Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (12)

11

Твърде често гончии носеха вести между замъка Вартбург и Царевецката твърдина. Защото, макар и разделени от далечината, ландграфинята на Тюрингия и царицата на България все още хранеха в сърцето си нежна сестринска обич, която нищо не можеше да разруши.

И в този пролетен ден от 1224 година Анна очакваше пристигането на вестоносци от Алемания. След първото си дете — Херман — ландграфиня Елисавета очакваше второ, затова и сега Анна нетърпеливо броеше дните, които са изминали от неочакваното събитие.

Тя взе малкия Петър на ръце, обсипа го с нежни ласки и тръгна да подири царя, когато по каменната настилка под прозорците бързо изтрополяха конски копита. Анна надникна от прозореца, радостно извика, подаде малкия престолонаследник на Белослава и изтича по стълбите. Ала Мария беше вече посрещнала гончията още при слизането му от коня. Това не бе никакъв гончия, а сам родопският деспот Алексей Слав.

Той скочи на земята и улови за ръце царската дъщеря, завъртя я около себе си, потупа я по бузата, след това избърса челото си от потта, която бе изникнала от бързата езда, изтърси дрехите си от праха и побърза да посрещне царицата, която бе застанала връз най-горното стъпало на главния вход. След миг връз полегатия друм, който идеше от крепостната порта, се зададе кочия, теглена от три чифта яки коне.

— Леля Тамара! — извика Мария, като се спусна да посрещне старата сестра на Асена, Петра и Калояна.

Деспотът не можа да удържи новината, която го бодеше по целия път. Като се навеждаше да целуне ръка на царицата, той леко пошъпна:

— Идат ви гости, сватовници, Анна…

В първия миг младата жена не можа да разбере. Сватовници? Та те нямаха още моми за женене. Ала когато спря очи връз тънката, израснала снага на Мария, тя неволно прехапа устни. Нима и тя не се бе омъжила на нейната възраст? Нима щяха да им я отнемат вече? И сърцето й се сви от мъчителна скръб. За нея младите дъщери на Йоан Асена бяха нещо повече от завареници, тя ги обичаше с майчинска загриженост и сестринска привързаност. А те двете тъй горещо обожаваха малкия си брат Петър — как щяха да ги откъснат от него, от бащин дом, от родина. Но такава бе съдбата на женската челяд. Нима и тя самата не беше забравила почти, че е била някога дъщеря на крал Андрея? И жално любопитство я прекоси:

— За кого?

Деспотът бързо се извърна и пошъпна, преди да са ги доближили младите момичета, които весело бъбреха с госпожа Тамара и деспината:

— Кир Теодор Комнин иска Мария за брата си Мануила.

Царицата не можа да прикрие изненадата и разочарованието, които се изписаха на лицето й:

— За вдовеца?

Слав леко дигна рамене, пошъпна, прикривайки уста с ръка:

— Вдовец! Какво от това! Той е млад и приятен момък. Когато поисках дъщерята на Петралита, и аз бях вдовец, но пак ми я дадоха. А Анри бе вдовец, като взе Мария, пък баща ти Андрея… — ала той благоразумно млъкна пред големите, вперени с детско любопитство очи на царкинята, която се мъчеше да отгатне разговора му с мащехата й. И добави: — Къде е Асен? Той ще си каже думата.

Анна неволно въздъхна, погледна с нескрито съжаление завареницата си и отвърна:

— Веднага ще проводя да го извикат. Той е в шаръчийницата на майстор Драган, преглежда образците за стенописите на голямата приемна и престолната. Чакахме да се стопли времето, за да ги почнат… — и тя се спусна надолу по стълбите да посрещне високите гости, докато деспотът милваше черните като гарваново крило къдри на малкия Петър, който му протягаше ръчички от прегръдките на сестра си Белослава.

Новини като тази, която носеше деспот Слав, не стоят скрити. И когато вечерта Йоан Асен тревожно се луташе от стена до стена в покоите си, притиснат от жестоки, неумолими, пламтящи и противоречиви мисли, вън от стените на Царевец нямаше нито един търновец, който да не си задаваше заедно с него същите въпроси:

Приятелство с Теодор Комнин? Съюз и подкрепа сега, когато дръзкият грък се канеше да почне смъртен двубой с латинските пришълци и да възстанови стария Визанс? И тази подкрепа трябваше да му я даде той, сам българският цар? Невъзможно. Тогава? Да отиде на помощ на латинците. А ако Комнин и Ватаци се съюзят против тях? Можеше ли България да отстои на страшните наемни пълчища на Епир, докато Никея щеше да смрази помощта на Константиновград, а след това да присъедини усилията си към тия на Комнин. Дръзко бе и безумно да се играе с опасността. Да отиде с Епир против латинците? А Венгрия? И каква ли полза да се лее българска кръв, за да вземе кир Теодор Константиновград? Още по-малка полза да се хабят български сили, за да се запази Константиновград за Роберт или Ватаци, Нека си блъскат главите сами! Комуто е нужен Константиновград — да си го вземе! Българите нямаше да пролеят нито капка кръв за чужди изгоди. Кир Теодор искаше приятелство, договор за мир, искаше да си осигури неговото благоразположение, ако не неговата помощ. Добре. Той щеше да му даде думата си — за мир и добросъседство. И нищо повече.

Ала внезапно остра мъка сви сърцето му. Все пак той трябваше да даде нещо повече. Дъщеря си Мария.

Йоан Асен спря стъпките си, скръсти ръце, обори чело. Бедното дете. То щеше да бъде изкупителната жертва. Защото без този брачен договор думата на кир Теодор щеше да бъде лесно нарушима. А Асен имаше нужда от траен мир на южната си граница, докато дойде очакваният час за вековната разплата. Той затвори очи, дълбоко въздъхна.

Една лека длан докосна челото му. Той мълчаливо разгърна ръце, облегна се връз вярното и предано рамо на тая, която най-добре разбираше тревогата и съмненията му:

— Анна… — въздъхна едва чуто той.

Тя продължи да гали морното му чело. Тихи сълзи обливаха лицето й, падаха връз тъмните къдри, на които грижите и годините бяха отнели вече предишния блясък. Младата жена се помъчи да се усмихне, накара Асена да седне, облегна се връз дръжката на високото облегало и каза шеговито:

— Имаш вече бели косми край слепите очи… — след това извади от чантата, която висеше над лявото й бедро, тънък пергамент, разгъна го, подаде го. — Току-що получих вести от Ержебет.

Царят се окопити, лека усмивка разведри лицето му:

— Е? Какво ново?

— Имат момиче. Щели да го кръстят София, на старата ландграфиня.

Разговорът лесно премина връз по-весели и леки въпроси. Анна оживено бъбреше, като се мъчеше да отвлече мислите на съпруга си от скръбната грижа, която го разяждаше.

— Надяват се, че по този повод ландграфиня София ще стане по-любезна и ще прояви повече нежност към децата й. Изпраща ми новия стих, който Валтер фон дер Фогелвайде написал в чест на Лудвиг. С красиви слова той съветвал младия ландграф да почисти двора си от лоши приятели и неверни съветници, тъй както добрият градинар чисти цветята в градината си от бурени.

— Този съвет би бил добър за всеки княз на света… — каза бавно и замислено Йоан Асен, после добави: — Как е Лудвиг, успял ли е най-сетне да укроти безкрайното честолюбие на брата си Хайнрих?

— За Хайнрих Распе няма нито една думица, ала грижите им не са малко. Цялата страна е разорена и обедняла от войните на ландграф Херман, та сега на младите се е паднало да поправят злините на прословутата му невярност: днес на страната на император Филип, утре на император Отон, през целия си живот покойният ландграф се мяташе ту на една страна, ту на друга, ту подкрепяше с войските си правата на Отон, ту преминаваше в служба на Филип, само да извлече колкото се може повече облаги от единия и другия. А Тюрингия бе страната, в която се разгаряха най-жестоките битки между двамата съперници за алеманската корона. Сега Лудвиг с мъка възвръща страната си към първото й благополучие. Да беше на негово място Хайнрих Распе, веднага щеше да почне старите борби, като минава в услуга ту на Фридрих, ту на папата. А Лудвиг дори се е скарал на райхстага във Франкфурт с архиепископа на Майнц само за да бъде достатъчно верен на господаря си.

— Лудвиг е честна и пряма душа… — каза Йоан Асен — двамата с Елисавета са рядка двойка, тъй мъдри и благочестиви едновременно.

— От думите на Ержи разбирам, че той се готви да следва император Фридрих в новия кръстоносен поход… — въздъхна Анна. — Ако изобщо походът се състои през идната година, нали толкова пъти е отлаган вече… Дано бог го запази. Иначе не знам какво би станало със сестра ми, ако, не дай бог, някога остане на милостта на девера си и свекървата… — Тя се прекръсти.

И изведнъж се отдръпна назад. Лицето й доби загрижен и сериозен вид. Гласът й прозвуча глухо и трепетливо.

— А ти? Взе ли вече решение?

Тя зачака изтръпнала думата, която щеше да отреди съдбата на Мария.

Йоан Асен скочи, сякаш някой го бе докоснал с горещо желязо. Отправи се към работната си маса, взе разгънатия договор, прочете го веднъж, после отправи дълго взор към трепналата в сенки и блясъци златописана икона на свети Димитър. Когато се обърна към жена си, лицето му бе съвсем бледо.

— Взех решение. Ще подпиша договора.

Анна прехапа устни, ала не издаде разочарованието си.

— И ще дадеш Мария на тия хора?

Гърдите на царя се издигнаха в нечута въздишка. Гласът му прозвуча пресилено рязко:

— Да. Необходимо е.

— Но болярите ще бъдат против тебе! Те искат война! Сам Александър им дава право.

— Александър лесно се увлича… — Той пристъпи към нея и добави: — А ти? Ти какъв съвет ще дадеш?

Царицата поруменя. Наведе развълнувана глава. Нейното мнение? Нима то имаше значение? Нямаше ли да си помисли, че тя щади изгодите на Венгрия? Тя помисли малко, след това смело дигна чело, кротките й очи се впиха в тия на царя.

— Дълбоко ли си убеден в правотата на своята мисъл?

— Напълно.

— Ако си сгрешил, ще бъдеш ли готов да отговаряш пред съда на бога и света?

— Винаги.

— Тогава прави каквото си намислил за добре. И бог да ти помага.

Анна приближи към царя, дигна бавно десница. И с горещо благочестие го прекръсти три пъти.

 

 

Никога суровите планинци на Родопа не бяха виждали такива знатни гости в своите горди планини. В крепостта Мелник бяха пристигнали, със семействата си и болярите, сам императорът на Тесалоника, кир Теодор Комнин, и българският цар Йоан Асен. Те щяха да подпишат приятелски договор, а след това да отпразнуват сватбата на кир Мануил Комнин с младата царска дъщеря. Деспот Слав направи всичко възможно, за да се отсрами на знатните си гости. Ден и нощ ехтяха в калето песни и свирни, едно след друго се изреждаха празненствата: лов на глигани, състезания, пирове. Сам деспотът обслужваше масата на високите гости, застанал прав до двамата императори. Най-сетне настъпи денят на сватбата. В това кратко време Мануил и Мария успяха да свикнат един с други. Гъркът бе очарован от младата си невеста, която покорно бе приела бащината си воля. Съпругата на кир Теодор бе умна и добра жена, а децата й Йоан, Димитри и Ирина можеха да станат приятни другари. Особено Йоан бе мило дете, с кротък взор и необичайна за възрастта си мъдрост. Димитри бе палав и вятърничав, но извънредно красив. Може би по-красива от него бе само малката му сестра Ирина, която вече правеше впечатление с големите си очи и буйни, тъмни коси.

Мария намери у новите си роднини топъл и непринуден прием. Затова, когато настана часът на раздялата, скръбта й не беше тъй непоносима, както й се струваше в Търнов. Облечена в светложълта атлазена руба, везана с бисери, с малка елмазена диадема на тъмните коси, тя стоеше чинно изправена пред годеника си в кръглата приемна на Мелнишкото кале, когато Йоан Асен, седнал връз деспотския престол на Слав, протегна ръка със златната писалка, която натопи в бързо поднесения му от писец Недко киновар. За миг той погледна дъщеря си, помъчи се с лека усмивка да смекчи болката на жертвата. И смело сложи подписа си. След него на престола седна кир Теодор, облечен в пурпурна императорска одежда, с искряща диадема на челото.

Двама войводи коленичиха и поднесоха пред взора му двете копия на договора, разгърнати връз Евангелието. Без колебание кир Теодор сложи подписа си под този на българския цар.

Екнаха възторжени викове. Приятелството между Епир и България бе сключено. Двамата императори се прегърнаха и целунаха три пъти, с бавно тържествено движение. В общото вълнение малката невеста успя незабелязано да изтрие сълзата, която предателски бе изникнала на окото й. Затова, когато баща й приближи към нея и я попита доволна ли е, тя можа да му отвърне с радостна усмивка, че е благодарна от съдбата си. Кир Мануил се поклони и целуна ръка на високия си тъст, като се усмихваше с угодливо подобострастие. Йоан Асен подаде всекиму ръка, потупа по рамото младия епирски наследник Йоан и братчето му Димитри, погали по хубавата коса малката Ирина, забеляза, че някога ще стане голяма красавица и едва ли ще могат да й намерят достоен жених, раздаде подаръци на императрицата, на деспината на Родопите, на кир Теодоровата сестра графиня Занте, на всички останали по-близки и по-далечни сродници на епирския дом. От лицето му не слизаше благосклонната, блага усмивка, която играеше и по лицето на кир Теодор.

А в ума и на двамата стоеше всепоглъщаща, неумолима мисъл:

Тази година изтичаше договорът за приятелство между латинците и Никея.

Кой щеше да почне първи?

 

 

Първи почнаха латинците.

Войските им минаха начело с двамата Ласкарисовци Хелеспонта, за да отнемат от узурпатора Йоан Ватаци престола на малкия им братанец, законния наследник Константин Ласкарис. От Лампсак те проникнаха в земите на Никея. А останалите войски, под водачеството на Тиери дьо Валенкур и Никола дьо Менехулд — маршала на Романия, настъпиха към Тесалоника. Латинците бяха решили веднъж завинаги да свършат с гръцките си врагове и едновременно да ги бият. Ала отдавна вече славните бранители от времето на Бодуен, Анри и Монферато бяха загинали.

В Никея латинците претърпяха при Ниманин страшно поражение. С лична храброст, начело на войските си, Йоан Ватаци разби най-добрите им войски и плени двамата чичовци на жена си Ирина. Алексей и Исак Ласкарис бяха ослепени, а останалите по-знатни пленници — удушени.

В Епир латинците бяха успели да обсадят Сер, когато новината за поражението при Ниманин ги накара бързо да снемат обсадата и да се върнат назад в позорно бягство. Ала кир Теодор ги издебна, тръгна по петите им и унищожи войските им, като плени Тиери дьо Валенкур и Никола дьо Менехулд. В жестокото си поражение латинската войска загуби и последните си достойни водачи: Конон дьо Бетюн, Пайен д’Орлеан, Лианард дьо Хелезъм. Загуби почти всичките си земи, като задържа само Константинопол и Адрианопол. В ръцете на Никея паднаха един след друг: Ниманин, Ленциана, Хариорос, Троада. Флотата на Ватаци завзе Лесбос, Самос, Хиос, Икария и опустоши Галиполи заедно с цялото крайбрежие на Пропонтида. А в това време Теодор Комнин с помощта на деспот Слав слезе по долината на Хебъра завзе Мосинопол, Ксанти, Грасиана, после отново се изкачи нагоре, взе Дидимотихон и спря най-накрая пред стените на Адрианопол, където разбунтуваните против своя латински узурпатор гърци бяха извикали на помощ войските на Йоан Ватаци.

И стана това, което бе за очакване.

Латинците не влизаха вече в сметката. Един пред други заставаха като смъртни врагове двама гръцки императори, еднакво жадни за престола на Света София. Ватаци и Комнин.