Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (16)

15

В Перон се събра целият двор на Лудвиг VIII, син на починалия Филип Август, за да положи на изпит човека, който пораждаше толкова вълнения във Фландрия. В Турне брабантският херцог бе отишъл лично да му поднесе почитанията си на васал. В Кил, в Ганд, във Валансиен, в Брюг, навсякъде го посрещаха с радостни сълзи и царски почести.

Възкръсналият Бодуен вече свикваше шатите, раздаваше феоди, милости, въздигаше в рицарско достойнство, издаваше закони, присвояваше си всички права на владетелната графиня Жана. Едни от феодалите се обявяваха открито на негова страна, други на тая на дъщеря му. Избухнаха кървави размирни. Градовете минаваха от едни ръце на други.

Това не можеше повече да продължава. Кралят бе решил твърдо да разбере истината. Затова сега, заобиколен от целия си двор начело с епископа на Бове, той очакваше с нескрито вълнение пристигането на прочутия кръстоносец, бившия император на Константинопол, за когото се разправяше, че бил убит от българския цар Калоян. Неведнъж Жана и Маргарита бяха поканвали тоя, който се обявяваше за техен баща, да отиде при тях, в Кесноа, за да установи истината. Досега той винаги бе отказвал.

В далечината се зачуха звуци от тръба. През отворените прозорци на залата можеше да се види пристигането на Бодуеновото шествие. Най-напред вървяха млади момци, облечени в дълги, бели туники. Те носеха голям кръст от абаносово дърво, със сребърно разпятие връз него. Следваха дружина копиеносци. После идваше носилката на константинополския император, който лежеше вътре, облечен по гръцки, в дълга туника, наметнат с пурпурна мантия, следван от многобройни барони из Фландрия и Ено.

Така го и внесоха, изтегнат в надменна, царствена поза, с венец на главата и замръзнало в строгост лице. Отрупаната му в пръстени десница се издигна като за богослов.

Лудвиг VIII се изправи, слезе трите стъпала на престола, пристъпи към новодошлия, който в това време полека се надигна от носилото.

Бодуен се поклони и отдаде почит на васал пред своя крал. Всички се спогледаха. Значи бившият константинополски император се смяташе само граф на Фландрия? Лудвиг му подаде ръка за целувка, прегърна го, след това му посочи креслото, което му бяха отредили в средата на залата срещу кралския престол, между пейките на дворяните и клира.

Кралят и людете му не можеха да отделят взор от кръстоносеца император. С остро внимание те разглеждаха лицето му, облеклото, застарялата, прегърбена снага. Бодуен ли беше това? Не беше ли прочутият рицар някога по-висок, по-строен, по-красив? Но годините, страданията и лишенията не бяха ли извършили своето? Ето, не бяха ли очите му също тъй сини както на Жана, а високото му чело и правият, леко извит в основата си нос не напомняха ли строгата красота на Маргарита? Ала странникът заговори. И словата му не бяха оня съвършен френски език, който се говореше в двора на фландърските графове.

— Монсеньор, високи духовници, другари мои… — се обърна Бодуен към двора — аз бях решил да живея далеч от света и непознат за людете. Бях се отдал на служба богу, за да изкупя прегрешенията си. Но провидението ме откри, противно на желанието ми. Аз се разкайвам, че не си останах скрит в скалите на Хемската планина, вместо да се връщам във Фландрия, където намерих сред семейството си по-жестоки сърца, отколкото между българите и власите. Моите дъщери ме оскърбяват с недоверието си и жертвуват нещастния си баща на своето честолюбие…

Людете зашушнаха одобрително. Лудвиг кимна с глава, дигна леко тънкия скиптър, който завършваше със знака на рода му: златната лилия. Всички млъкнаха.

— Не е справедливо да се винят в такъв случай благородните графини — каза меко кралят. — Ако те се уверят, че ти си наистина техен баща, аз вярвам, че с радост ще те признаят за такъв. Но понеже работата е от извънредна важност, затова трябва да се изпита внимателно.

— Отчаян от поражението при Адрианопол, аз се отказах да бъда повече император и се оттеглих завинаги от лицето на света. Преживеният позор не ми позволяваше да нося званието рицар. Скрих се в планините, далеч от светската суета. Понеже не ме намериха между убитите, помислиха, че съм заловен, а след това — умрял в пленничество. Оставих светът да мисли така… — Бодуен скръсти смирено ръце. — Ала друга била божията воля. Людете ми ме познаха и ме повикаха отново да заема мястото си между тях. Затова сега аз диря правото си, за благото на моя народ.

Бароните на Фландрия и Ено развълнувано зашепнаха. Раздвижиха се. Някои изтриха сълзите от очите си. Брабантският херцог коленичи и понечи да целуне сандала му. Ала Бодуен не му позволи.

Епископът на Бове отправи изпитателен взор към слабото, обкръжено с бели коси лице на постника. Съмнение го прекоси като мълния. Ако това беше наистина Бодуен! И започна да го разпитва:

— За кого се омъжи сестра ти Сибила?

— За Жирар дьо Линьи.

— През коя година почина чичо ти Бодуен, осми граф на Фландрия?

Бившият император се замисли. След това каза:

— Преди около тридесет години.

Така беше. Ала това можеше да бъде отговор наслуки.

— Помниш ли как се казваше първият съпруг на леля ти Лауранс?

— Не. Всичките ми лели се жениха по няколко пъти, кой ще помни имената на мъжете им.

— Най-голямата и най-малката се венчаха по два пъти, а средната Агнес бе омъжена само веднъж… — го поправи епископът и бързо добави: — Как се казваше българският цар?

— Йоаница, наречен Калоян по ромейски.

Така беше. Отново се спогледаха всички дворяни на френския крал. И все пак… Не, не можеше този мъж с толкова дръзки движения и предвзето държание, с такъв груб говор и неграмотни изрази да бъде Бодуен, девети граф на Фландрия. Тогава Лудвиг отново дигна скиптъра си. Трябваше да се зададат въпроси от по-личен вид.

— На кое място даде клетва за вярност и преклонение на крал Филип-Август за фландърското графство?

Бодуен сви вежди, прехапа устни, помъчи се да отговори, не можа.

— Кой и на кое място те възвиси в рицарско достойнство?

Бившият император се замисли, закри очи с ръка.

— В кой град, в чий дом, на кой ден се венча за Мария дьо Шампан?

И третият въпрос остана без отговор. А това бяха неща, известни на всеки барон в двора на краля.

Бодуен стана от креслото. Поклони се дълбоко. Очите му неспокойно се въртяха на всички страни. Поетическата му бледост се бе превърнала в пергаментова жълтина.

— Искам срок до утре. Тогава ще мога да отговоря на Монсеньор. Бедите и скърбите са замъглили паметта ми, ала до утре ще се помъча да си спомня.

Дългото тясно лице на Лудвиг се изопна в студена усмивка.

На следната сутрин, когато подириха бившия император, той беше изчезнал.