Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (53)

17

Високи преспи затрупаха друмищата. Снежни виелици се блъскаха в прозорците на кули, хижи и болярски домове с нечувано суровство. Валеше ден и нощ, на едри гъсти парцали, без край.

Никога такава страшна и студена зима не бе идвала по тия места. Стогодишни старци не бяха чували от дедите си да е имало подобен мраз. Етърът замръзна. Хемските устия станаха непроходими.

В огнището на малката приемна на палата гореше силен огън. Край него беше насядала царската челяд. Всеки искаше да бъде по-близо до живителната топлина, която се разстилаше на две-три лакти около буйно пламтящите цепеници. Царицата и Ирина предяха лен и тихо разговаряха. Тримата младежи разглеждаха старинни оръжия, татарски лъкове, чешки копия, които ярко блестяха от червените отражения на огъня. Калиман си играеше с едрата котка, която едва чуто мъркаше, свита връз коленете му. Ала когато преставаше да я гали и постисваше по-силно галеното животно, то изваждаше нокти и се правеше, че иска да хапе.

— Остави на мира котката… — каза Анна. — Още не са ти минали драскотините от вчера… — Тя се обърна към Ирина: — Защо не дойде майка ти при нас?

— Татко страда пак от краката си, не може да стане, а тя не иска да го оставя сам…

Но какво може да прави едно буйно петгодишно момче, когато навън фучат страшни виелици и не може дори да отиде с шейната си на замръзналия Етър? Калиман стана, протегна яките си ръчички и каза:

— Ирино, разправи някоя приказка… Разправи…

Всички впериха очи в момичето. То наистина можеше да разкаже чудни неща, които може би бяха известни на мнозина други, ала никой не умееше тъй майсторски да приказва, да увлича, да унася слушателите си в дивни светове…

Девойката се усмихна. Не всякога тя можеше да измисля и да разказва. Това бяха особени часове, в които тя получаваше този дар и щедро го раздаваше на околните си. Дали би могла сега да съчини или да разправи нещо?

Навън виелицата заблъска прозорците, зави като стръвен звяр, изсъска в огнището. Хвойновото дърво запращя, изпусна облак искри и горчиво-приятно ухание. Всички приближиха до момичето. Свиха се в кръг около него.

Ирина отпусна къделята, помисли малко. Очите й се оживиха. Тя виждаше нещо далечно и невидимо за другите. Образи никнеха и растяха. Навън валеше гъст сняг, вихри виеха в комина. А тя виждаше цъфнали градини, залюлени от пролетен вятър гори, зелени ливади. Млади ловджийки дебнеха сърни и елени с костени лъкове, поваляха ги с точен прицел, притискаха с коляно жертвата. Момичета, облечени в бели хитони, къси до коленете и надиплени в талията, с венци от пъстри цветя на челата, пристъпяха в равен ход, две по две, и пееха песни в чест на Бендида…

Гласът й бе чуден, звучеше като скъпа лютня, пълен с топлина и копнеж, магьосващ.

— Някога тракийският цар Рес имал най-вихрените, най-снежнобелите коне на света. Като буен вятър той летял на тях заедно с людете си. Нямало по-бързи конници от неговите, нито по-смели… Ала гръцкият херой Диомед, който притежавал също такива яки коне, го убил при Троя…

Изведнъж тя млъкна. Стана и дълбоко се сниши в поклон до земята. На прага стоеше царят.

— Продължавай… — каза тихо той.

Момичето се окопити от смущението си, продължи старинната приказка, която разправяше за Бендида — богинята на смъртта, която отнася душите на мъртвите жени — за нейните славни празници, когато някога през ранна пролет жени и моми й принасяли жертва за живот и плод… Веднъж свети Хипатий видял от гората да излиза жена, голяма колкото три човешки боя… Тя предяла и в същото време пасяла свини. Спряла пред светеца, изгледала го кротко, отминала и изчезнала във въздуха… Това била Бендида…

Анна слушаше прехласната и забравяше да завърти вретеното, да засуче преждата. Случайно взорът й се спря връз царя, който слушаше също тъй мълчаливо унесен, облегнат на камината. И изтръпна. Ръцете й отмаляха. Отпусна яворовата хурка.

Тъй необикновени бяха очите на Асена: спрени втренчено връз момичето, което разказваше, сякаш нямаше сила да ги откъсне от чудното видение.

Седнала край огъня, със зачервени от топлината ланити, със светли като крин ръце, които плуваха във въздуха, за да подчертаят красотата на някой образ, Ирина Комнина наподобяваше сама някоя от тия богини, от тия самодиви, за които умееше тъй хубаво да разказва. Опитомен гълъб стоеше кротко кацнал на дясното й рамо. По копринените й коси танцуваха огнени искри.

Сякаш за пръв път царицата отвори очи, за да погледне внимателно девойката, която стоеше край нея, която почти неотлъчно прекарваше всичките си часове в покоите й, като нежна другарка, като сестра, като родна дъщеря…

Прави бяха думите на Асена. Не, не беше вече дете Ирина. Тънката и бързо израсла снага през последните месеци бе наедряла в несравнима, царствена красота. Косите й падаха на дълги, лъскави витици чак до кръста, превързани около главата с тънък, свилен гайтан. Вратът й бе строен и гордо изправен, като мраморна колона, челото и носът й почти се сливаха в права, благородна черта. Говореше полека и сладкогласно, със същата увличаща, мамеща бавност, която имаха и движенията й.

Безимен страх полази по жилите на Анна. Сърцето й заби силно. Нещо опасно, нещо застрашително затрептя във въздуха. Будното й женско чувство я накара да застане нащрек, с всичките си усещания. Нещо ставаше. Кой бе в опасност? Тя изгледа сина си. Изгледа мъжа си.

Изгледа чужденката, която се бе вмъкнала в семейството й.

Царят стоеше все тъй неподвижен, без да свали взор от младото момиче. Него ли съзерцаваше, или виждаше през него някакъв свой, далечен блян? Петър бе седнал на едно ниско столче край огъня, подпрял лакти връз коленете си, с наведено чело, впил очи в трепкащите модри пламъчета, които играеха над догарящите цепеници, заслушан в зачароващия глас, който продължаваше да твори образ след образ, в пищни багри и плетеници от редки, звучни слова…

Менадите виеха луди хора по лунните поляни, в ритъма на звучни тимпани. Змии лижеха бузите им, обвивайки вратовете им, обкичените им с венци от дъбови клончета и бръшлян чела. Разпуснатите дълги коси се вееха като копринени покривала по плещите. Дионисий ги зовеше и те губеха свяст за всичко наоколо, унесени в божественото си изстъпление. Размахвайки жезъли с набодени шишарки на върха, те виеха безумния си танц по скали и планини, край свещени извори, сред мрачни, сенчести гори и огрени от месеца ливади…

Облечен в пъстра, дълга дреха, с шапка от лисича кожа, вълшебният певец Орфей укротяваше с вълшебната си песен дори и дивите зверове, които го слушаха, насядали мирно край него. Той пееше за Хелиос, най-скъпото име за тракийските ездачи, описваше с чудни звуци благородния му пламък… И сутрин рано той излизаше на високите планински върхове, за да дочака с музика и песен явяването на златните, благодатни лъчи… Ала менадите ненавиждали Орфея, който отричал техния бог Дионисий. И в пристъп на безумие те убили великия певец…

Анна затвори клепачи. Поклати глава. Не, това бе измама. Нищо нямаше. И тя почувствува гореща вълна свян да я облива за мислите, които я бяха прекосили преди малко. Нима и тя самата не се бе увлякла в приказния разказ на девойката? Нима и тя самата не спираше продължително взор връз тази рядка, разцъфтяваща се хубост?

Ирина свърши приказката. Всички я отрупаха с похвали. Започнаха да я разпитват. Особено ненаситен с въпросите си бе малкият Калиман.

— Кои са били тия траки? Имало ли е наистина цар Рес?… Къде е бил Орфей? Как е примамвал животните със свирнята си?

Само царят бе останал замислен на мястото си, край гаснещия огън в камината. Скръстил ръце, оборил глава. Анна усети тревогата му, веднага отиде към него, сниши се, разрови жаравата, която се бе покрила с тънък слой синкава пепел.

— Отец Сава още го няма!

Йоан Асен трепна. Изгледа жена си. Сякаш не я позна. Тъй чужд и далечен бе взорът му. След това се опомни.

— Да. Как ли пътуват в това ужасно време? Много се боя за стареца. Да не му стане нещо… На тая възраст горко ни, ако бъде отсъдено между нас да му се случи беда… Сърбите го имат за светиня, тъй много го тачат. Ще пратя отново гончии по хемските проходи да вдигнат местните люде и да ринат снега… Той искаше да прекара с нас коледните празници, но дано може да стигне поне до Вайиордан… Място не мога да си намеря… Дано крънският кастрофилакт го спре, дорде минат най-големите студове.

— Тази нощ водата замръзна в каните… — каза тихо Анна, ала мисълта й бе другаде. Никога дотогава царят не бе я поглеждал с такъв непознат, с такъв нов взор. И тя усети как сърцето й заледява от някаква неизпитана дотогава скръб.

На прага застана госпожа Росица. Поклони се и каза:

— Страж от покоите на Комнинови дойде да вика кир Йоан, кир Димитри и кира Ирина за вечеря…

— Защо? — се изтръгна неволно от устата на царицата. — Нека останат при нас.

Ала веднага се разкая за думите си. Тъй мрачно бе станало лицето на Асена. Той сви вежди и пошъпна тъй, че младежите не можаха да чуят:

— Премного се въртят тия чужденци между нас. Не може да се влезе в покоите ти, без да се види някой от тях да стои край тебе…

И гласът му бе раздразнен и лош, както никога досега.

Той говореше за всички. Ала Анна почувствува, че говори само за Ирина.

 

 

Рано сутринта гончии пристигнаха на Царевец, прелетяха, със сведени до шията на коня глави, първите крепостни дворчета и отседнаха току пред главната порта на палата. Спуснаха се по стълбите, предвождани от главния примикюр, разнесоха навсякъде вестта:

— Архиепископ Сава пристига!

Царят се облече набързо и веднага ги прие.

— Къде са вече?

— Идат по червенския друм! Наближават Дервента!

Стражи се затичаха да известят на патриарх Йоаким и на други високи люде: веднага да се приготвят и да посрещнат с нужната почит и тържественост светия старец. Улиците на Търнов се изпълниха със засуетен, възбуден народ. Всеки бързаше към Дервентската градска порта, без да гледа на ледения вятър, който пърлеше лицето и щипеше с остра ласка носа и ушите. За няколко мига снежните преспи се изринаха и натрупаха край къщите. Когато Асен премина на кон, придружен от царевия Петър, всички размахаха шапки и нададоха ликуващи викове. По прозорците бяха спуснати килими, по чердаците се вееха хоругви.

Все по-гъста навалица се трупаше по северния друм. Когато отдалече се зададе кочията на светителя, народът коленичи на снега и наведе чела за богослов.

Свит в дъното на кочията, отрупан с кожи, архиепископът издигна десница и прекръсти въздуха. След това отново морно отпусна старческата си ръка. Царят препусна към него. Скочи от коня, свали калпак, целуна костеливата му десница, която гореше от влажна треска.

Сава прегърна царя и му направи място до себе си. Йоан Асен изгледа тревожно госта.

— Добре ли си със здравето, светия ти? Изглеждаш ми отпаднал малко, или от умората по пътя?

Архиепископ Сава се закашля, дълго и дрезгаво. След това, като пое дъх, каза:

— Затрупаха ни преспи по пътя… Изстинал съм малко. Ала не се безпокой… Ще ми мине. Радвам се, че те виждам. И синът ти е пораснал много. Напет момък е станал…

Кочията мина през целия път, поздравявана от нестихващите възторжени поздрави на тълпите. От време на време Сава дигаше полека десница и ги поздравяваше. Ала когато слизаше от кочията, той почти падна в ръцете на прислужниците. Занесоха го в покоите му с грижовна предпазливост.

Царят веднага свика всички най-добри целебници и врачове от града и обгради болния с най-предано усърдие. За няколко дни, подкрепен от грижи и лекове, гостът се привдигна и дори можа да отслужи тържествената богоявленска служба в църквата на светите 40 мъченици.

Отец Сава глътна малко от топлия попарен гороцвет, впи внимателно взор в царя и каза:

— Светият Исусов наместник Григорий е писал обширно послание до Бела, с което го приканя да вдигне кръстоносен поход против тебе…

Лицето на самодържеца не трепна. Не издаде нито една мисъл.

— Григорий IX обещава всекиму, който тръгне против тебе и Ватаци — опрощение на греховете. Писал е, освен това и на всички останали князе и епископи, като им обещавал широки индулгенции…

— Ти не трябваше да служиш на Богоявление, светиня ти. Боя се болестта ти да не се върне… Лицето ти е необикновено червено…

Сава изтри попотеното си лице.

— Нищо ми няма, Асене. От горещата напитка е и от огъня…

Той се отдръпна малко от лумналото огнище, помисли малко и добави:

— Папата отлъчи Ватаци…

— Известно ми е…

— Ала към тебе не пожела да пристъпи със същата последна мярка. Това показва, че питае добро чувство към тебе…

— А насъсква венгрите да нахлуят отново в земите ми…

Настъпи дълго мълчание. Старецът се закашля, изтри отново потта си. След това каза:

— Не се ли боиш от Бела? Бащата е едно, а братът друго.

— Бела не ще посмее да ме нападне, защото се бои от мене. Той знае опита от Бдин и видя колко е безполезно да се лее кръв без надежди за успех… Ние имаме мир с него…

— Мирния договор ти го знаеш от опит…

— Знам го. Ала все пак Бела не ще посмее поне, преди да е изтекъл срокът му. Покойният баща на съпругата ми го е заклел пред смъртното си ложе да не напада никога земите на сестра си и децата й.

Тогава Сава опита последния си коз:

— А Бодуен?

— Знам, че веднага след нашето оттегляне от стените на Царския град и той е заминал заедно с Жан дьо Бриен с венецианска галера към запад да дири помощ и да събира рат…

— Не знаеш ли благочестието на Лудвиг IX и майка му кралица Бланка? Нима това не те тревожи?

— Никак.

Големият дипломат веднага разбра, че мисията му е пропаднала. Защото на минаване през Константиновград той бе обещал на Жан дьо Бриен, Ансо дьо Кайо и Нарио дьо Туси да използува всичкото си влияние пред българския цар, като го помоли да развали съюза си с Ватаци.

Все пак той се опита да удари от другата страна:

— В Никея се разправяше, че ти дали патриархата по принужденне, само за да услужат на господаря си поради държавни съображения… Ето че гърците веднага започват да усукват и да се разкайват за стореното дело. Ако ти беше държал с папата, щеше да имаш повече увереност за всяко обещание, за всяка клетва.

Очите на царя блеснаха. Кратко. Буреносно.

— Може всичко да се приказва… Ала договорът с подписите на всички източни патриарси стои умен…

Архиепископът отново се задави в къса, суха кашлица. Царят скочи разтревожен:

— Да извикам знахарите!

Сърбинът му махна с ръка.

— Не… Няма нужда… Ще мине… Аз се изпотих вече. Сега ми олекна добре. Не, не… Няма нужда от нищо. Ти остави мене… Моята старост няма нужда вече от грижи. Колкото дни са ми останали, отредени от бога, добре са дошли. Ще бъда благодарен за всеки от тях. Аз искам да помогна на тебе… Твоите работи ми създават грижа. От сърце ти желая успех и добротворство. Ала струва ми се, че си на погрешен път. Искам да сложа светлина пред очите ти. Може би се заблуждавам. Но искам да знаеш моите мисли…

Асен се наведе, целуна с благоговение десница на светителя.

— Благодаря ти.

Той загърна грижливо стареца, сложи ръка на челото му.

— Ще повикам пак целебника.

— Няма нужда, сине мой. Добре ми е вече…

Все пак царят се отправи към вратата, за да повика сръбските монаси и прислужниците — да пазят светия старец, дорде пристигнат целебниците. В коридора срещна великия примикюр. Той пристъпи близо до самодържеца, поклони се и каза тихо:

— По Боярския рът се качва дружина непознати пътници. Изглежда, че идват доста отдалеч. Какви ли вести носят?

Пътниците бяха необикновени, а вестите още по-чудни.

В Търновград бе пристигнал таен пратеник от папа Григорий IX.

С жадно любопитство царят разчупи папските сигилн и прочете високото послание:

„До благородния мъж Йоан Асен, господар на България и Влахия, почит и любов в име божие.“

Асен спря да чете поразен. Папата не го удостояваше, както досега, с титлата рекс, а го наричаше само „nobilis vir“.

Какво значеше това? Тънка усмивка се изписа по лицето му. Значи, Григорий IX си отмъщаваше по този начин. Понеже той бе отхвърлил сключената от Калояна уния, сега папата не му признаваше дадената от Инокентий III титла…

Той продължи да чете:

… По подобие на тоя, който дори и в гнева си е благ и велик, ние искаме да последваме думите на Евангелието — блажени милостивите, защото ще бъдат помилвани. Затова се обръщаме с най-голямо смирение към твоето благородство, за да измолим да не бъде проливана повече кръв, отколкото е необходимо по тия земи, които никога не са видели мир и покой. Защото от подобен мир ти ще имаш повече полза, отколкото от напразния ти гняв към покровителствуваната от мен земя…

Писмото следваше все в същия дух на молби и заплахи; дорде Григорий IX ясно подчерта, че желае Асен да се отдели от дружбата си с Ватаци и да се въздържа да напада латинската империя. Освен това той напомняше колко желателно ще му бъде: да бъде възвърната унията и да бъде пропусната през България войската, която Бодуен събираше на запад.

Папата искаше. Ала какво даваше в замяна на това, което Асен би му обещал? Нима Асен би се отметнал от съюза си с Ватаци само за да угоди на Рим?

Опитният държавник никога не даваше, никога не обещаваше, преди да му бъде обещано, преди да му бъде дадено нещо в замяна.

— Да беше при нас Василий в Търнов… — въздъхна с горещ копнеж Асен. — Той би ме научил… Единствено неговият съвет сега ми е нужен…

И той внезапно реши.

Светият старец не можеше да дойде по това време в Търнов, нито изобщо беше редно да се върне от изгнанието си в града, който бе напуснал завинаги.

Тогава царят щеше да го подири. И той веднага реши да изпрати деспот Слав в Бачковския манастир, дето Василий бе отишъл на поклон по Рождество, за да уреди една среща между него и бившия примас в крепостта Лардея при Карнобат, в планината. Вечно угодливият му братовчед, който бе дошъл в Търнов за именния ден на царя, щеше с голяма радост да му услужи. Ала как ще измами бдителността на людете? Да не породи мълва и догадки, да не създаде недоверие у Ватаци?

Все пак, преди да влезе във връзка с папата, той не можеше да не вземе мнението на тоя, който бе напуснал родината си, за да бъде верен на Римската църква. Затова реши да съобщи, че отива на зимен лов в планината.

Папският пратеник щеше да остане да гостува в един от близките манастири и да чака за отговор. А отец Сава щеше да бъде поверен на патриарха, епископите и началниците на Търнов.

Подир два дни, след като се увери, че сръбският светител е вече съвсем добре, и след като получи обещанието му, че ще помисли за връщане в Сърбия чак към Великден, когато измине студената зима, той коленичи пред креслото, в което седеше скъпият гост, и помоли да го благослови.

— В планината се е появил голям лов, който отдавна ме мами. Ще отсъствувам няколко дни. Блазни ме мисълта да уловя този огромен елен и да украся работната си с рогата му. Казват, че били високи до пет лакти.

Сава стана, сложи прозирната си ръка върху главата му и вдигна очи към небето.

— Пътувай с радост, сине мой… Желая ти успех… И дано големият елен попадне на целта ти…

Царят заръча още веднъж на людете си: да слушат повеленията на драгия гост, да му се подчиняват във всичко и да му доставят каквото пожелае.

И замина за своя лов в планината.

Защото сърцето му бе препълнено с грижа. А това не бяха нито заплахите на папата, нито опасността откъм венгрите, нито пътуването на Бодуена във Франция.

Друга опасност се надигаше откъм изток и му повеляваше да осигури горните си граници.