Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

10

Билярът поклати загрижено глава. Отново отправи взор към болната, която лежеше немощна връз сламеника си, със склопени очи и отпуснати като на мъртвец ръце.

— Ако тя продължава да упорствува в постите, не ще може повече да издържи.

Монахините скръстиха ръце, седнаха край сестра Елисавета. Въздъхнаха мълчаливо, полузакрили чело зад ниско сведените качулки.

Бяха я намерили през нощта, просната на голите студени плочи на параклиса, неподвижна, почти бездиханна. Бяха я пренесли бързо в килията й и повикали целебници. Всички заявиха, че има остро изтощение от глад, лишения и труд.

Вярната последователка на свети Франциск Асизки не желаеше да се отклони нито от едно свое духовно задължение. По-голямата част от деня и нощта тя прекарваше в молитви и съзерцания, просейки божията милост за грешния свят. Това бе почивката й след тежкия изтощителен труд, с който обременяваше крехкото си тяло. Често, за да унижи и умъртви плътта си, тя се самобичуваше до кръв, безмилостно. Лишенията и постите стигаха до гладуване. Презрението към земните блага отнемаше миг след миг живота в това изтормозено тяло. Ала това само радваше великата францисканка. Тъй весело бе на сърцето, когато оковите на плътта олекваха все повече, когато връзката със земята всеки ден ставаше все по-тънка. В замяна на това колко широко летеше духът в небесния свят на божествените тайни. С каква светлина грееше бледото чело, колко велико бе докосването на прозирната й ръка, излъчваща бодрост, здраве и утеха.

Напразно болните и бедните се трупаха край вратите на манастира в Марбург, за да видят своята благодетелка, за да получат благословията й.

Елисавета нямаше вече власт над тялото си, което отказваше да служи.

Тя лежеше неподвижна, без да може да вдигне от слабост дори десницата си. А не бе навършила още двадесет и пет години. Само от време на време тя отваряше очи и хвърляше взор към недопредената къделя, която стоеше изправена в един ъгъл. Устните й се подвижиха, ала никой не можа да разбере грижата й, че навън чака една бедна жена, която трябва да изплете десет чифта чорапи за децата си. Вярната Изентруд, която бе последвала господарката си, се наведе над нея, помъчи се да узнае волята й. Повече с очи, отколкото с думи, Елисавета обясни молбата си. Изентруд грабна вретеното и къделята, изтри сълзите си и почна тихо да преде. Ония 500 марки, които всяка година град Марбург, заедно с всичките си села, даваше като приход на знатната монахиня, не стигаха да изхранят и облекат всички бедни, за които се грижеше Елисавета. Затова тя трябваше да работи в непосилен труд, за да насмогва на всички молби на нуждаещите се. Вуйчо й, бамбергският епископ, който й бе дарил Марбург, не можеше да й помага повече, понеже и той самият имаше свои безброй задължения и грижи.

Беше 19 ноември от 1231 година.

До края на коледните пости оставаше още повече от един месец. Ясно беше, че ако монахинята не се съгласи да вземе нещо по-укрепително, ако не престане да се изтощава в бдения и труд, не ще може да доживее новата година.

Изентруд остави вретеното, приближи се до господарката си, падна на колене пред ложето, обля със сълзи прозрачната, отпусната десница, отправи заклинания към всички светни да помогнат на милата й Лизабет. Обсипа умирающата с молби. Да се откаже поне за късо време от своя начин да живее, за да се възвърне поне за малко към света, да подкачи живот от повече грижи за себе си.

Тиха усмивка се изписа по изпитото, восъчно лице, Францисканката с мъка поклати глава. Тя беше доволна, че напуща света. Вярна и точна изпълнителка на всички правила на ордена, тя не бе виновна, че слабата й плът не бе могла да удържи строгостите на постановленията.

Оставаше само едно горещо желание, което не можеше да изпълни. Да отиде до параклиса, който бе издигнат в чест на свети Франциск, да се помоли за последен път пред лика на великия служител Христов.

Навън мразен вятър се блъскаше в прозорците на манастира, напираше с грозен писък да влезе в мрачните килии, виеше в празната, загаснала камина.

Изентруд отправи взор към нея, въздъхна, поклати глава. Знаеше, че е безполезно да настоява. Преди определеното време никога Елисавета нямаше да позволи да се пали огън в килията й. Тя взе между ръцете си малката, заледена ръка, помъчи се да я сгрее с дъха си.

Ръката бе необикновено тежка. Изентруд я пусна и тя падна неподвижно връз постелята.

Вярната прислужница дигна очи към монахините. Те бяха свели чела, шъпнейки молитви. Старшата от тях полека се изправи, прекръсти се и приближи до Елисавета. Другите коленичиха около ложето. Една лека ръка склопи угасналите зеници.

Вихрите стенеха и плачеха навън, обсипвайки прозореца с едри капки дъжд, и Изентруд падна пред мъртвата си господарка, скри лице в постелката, за да заглуши скрития си стон.

Лицето на светицата бе станало ясно и лъчезарно, сякаш осеяно от невидим светлик.