Джъстин Кронин
Проходът (75)

Седемдесет и три

Видяха ги през трептящата далечина: обширно поле от въртящи се остриета, които се въртят на вятъра.

Турбините.

Прекосили бяха пустини, горещи и сухи места, подслоняваха се, където сварят, а където не можеха, палеха огън и чакаха нощите да минат. Веднъж, само веднъж, видяха живи вирали. Ято от трима. Случи се в Аризона, на място, което според картата се наричаше Пейнтид Дезърт. Провиснали от гредите съществата дремеха на сянка под мост. Ейми долови присъствието им, когато се приближиха. Оставете на мен, каза Алиша.

Алиша ги изби до един. Уби и трите вирала с нож. Намериха я в рова да вади ножа си от последния, а от труповете им вече се надигаше дим. Лесна работа, каза тя. Явно дори не бяха схванали какво е Алиша. Може и за друг вирал да са я взели.

Имаше и други. Трупове, оголени останки. Почернял гръден кош, ронещи се, подобни на пепел кости от ръка или череп, неясна следа върху парче асфалт, като нещо изгоряло в тиган. Обикновено се натъкваха на останките в малкото градове, през които преминаваха. Повечето лежаха наблизо до сградите, в които бяха прекарали нощта и после напуснали, когато легнали на слънцето, за да умрат.

Питър и останалите заобиколиха Лас Вегас, като избраха път далеч на юг. Вярваха, че градът е празен, но по-добре беше да са в безопасност, отколкото да съжаляват. Вече беше средата на лятото. Дългите дни бяха изпълнени с безжалостно, повсеместно слънце. Решиха да заобиколят бункера, да поемат по най-краткия път и да се отправят направо към къщи.

Накрая пристигнаха. Разделиха се, докато минаваха през електроцентралата. Видяха, че оградата е отворена. При капака Майкъл трябваше да поработи, развъртя болтовете на панела, който покриваше механизма, и на ръка завъртя резето с края на ножа си.

Първи влезе Питър. Ясно метално подрънкване под краката му. Наведе се да погледне. Патрони от пушка.

Стените на стълбището бяха раздробени от изстрели. Стъпалата бяха задръстени от бетонни парчета. Осветлението беше взривено. Алиша пристъпи в хладината и мрака, махна очилата си. За нея тъмнината не беше проблем. Питър и останалите изчакаха, докато тя слизаше в контролната стая с пушка, готова за стрелба. Чуха я как изсвири, че всичко е чисто.

Когато стигнаха дъното, Лиш беше открила фенер и запали фитила. В стаята беше пълна бъркотия. Дългата централна маса беше прекатурена, очевидно да осигури прикритие. Още гилзи и разхвърляни пълнители осейваха пода. Но самото контролно табло изглеждаше невредимо, измервателните му уреди проблясваха в зелено. Насочиха се назад към складовите помещения и бараките.

Никой. Никакви трупове.

— Ейми, знаеш ли какво се случило тук?

И тя като всички тях гледаше мястото и пълната му разруха с нямо изумление.

— Нищо ли? Нищо ли не чувстваш?

Тя поклати глава.

— Според мен… са го направили хора.

Рафтовете, които криеха оръжията, бяха махнати. Изчезнали бяха и оръжията на тавана. Какво виждаха? Бойно поле, но кой срещу кого се е бил? В коридора и контролната зала бяха изстреляни стотици куршуми, още повече в бараките, навсякъде беше хаос. Къде бяха труповете? Къде беше кръвта?

— Електричество има — заяви Майкъл, седнал на контролния пулт. Косата му сега се спускаше по раменете му. От слънцето кожата му беше потъмняла, от вятъра беше обжарена и се белеше на скулите. Натискаше бутони, разчиташе цифрите, които се показваха на екрана. — Показателите от диагностиката са добре. Горе в планината трябва да имат ток, колкото им трябва. Освен ако… — замълча, потупвайки устни с пръст, яростно започна да натиска бутоните, изправи се рязко, за да провери показателите над главата си и отново седна. Почука по екрана с опакото на дълъг нокът. — Ето.

— Майкъл, кажи ни и това е — каза Питър.

— Това е резервният регистър на системата. Всяка нощ, когато батериите падат под четирийсет процента, изпращат сигнал до станцията, искат увеличаване на напрежението. Напълно автоматизирано е, не се вижда, когато става. За пръв път се случи преди шест години, а по-късно се случваше всяка нощ. Досега. Допреди, да видим, триста двайсет и три цикъла.

— Цикъла.

— Дни, Питър.

— Майкъл, не разбирам какво означава.

— Означава, че или някой е разбрал как да поправи батериите, в което сериозно се съмнявам, или че към тях не тече ток.

Алиша се намръщи.

— Това е безумно. Защо да не им трябва ток?

Майкъл се подвоуми. Питър прочете истината по лицето му.

— Защото някой е изключил прожекторите — каза той.

Прекараха неспокойна нощ в бункера и на сутринта тръгнаха. До пладне бяха стигнали Банинг и започнаха изкачването. Когато спряха да си починат под сянката на висок бор, Алиша се обърна към Питър.

— Само при условие, че Майкъл е сбъркал и ни арестуват, искам да ти съобщя, че възнамерявам да кажа, че аз съм убила онези хора. Ще поема цялата отговорност, но няма да ги оставя да те пипнат. Няма да пипнат нито Ейми, нито Веригата.

Малко или много го очакваше.

— Не е необходимо да го правиш, Лиш. А и се съмнявам, че Санжай ще направи нещо по този въпрос.

— Може и да не направи. Но така сме се изяснили. А и аз не те питам. Да си готов. Гриър? Ясно, нали.

Майорът кимна.

Предупреждението беше напразно. Разбраха го, щом стигнаха последния завой на пътя, над Горното поле. Сега вече виждаха Стената, която се издигаше между дърветата, пътеката беше празна, никаква следа нямаше от Стражата. Всичко беше потънало в зловеща безжизненост. Вратите зееха отворени и неохранявани.

Колонията беше празна.

Откриха два трупа.

Първият беше на Глория Патал. Тя се беше обесила в Голямата стая на Убежището, сред празните детски люлки и креватчета. Послужила си беше с висока стълба. Изкачила се и прехвърлила въжето през една от гредите близо до вратата. Сега стълбата лежеше на една страна под изпънатите й крака, замръзнала в момента, в който е нахлузила примката около врата си и я е блъснала, а стълбата е полетяла към пода.

Другият труп беше на Леля. Намери я Питър, седнала на кухненски стол сред малка поляна пред къщата. Разбра, че е мъртва от много месеци, но въпреки това външният й вид си беше останал почти същият. Когато обаче докосна ръката й, която лежеше в скута й, почувства студената скованост на смъртта. Главата й беше отметната назад, на лицето й се четеше покой, сякаш просто е заспала. Знаеше, че е излязла навън, когато е настъпил мракът и прожекторите не са се включили. Изнесла е стол на двора, за да поседи и да гледа звездите.

— Питър — Алиша докосна ръката му, докато той стоеше приклекнал до трупа. — Питър, как искаш да постъпим?

Вдигна очи и чак тогава си даде сметка, че са пълни със сълзи. Останалите стояха зад нея, безмълвна група от свидетели.

— Трябва да я погребем тук. Близо до къщата и градината й.

— Ще я погребем — нежно каза Алиша. — Аз говоря за прожекторите. Скоро ще мръкне. Майкъл каза, че ако искаме, можем да ги включим.

Той погледна към Майкъл, който кимна.

— Добре — каза Питър.

Затвориха вратата и се събраха на Слънчевото място — всички с изключение на Майкъл, който се беше върнал във Фара. В здрача над тях небето тъмнееше. Всичко беше замряло, дори птиците не пееха. После с ясно доловимо пукване прожекторите засветиха и ги обляха с ожесточена, ярка светлина.

Майкъл се появи, за да остане с тях.

— Тази нощ всичко би трябвало да е наред.

Питър кимна. Дълго мълчаха пред неизречената истина: още една нощ и прожекторите на Първата Колония щяха завинаги да потънат в мрак.

— И сега какво? — попита Алиша.

В мъртвилото Питър чувстваше как го заобикаля присъствието на приятелите му. Алиша, чиято смелост беше част от него. Майкъл, източил се, укрепнал и възмъжал. Гриър, с неговата мъдрост и вярно самообладание. И Ейми. Замисли се за всичко видяно, изгубено — не само онези, които познаваше, но и за непознатите за него — и разбра какъв е отговорът.

— Сега тръгваме на война — каза той.