Джъстин Кронин
Проходът (72)

Седемдесет

Пролет беше, а бебето всеки момент щеше да се появи.

От дни Маус имаше контракции. Докато разчистваше в кухнята, лежеше на леглото или наблюдаваше Тео как работи на двора, когато изведнъж го усети: бързо стягане през корема, което я накара да затаи дъх. Това ли е?, попита тя Тео. Време ли е? Сега ли щеше да се роди бебето? За миг тя ту отместваше поглед, ту накланяше встрани главата, като че слушаше далечен шум. После вниманието й отново се насочваше към него с успокояваща усмивка. Готово. Видя ли? Нищо няма. Само една. Всичко е наред. Върни се към работата си, Тео.

Сега обаче не беше нищо. Беше посред нощ. Тео сънуваше обикновен, щастлив сън за слънчева светлина, която грее над златисто поле, когато чу гласа на Маус да го вика по име. И тя беше в съня, но не можеше да я види, криеше се от него, играеше на някаква игра. Беше пред него, после зад него, не знаеше къде е. Тео. Конрой скимтеше и лаеше, скачаше в тревата, изтичваше нанякъде, после отново се връщаше при него, подканваше го да го последва. Къде си, викаше Тео, къде си? Мокра съм, казваше Маусами. Цялата съм вир-вода. Събуди се, Тео. Мисля, че водите ми изтекоха.

Изведнъж се събуди и се изправи, затършува в мрака, мъчеше се да си обуе ботушите. Конрой също беше буден, размахваше опашка, завираше влажния си нос в лицето на Тео, докато той коленичи да запали фенера. Сутрин ли беше? Излизаме ли?

Маусами си пое дъх през зъби.

— Ооо — изви тя гръб на хлътналия матрак, — ооо.

Казала му беше какво трябва да прави, от какво ще има нужда. Чаршафи и кърпи, да ги сложи под нея за кръвта и останалото. Нож и рибарско влакно за връвта. Вода, за да изкъпе бебето, и одеяло, за да го повие в него.

— Не мърдай оттук, веднага се връщам.

— Рояци — простена тя. — Къде да ходя?

По тялото й се надигна нова контракция. Протегна ръка, за да улови неговата, и я стисна здраво, забила нокти в дланта му, скърцаше със зъби от болка.

— О, мамка му.

Обърна се и повърна на пода.

В стаята замириса на повръщано. Конрой реши, че това е за него, чуден подарък. Тео прогони кучето, после помогна на Маусами да се подпре на възглавниците.

— Нещо не е както трябва — лицето й беше пребледняло и уплашено. — Не трябва да боли така.

— Какво да правя, Маус?

— Не знам.

Тео хукна по стълбите, Конрой го следваше по петите. Бебето, бебето беше на път. Намислил беше да събере всичко необходимо на едно място, но, естествено, всичко си остана само намерение. Къщата беше леденостудена, а огънят угаснал. На бебето трябваше да му е топло. Постави наръч дърва в огнището, после коленичи, духаше към въглените, за да се разпалят. Взе кърпи и ведро от кухнята. Искаше да стопли вода, да я остави да ври, за да е стерилизирана, но май нямаше време за това.

— Тео, къде си?

Напълни кофата, взе остър нож и ги отнесе в спалнята. Маус беше седнала с разпиляна по лицето си дълга коса, изглеждаше уплашена.

— Съжалявам за пода — каза тя.

— Нови контракции?

Тя поклати глава.

Конрой се беше върнал при поразията на пода. Тео го прогони с крак и коленичи, за да го почисти, затаил дъх. Колко смешно. Тя щеше да роди бебе, а ето го него да се мръщи от мириса на повръщано.

— Оу-оу — простена Маусами.

Докато се изправи, контракцията я беше вкопчила. Изпъна крака, издърпала пети към кръста си. В ъгълчетата на очите й се процеждаха сълзи.

— Боли! Боли! — изведнъж се претърколи на страна. — Натисни ми гърба, Тео!

За такова нещо не му беше казвала.

— Къде? Колко да притискам?

— Където й да е! — извика във възглавницата.

Притисна несигурно.

— По-ниско! За бога!

Той сви ръка в юмрук и я притисна с кокалчетата си, усети как тя отвърна на натиска. Преброи секундите: десет, двайсет, трийсет.

— Болката в кръста — едва си поемаше дъх. — Главата на бебето се блъска в гръбнака ми. Това ще ме накара да напъвам. Още е рано да напъвам, Тео. Не ме оставяй да напъвам.

Вдигна се на ръце и на колене. Носеше само тениска. Чаршафите под нея бяха пропити с течност, от която се носеше топъл, сладък мирис, като от окосена поляна. Спомни си съня с полето, вълните слънчева светлина.

Нова контракция. Маусами простена и отпусна лице на матрака.

— Не стой така там!

Тео застана до нея на леглото, постави юмрука си на гърба й, опря го и натисна с всичка сила.

 

 

Изминаха часове. Силни и дълбоки, контракциите продължиха през деня. Тео остана с нея на леглото, притискаше гърба й, докато ръцете му отмаляха, изтръпнаха от умора. Но в сравнение с онова, което ставаше с Маусами, това беше малко неудобство. Остави я сама два пъти, за да изкара Конрой на двора и после на смрачаване, когато го чу да скимти пред вратата, за да го пусне отново. И двата пъти, докато се качи обратно по стъпалата, Маусами крещеше името му.

Чудеше са дали с всяко раждане е така. Не знаеше. Ужасно беше и безкрайно, подобно нещо не беше преживявал. Чудеше се дали Маусами ще има сили, когато дойде време да напъва, за да се роди бебето. Между контракциите тя изпадаше в унес, подобен на сън, съсредоточаваше се, знаеше той, подготвяше се за следващата вълна от болка да премине през нея. Можеше само да разтрива гърба й, но това, изглежда, не помагаше много. Изглежда изобщо не помагаше.

Палеше фенера — втора нощ, помисли си той отчаян, как можеше да продължи втора нощ? — когато чу силен вик от Маус. Обърна се и видя от нея да тече кървава рядка слуз и се заизвива по бедрата й.

— Маус, кървиш?

Тя се претърколи по гръб и дигна нагоре бедра. Дишаше много бързо, лицето й плуваше в пот.

— Дръж. Краката ми — сподавено каза.

— Как да ги държа?

— Аз. Ще напъвам. Тео.

Застана в края на леглото и постави ръце на коленете й. При следващата контракция тя се присви в кръста и го притисна с тежестта си.

— О, Боже. Виждам го.

Разтворила се беше като цвете, откриваше се кръгла розова кожа с мокра черна коса. В следващия миг гледката изчезна, венчелистчетата на цветето се затвориха и придърпаха бебето навътре в нея.

Още три, четири, пет пъти тя напъваше, всеки път бебето се показваше и също толкова бързо изчезваше. За пръв път си помисли: бебето не иска да се роди. Това бебе иска да остане там, където е.

— Помогни ми, Тео — умоляваше го тя, останала без сили. — Извади го, извади го, моля те, извади го навън.

— Трябва отново да напънеш, Маус! — Тя изглеждаше напълно изтощена, безжизнена, на ръба да рухне. — Чуваш ли ме? Трябва да напъваш!

— Не мога, не мога!

Обхвана я следващата контракция, тя вдигна глава и нададе животински вик от болка.

— Напъвай, Маус, напъвай!

Тя напъна. Когато се показа върхът на главата на бебето, Тео се пресегна и пъхна показалеца си в нея, в нейната топлина и влага. Напипа издатината на очна ябълка, деликатната крива на нос. Не можеше да издърпа бебето, нямаше за какво да го хване, трябваше бебето да дойде при него. Отдръпна ръка и я постави под нея, наклони рамо над краката й, за да прихване и подпомогне усилието й.

— Почти успяхме! Не спирай!

И сякаш допирът на ръката му даде воля на бебето, за да се роди, показа се лицето му, плъзна се вън от нея. Великолепна, непозната гледка, с уши, нос, уста и изпъкнали жабешки очи. Тео сви шепа под гладката, влажна извивка на черепа му. Пъпната връв, полупрозрачна, изпълнена с кръв тръба, се увиваше около врата на бебето. Макар никой да не му го беше казвал, Тео внимателно пъхна показалец под нея и внимателно я отметна. После отново пъхна ръка в Маусами, с пръст подхвана ръката на бебето и дръпна.

Тялото се размърда свободно, изпълни ръцете на Тео с хлъзгава топлина. Момче. Бебето беше момче. Но не беше поело въздух, нито издало какъвто и да било звук. Появата му на света не беше завършена, но Маус му беше обяснила тази част много добре. Тео обърна бебето в ръцете си, обхвана слабичкото му телце по дължина на ръката си и като придържаше обърнатото му надолу лице с длан, започна да разтрива гърба на бебето, като движеше пръстите на свободната си ръка в кръгови движения. Сърцето му биеше лудо в гърдите, но не изпитваше страх. Умът му беше ясен и съсредоточен, вложил цялото си същество в изпълнението на тази единствена задача. Хайде, казваше той, хайде дишай. След всичко, през което премина току-що, защо това да е толкова трудно? Бебето тъкмо се беше родило, а Тео вече чувстваше влиянието му над себе си — как само със съществуването си това малко, розово същество в ръцете му определя всичко в живота на Тео. Хайде, бебе. Давай. Отвори дробове и поеми дъх.

И то го направи. Тео усети как мъничката му гръд се изпълва с въздух, ясно изхлипване, след което ръката му беше изпръскана с нещо топло и лепкаво като след кихане. Бебето пое дъх за втори път, изпълни дробовете си и Тео усети как животворната сила се вля в него. Тео го обърна, посегна към кърпата. Бебето заплака не с гръмогласен рев, какъвто беше очаквал, ами все едно замяука. Избърса носа, устните и бузите му и обра последните остатъци от слуз от устата му с пръст, а после го постави с все още непрерязана връв на гърдите на Маусами.

Лицето й беше изтощено, подпухнало и изнурено. В ъгълчетата на очите й видя разперили се бръчици, които не бяха там само преди ден. Успя да му се усмихне немощно, но благодарно. Свършило беше. Бебето се беше родило, най-после бебето беше с тях.

Той зави бебето с одеяло, зави и двама им, приседна до тях на леглото и се отпусна: заплака.

 

 

Тео се събуди посред нощ с мисълта: Къде е Конрой?

Маус и бебето спяха. Решили бяха — или по-скоро Маус реши, а Тео бързо се съгласи — да го кръстят Кейлъб. Внимателно и добре го бяха повили в одеяло и го бяха поставили на леглото до нея. Въздухът в стаята все още беше наситен с остър, землист мирис, на кръв, пот и раждане. Тя беше накърмила бебето или се беше опитала — млякото й нямаше да дойде ден или малко повече — и сама беше хапнала малко, каша от варени картофи от мазето и няколко хапки от сипкава ябълка от зимните им запаси. Скоро щеше да се нуждае от белтъци, Тео го знаеше, но наоколо беше пълно с дребен дивеч, след като времето се беше затоплило. Щом посвикнат с новото положение, той ще трябва да иде на лов.

Изведнъж се оказа някак очевидно, че никога няма да напуснат това място. Имаха всичко, от което се нуждаеха, за да живеят. С години къщата беше чакала някой отново да я превърне в дом. Когато Питър се върне, това щеше да му каже Тео. В онази планина може и да има нещо, а може и да няма. Беше без значение. Това беше дом, никога нямаше да го напуснат.

Дълго седя и размишлява над тези неща, изпълнен с тихо удивление, което сякаш се беше крило в най-съкровената му част. Накрая изтощението го надви. Той се присви до тях и скоро заспа.

Сега, буден, осъзна, че напълно е забравил за Конрой. Затърси в мислите си кога за последно кучето е било наблизо. Късно по някое време, около залез, Конрой беше започнал да вие, за да го пуснат навън. Тео набързо го пусна, не искаше да оставя и за миг Маус сама. Конрой никога не се отдалечаваше, а щом приключеше с делата си, започваше да дращи по вратата. Тео беше толкова зает, че просто беше затръшнал вратата и се втурна обратно по стъпалата напълно забравил за него.

Досега. Странно, помисли си той, че не е чул нищо, дори тихичко проскимтяване. Никакво дращене по вратата, нито лай отвън. В продължение на дни, след като беше открил следите от стъпки в хамбара, Тео беше нащрек, никога не се отдалечаваше от къщата, винаги държеше пушката под ръка. Нищо не каза на Маусами, не искаше да я тревожи. Но мина време и нови следи не се появиха, той остави умът му да се насочи към по-належащи проблеми като бебето. Улови се, че се чуди дали пък не е объркал следите. Стъпките биха могли да са негови все пак, а пък Конрой можеше да е измъкнал консервата от боклука.

Тихо се надигна, взе фенера, ботушите и пушката от мястото й до вратата и слезе в дневната. Седна на стъпалата, за да се обуе, не си върза връзките. Вдигна въглен от огнището и го доближи до фитила на фенера, после отвори вратата.

Очакваше да намери Конрой заспал на верандата, но тя беше пуста. Вдигна фенера, за да освети по-надалеч, и слезе на двора. Нямаше нито луна, нито звезди. Духаше влажен пролетен вятър, носеше дъжд. Вдигна лице сред сгъстяващата се мъгла, светлината обля челото и бузите му. Кучето, където и да се залутало, щеше да е щастливо да го види. Искаше му се да се прибере, да се скрие от дъжда.

— Конрой! — извика. — Конрой, къде си?

Останалите постройки бяха тихи. Конрой никога не беше проявявал и бегъл интерес към тези постройки, по някакъв кучешки инстинкт долавяше, че у тях нямаше нищо, което да си струва. Вътре имаше разни предмети, мъжът и жената ги ползваха, какво значение имаше това за него?

Тео бавно се приближи по пътеката, под едната си ръка стискаше пушка, а с другата осветяваше района с фенера. Ако дъждът се засилеше, не знаеше дали това чудо щеше да продължи да гори. Проклето куче, помисли си той. Не му беше времето сега да се крие така.

— Конрой, по дяволите, къде си се запилял?

Тео го откри при последната постройка. Щом го видя, разбра, че е мъртъв. Тялото му стоеше неподвижно, сребристата му козина беше цяла в кръв.

После, когато се връщаше от постройката — звукът полетя с непогрешимостта на неуловима стрела и прониза разума му с ужас, — чу как Маусами пищи.

 

 

Трийсет стъпки, петдесет, сто: фенерът го нямаше, изпуснат до трупа на Конрой, той тичаше в мрака с незавързани обувки, първо едната, другата, едната, другата се гонеха на краката му. Връхлетя със скок на верандата, блъсна вратата, хукна по стълбите.

Спалнята беше празна.

Бегом затърси из къщата, викаше я по име. Нямаше следи от борба, Маус и бебето бяха изчезнали. Връхлетя в кухнята, върна се, точно навреме, за да чуе странно приглушения й писък, сподавен като че идваше изпод вода.

Маус беше в хамбара.

Втурна се в спринт на живот и смърт нататък, хвърли се върху вратата, завъртя се, за да обходи мрака вътре с пушката си. Маус седеше на задната седалка на старото волво, притискаше бебето до гърдите си. Махаше като обезумяла, думите й бяха приглушени от дебелото стъкло.

— Тео, зад тебе!

Обърна се и в същия миг пушката му изхвърча като вейка от ръцете му, избиха я. После нещо го сграбчи, не част от него, а целия Тео. Почувства как го вдигат. Колата с Маусами и бебето беше някъде в тъмното под него, а той се носеше в мрака. Удари се в колата с трясък на подскачащ метал, преобърна се, прекатури се, падна по лице на земята и се спря в нещо, но после същото, което го беше сграбчило, отново го сграбчи и отново летеше. Този път към стената с нейните рафтове с инструменти и отделения, туби с гориво. Удари се първо по лицето, потроши се стъкло и дърво, всичко се посипа в трещящ дъжд, когато земята се изправи насреща му, бавно, после бързо и накрая едновременно, той усети хрущене на кост.

Агония. Пред очите му затанцуваха звезди, истински звезди. Мисълта стигна до него като послание от далечно място, че той ще умре. Вече трябваше да е мъртъв. Виралът сигурно го беше убил. Скоро щеше да се случи. Усещаше вкус на кръв в устата си, щипеше в очите му. Лежеше по лице на земята в хамбара, със счупен, превит крак под себе си, надвесилото се над него същество, извисяваща се сянка, готвеща се за удар. Така беше по-добре, помисли си Тео. По-добре беше виралът да убие първо него. Не искаше да гледа какво ще се случи с Маусами и бебето. През мъглата на разбития си мозък, чуваше, че го вика.

Отвърни поглед, Маус, помисли си. Обичам те. Отвърни поглед.