переше със страшна сила. Блъскаше дървените капаци на млината, виеше като стръвен вълк, помиташе всичко живо по равнината. И това фучене, това хлопане, този писък отекваха у съзаклятниците като някаква зла закана, като неизвестна напаст, която дебне край стените, снишава, скрита, готова всеки миг да нахлуе.

Изведнъж горе откъм тавана се зачу вик. Наблюдателят обаждаше. Всички се спуснаха към прозорците.

Избухна диво ликуване. Връз бойниците на Царевец припламваха огньове. Един, два, пет, седем… После всичко потъна в мрак. Какво значеше това?

Спогледаха се, бледи, настръхнали. Измяна ли беше? Несполука? Струпаха се накуп. Почнаха бързо да се съвещават. Очите на всички се отправиха към севастократора. Той стоеше мълчалив, свел очи надолу, по челото му се виеха страшни бръчки. Само неспокойното движение на пръстите му, които неспокойно тропаха по излъсканото дърво на масата, издаваше вълнението му.

— Ако измине още време и огньовете не пламнат, ако никой не дойде да ни извести, аз мисля, че няма да е зле, ако се разпръснем оттук, дорде е време… — каза глухо болярът Богдан.

Навън в далечината отекна тропот на конски копита.

— Идат! — извика старият Николица. — Най-сетне!

Радостен глъч изпълни цялата жрънка. Побледнелите лица се покриха с цвят, опнатите лица се поотпуснаха.

Ала колкото и да се мъчеха да доловят звук, приближаващи стъпки или гласове, повече не можеха нищо да чуят. И отново страшна тревога ги обви с потискаща, безумна тишина. Какво ставаше там? Най-сетне бившият логотет не можа да издържи.

— Кой ще дойде с мене? Връщам се в града! Трябва да се разбере какво става…

Неколцина скочиха и бързо подириха наметките си.

— Хайде!

Наложиха дълбоко над веждите си гугли. Тръгнаха.

— Късно е вече…

Всички се извърнаха поразени. Какво беше казал севастократорът?

Или тъй им се беше счуло? Негов ли беше този тежък, строг, съдбовен глас? Може би тъй им се бе сторило. Впиха очи в мрачното му лице.

— Защо? — дръзна да се обади Богдан с пресъхнало гърло.

— Защото сме обградени отвсякъде от царските войски. Пътят към Търнов е затворен…

Дълбоко мълчание последва тия невероятни думи. Всеки можеше да чуе само неспокойното и развълнувано дишане на съседа си.

Изведнъж Александър скочи, изтича към прозореца, надникна навън, грабна борината от железния пръстен, направи знак — голям огнен кръг разкъса мрачевината — после се извърна. Високата му снага се открояваше мощно и застрашително връз танцуващите сенки на стената. Борината гореше в ръката му и яркият й пламък заливаше навъсеното му чело с игриви петна.

Изведнъж гласът му проехтя с несдържан гняв:

— Безумци! Жалки предатели! И вие можехте за миг да повярвате, че аз се водя по дръзкото ви предложение! Нима толкова малко познавате синовете на Асена! Вечни бунтовници, вечни измамници! На Борила търпяхте десет години, ала на Асена не щете да превиете врат… Защото ви сложи всички на мястото. Нали? Защото народът го обича и е доволен от правдините му, нали? Защото нямахте доверие в него? Защо бързахте винаги да дирите грешки, без да сте видели доброто? Той не вярваше и ви прощаваше. Нека сега ви види! Нека сега повярва… В този миг катепан Димитри ще е увиснал вече на въжето! А и вас не ви чака по-добро!

Смъртна бледост покри лицата на съзаклятниците. Някои обориха чело, закриха лице с длани, паднаха отчаяни връз пейката. Други се спогледаха с побелели устни, мъчеха се да кажат нещо, ала не можеха нито звук да изтръгнат от гърлото си. Многобройни тежки стъпки отекнаха навън. Зачу се дрънкане на оръжие, сподавен глъч от мъжки гласове. Гласът на жрънкаря внезапно и високо отекна и също тъй внезапно млъкна. Съзаклятниците се дръпнаха назад към стената, сгушени като подплашено стадо…

— Кой е? — извика неволно болярът Богдан и впери широко разтворени от ужас очи към затворената врата.

— Императорът на латинците… прозвуча ясно и строго гласът на севастократор Александър.

Чудните слова блеснаха с ненадейността на мълнията, сякаш знаци на бляскаво вълшебство. Безумен ли беше севастократорът, или те самите бяха обезумели?

На прага застана цар Йоан Асен.

Заграден от верните си войводи, с проста вълнена наметка на рамото и широк самурен калпак, облегнал ръце връз меча си, царят не сваляше очи от тия, които бяха отстъпили назад при появяването му, сякаш внезапно пред тях беше застанал нежит или сам Иваница, възкръснал от отвъдното. Тъй държеше ръцете си и Калоян, тъй мрачно святкаха понякога и неговите зеници.

Не. Това не беше вече монахът, благочестивият богоугодник, строител на черкви и манастири, събирач на старини и вехти ръкописи. Това бе синът на Асена, братанецът на Калояна… И потръпнаха пред тоя кротък взор, който можеше да приковава с такава властна сила.

Но в тоя взор имаше повече скръб, отколкото гняв. Най-сетне той заговори. Тихо, но с твърдо изричани думи:

— Богдане, Деяне, Николина, Козма… Какво ви е сбрало тук? Непокорство или омраза? Защо нямахте доверие в Асеновия син? Знаете ли каква неизмерима пакост бяхте готови да сторите?

Александър буйно го пресече:

— Нека узнаят всичко! И без това ще отнесат тайната със себе си в гроба. Защото оттук няма да отворят уста пред никого, освен пред палача. Слушайте, неверници! Снощи пристигна бърз херолд от бароните на Константиновград. Високият им синклит дълго обсъждал към кой мъдър и дръзновен мъж да се обърнат, за да му предложат наместничеството на латинския престол. И не намерили по-достоен от царя на българите.

Съзаклятниците наведоха глави, прехапаха устни. Горчив срам ги изгори като рушителен пламък. И те бяха дръзнали да вдигнат ръка над този, комуто чужденците предлагаха своята корона. Те не бяха оценили тоя, за когото въздишаха ония, които нямаха мъж, равен нему по мъдрост, благост и сила. А гласът на севастократора стигаше до тях сякаш от далечни светове, унищожаващ, безумен.

— Знайте и това, че княгиня Елена е поискана за жена на император Бодуен. Докато младият владетел стане пълнолетен, империята ще се управлява в негово име от цар Йоан Асен. След две недели тук ще пристигне многобройно посолство, за да се скрепи с договор и клетва уговореното вчера. Видяхте ли, че вашият цар е знаел по-добре от вас, че с търпение може да се дочака великият час. И ето че той дойде. Без да пролеем капка кръв, ние сме господари на Константиновград.

Николица пристъпи, падна на колене, удари се със свити юмруци по гърдите, обзет от безумно отчаяние. След това се наведе, целуна ботуша на светлия самодържец. Глух вопъл го разтърси.

Богдан отиде към царя, отправи смело взор в неговия:

— Виновни сме. Животът ни е в твоите ръце.

Царят влезе вътре, след него нахълтаха щитниците и копиеносците му. Заловиха съзаклятниците, навързаха ги. Войводите едва сдържаха яростта и негодуванието си. Някои по-припрени десници неволно се докосваха до оръжието си. Александър отиде при брата си, поклони се и попита:

— Какво да ги сторим сега, царство ти?

Йоан Асен се извърна към пленниците си. Лека усмивка заигра по бледото му лице. Той махна с ръка към стражата:

— Снемете веригите им. Освободете ги.