Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

XI
Новото създание

А ти си млад, тъй както беше млад,

когато моят поглед срещна твоя.

Шекспир

Сонет 104

Седемдесет и едно

Спуснаха се от планината като топяща се река, яздеха по снега. Спуснаха се като един, носеха раници, размахваха ножове. Спуснаха се в долината, Майкъл на кормилото на верижния снегоход, до него седеше Гриър, останалите бяха отгоре, вятърът брулеше, а слънцето жареше лицата им. Спуснаха се най-после в дивата местност, която завземаха обратно.

Прибираха се у дома.

Прекараха в планината сто и дванайсет дни. И през цялото това време не бяха видели нито един вирал. По цели дни кръстосваха билото, снегът се сипеше и ги затвори в стария хотел. Огромна каменна сграда с врати и прозорци, заковани с тежки винтове с шперплат. Очакваха вътре да намерят трупове, но мястото се оказа празно, мебелите около огнището в подобното на пещера помещение бяха покрити с призрачни бели чаршафи, килерът на просторната кухня пазеше всевъзможни консерви, много от които все още с етикетите. На горните етажи имаше лабиринт от спални, в мазето стоеше огромна притихнала печка и на дълги рафтове висяха ски. Мястото приличаше на ледена гробница. Не знаеха дали коминът не е запушен, най-малкото щеше да е пълно с окапала шума и птичи гнезда. Оставаше им само да запалят огън и да се надяват всичко да е наред. В канцеларията откриха кутии с пакети хартия, разопаковаха я, за да я запалят, и със секирата на Питър насякоха два стола от столовата. След няколко задушливи минути стаята се изпълни със светлина и топлина. Смъкнаха матраци от втория етаж и спаха до огъня, докато отвън снегът трупаше.

На следващата сутрин откриха снегохода: цели три стояха на веригите си в гаража зад хотела.

— Ще успееш ли да накараш някои от тия чудесии да заработят? — попита Питър Майкъл.

Отне му по-голямата част от зимата. По това време вече всички бяха полуобезумели, нетърпеливи да тръгват. Дните станаха по-дълги, а слънцето започна все по-отчетливо и доловимо да топли, но снегът си оставаше дълбок, издигаше се на огромни преспи до стените на хотела. Изгориха по-голямата част от мебелите и парапетите на верандата. От трите снегохода Майкъл извади достатъчно части за един, който да се задвижи, или поне така мислеше той. Проблемът беше горивото. Огромният резервоар зад навеса се оказа празен, ръждясал и разцепен. Разполагаха само с горивото в самите снегоходи, няколко литра, примесено с ръжда. Майкъл го изсипа в пластмасови кофи и го прецеди през фунии и кърпи. Остави го да престои една нощ, после отново го прецеди, всеки път измъкваше остатъците, но пък и намаляваше количеството му. Когато най-накрая остана доволен от качеството на горивото, бяха останали по-малко от двайсет литра, които отново наля в снегохода.

— Нищо не обещавам — предупреди всички останали. Сторил беше всичко по силите си, за да прочисти резервоара за гориво, като беше наливал с литри разтопен сняг през него, което пък набързо съсипа бензиновия маркуч.

— Проклетото чудо може и да мине стотина метра — каза той. Но си знаеше, че няма да приемат предупреждението му сериозно.

Една слънчева сутрин изкараха снегохода и натовариха багажа си. От стрехите висяха гигантски висулки като дълги, блестящи зъби. Гриър, който помагаше на Майкъл в поправянето на машината — оказа се, че някога бил механик и разбираше нещичко от двигатели, — седна в кабината до него. Останалите щяха да пътуват отгоре, на широка метална платформа с перила. Махнали бяха греблото, за да намалят теглото с надеждата да спечелят още няколко километра с малкото гориво, с което разполагаха.

Майкъл отвори прозореца и се провикна към задната част на машината.

— Всички ли се качиха?

Питър привързваше последната част от багажа към снегохода. Ейми се беше настанила при парапета. Холис и Сара стояха под него и подаваха ските.

— Задръж минута — отговори той. Стана и сви ръцете си на фуния пред устата си. — Лиш, размърдай се!

Тя излезе от хотела. Като всички, и тя носеше червено яке с надпис СКИ ПАТРУЛ на гърба, малки кожени ботуши, които пасваха на ските, а панталоните й до колене бяха покрити с чифт платнени гамаши. Косата й отново беше пораснала в още по-наситено червен цвят, но скрита в по-голямата си част от шапката с издължена периферия. Тъмни очила с прикрепени към стъклата кожени парчета скриваха очите й и покриваха страните на лицето й като чифт опулени очи.

— Ние не тръгваме ли постоянно нанякъде, или така ми се струва — отговори му тя. — Исках да се сбогувам с мястото.

Стоеше на края на верандата, на десетина метра и горе-долу на височината на платформата на снегохода. Питър позна по внезапно извилата се усмивка на лицето й и начина, по който наклони глава — първо на една страна, после на друга — какво се канеше да направи, измерваше разстоянието и ъгъла. Махна шапката си, остави косата си на слънчевата светлина и я вмъкна в якето, върна се три стъпки обратно и приклекна. Ръцете й отстрани, полюля се, после замръзна. Изправи се на пръсти.

— Лиш…

Твърде късно: с два скока и беше във въздуха. Верандата, където стоеше, беше пуста. Алиша се носеше във въздуха. Такава гледка, помисли си Питър, трябваше да се види. Алиша Ножовете, Най-младият капитан от Деня, Алиша Донадио, Последната от Експедиционния, се носеше във въздуха. Прелетя на фона на слънцето, с протегнати ръце, събрани крака, в най-високата точка на скока си, тя притисна брадичка към гърдите си и се преобърна през глава, после насочи краката си към снегохода, вдигна ръце и тялото й се спусна към тях като стрела. Приземи се на платформата с раздрусване и трясък, приклекна, за да омекоти силата на удара.

— Мамка му! — Майкъл се обърна иззад волана. — Какво беше това?

— Нищо — отвърна Питър. Още усещаше металните вибрации от приземяването й да отекват в костите му. — Лиш. Това беше.

Алиша се изправи и почука по стъклото на кабината.

— Отпусни се, Майкъл.

— Рояци, реших, че двигателят е изгърмял.

Холис и Сара се качиха. Алиша зае мястото си до перилото и се обърна към Питър. Дори през матовата опушеност на очилата й Питър виждаше оранжевия отблясък на очите й.

— Прости ми — каза с виновна усмивка. — Реших, че мога да закова на място.

— Май никога няма да свикна с това ти поведение — отвърна той.

 

 

Ножът не стигна тялото й. Или напротив, стигна, но изведнъж замръзна.

Всичко замръзна.

Алиша го накара да замръзне, като улови Питър за китките. Закова острието в спускащата се дъга на сантиметри от гърдите си. Въжетата се бяха разкъсали като хартия. Питър усещаше силата на ръцете й, титанична сила, многократно надвишаваща човешката, и разбра, че е прекалено късно.

Но когато тя отвори очи, разпозна в тях предишната Алиша.

— Ако за теб не е проблем, Питър — беше казала, — би ли затворил капаците? Светлината тук е непоносимо ярка.

Новото същество. Така я наричаха. Не беше нито човек, нито вирал, някак съчетаваше природата и на двата вида. Не можеше да чувства виралите както Ейми, не чуваше въпроса им, огромната печал на света. Във всяко отношение беше себе си, същата Алиша, която си беше открай време, освен в едно: намислеше ли си нещо, можеше да направи изумителни неща.

Но пък, помисли си Питър, не беше ли така открай време при нея?

 

 

Снегоходът издъхна, след като видяха подножието на склона. С пуфтене, хриптене и кихане на дим от изтерзания ауспух изминаха още няколко метра с веригите и застинаха.

— Това е — извика Майкъл от кабината. — От тук сме пеша.

Всички слязоха. Питър долови сред дърветата шума на реката долу, набъбнала от притока на оттичащите се потоци. Вървяха към гарнизона, поне два дни път в лепкавия пролетен сняг. Разтовариха багажа и си поставиха ските. Понаучили се бяха от книга, която откриха в хотела, тъничък, пожълтял том със заглавие Основи на карането на ски, въпреки че думите и снимките в него представяха цялата работа много по-лесна, отколкото беше в действителност. Най-трудно му беше на Гриър, едва успяваше да остане прав, а дори когато успяваше, винаги литваше безпомощно сред дърветата. Ейми даваше всичко от себе си, за да му помогне. Тя свикна на мига, пързаляше се и се движеше с пъргава грация и му показваше какво да прави.

— Ето така — казваше тя, — сякаш се носиш по снега. Лесно е.

Лесно не беше. Дълго след началото не беше и за останалите, дори след полагащият им се дял от падания, но с времето карането на ски поне привидно им се удаваше с лекота.

— Всички готови ли са? — попита Питър, докато щракваше ски автоматите. От групата се надигна мърморене. Слънцето беше високо в небето и пладне преваляше. — Ейми?

Момичето кимна.

— Готови сме, мисля.

— Добре. Всички нащрек.

 

 

Прекосиха реката по стар железен мост, тръгнаха на запад, прекараха една нощ на открито и стигнаха гарнизона в края на втория ден. В долината вече беше пролет. На по-малката надморска височина снегът се беше стопил, а откритата земя се беше превърнала в гъста кал. Смениха ските си с хъмвито, което батальонът беше изоставил, взеха си храна, гориво и оръжия от подземния таен склад и отново поеха на път.

Имаха достатъчно гориво, за да стигнат чак до границата с Юта. Дори и по-далече. След това, освен ако не намереха още, отново щяха да тръгнат пеша. Поеха на юг покрай хълмовете през суха местност с кървавочервени скали, които се издигаха около тях във фантастични образувания. Нощуваха, където можеха — зърнен силоз, каросерия на изоставен камион, бензиностанция с форма на индианска колиба.

Знаеха, че не са в безопасност. Виралите на Бабкок бяха мъртви, но оставаха другите. Виралите на Соуса. Виралите на Ламбрайт. Виралите на Бейфъс, Морисън, Картър и останалите. Това бяха научили. Това им беше показала Лейси, когато взриви бомбата, както и Ейми, когато стоеше сред Безброя, а безбройните лежаха в снега и умираха. Научили бяха какви са Дванайсетте и не само, а и как да дадат свобода на другите.

— Според мен най-близката аналогия са пчелите — каза Майкъл. По време на дългите им дни в планината Питър им беше дал да изчетат документите на Лейси. Групата с часове ги обсъждаше. Накрая Майкъл изказа предположение, което събра всички факти.

— Тези Дванайсет първоначални обекта — продължи той и посочи към папките — са като пчели-царици, всеки с различна мутация на вируса. Носителите на отделната мутация са част от колективно съзнание, свързано с изходния приемник.

— Как пък го разбра? — попита Холис. От всички той беше най-скептично настроен и разнищваше всяка подробност.

— От начина, по който се движат, като начало. Замисляли ли сте се за това? Всичко, което правят, изглежда съгласувано, защото е съгласувано, както и Олсън каза. Колкото повече размишлявам, толкова повече смисъл придобива. Фактът, че винаги се движат на ята — също като пчелите, които се движат на рояци. Обзалагам се, че изпращат и разузнавателни групи по същия начин, за да установят нов кошер, като онзи в мината. А също обяснява защо отвличат един на всеки десет души. Погледнете на това като вид репродукция, начин да продължат линията на вирала.

— Като семейство? — попита Сара.

— Ами много точно пасва. Тук говорим за вирали, не го забравяйте. Но предполагам, че и така може да се погледне.

Питър си спомни нещо, което Ворхис му беше казал, че виралите се — как беше думата? — събирали в купове. Разказа го на останалите.

— Вписва се — съгласи се Майкъл с кимане. — Вече почти няма дивеч, нито хора. Храната им свършва, на привършване са и възможностите да намират нови гостоприемници за заразата. И те са биологичен вид като останалите, програмирани да оцеляват. Затова всичко това говори, че може би става дума за вид приспособяване, за да се запази енергията.

— Искаш да кажеш… че сега са по-слаби ли? — предположи Холис.

Майкъл обмисли въпроса, потри наболата си брада.

— Относително е да са по-слаби — предпазливо каза той, — но да, според мен. Отново се връщам на приликата с пчелите. Пчелите от рояка правят всичко възможно, за да защитят пчелата-майка. Ако Ворхис е прав, тогава около всеки един от първите Дванайсет ще наблюдаваме скупчване. Според мен на това се натъкнахме в Рая. Нужни сме им живи. Обзалагам се, че има още единайсет големи рояка като този.

— И ако можем да ги открием, какво? — попита Питър.

Майкъл се намръщи.

— Ще оставим един на друг мили спомени, бих казал.

Питър се приведе на стола.

— Но какво, ако успеем да ги открием? Ако открием и другите от Дванайсетте и ги убием, какво?

— Умре ли пчелата-майка, с нея умира и роякът.

— Като Бабкок. Като Безброя.

Майкъл предпазливо огледа другите.

— Виж, това е само теория. Видяхме какво стана, но може и да греша. Което не разрешава първия проблем — как да ги открием. Континентът е огромен. Могат да са навсякъде.

Питър изведнъж осъзна, че всички гледат в него.

— Питър? — обърна се към него Сара, седнала до него. — Какво има?

Те винаги се връщат у дома, помисли си той.

— Мисля, че знам къде са — каза Питър.

 

 

Потеглиха. На петата нощ — бяха в Аризона, близо до границата с Юта — Гриър се обърна към Питър с думите:

— Знаеш ли, странно е как винаги съм си мислил, че е измишльотина.

Седяха около огън с пращящи клони, който прогонваше студа. Алиша и Холис бяха на пост, обхождаха периметъра. Останалите спяха. Намираха се сред обширна пуста долина, намерили бяха подслон под мост над сухо дере.

— Кое е измишльотина?

— Филмът. Дракула. — Гриър беше отслабнал през изминалите седмици. Косата му беше пораснала около сива тонзура, имаше и брада. Трудно им беше да си представят времето, в което не е бил един от тях. — Ти не си гледал края, нали?

На Питър нощта в столовата му се струваше много далечна. Замисли се и се помъчи да се сети за хода на събитията.

— Прав си — накрая каза. — Гласяха се да убият момичето, когато се върна Синият взвод. Харкър и онзи другият, Ван Хелсинг — сви рамене. — Почти се зарадвах, че няма да ми се наложи да гледам тази част.

— Там е работата. Не убиват момичето. Убиват вампира. Уцелват кучия син право в уязвимото място. И изведнъж Мина се събужда като нова — Гриър сви рамене. — Тази част някак все не ми се връзваше, да ти кажа истината. Но сега не съм толкова сигурен. След всичко, което видях в планината — замълча. — Според теб, те дали си спомнят наистина кои са били? Че не могат да умрат, докато не си спомнят?

— Така казва Ейми.

— А ти й вярваш.

— Да.

Гриър кимна, за миг запази мълчание.

— Чудно. Цял живот съм се опитвал да ги избивам. Никога не съм се замислял за хората, които са били. По някаква причина не ми се е струвало важно. Сега откривам, че им съчувствам.

Питър разбираше какво има предвид. И той мислеше за същото.

— Аз съм войник, Питър, и толкова. Или поне бях. На практика аз съм самоволно отлъчил се, както разбираш. Но има някакъв смисъл във всичко случило се. Дори присъствието ми тук с вас има някакъв смисъл. Повече от случайност е.

Питър си спомни историята, която му разказа Лейси, за Ной и кораба, и за пръв път се замисли над една подробност. Ной не е бил сам. Имало е животни с него, разбира се, но не само. Взел е семейството си със себе си.

— Какво, според теб, трябва да направим? — попита той.

Гриър поклати глава.

— Не решавам аз, струва ми се. Онези стъкленици са в твоята раница. Онази жена ги е дала на теб, на никой друг. Ако питаш мен, приятелю, ти трябва да решиш — стана и взе пушката си. — Но ако искаш мнението ми на войник, десетима като Донадио ще са непобедимо оръжие.

Тази нощ повече не говориха. Моуб беше на два дни път.

 

 

Наближиха стопанството от юг. Сара беше на волана на хъмвито, Питър отгоре с бинокъла.

— Има ли нещо? — извика Сара.

Беше късен следобед. Сара спря колата сред широката равнина на долината. Надигнала се беше силна пясъчна буря, която пречеше на Питър да вижда ясно. След четири топли дни температурите отново бяха паднали и застудя като през зимата.

Питър скочи долу и издуха ръцете си. Останалите се бяха натъпкали на седалките с багажа.

— Виждам постройките. Никакво движение. Много е прашно.

Замълчаха, притеснени от това, какво ще открият. Поне гориво имаха, южно от Блендинг се бяха натъкнали — всъщност направо налетели — на голямо хранилище на гориво, две дузини покрити с ръжда резервоари, които стърчаха от земята като поле с гигантски гъби. Разбраха, че ако са изчислили вярно пътя си, като търсят летища и по-големи градове, особено такива с железници, ще могат да намерят достатъчно гориво, с което да стигнат чак у дома, само хъмвито да устиска.

— Карай напред — каза Питър.

Сара бавно подкара колата към улицата с малки къщички. С нарастващ страх Питър си помисли, че всичко изглежда така, както го бяха видели за пръв път — пусто и изоставено. Тео и Маусами трябваше да са чули шума от двигателя и вече да са излезли. Сара се насочи към верандата на главната къща и загаси двигателя. Всички слязоха. Къщата си оставаше безмълвна.

Алиша докосна Питър по рамото и първа заговори:

— Нека аз да вляза.

Но той поклати глава. Това беше негово задължение.

— Не. Аз ще го направя.

Качи се по стъпалата на верандата и отвори вратата. Веднага видя настъпилата промяна. Мебелите бяха разместени, подредени по-удобно, дори уютно. На лавицата, над пълната с пепел камина, имаше наредени снимки. Пристъпи и провери дали пепелта е топла, но огънят беше угаснал много, много отдавна.

— Тео?

Никакъв отговор. Отиде в кухнята, всичко беше подредено, изчистено и разтребено. Спомни си с вледеняващ ужас историята, която му разказа Ворхис за обезлюделия град — как се казваше? Омир. Омир, Оклахома. Чиниите, наредени на масата, всичко в идеален ред, само дето хората се изпарили във въздуха.

На върха на стълбището имаше малък коридор с две врати, едната от които водеше към спалнята. Питър бързо я отвори. Стаята беше празна и непокътната.

Без никаква останала надежда Питър отвори втората врата.

Тео и Маус лежаха на голямото легло, заспали дълбоко. Маус беше извърнала лице, на раменете си имаше одеяло, черната й коса стоеше разпиляна по възглавницата. Тео лежеше сковано по гръб, левият му крак беше бинтован в шина от глезена до бедрото. Между тях от пролуката в дебелата си повивка, надзърташе мъничко бебешко личице.

— Проклет да съм — каза Тео, отворил очи с усмивка, която разкриваше редица изпотрошени зъби. — Виж ти кого е довял вятърът!