Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

2

Тясната продълговата стая с миндери край стените и стенописи в пезулите бе осветена от трепкащата светлина на едро кандило от ковано злато. Навън заби вечерня. Един по един монасите се отправиха към църквата, ала мъжете, които бяха свели глави над разперените чертежи, не смогваха да откъснат взор от хубавите рисунки. Пламъчето на кандилото се смеси с гаснещата светлина на деня и покри с трептящи, жълти сенки дебелия пергамент.

Този, който държеше чертежа въз коленете си, посочи към внимателно изписания план:

— Средното кубе еднакво ли е високо с кулата?

Майсторът обясни и добави:

— Тук шарачията ще изпише образа на свети Петра, а тук на свети Алекси.

Един млад момък се позасмя.

— Моят светия. Не вярвах, че ще бъде толкова на почит.

— Драгане, хубаво запомни лицето на войводата Алекси, та го изпиши на иконата. Ама като рисуваш свети Козма, да не вземеш за подобие севаст Козма? Много му е черна кожата… Ала по-добре кожата, отколкото душата.

Севастът се изчерви. Засмя се заедно с другите.

— И тъй — продължи този, който държеше чертежа — аз снощи не можах да довърша разговора си по онази работа. Защо се оплакваше кастрофилактът, че людете му не си плащали данъка за охрана на мостовете и бродовете? Как смятат те да не се повиняват?

— Защото били богомили… — отвърна севаст Козма.

— А! И затова те смятат, че ще им се направи някакво облекчение за отлика от другите вярвания? Мамят се. За мене всички са равни, всички са едно: и богомили, и православни, и унияти. Всеки може да се моли богу, тъй както намира за добре, според разума и съвестта си, стига само да го върши с чисто сърце. А ти, севаст Козма, защо досега не си успял да наложиш своята власт? Нали затова намалих броя на перпираките, затова ги възнаградих По-богато, за да имат по-присърце работата си? Ще видя аз какво има, ще проуча работата… Утре свикай съвета на старейшините…

— Волята ти ще бъде изпълнена, царство ти… — се поклони севастът, като прехапа устни.

В това време тъмнокъдрият кръстоносец, следван от дружина български и венгерски войскари, скочи от коня си — чийто чул, изплетен от ситни железни халкици, стигаше чак до копитата му — следвайки примера на катепана, който го предвождаше. Той остави юздите в ръцете на своя верен телохранител и с бавни стъпки се отправи към бяло измазаната двукатна сграда, която се извиваше в лека дъга пред тях. От лявата страна на друма се плискаха многобройни пенести водопади, от дясната се спускаше скалиста урва. Изкачиха три каменни стъпала и преминаха под тесен каменен свод. Друмът ставаше все по-широк, постлан с гладки плочи. Откъм широко отворената врата се притекоха български войскари. Поведоха ги през двора към стълбите, които отвеждаха към игуменските покои.

Андрея II се огледа наоколо. Това ли бе дворецът на българския цар?

Манастирът бе на два ката, с широки чердаци, които го опасваха откъм двора по цялото протежение на горния кат. В средата на двора се издигаше църквата, посветена на света Богородица, с чудотворна, старинна икона на пречистата дева, за която се разправяше, че била зографисвана от самия евангелист Лука.

От всички страни се трупаха монаси, които гледаха любопитно към непознатия чужденец. Андрея бързо изкачи стъпалата, посрещнат от игумена на манастира и цяла тълпа протопопи, екзарси и йеромонаси.

Когато пристъпи прага на тясната продълговата стая, осветена от трепкащия пламък на едрото златно кандило, кралят бързо преброди с поглед десетина мъже, които го чакаха прави в дъното на стаята. Повечето от тях бяха облечени в тъмно, с дълги раса и дълги коси. Нима бе монах българският цар?

Той веднага спря очи въз един от тях, който изпъкваше между всички останали. Ала не с разкоша на облеклото или почтеността на мястото си. Почти смесен с останалите, Йоан Асен се отличаваше рязко от тях преди всичко поради тихото достойнство на осанката си, поради лъчистия и кротък взор на хубавите тъмни очи, които той отправи приветливо усмихнати към неочаквания гост, поради благородството на движението, с което той простря ръце към чужденеца.

Това беше българският цар.

Андрея веднага усети горещо благоволение към този приятен момък, с мъдро чело и дълбок взор. Двамата монарси се прегърнаха и целунаха три пъти. След това венгерският крал разправи за патилата си, за надеждите си, за помощта, на която се надяваше.

Слязоха долу в трапезарията. Това бе една дълга, сумрачна, хладна стая, постлана с каменен под, с високи пезули по стените и тясна мраморна маса по средата. Във всеки пезул бе изписан в естествена големина образът на някой светец, а в дъното на стаята се намираше пезулът с образа на спасителя Христа, пред когото трепкаше голямо кандило от зелено стъкло, обковано в сребро. Там седеше игуменът, а монасите заемаха местата си от двете страни надлъж покрай ниската тясна маса.

Настоятелят на манастира, честнейшият йеромонах Партений прочете молитва, благослови хляба, иноците изпяха литании. Йоан Асен и гостът му седнаха отляво и дясно на игумена.

— Нали сме в пости, храната ни е малко лекичка… — се извини царят и поднесе на краля паничка с бистър, кехлибареножълт мед, пита топъл черен хляб, канче с попарен липов цвят, сушена риба и гостба от праз.

Андрея бе разговорлив и тълмачите едва смогваха да предават разговорите им.

— Всички кръстоносци ли се връщат вече? — попита абат Витлеем.

Кралят опита рибата, след това си намаза резен хляб с мед и засърба блажено топлата напитка.

— Жан дьо Бриен, кралят на Йерусалим, заедно с австрийския херцог и великия майстор на Йоханитите отидоха към Кесарея, аз заедно с кипърския крал и антиохийския принц отидохме към Триполи, а фламандците заедно с великите майстори на Тамплиерите и Тевтонците се отправиха към подножието на планината Кармел. Останалите кръстоносци се събраха около Телемаида, на път към запад. Какво е станало с тях — не зная. Ала когато кипърският крал почина…

— Нима крал Лузиян… — възкликна тихо Асен.

— Да… — въздъхна Андрея II — той се поболя от треска в Триполи и там умря… Войските му се разпиляха. Тогава реших да се завърна в родината си. Имам лоши вести от къщи. Болярите използуват моето отсъствие и вършат разни размирни. Но аз нося със себе си скъпоценни чудотворни реликви, които ще ми помогнат да въдворя мир в страната си.

Всички попитаха с горещо любопитство какви са тия реликви. Тогава кралят стана от масата, последван от всички останали, отиде към образа на спасителя, поклони се дълбоко, прекръсти се три пъти и извади от джоба на туниката си малка кутийка от слонова кост. В нея имаше друга кутийка от злато, обсипана с рубини и елмази. Кралят внимателно я отвори и показа на всички дребно късче дърво.

— Това е част от истинския пречестен кръст на господа наш Исуса Христа.

Българите се изредиха да се поклонят пред светинята.

— Какво не бих дал, да имам и аз такова късче… — пошъпна Асен.

— Получих го в дар от йерусалимския патриарх като водач на похода… — обясни кралят. — И право да си кажа, ако не бе вярата ми в него, не знам дали щях да имам сили, за да издържа изпитанията, които преживяхме… Случваше се понякога по три-четири дни да не слагаме нищо в уста… Людете ми късаха със зъби трева и корени заедно с конете…

— В Никея и Константиновград не ви ли подкрепиха? — попита царят.

— Всъщност там се съживихме. В Никея добре хапнахме на годежа на сина ми Бела с Мария Ласкарис. Императрица Йоланта, която е майка на жена ми, се погрижи за нашите люде и направи каквото беше по силите й. Също и Конон дьо Бетюн се постара да ни снабди с припаси поне до Филипопол. Но те се свършиха още към Адрианопол… Жирар дьо Стрем не можа нищо да ни даде… Людете ми изнемогват…

— Аз пратих бърз гончия до границата със заповед веднага да се отнесат храни за войските ти… Колкото за пропуска, ще свикам довечера съвета на високите люде, които ме придружават, ще вземем решение и ще ти го известим.

Андрея разбра, че за позволението ще се изисква някакво обезщетение, и предварително реши в себе си, че е съгласен на всичко, стига да помогнат на войските му по-бързо да стигнат до венгерската граница. Той погледна своя пръв логотет Геза Банфи, престолонаследника Бела, братовчеда си Емерих и мълчаливо наведе глава, като зърна примирения им взор.

В това време навън изтрополяха конски копита, зачу са шумна глъчка и след миг на прага застана висока тънка осанка на млад болярин. Той бързо отправи взор към непознатия, след това погледна царя. Зад него застанаха неколцина други боляри.

Йоан Асен стана и повика новодошлия.

— Имаме нечакан висок гост — крал Андрея Венгерски от славния дом на Арпадите. Войските му чакат при границата с молба за пропуск и прехрана.

И като се обърна към краля, каза:

— Брат ми — севастократор Александър. А това е протостратор Радул, кастрофилакт Райко, прахтор Диман…

Кралят представи и той своите високи люде.

На следващия ден бе празник и манастирът се изпълни с поклонници и богомолци. От близките и далечни села людете идваха с млинове и дарове да се помолят пред пречистите икони. Париците, които бяха причислени към манастирските земи, носеха своя данък, като се надяваха да намерят при игумена защитник на правата си, съдия за неволите си.

Смесен с тълпата, царят присъствува на първата утринна, без да бъде познат от някого. След това се причести, качи се в покоите си и попита дали гостите му са се уморили и дали им е прислужено, за да бъдат готови за тържественото богослужение. Докато чакаше явяването на краля, той незабелязано се измъкна през една странична врата и се отправи към стана на поклонниците, които не бяха успели да си намерят място вътре в сградата. Повечето семейства бяха дошли с коли, други на коне, трети пеш. Някои семейства си бяха постлали черги и козиняри под дърветата, развиваха бохчи и цедилки, жените се хвалеха чий рибник по-хубаво бил изпечен, младите моми се канеха да се събудят посред нощ, когато се отваря небето срещу Благовец, за да си изпросят от бога късмет и богатство, момчетата смятаха да вардят царицата на змиите, за да станат имотни.

Йоан Асен полека се приближи към една дружина юноши, които оживено се препираха и разговаряха.

— Когато наближи да съмне, тогава царицата на змиите излиза от някоя пещера. На главата й има рога, които струват колкото две кули жълтици. Тя върви изправена, подире й следват хиляди змии, а рогата й светят като жар. Като изгрее слънцето, царицата се посгрява на него и тръгва да се връща в пещерата. Тогава трябва да съблечеш ризата си и да я хвърлиш пред нея. Тя ще мине по ризата и ще остави въз нея рогата си и безценните камъни, що носи в уста…

Момчетата потрепераха.

— Ако смееш, хвърли си ризата пред нея! Ами хилядите змии, които вървят подире й?

— Не искам да знам! Само да ми паднат безценните камъни в ръцете! — извика дръзкият юноша и дръпна кафявото си калпаче над дясната вежда.

— И какво ще сториш с тия камъни? — се разнесе тих глас зад него.

Момчетата се извърнаха, впиха очи в благообразния, непознат момък. Замълчаха, изпълнени с недоверие и боязън. След това юношата каза тихо:

— Ще откупя брата си, който е роб у латинците.

— Не върнаха ли латинците всички роби в замяна на техните?

— Не са. Защото у нас има още роби, които не са освободени. Хе — оня там, макар и да не носи вече верига на шията си, още е роб. Варди пчелите на севаста.

Момчето забеляза бързия блясък, който прекоси кротките очи на непознатия, и се поизплаши от думите си.

— Той… нашият севаст е много добър човек. Намали цената на солта с три аспри и…

— Какво? С колко аспри?

Гневът, който избликна в гласа на момъка, бе толкова явен, че момчето не посмя да отвърне. Огледа се смутено наоколо си, наведе очи. Всички деца се сгушиха, неспокойни, изтръпнали. Кой беше този човек?

Клепалото на манастирската църква отново заби, тълпата се раздвижи по посока на оградата, повлече всички със себе си. Как се зароди мълвата, откъде избликна първият шъпот — не се разбра. Но изведнъж всички почнаха да се блъскат и натискат около едно място. Отначало несмело, после все по-буйно се разнесоха викове:

— Царят!

— Не… Не е той…

— Той е…

— Асен… Асен…

— Царят е тук… Царят е тук…

Откъм манастирската порта се спуснаха стражи. Разблъскаха людете, заградиха с копията си младия самодържец, за да не бъде задушен от изблика на народната обич.

— Крал Андрея е готов за службата, царство ти.

Сякаш чак тогава повярвали, че Йоан Асен е между тях, всички наоколо нададоха радостен вик:

— Той е! Тука е!

Жени и деца се спуснаха да целуват ръцете му, старци сваляха калпаци и се кръстеха просълзени, моми и момци запяха песента на свети Димитър, всеки искаше да бъде по-близо, да види и чуе, да изкаже болката или неволята си.

— Моят девер ме изпъди от къщи и не дава наследство на синовете ми!

— Кастрофилактът ни иска десятък като игумена!

— Ловджиите на севаста не плащат виното си!

— Богомилите не искат да помагат при зидане на калетата! Не искат да плащат волоберщина!

Йоан Асен полека дигна ръка. Тълпата утихна за миг. Гласът му се разнесе с очарованието на скъпа, старинна лютия:

— Кастрофилактът ще бъде преместен на друга служба… Ловджиите на севаста ще платят глоба… Богомилите ще престанат да се бунтуват и да бъдат недоволни, когато се премахнат причините за бунт и недоволство… Бъдете всички спокойни… Има кой да бди над вас. Това е моят дълг и аз не се отричам от него… Затова обикалям държавата си: с очите си да видя изпълняват ли се моите наредби… В моята страна не бива да има нито един гладен, нито един недоволник, нито един оскърбен…

Тълпата се разлюля от небивал възторг, стражите отново опряха гърбове към стената от викащи и ръкомахащи люде, за да струват път.

Така влязоха в манастирския двор. Заградили от всички страни своя любимец, тоя, в чиито ръце тъй доверчиво бяха оставили съдбата си.

Горе, от чердака, крал Андрея и високите му люде наблюдаваха с почуда невижданата гледка. Венгерецът си спомни своите вечно недоволни и разбунтувани боляри — не бяха ли убили първата му съпруга със собствените си ръце — винаги препълнени с нови искания, с желания за нови придобивки… О, ако народът му бе тъй единодушен, сплотен зад гърба му, ако той можеше да разчита на неговата обич, тъй както младият български самодържец, той лесно би се справил с безкрайните размирици и коварства на графовете си. А сега трябваше да се съгласи с всички условия на българите само за да може по-скоро да се върне в страната си и да сложи в ред опасните недоволници.

Тълпата забеляза чужденеца гост, нададе приветствени викове, събра се под чердака, размаха ръце, кърпи, калпаци…

— Кралят на угрите… Кралят на угрите…

И може би още преди да изникне в съзнанието на знатните, мисълта преброди народната душа: за венгерка ще женят Асена…

За две царски дъщери се бе пуснала мълвата дотогаз, на два пъти бяха идвали сватовски посолства, ала за нито една от тях — нито за Евдокия — дъщерята на никейския император, нито за Мария — дъщерята на императрица Йоланта, народът бе изпитал радостно вълнение или приветлива наклонност. Може би твърде близко, твърде познато бе родословието им, твърде изпъстрено с невесели спомени. Виж, венгерка… Друго беше. Дали имаше връстни дъщери вождът на кръстоносния поход?

Тази мисъл си задаваше неволно и севастократор Александър, като отправяше взор към смиреното в дълбока молитва лице на брата си. Време беше Йоан Асен да се погрижи да продължи славния род на търновските венценосци. Същата мисъл изникна и в ума на мъдрия и многоучен епископ Григорий — който придружаваше винаги царя при пътуването му и беше негов най-верен съратник и логотет на държавата — когато след богослужението високите гости се оттеглиха заедно с царските люде в приемната на игумена, за да преговарят за условията на преминаването.

— Снощи аз взех съвет от своите близки и реших да ти предложа мир, приятелство и братство, като пропусна цялата ти войска и се погрижа тя да бъде напълно задоволена откъм храна и подслон в моята земя, чак до границата към Белград, на следните условия…

Йоан Асен се изправи и се поклони. Андрея II също се изправи и устреми взор към лицето на царя, като се мъчеше да скрие безпокойствието си и се опитваше в това време да отгатне, по изражението на обкръжаващите го, големината на жертвата, която ще трябва да поднесе.

— Условията са тези. Да ни се върнат Белградската и Браничевската област, които цар Борис незаконно и без всяко право отстъпи на Венгрия по време на Бдинския бунт. Защото той сам бе един незаконен цар и нямаше право да отстъпва части от държавата, за да получава подкрепа, която бе предназначена единствено за да му запази престола и царския венец.

Андрея бързо се спогледа с граф Геза. Нима имаше време и възможност за отказ? Щом българите бяха решили да си искат обратно Белград и Браничево, кой можеше да ги принуди да променят волята си? Венгрите бяха в ръцете им. Избор нямаше.

— Исканията на българския самодържец не изглеждат прекалени за моето сърце на венгерски крал и добър съсед. Ала от наша страна и ние ще поставим условия, при които можем да се съгласим на това искане. Тези условия ги предлага и константинополската императрица, която ме натовари да бъда посредник между българите и латинците. Конон дьо Бетюн и високата му господарка предлагат на българите съюз за вечно приятелство и мир. Към този съюз ще се присъединя и аз.

Йоан Асен кимна с глава. За него беше ясно защо Константиновград дири неговото приятелство и съюз. Заградена като в клещи от двете гръцки държави, латинската империя живееше тревожни часове на слабост и несигурност. От една страна Никея, от другата Епир, между двамата честолюбиви претенденти за престола на Света София — Теодор Комнин и Ласкарис — латинската власт диреше естествен защитник и съюзник. А той можеше да бъде само българският цар.

— И за да бъде този съюз по-траен и верен, Константинопол предлага на българския самодържец сближаване на двата двора чрез брак между царя и някоя близка от рода дьо Куртене. Принцеса Мария, дъщерята на императрица Йоланта, която е една много благородна и приятна мома, би могла достойно да седне връз Търновския престол. Освен това тя е сестра на моята съпруга, кралица Йоланта, а по този начин ще се сродят и нашите два рода.

Сродяване с Венгрия и Константиновград едновременно, разкъсване на опасния обръч от врагове, който стягаше отвсякъде страната, възвръщане на двете загубени области, осигуряване на двете най-застрашени граници, за да може да се предаде в мирен труд за вдигане на държавата си — какво по-съблазнително предложение? Йоан Асен знаеше, че ще трябва да приеме. Погледна към брата си.

Севастократор Александър познаваше добре равнодушието на брата си към Мария дьо Куртене, която неведнъж му е била предлагана за съпруга. Йоланта, Агнес и Сибила, най-малката, приличаха на брат си Филип и на майка си: кротки, благочестиви, мъдри. Ала Мария, Изабела и Маргарита бяха други, за тях се разправяше, че не се отличавали много от брата си Роберт, прочут по своите волности и разнеженост. И за да спаси брата си от натрапената съпруга, Александър неволно се залови за внезапно хрумналата мисъл:

— Доколкото сме чували, крал Андрея има от първата си съпруга две дъщери, които биха могли с достойнство да красят всеки престол. За нас ще бъде голяма гордост и голяма чест, ако венгерска принцеса стане царица на българите.

Крал Андрея се усмихна. Предложението го изпълни с доволство. Ала той се опита от приличие да отклони предложената комбинация.

— Дъщеря ми Елисавета беше сгодена за принц Херман — наследника на Тюрингия, който за зла чест почина в ранна възраст. Но тя остана в дома на ландграфа и сега е годеница на втория му син Лудвиг. Сватбата ще се празнува подир две-три години поради младата възраст на момата. А пък Анна, тя е също тъй млада. Съвсем дете. Няма още петнадесет години.

Йоан Асен поклати глава.

— Ние не бързаме. Ако получим вярната дума на венгерския крал и сключим съюз с него, младата принцеса ще може да отрасне на воля в бащиния си дом, докато дойде денят, в който ще бъдем щастливи да я приемем между нас.

Андрея се замисли. Отиде към тясното прозорче, последван от двамата си сина, граф Банфи и братовчеда си, размени няколко кратки слова с тях. Предложението на българите го изпълваше с гордост и радост, съюзът с тях бе необходим повече на него, отколкото на латинците. Войската му чакаше край границата, морна, изтощена от глад и болести, със затаен бунт в сърцето. Болярите разчитаха на бавенето му, за да заграбят властта. А сръбският крал бе успял в това време да получи кралски венец от папата.

Нямаше какво да избира.

Той се върна към царя, протегна ръка, стисна десницата му.

— Приемам. Белград и Браничево ще бъдат зестра за Анна. Тъй както бяха някога за Маргарита, когато я омъжиха за Исак Ангел. Думата ми е дадена.

Всички лица се отпуснаха в щастлива усмивка. Андрея и младият цар отново се прегърнаха и целунаха три пъти. Отекнаха весели викове. Разтичаха се монаси и стражи. Донесоха високи кани с медовина върху дървени подноси. Разпратиха гончии до границата и до Търнов с вести до примас Василий и до царица Елена, с повели до граничните войводи и болярите краищници: да улеснят с всички средства преминаването на чуждите войски. Денят измина в определяне точките на договора и изписването му от граматиците, докато навън народът изказваше радостта си с песни и здравини, като сочеше с ръце белега, който небето даваше за щастливото събитие.

Ясната месечина постепенно забулваше лице, тъмен кръг се изрязваше в светливото й кръжило.

Още същата вечер цар Йоан Асен повика при себе е и севаста, игумена и кастрофилакта. Мекотата на взора му бе изчезнала. Гласът му прозвуча остро и твърдо:

— Във вашата област пътувам за първи път. Ще мина още веднъж. Ако при повторното си идване намеря само един роб неосвободен, ако науча, че цената на солта е намалена само с три аспри, а не с осем, както съм издал повеля, ако узная, че се позволява на притеснители да онеправдават вдовици и сираци, че ловджиите на севаста не си плащат виното на манастирските парици и че отдалечеността от престолнината е причина да стават произволи и беззакония, присъдата ми ще бъде от най-тежките. Засега само ще повеля: кастрофилакт Райко да бъде преместен в Овеч и там да си помисли малко, преди да иска десятък, както се полага само на игумена. Защото за втори път преместването ще бъде в търновската тъмница.

Когато остана сам, Йоан Асен полека се приближи към прозорчето на килията си. Дълбока въздишка се откърти от гърдите му. Той скръсти ръце, заслушан в неспирния плясък на водопадите край манастира. Долу, откъм двора, се носеше глухият глъч на войскарите, които подковаваха конете на гостите. Отново разяснилата се месечина заливаше с пълен блясък смълчаните ридове.

Сърцето му биеше бавно и спокойно. Най-сетне той можеше да сложи първата черта в големия план, който щеше да изпълни целия му живот. Това, което Борил бе изгубил за десет години, той трябваше едно по едно, полека, предпазливо, с търпение да възвърне, да поправи, да съгради.

Ето вече Белград и Браничево се връщаха към родната земя. Колко много имаше още да се работи, дорде България стигне до онова положение, в което я бе оставил Калоян. И тогава оттам да почне отново великото дело на Асеновци. Щеше ли да му стигне цял живот, за да поправи загубеното, за да достигне изминалото време, за да довърши започнатото?

Полека. С търпение… Той не искаше да пресилва събитията, да изпреварва, да хвърля всичко на щастливия зар… Не. С мъдрост, с ловкост. Да умееш да чакаш… Това бе най-мъчно. И тоя народ, който очакваше от него чудеса, който бе готов на всяка жертва. Щеше ли да успее да оправдае това доверие и тази любов? О! Какво не би дал, за да може да стори земята си щастлива: с радост и песен людете да орат земята и да берат плодовете й, в мир да славословят господа бога, свободно, с обич да служат на държавата, на тая държава, която бе бленувал още великият Симеон, за която бяха дали кръвта си тримата братя…

Сам бог бе белязал границите на тая благословена страна — трите морета и ширната бяла река. Всичко се раждаше в тая земя: жито, памук, грозде, рози и смокини, моретата даваха риба, край бреговете цъфтяха маслини, дафини и лимон. Вековни гори шумяха по многобройните планини, в долините се виеха буйни, пенливи реки, в равнините мучаха безбройни стада… А там долу, гдето се събираха водите на трите морета, се издигаше най-хубавият град на света, връз най-хубавата земя на света… И в тая благословена страна трябваше людете да живеят в мир и обич.

Йоан Асен облегна лице на ръката си, загледан в залюляната от вечерника гора. Ала вътрешният му взор виждаше друго видение, приказно и мамещо:

Българи, сърби, гърци, арбанаси и латинци можеха да живеят в обич и мир, отдадени на спокоен труд, обединени от една воля: да се радват на хубавия божи свят… За всички имаше място, за всички имаше хляб. А там долу, от престола на Света София, една воля щеше да насочва цъфтежа на великото царство: волята на българския цар. Защото българите бяха най-многобройните в тази земя.

Визанс сам се бе разрушил с жестоките разпри, кървавите завоевания и гнилия разкош, който го бе крепил през вековете. Латинците бяха пришълци. И нямаше друг, освен българския цар, който да обедини, да събере около престола си, да спои в едно цяло размирните, вечно враждуващи народи, които не можеха да намерят път, по който да се срещнат.

Йоан Асен щеше ли да го намери?

Младият самодържец полека се смъкна на колене пред кандилото, което хвърляше топли, трептящи сенки връз замисленото му лице. И очите му се отправиха с дълбока вяра към иконата на разпнатия, който се беше жертвувал за благото на света.