Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

40

Често, за да заглуши терзанията на духа, Асен обичаше да изморява тялото си в упорен, тежък труд. Край жилището на стражниците имаше една сграда, еднокатна и обширна, отделена от другите постройки, в която няколко пъти през седмицата царят отиваше да поработи своя любим занаят. Изживял всички изпитания на съдбата, той беше разбрал, че няма нищо по-нетрайно от успеха, богатството, славата. За миг те се стопяваха, по-леки от пролетен сняг, изчезваха, сякаш никога не били, измамливи сенки, на които не можеш да се довериш.

Колко пъти през дългите изгнанически години той трябваше да си изкарва хляба с риболов, с изполичарство, често без подслон, без топъл кожух в мразните степи на руските земи. Принуден да изличава следите си от Борилови съгледвачи, които навсякъде откриваха убежищата му, той неведнъж трябваше заедно с брата си Александър да променя външен вид и занаят, да скрива произхода и рода си, да търпи унижения и непосилни, и питни. Но от всички занаяти, чрез които се беше препитавал, най-любимо му беше останало дърводелството. От ръцете му излизаха майсторски изработени ракли и рамки, ковчежета и софри. И досега той обичаше да разправя как майстор Лукиян Осипов отказал да даде дъщеря си на княз Александър. „Може и царски син да си бил — му рекъл той — но докато не получиш някой занаят, не знам ще можеш ли да изхранваш челяд.“

И в този ден, препълнен с тревоги и мрачни грижи, Асен отвличаше мислите си, като рендосваше старателно няколко талпи за пейките, които щяха да поставят край пътеките, отвеждащи нагоре към палата и патриаршията.

Полека-лека неспокойните мисли почнаха да се редуват с приятни представи и спомени, които уталожваха бурята в сърцето му.

Не, не бяха всички люде по света зли и коварни, алчни и лицемерни, макар и на всяка стъпка да се сблъскваше с тях. Имаше и люде с чисти сърца. С прям и топъл взор, от който лъха безкористна обич. И за това си струваше да се живее на тоя грешен свят. Асен избърса потта от челото си, усмихна се и почна разведрено да си подсвирква някаква отдавна забравена песен.

Лошите спомени побягнаха, отстъпиха място на чудни, незабравими преживени мигове… Колко пъти, стигнал до крайния предел на отчаянието, на безнадеждното очакване, понякога една топла дума, една приятелски подадена ръка бе го възвръщала отново към търпението, към безкрайното упование. Минаваха дни. Минаваха месеци, години. Верните придружители на двамата царствени изгнаници редееха, кои сразени от болест, несгоди или вражеска ръка, кои несмогнали да издържат на изпитанията докрай.

Ала случайно успяла да ги достигне надеждна вест от далечната родина или внезапно явил се нов, искрен приятел даваха отново сили и надежди. Не можеше неправдата да победи.

Асен отбра една гладка дъска, почна да я прерязва с триона, като от време на време се усмихваше. В него бе изплувал далечен спомен, почти изличен, който сега упорито се натрапваше на паметта му. Преди много, много години, може би преди четвърт век, една ръка се беше подала към него като спасител, като крепка опора в неспирните беди.

Ръката на галицкия княз.

Наследникът на Роман Мстиславич, без да гледа смутните дни, сред които живееше, зает едновременно да потушава непокорствата на своите боляри и да отблъсква алчните стремежи на външните врагове, бе дал подслон на българския наследник, който също бе пострадал от болярски заговори и вероломни сродници.

Данило Романович бе приел като родни братя българските князе Йоан Асен и Александър и руската земя бе станала за тях втора родина.

Сякаш и сега виждаше пред себе си светлото лице на киевския повелител, румено и усмихнато, обещаващо тъй дълго жадуваната закрила след страшните дни подир убийството на Калояна.

Какъв му беше Данило Романович? Никакъв. Нито сродник, нито побратим. Беше само човек, който иска да помогне на човека.

Затова трябваше да се живее.

И продължи да си подсвирква някогашната, отдавна нечувана песенчица, като се мъчеше да налучка забравените думи.

Асен внезапно се обърна.

Остави рендето и се загледа в непознатия, който стоеше на прага на работилницата, заграден със стражи. Дежурният началник се поклони и каза:

— Прощавай, царство ти! Този човек много напираше да те види. Познавал си го!

Асен се загледа с любопитство в непознатия с румено, светло лице и снажна осанка. Русият перчем се пилееше безредно по челото му чак до сините като метличина очи, които го гледаха втренчено, с тревожна молба. Нещо много отдавнашно, ала сякаш било вчера, блесна пред него. Също като този младеж някога той бе стоял така втренчено загледан в човека, от когото зависеше да бъде спасен или да загине. И той плахо пошъпна:

— Данило… Брате…

С радостен вик непознатият се хвърли към него. Асен разгърна ръце. Притисна до гърдите си бежанеца. С пресекнати хълцания непознатият каза:

— Княз Данило е мой вуйчо, батюшка! Когато заминахте с дружината за България, аз бях малък, но те помня!

Отново Йоан Асен се загледа в бежанеца, който му напомняше толкова отдавна невиждани лица, братята Данило и Василко Романовичи, Феодора Романовна и всички други по-млади, все издънки от старата ветва на Владимир Мономах. Поеха плаща му, избелял и скъсан, меча, окачен за широкия колан. Отведоха го в залата, нагостиха го с храна и питие. Пристигна развълнуван севастократор Александър. Дотичаха боляри и войводи. Събра се Асеновата челяд. Всеки искаше да види русина, да чуе как говори на своя език, да разправи за земята си. Ала никой не смееше да зададе нито един въпрос за грозните събития, които бяха потресли целия свят. Тъй ясно личаха по лицето на княза Яков Светослав дирите от страшните преживелици. И сами бързаха да го отвлекат от мрачните мисли, да го отрупват с обич и братска топлота.

Водеха го по лов, по пиршества и събори. Младежът почна да се съвзема. Жаждата за живот надделяваше. Ала често дълбока въздишка разчупваше гърдите му, сянка помрачаваше ясните зеници, угасваше веселата усмивка на устните му. Новините от разгромените страни пристигаха неточни, често украсени с небивалици, които всеки се мъчеше да скрие от осиротелия бежанец.

Един месец прекараха в стария Калоянов ловджийски дворец в Тревненската планина на лов за рогачи. Там Йоан Асен обичаше да се уединява с неколцина предани другари, сред самотата на гората и планината. Да размишлява, да преценява стореното дотогава, да замисли и най-правилните постъпки за бъдните дни. Там една вечер, след като се бяха прибрали край огъня на пламтящите цепеници, в ранния сумрак на зимния ден, след уморително препускане подир стадо елени, Яков Светославович внезапно почна да разправя. Сякаш искаше да се освободи от непоносимото бреме, което го потискаше, разхождайки се на едри крачки из широката приемна, украсена с много ловджийски победи: животни и птици, запазени в естествен вид, закачалки от еленови рога, мечи кожи, постлани пред огнището, несмогващ да събере наведнъж, да припомни всичко изживяно през последно време. Понякога той се спираше да си поеме дъх, да успокои развълнуваното си сърце, поглаждаше напълнената със слама сърна, сядаше на трикракото столче край огнището, заслушваше се в бодрата ловджийска песен на крагуярите и песяците, които прибираха загарите и соколите, или облягаше лакти връз коленете, свеждаше чело връз длани и дълго мълчеше. После внезапно го връхлитаха спомените.

Когато татарският хан проводил люде при рязанските князе да им иска подчинение и десятък, те отговорили:

„Когато нас няма да ни има, всичко ще бъде ваше.“

И пратил бърз гончия да искат помощ от Владимирския княз Юрий Всеволодович. Ала надменният потомък на Владимир Мономах отказал да им прати войска. Той сам можел да се справи с татарите.

— Вечната грешка… — поклати глава севастократор Александър. — Винаги ни бият на части. Иначе не могат.

Събрали се тогава всички князе рязански, муромски и пронски. И излезли на бран край Воронеж. Ала несметните татарски пълчища одолели. Всеки от князете се прибрал с народ и войска в своята крепост. Татарите превземали обсадените градове, превземали ги един по един, избивали в страшна сеч мъжете, младите жени отвличали в харемите си, подпалвали срутените домове, малките деца хвърляли направо в огъня, на старците разсипали гърдите и хвърляли вътрешностите им на кучетата…

Грозната напаст приближавала и земите на великия княз Юрий. Той безстрашно чакал с войските си татарските пълчища в равнините край Волга, уверен, че ще ги сломи. Ала хан Батий успял да разбие при Коломна ядрото на сина му Всеволод Юревич, който се оттеглил заедно с брата си Мстислав да защищава столицата — град Владимир. В боя паднали безброй храбри витязи начело с рязанския княз Роман Ингварович, войводата Еремия Глебович, ала напразно. Късно разбрал великият княз Юрий Всеволодович, че с разделени сили мъчно се сломява многоброен мощен враг. И пратил да вика на помощ братята си Ярослав и Светослав Всеволодовичи.

Пристигнал само Светослав. А в това време татарите пленили най-малкия Юревич — Владимир, който бил в Москва.

— Та не е ли бил той още малко момче? — възкликна Йоан Асен.

Когато старшите Юревичи видели гъстите тълпи настъпващи татари, дали заповед на войскарите си да стрелят срещу тях. Но хан Батий продължил да приближава към крепостните порти, без да отвръща със стрелба. Пред коня му вървяло дрипаво момче, увързано с вериги, покрито с рани. Застанали при бойницата на Златната порта старшите Юревичи, Всеволод и Мстислав, познали в момчето, което едва се държало на краката си — своя брат Владимир. Татарски тълмач им извикал дали познават момчето. И дали ще посмеят да стрелят срещу него.

Яков Светославич потърси глава, обзет от непоносима болка.

— Какво ли са изпитвали старшите братя, когато дали заповед за стрелба?

Севастократор Александър скочи развълнуван.

— Стига… Забрави…

Яков тъжно се усмихна:

— Това не е най-лошото…

И той отново дълго мълча, втренчен в играта на пламъците, сякаш сред тях изникваха само нему познати видения.

— Град Владимир загина сред огън и сеч подир осемдневна обсада. Камъните на обсадните машини се сипели като градушка връз домовете и ги сривали до основи. Владиката, великата княгиня, с всичките си снахи, дъщери, невръстни синове и внуци се скрили в съборната църква. Всички изгорели живи в нея. Всеволод и Мстислав паднали убити с меч в ръка, защищавайки стените на крепостта… Така загина и моят отец Светослав на стените на Киев заедно със старшия ми брат…

Гласът заглъхна, пресечен от глух стон. Едва добави, шъпнейки сякаш на себе си:

— А майка ми умря по пътя, когато бягахме заедно с Михайловите групи от Волинско и Черни овен към Венгрия… Не понесе загубата. На всичко. Род, имот, отечество. На съпруг и син…

Яков отново потръпна, простря ръце към огъня, углъбен в мъчителни мисли. После бързо изтри с ръкав сълзата, която се търкулна по бузата му.

— Брат ми приличаше, както казваха, на прадядо ни Изяслав. По вид, по нрав… Колкото кротък и ученолюбив в мирни дни, през време на бой Изяслав Давидович цял се променял. Втурвал се в най-опасните места, не забелязвал дори кога са му свалили шлема. Така и брат ми. Когато войводата Димитри, защитник на крепостта, паднал ранен, пронизан на десет места, брат ми се спуснал да го замести… А нямаше още тридесет лета… Така останах съвсем сам.

Йоан Асен приближи до младежа, погали го по косите.

— Ти не си сам. Тук имаш баща и майка, братя и сестри…

Яков се изправи, после се поклони доземи.

— Благодаря, батюшка…

— Къде видя за последен път вуйчо си Данило, вярваш ли да е още жив? — попита царят. Лицето му се бе помрачило от разказа на младежа. Докога траеше честитата съдба? Зад всяко щастие не дебне ли бедата? Добрата орис искаше да се крепи и поддържа, да се варди от всички заплахи: болярските заговори отвътре, алчните чуждоземни очи отвънка… Тъкмо Данило и Василко завършиха многолетната си борба с болярите и техните чуждоземни крепители, венгрите и ляхите, връхлетя връз тях грозната татарска сила. И ги завари неподготвени. Изтощили сили в междуособиците на родни братя.

Накъде щеше сега да поеме огромната татарска сила, кои нови земи щеше да залее, след като Венгрия бе станала пасище за конете им? Щеше ли великата река да ги запре? Нямаше ли да заобиколят откъм запад? А може би и те се бяха вече изтощили в жестоките битки с руските юначни полкове, които бяха пролели кръвта си, за да бранят своята родна земя, ала с това бяха защитили и далечните западни предели.

— Единствен Данило Галицки от останалите живи велики князе не се покори да отиде на поклонение в Златната орда. Когато хан Батий влязъл в Киев, веднага попитал за Данило Романович. Някои казвали, че забягнал към Венгрия, други, че бил убит, само малцина знаеха, че той се затвори в крепостта Дороговски, за да продължи оттам борбата. Там го видях за последен път, преди да тръгна с майка си към земята на угрите заедно с Ярослав Михайлович. Баща ми, Михаил Черниговски, го бяха убили в Златната орда, където бе отишел да се поклони на хан Батий. А Константиновичите паднаха убити край река Сити.

Яков разгърна отчаяно ръце. И добави глухо:

— А в това време, докато Рус се бореше срещу татарите, шведите ненадейно ни нападнаха откъм север. При река Нева.

Севастократор Александър гневно се изсмя:

— Така е винаги. Когато си най-натясно, съседът, вместо да ти дойде на помощ, напада откъм гърба.

Яков също се засмя. Мъката преминаваше. Някакъв радостен лъч затрептя в светлите му очи.

— При Нева Александър Ярославович победи шведите, прогони ги и запази за русите изхода към северното море. И затова го нарекоха Александър Невски… Юнак като чичо си — Юрий Всеволодович.

— Води ли опитен елен стадото, вълците стоят надалеч… — се обади един от царските гости.

Яков го погледна с нескрито любопитство. Кой беше този слаб човек с изпито постническо лице, облечен в черно расо, който винаги мълчеше?

Навън изви вихър, посипа със сняг дебелите стъкла на малките прозорци, покрити с дървени решетки. Мъжете седяха край огнището, късаха със зъби леко запеченото месо, пълнеха купите с вино, а мислите на всеки се връщаха все към едно и също:

Накъде ли щеше да се отправи следният удар на татарите?

Неведнъж през нощта Яков Светославович се стряска насън, неведнъж царският брат става да опипва челото му. Момъкът бълнуваше, стенеше, бързо и пресекливо говореше нещо неразбрано.

Той все още чуваше страшното блъскане на тараните в стените на Киев, ден и нощ, непрестанно. Докато сриваха една стена, смелите защитници зазиждаха проломите на друга, изграждаха нова крепост около черквата на света Богородица, пращаха надменни отговори на заплахите, които провождаше хан Батий:

„Ако ми се покорите, ще ви опростя. Но ако се съпротивлявате, много ще пострадате и жестоко ще загинете.“

Киевчани не се покорили и продължили борбата докрай. Затова насън Яков чуваше трясък от копия, звън на щитове и грохот на саби връз шлемове, скърцане на обсадни машини и рев на татарски камили. А небето тъмнееше от облаци стрели, кръвта се лееше като вода, докато през една тъмна нощ той бе преплувал Днепъра и отишел да прибере майка си в градището Дороговски…

Сънят не слизаше само над клепките на севастократора. Забравени копнежи, недоизживени скърби бяха се отново събудили в сърцето на царевия брат.

Ония синьо-зелени самодивски очи, оная висока и горда девича снага, движеща се плавно, като лебед, дългите плитки, руси като зряло жито… Сестрата на киевските князе… Можеше ли един изгнаник, дошел от далечна земя, княз без власт, без имоти, по чиито стъпки дебнат убийци, за да спи спокойно оня, който им бе отнел бащиния престол в Търново, можеше ли да вдигне очи към тая, за която идеха посолства с молба да седне на обкован със злато стол, редом със знатен съпруг?

Вятърът бе спрял, снегът се топеше бавно, леко, непрестанно. Навън се чуваха само равномерните стъпки на стражите. Двата любими Асенови загари, изтегнати край огнището, от време на време тихо изскимтяваха и наостряха уши в дрямката си. Александър забеляза, че Яков следи със замислен поглед бавните му стъпки, от стена до стена. Младежът понечи да стане. Но севастократорът му направи знак спокойно да почива. После седна до него връз мечата кожа.

— И ти ли не спиш?

Яков кимна мълчаливо и въздъхна. Теглеше го неспирен копнеж по безкрайната снежна степ, по синия Днепър, по родния град с трите хълма на Кий, Шек и Хоровиц. Александър познаваше добре тая жестока тъга, тая неудържима жажда по бащин край, която не дава мира ни денем, ни нощем. И за да отвлече мислите му, изведнъж каза:

— За кого се ожени сестрата на майка ти?

Младежът седна връз мечата кожа, потри с ръка челото си, сякаш всичко се беше изличило от паметта му. Сестрите на майка му?

— Коя? Анастасия, Олга, Ксения?

Александър се усмихна. За него имаше само една Романовна. Никому досега не бе споменавал името й. По-добре никога никой да го не знае.

Яков отново попита:

— Настася ли? Тя прие монашеско було. А Феодора Романовна, известно е на всички как дядо ни Роман я дал още в детска възраст невеста на сина на Владимир Ярославич Галицки. Но после си я взел обратно, когато народът изгонил Ярославич заради онази попадия, а на негово място въздигнал Роман Мстиславич… Олга я дадоха на боляра Яков, велик столник на киевските князе… Столникът беше най-верният приятел на моите вуйчовци, но и на баща ми. Затова са ми дали неговото име. Баща ми беше от по-младата ветва на Светослав Всеволодович Киевски.

Яков забеляза, че царят го слуша внимателно, и продължи да разправя, да припомня забравени имена и случки, общо изживени беди и победи.

Нали с дружина галицки воини Асен и Александър се бяха завърнали в България, с тяхна помощ бяха обсадили Борила в Търново.

И все отново се връщаше Асеновата мисъл към отдавна преживяното. И тук, и в Галиция се повтаряше все същото. Алчните за власт боляри бяха готови да предадат владенията си на чужди завоеватели само да получат по-големи облаги. Владимир Галицки, Иванко, Борил — бяха замесени от едно тесто.

Асен погледна към спящия на миндера Калиман. По всичко той напомняше великия Калоян. Суров и безстрашен, смел и справедлив. Още от малък той показваше от чий род е издънка. Орлето вече разперяше дръзко криле. Думата му не ставаше надве. Волята си налагаше на всички. Ето и сега той бе успял да получи от баща си разрешение да дойде на лова заедно с братовчеда си Калиман Александров.

Той нямаше да изтърве юздите.

И самодържецът на вси българи усети как олеква на сърцето му. Най-тежката му грижа се разпиляваше като мъгла под слънцето. Защото не беше толкова мъчно да създадеш една мощна държава, колкото да я запазиш за векове. Да пребъде.

И той благосклонно кимна към Якова, който оживено разправяше нещо, гледайки към него, сякаш отгатваше мислите, които го вълнуваха.

— Болярите са най-голямото зло. Те погубиха Рус. За щото всеки боляр ламти да стане княз. Всеки княз — да стане велик княз. А за да стане велик княз на Киевския престол, способен е да вика дори чужда помощ…

— Както Иванко повика ромеите, а Борил се съюзи с латинците, за да го закрепят на престола… — измърмори негодуващ Приязд.

— Затова стягай, батюшка, болярите, унищожавай ги! — възкликна Яков. — Когато народът галицки изгони Владимир Ярославич, той отиде да иска помощ от угрите, където сестра му беше кралица… И се върна с чужди войски. Ала народът се възбунтува. Против народната воля не може да се върви. Тази воля каза: „Владимире, сине на великия Ярослав Осмомисъл! Ние не искаме да те убиваме, но не искаме да се кланяме на попадията. Такава жена не може да седи на златния стол до тебе. Върни я на попа, на първия й мъж. Престани да грабиш чуждите жени, нашите дъщери и сестри. Прибери се в своя трем, вземи си жена по прилика, събери галичките мъже, ала не за разгул и пиянство, а за да се съветваш с тях! И ние ще те признаем за наш велик княз. Иначе, пази се! Ще съберем полковете си и ще прогоним и тебе заедно с твоите ляхи и венгри!“ И наистина, надигна се народът галички начело с княз Роман Мстиславич, моя дядо, загинаха безброй люде. Падна убит и дядо ни, като остави невръстни синове. Борбата трая десетилетия, ала накрая народът победи. Данило Романович възмъжа и продължи да чисти изменници и некадърници, докрай…

— Да… — каза замислено Йоан Асен — помня как венгри и ляхи си бяха вече поделили Галицкото княжество чрез договор, одобрен от галичките боляри. Беше 1214 лято… Народът почна да се стича под знамената на Романовичите, граждани, селяни, технитари, всичко беше грабнало оръжие…

— Оттогава ми е този белег… — каза севастократор Александър и запретна лявата си ръка под лакътя. Там личеше следа от дълбока рана. — Докато Василко се биеше с ляхите, Данило воюваше с венгрите. Тогава, казваха, той заприличал по всичко на баща си Роман, за когото разправяха, че щом чуел боен рог, се впущал в битката мощен като орел, смел като лъв, разярен като рис, страшен като крокодил, силен като тур. Такъв беше дядо му Мстилав, такъв бил и далечният му праотец Владимир Мономах. Смел и грозен в боя, кротък и милостив през мирните дни.

Всички очи неволно се впериха в Яков, който наведе очи. И в неговите жили течеше кръвта на Мономах Велики…

Изведнъж всички се разбудиха, наскачаха и почнаха да говорят весело и припряно. Момчетата, които дотогава слушаха с остро любопитство, почнаха да разпитват. Калиман гледаше с възхищение руснака, който имал дядо, силен като тур и мощен като орел.

— А после? Какво стана? — попита другият Калиман, който беше връстник на царевия син и негов неразделен другар.

Яков весело потупа по рамото момчето:

— Стана това, че накрая прогонихме поробителите! И княз Данило раздаде земите на продажните боляри на своите храбри дружинници, отпусна свободи и правдини на граждани и селяни… А беззаконниците от рода Домажирич и Молибожич сложи в затвор.

— Когато тръгнахме с вашите дружинници за България, смятахме, че руската земя се е вече усмирила… — каза Йоан Асен и хвърли няколко цепеници в огнището. Хиляди искри се пръснаха в мрачевината на утринния здрач. Загарите наостриха уши и протегнаха муцуни връз предните лапи, готови да скочат при първия зов.

— Да! Когато вие заминахте с нашите галички вигонци, аз бях вече момче колкото княз Калиман и помня всичко. Болярите на града Галич не признаха новата подялба на земите и отказаха да пуснат войските на Романовичите в крепостта. Тогава народът сам отвори портите и се спусна да посрещне освободителите си, както деца тичат към майка си или жадни люде към извора… Бях малък, но яздех заедно с брата си, седнал на седлото пред него…

Двете момчета го загледаха с блеснали от възхита очи.

— Десет години траяха още размирията, ту пламне някъде метеж, ту се загаси някъде старо предателско гнездо… Докато най-сетне всичко се укроти. Чак тогава Данило и Василко забелязаха, че крепостите са неукрепени, складовете за оръжия празни, хазната разорена. А най-страшният враг беше вече на прага ни… Не сме го виждали, улисани с домашните врагове…

— Те навсякъде и винаги са най-опасните. Домашните… — въздъхна замислен Йоан Асен. И отново внезапна тревога сви сърцето му. Дали окото му бдеше достатъчно зорко над спотаилите се враждебници? Нямаше ли утре, подир смъртта му, да подкачат отново старите крамоли? Сега ръката му държеше здраво всеки на мястото. Но после? Прав ли беше пътят, който бе избрал, за да се бори със злото? Да го покорява с добро? Или трябваше като чичо си Калоян да го чисти из корен?

— Почести и богатства карат людете да се възгордяват. Тогава всеки почва да ламти и той за високи чинове и съкровища. Всеки боляр ще иска да стане княз… Всеки, който има едно княжество, ще иска да има кралство или царство… Няма край и мярка човешката алчност.

— Ако нямаше горделивци, нямаше да има завистници… — каза бавно монахът, който от няколко дни бе гост на царя и често се отделяше с него на дълги разговори в работната му стая. Защото Йоан Асен приемаше в зимния си дворец посланици, войводи от крайграничните области, високи сановници и не прекъсваше нито за миг държавната си работа, дори и през дните за отмора.

Царят го изгледа и наведе чело, дълбоко углъбен в размисъл. Да. Така беше. Човек не биваше да се възгордява. Да излага на показ своите преимущества. Слаби бяха людете пред примамките на славата, на властта, на богатството…

— Мъдрият управник — продължи монахът — се отказва от блясъка, надменността и велелепието. Преди да властвува над людете, трябва първо да се научи да владее себе си. Тогава ще бъде могъщ. Богат е този, който е доволен от това, което има. Мъдрият управник трябва да бъде по-благоразумен в края на своята власт, отколкото в началото.

Думите на скромно облечения постник достигнаха право до сърцето на царя, изясняваха колебанията му, уталожваха душевния му смут. Той отправи с благодарност очи към този, който го гледаше внимателно с благия си лъчист взор, сякаш четеше в сърцето му.

Внесоха закуски. Отвън лъхна свежият зимен въздух. Момчетата изтичаха да се бият със снежни топки сред веселия лай на загарите. Замириса на топла пряспа пита и млечна баница. Младите си наливаха в купите вино и дробяха вътре препечени гевречета. Яков Светославович вдигна наздравица:

— Да живей Йоан Асенович! Стягай, батюшка, болярите и не бой се! Не прогониш ли пчелите, мед няма да видиш! Така беше казал веднъж Микула, вождът на галичките граждани, на княз Данило. Някога половците плашели децата си с името на дядо ми Роман. Но после почнаха да ги плашат с това на вуйчо ми. „Не плачи, защото ще повикаме княз Данило!“

Избухна весела глъч. Никой не искаше вече да си спомня лошите дни на Владимир и злата попадия, на Иванко и Борил. Само севастократор Александър прехапа устни, помъчи се да се усмихне, ала не можа. Не бяха само болярите най-голямата напаст. Галичките люде не бяха търпели надменната попадия да властвува над тях. Сякаш са предчувствували, че нейни внуци щяха да своеволничат в киевските предели и с беззаконията си щяха да предизвикват безкрайни раздори. Докато Асен беше жив, гъркинята щеше да крие ноктите си. Но после? Децата й нямаше ли да станат най-опасните врагове на децата, родени от Анна? Борбите между братя бяха затрили някога българската държава. Между братя, родени от различни майки…

— С моето име едва ли някога ще плашат децата! — извика весело царят и вдигна купата си към севастократора. — Но името на Александър ще стряска от сън не само невръстните! Като орел бди моят верен брат над държавата и престола! Това е моето упование… — После отправи въпросителен поглед към човека с черното расо.

Монахът дълго мълча, после каза:

— Да. Най-крепката стража са верните люде. Ала те се ценят най-много там, където е изчезнала верността.

За да прекъсне неловкото мълчание, което последва тези думи, протосевастиарът Приязд разказа една кратка историйка:

— Веднъж алеманският император казал на един свой васал, херцога на Тюрингия, че крепостните стени на замъка му не са достатъчно високи. Херцогът отвърнал, че докато съмне, те ще бъдат издигнати с десет лакти по-високо. Императорът поклатил глава недоверчиво. Като сипнала зората, императорът отишел да огледа стените. Те си били все същите. Ала край тях гъмжало от стрелци, прашници, копиеносци. Въздухът треперел от звън на оръжия и цвилене на коне. През нощта бързи гончии били свикали верните люде на херцога и те веднага пристигнали с дружините си. „Това са най-яките ми стени“ — казал херцогът на Тюрингия.

— Верността — каза замислено войводата Недялко. — Много рядко цъфти това цвете в човешкото сърце.

— Може би затова най-гордата птица не търпи около себе си никакъв съперник. И предварително разчиства простора си, за да му бъде неоспорван господар… — каза главният соколар. — Чували ли сте за кресливия орел? Орлицата му снася през май само две яйца. След месец и половина се излюпва първото орле. Подир няколко дена и второто. Ала то не живее никога повече от пет дни. По-голямото не му дава да се храни и го задушва на дъното на гнездото.

— А колко е хубаво, когато две орлета растат заедно и си помагат един другиму, както Асен и Петър, както Йоан Асен и Александър, както Данило и Василко… — отново се обади монахът и добави, като гледаше с ласкава настойчивост руския княз. — Твоите вуйчовци ще се завърнат някога в Киев, а родината ви ще бъде свободна и велика…

Навън отново се зачу шумната радост на загарите и момчетата. Конете цвилеха нетърпеливо. Яков се огледа наоколо си. Мъжът в тъмното вълнено расо беше изчезнал. Той попита севастократора кой е човекът, към когото царят се отнася с такава почит.

Александър го изгледа изпитателно. Да му каже или не? Малцина знаеха кой бе загадъчният гост, който рядко се вестяваше на царските забави, повече зает да пише и чете или да води дълги разговори със самодържеца.

Яков чакаше. И севастократорът реши, че може да му се довери.

— Той е един от съвършените богомили. Бежанец като теб. Напуснал е замъка Монсегюр във Фрушкага земя. Там е непристъпното гнездо на катарите. Кулите на замъка се виждат от тридесет поприща далеч. Той донесе в България тайните богомилски книги, съкровището на албигойците, пренесени преди много години от нас в западните земи. Защото във Фрушката земя сега е размирно. Папата преследва, заедно с властелите от север, южните, като ги обвинява в еретичество… Докато пък френският крал заедно със северните си феодали ламти за богатите южни земи. Никъде людете не искат да живеят в обич и мир. Всичко жадува за грабеж и насилие. А тук българският цар прави всичко, което е по силите му, за да дарува свобода, закрила, правда. И всеки иде при него да я дири… Няма втори като него по света. — И севастократорът отправи с безкрайна преданост взор към Асена. Царят помагаше на съвършения богомил да се качи на коня си. Защото съвършените не ходеха на лов. Те никога не убиваха живо същество.

Яков се спусна да придържа стремето. Когато съвършеният вдигна ръка за сбогом и благослови изпращачите си, на ръката му блесна пръстен. Върху златото бе изработена пчела от ситни елмазчета.

Севастократор Александър се наведе над ухото на руския княз:

— Това е богомилският папа.

 

 

Мъжете се върнаха в ловджийската стая, за да вземат оръжията си. Присъствието на богомила ги стесняваше. Сега вече те отпуснаха пороя на веселите закачки, запяха дружно ловджийска песен. Седнаха отново, за да опитат задушеното заешко, от което лъхаше примамващ мирис.

Весело звъннаха стъклените купи, сребърните чаши. Царят все още се бореше с някаква своя мисъл, докато най-сетне лицето му се разведри. Той бе намерил разрешението. Съдбата му бе изпратила нечакан дар. И той го приемаше с благодарност. Един верен приятел. Един верен страж на земята му.

И той вдигна високо своята купа:

— Да живее великият боляр на българската земя, княз Яков Светослав! Царство ми дава Видинското прониятство като отчина, за вечни времена, нему и на потомството му. За да я пази като верен страж!

Запрегръщаха се насълзени яки и сурови мъже. Не, нямаше никога да допуснат българската земя да се дели от властелски крамоли, сребърни шлемове да се давят в реки от кръв, облаци от стрели да закриват слънцето, с кости да се покрива черната земя и врани да грачат по буренясали ниви.

В скъпи пахари трябваше да се лее руйно вино, сватбени песни да се разнасят по пирове и гощавки, с веселби и танци народът да изминава дните си в благодатен труд. Не биваше никога родни братя да спорят „това е твое, това е мое“. Народът трябваше да почита закона, а законът трябваше да почита народа. Защото в една древна Боянова песен беше казано:

„Тежко ти, главо, без плещи, беда за тебе, тяло, без глава…“

Дружно екна стара песен от изминали времена, за чутовни битки и славни победи. Навън отново се зачу нетърпеливият зов на загарите, звук от рог събираше ловджийската глота.

Все пак на следния ден от мъдра предпазливост Йоан Асен изпрати посолство до татарския хан в Сарай с дарове и уверения за добро приятелство.

В същия ден съпругата на никейския наследник, кира Елена Ласкарис, дъщеря на българския цар, роди третата си дъщеря. Бъдещата съпруга на деспот Яков Светослав Видински.