Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

V
Момичето от никъде

Ти, забравилият

преминаването от другия свят,

знай, че отново говоря:

завръщащият се от забравата,

за гласа свой се завръща.

Луиз Глук

Дивият ирис

Двайсет и четири

Дневник на Стражата
Лято 92

Ден 51: Няма следа.

Ден 52: Няма следа.

Ден 53: Няма следа.

Ден 54: Няма следа.

Ден 55: Няма следа.

Ден 56: Няма следа.

Ден 57: Питър Джаксън е определен на ОП 1 (М: Тео Джаксън). Няма следа.

Ден 58: Няма следа.

Ден 59: Няма следа.

Ден 60: 7 контакти. Няма убити или обсебени души. Постът на Втори капитан е вакантен (Т. Джаксън, починал), Санжай Патал заема поста.

С уважение и почит към Дома

С. К. Рамирез, Първи капитан

 

Призори на осмата сутрин: Питър отвори рязко очи от шума на стадото, което слизаше по пътеката.

Спомни си как малко след полунощ през ума му мина: Само няколко минути. Само няколко минути да поседна, да събера силите си. Но щом си позволи да седне, облегна гръб на крепостния вал и опря изморено глава на скръстените си ръце, сънят бързо го надви.

— Хубаво е, че си буден.

Над него стоеше Лиш. Питър разтърка очи, изправи се и мълчаливо прие манерката, която му подаваше. Усещаше ръцете и краката си натежали, сякаш костите му бяха заменени от тръби с плискаща се в тях течност. Отпи от възтоплата вода и хвърли поглед над крепостния вал. Зад огневата линия над хълмовете бавно се надигаше лека мъгла.

— Колко време съм спал?

Тя изпъна рамене насреща му.

— Остави. Будува седем нощи поред. Изобщо не биваше да си тук. Твърди ли някой обратното, да дойде да му разясня.

Чу се Сутрешният звънец. Питър и Алиша мълчаливо наблюдаваха как вратите започнаха бавно да се прибират в прорезите си. Стадото, неуморно и готово за тръгване, започна да излиза през отвора.

— Прибери се у дома и се наспи — каза Алиша, докато дърварите се готвеха да излязат. — После ще се занимаваш с Камъка.

— Ще го чакам.

Загледа го упорито.

— Питър, минаха седем нощи. Прибирай се.

Прекъснаха ги изкачващи се по стълбата стъпки. Холис Уилсън се изкачи на пътеката на стената и намръщено ги погледна.

— Предаваш ли поста, Питър?

— Постът е само твой — отвърна Алиша. — Ние приключихме.

— Казах, че оставам.

Дневната смяна поемаше постовете. Още двама Стражи се качваха по стълбата, Гар Филипс и Вивиан Чоу. Гар разказваше история, на която Вивиан се смееше, но когато ги видяха, рязко млъкнаха и забързаха по пътеката.

— Слушай — каза Холис, — ако искаш да поемеш поста, от моя страна няма проблем. Но аз съм дежурен офицер, затова трябва да уведомя Со.

— Няма да остава — каза Алиша. — Сериозно говоря, Питър. Не те моля. Холис няма да го каже, но аз ще го направя. Прибирай се.

У него се надигна желание да възрази. Понечи да го направи, заля го такава мъка, че се отказа. Алиша имаше право. Приключило беше. Тео вече го нямаше. Трябваше да почувства облекчение, но беше само изтощен — смъртна умора, толкова дълбока, че сякаш щеше да я влачи като верига до края на дните си. Наложи му се да напрегне всички сили, само за да остави арбалета на крепостния вал.

— Съжалявам за брат ти, Питър — каза Холис. — Мога вече да го кажа, след като седемте нощи изминаха.

— Благодаря, Холис.

— Предполагам, сега вече ти си Глава на Дома, нали?

Питър почти не се беше замислял за това. Изглежда беше. Братовчедките му Дейна и Лей бяха по-големи от него, но Дейна се отказа, когато бащата на Питър отстъпи поста си, а се съмняваше, че Лей ще прояви интерес сега, когато имаше да се грижи за бебе в Убежището.

— Изглежда съм такъв.

— Е, поздравления, а? — Холис смутено сви рамене. — Странно е, че го казвам, но ти знаеш какво имам предвид.

 

 

Никому не беше казал за момичето, нито дори на Алиша, която може би щеше да му повярва.

Височината на покрива на търговския център се оказа по-малка, отколкото беше предположил. За разлика от Алиша, която беше долу, той не можеше да прецени колко пясък се е натрупал в основата на сградата като висока полегата дюна, която омекоти удара от скока му, щом полетя надолу. Сграбчил брадвата, той се метна на гърба на Омега зад Алиша. Едва след като отминаха Банинг и вече можеха да са сигурни, че не ги преследват, се зачуди как двамата са се отървали, а и конете също са невредими.

Алиша и Кейлъб се измъкнали от атриума през кухнята на ресторанта. От кухнята няколко коридора водели към товарна рампа. Големите врати към рампата се оказали здраво клеясали, но едната била едва забележимо открехната и през процепа се процеждал сноп светлина. Използвали някаква тръба за лост и двамата успели да я отворят, колкото да се промушат. Измъкнали се навън и се оказали облени от слънчева светлина от южната страна на мола. Видели и конете спокойно да пасат на обрасла с бурени площадка. Алиша направо не вярвала на късмета им. Двамата с Кейлъб заобиколили сградата, тогава чула трясъка от вратата и видяла Питър на ръба на покрива.

— Защо, като открихте конете, просто не побягнахте? — попита я Питър.

Спрели бяха на пътя за електроцентралата, за да напоят животните, недалеч от мястото, където преди шест дни забелязаха вирала сред клоните на дърветата. Имаха вода само в манерките, но след като всеки от тях пи, изляха останалото в шепи и дадоха на конете да пият. Раненият лакът на Питър беше с превръзка, направена от разкъсания му пуловер. Раната не беше дълбока, но вероятно щеше да се наложи да я шият.

— Не се колебая в тези работи, Питър — остро отвърна Алиша. Зачуди се дали не я е обидил. — Така ми се стори правилно и правилно се оказа.

Тогава можеше да им разкаже за момичето. Но се поколеба, усети, че моментът е отлетял. Само младо момиче, а и действията й под въртележката, как беше прикрила тялото му със своето, погледът, който бяха разменили, и целувката, а после неочаквано затръшнатата врата. Може би в напрежението от събитията просто си е въобразил цялата история. Разказа им, че е открил стълбище и толкова.

Когато се завърнаха, завариха голяма суматоха. Забавили се бяха с четири дни, малко оставаше да решат, че са загинали. При новината за завръщането им на вратата се събра цяло множество. Лей припадна, преди да успеят да й съобщят, че Арло е жив и че е останал в станцията. Питър не събра смелост да отиде в Убежището и да й съобщи новината за Тео. Пък и все някой щеше да й съобщи. Майкъл беше там, а също и Сара. Тя проми и заши раната на лакътя, докато той, примижал от болката, седеше на един камък и се чувстваше измамен, защото подобното на транс вцепенение, причинено от загубата на брат му, не правеше плътта му безчувствена, докато зашиваха раната. Сара я превърза както трябва, бързо го прегърна и се разплака. После, когато се стъмни, множеството се раздели, за да му направи път, а когато зазвъня Вторият звънец, Питър се качи на крепостния вал, за да окаже Милостта на брат си.

 

 

Остави Алиша долу на стълбата с обещание, че ще се прибере у дома и ще се наспи. Но домът му беше последното място, където искаше да отиде. Само малцина от неженените мъже ползваха бараките; мястото беше мръсно и вонеше противно, като в електроцентралата. Само че занапред Питър щеше да живее там. От вкъщи му трябваха само няколко вещи.

Сутрешното слънце вече напичаше по раменете му, когато пристигна у дома. Къщурка с пет стаи, обърната към Източната поляна. Единственият дом, който Питър познаваше, откакто беше излязъл от Убежището. След смъртта на майка им двамата с Тео се прибираха тук само да спят. Не бяха положили много усилия да поддържат мястото в ред. Питър винаги се притесняваше каква бъркотия е в къщата — в мивката се трупаха чинии, по пода се валяха дрехи, всичко беше потънало в мръсотия, но нищо не беше направил, за да почисти. Майка му беше чистница, поддържаше къщата в идеален ред: подът измит, килимите изтупани, пепелта от огнището пометено, в кухнята нямаше боклуци. На първия етаж бяха двете спални, където спяха той и Тео, спалнята на родителите им беше сместена под стрехите на втория етаж. Питър влезе в стаята си и бързо напълни раница с дрехи за няколко дни. По-късно щеше да огледа вещите на Тео, да реши кое да запази за себе си и да откара другото в Склада, където дрехите и обувките на брат му щяха бъдат прибрани и запазени в очакване на следващото разпределяне сред жителите на Колонията при Подялбата. Тео се беше нагърбил с тази задача след смъртта на майка им, защото знаеше, че Питър няма да е в състояние да го направи. Почти година по-късно в един зимен ден Питър беше видял една жена — Глория Патал — да носи шал, който разпозна. Глория беше на пазарските сергии и подреждаше буркани с мед. Шалът с ресни несъмнено беше на майка му. Питър така се разстрои, че веднага се махна от мястото, сякаш бягаше от местопрестъплението на злодеяние, в което беше въвлечен.

Приключи с опаковането на багажа и влезе в главната стая на къщата, която едновременно беше кухня и дневна под откритите греди. Печката не беше палена от месеци, събраните дърва отвън вероятно вече гъмжаха от мишки. Цялата стая тънеше в лепкав слой прах, като да не живееше никой в нея. Ами, помисли си той, вероятно и не живееха.

Някакъв последен подтик го накара да изкачи стъпалата до спалнята на родителите си. Чекмеджетата на малкия скрин бяха празни, на провисналия матрак нямаше завивки, по рафтовете на стария гардероб само тънка дантела от паяжини се люлееше от течението, предизвикано от отварянето на вратата. Малката нощна масичка, на която майка му беше държала чаша вода и очилата си — единственото, което на Питър му се щеше да беше запазил, но не го направи; приличен чифт очила струваше пълен дял, — беше покрита от бледи петна. От месеци никой не беше отварял прозорците, в стаята беше спарено и душно, от немарливост и това беше пренебрегнал. Истината бе, че се чувстваше така, сякаш ги е предал, всичките.

Помъкна раницата си в засилващата се сутрешна жега. Отвсякъде го заобикаляше шум от различни дейности: в конюшнята конете удряха с копита и процвилваха, от ковачницата се носеха ударите на чука, виковете на дневната смяна от Стената и докато влизаше в Стария град — изблиците смях на децата, които играеха в двора на Убежището. По време на сутрешната почивка Учителката ги оставяше да тичат и да се гонят като мишлета. Питър си спомняше един зимен ден, слънчев и студен, и игра на гоненица, в която той без никакво усилие по някакво чудо беше грабнал пръчката от ръцете на много по-голямо момче — май беше един от братята Уилсън, и успя да я задържи у себе си, чак докато Учителката не започна да пляска и да размахва облечените си в ръкавици ръце, за да ги събере и прибере вътре. Помнеше разсичащия студен въздух и съсухреното, кафяво лице на света през зимата; парата от потта му, която се издигаше от челото му, и чистото физическо въодушевление, докато се извиваше и се промъкваше между протягащите се ръце на нападателите му. Как само се чувстваше изпълнен с живот. Питър потърси в спомена и брат си — онази зимна сутрин Тео със сигурност е бил с Малките, част от тичащото множество, но изобщо не можа да си го спомни. Мястото, където трябваше да бъде брат му, беше празно.

Стигна до тренировъчните ями. Три обширни изкопа в земята, дълги двайсет метра, с високи стени от пръст, за да задържат неизбежните заблудени стрели и копия, изхвърчалите непохватно хвърлени ножове. В близкия край на средния трап стояха и внимаваха пет нови ученици. Три момичета и две момчета, от девет до тринайсет години, застанали в напрегнати пози и тревожни лица, Питър прочета по тях същото усилие и вглъбеност, която чувстваше, когато идваше в ямите с огромно желание да се докаже. Тео беше три класа преди него. Помнеше сутринта, в която брат му беше избран за вестител, гордата усмивка на лицето му, когато се обърна и се запъти за пръв път към Стената. Ликуваше и се виждаше, но и самият Питър щеше да го изпита. Скоро и той щеше да го последва.

Треньор тази сутрин беше братовчедката на Питър, Дейна, дъщерята на чичо Уилем. Беше осем години по-голяма от Питър и беше напуснала Стражата и поела ямите след раждането на първата си дъщеря, Ели. Най-малката й дъщеря, Кат, все още беше в Убежището, Ели излезе преди година и беше от учениците в ямата, първи клас, висока за възрастта си и стройна като майка си, с дълга черна коса, сплетена като на Стражите.

Застанала пред групата, Дейна ги оглеждаше с каменно изражение, сякаш избираше овен за кланицата. Всичко беше част от ритуала.

— Какво имаме? — попита групата.

Отговориха в един глас:

— Един удар!

— Как нападат?

Този път отговориха по-силно:

— Скачат отгоре!

Дейна замълча, полюляваше се на пети и погледът й попадна на Питър. Усмихна му се тъжно, преди отново да се върне към задълженията си и лицето й да се намръщи. „Това беше ужасно. Току-що си изкарахте още две обиколки преди хранене. Сега ви искам в две редици, вдигнете лъковете.“

— Какво ще кажеш?

Санжай Патал. Питър така се беше умислил, че не беше чул кога се е приближил. Санжай стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си, с вперен в ямите поглед.

— Ще се научат.

Под тях учениците бяха започнали сутрешната си тренировка. Един от най-малките, момчето на Даръл, не уцели, изпрати стрелата си в оградата зад целта. Останалите се разсмяха.

— Съжалявам за брат ти. — Санжай се обърна към него и отклони вниманието на Питър от ямите. Тялото му изглеждаше слабо, но набито. Лицето му беше гладко обръснато, косата прошарена и остригана почти до голо. Зъбите му бяха ситни и бели, а дълбоко разположените очи изглеждаха потъмнели от гъсти и надвиснали вежди. — Тео беше добър човек. Не биваше да му се случва това.

Питър не отговори. Нима имаше нещо за казване?

— Мислех си за думите ти — продължи Санжай. — Ако трябва да съм честен, някои брънки не пасват. Случилото се със Зандър. И какво сте правили в библиотеката.

Питър потръпна от лъжата си. Споразумели се бяха да се придържат към истината за случилото се и да не казват никому за оръжията, поне известно време. Но се оказа, че е доста по-сложно, отколкото предполагаше. Без пушките историята им беше пълна с празнини: какво са правили на покрива на електростанцията, как са спасили Кейлъб, смъртта на Зандър, отиването им в библиотеката.

— Казахме всичко — каза Питър. — Сигурно Зандър е бил ухапан по някакъв начин. Мислехме, че се е случило в библиотеката, затова отидохме да проверим.

— Но защо му е било на Тео да се подлага на такъв риск? Или идеята беше на Алиша?

— Защо мислиш така?

Санжай замълча, прокашля се.

— Знам, че ти е приятелка, Питър, и не се съмнявам в уменията й. Но е неразумна. Винаги се втурва на лов.

— Тя няма вина. Никой няма. Просто лош късмет. Заедно взехме решението.

Санжай отново замълча, докато замислено оглеждаше ямите. Питър не каза нищо, надяваше се мълчанието му да сложи край на разговора.

— И все пак не разбирам. Някак не е в природата на брат ти да поема подобен риск. Предполагам, че никога няма да разберем. — Санжай загрижено поклати глава и се обърна отново към Питър с омекнало изражение: — Съжалявам, не биваше да те разпитвам. Знам, че си уморен. Но докато си тук, искам да обсъдим един въпрос. Засяга Дома. Мястото на брат ти.

Дори само от мисълта Питър се почувства изтощен. Но на него се падаше дългът да го изпълни.

— Кажете ми какво искате да направя.

— Искам да го обсъдим, Питър. Баща ти допусна грешка, според мен, като предаде мястото на брат ти. Мястото по право се пада на Дейна. Тя е най-възрастният представител на Джаксън.

— Но тя го отстъпи.

— Така е. Но между нас да си остане, ще ти споделя, че не сме приели начина, по който това стана. Дейна беше разстроена. Баща й, както помниш, беше току-що убит. Мнозина от нас вярваха, че тя ще поеме с радост това задължение, ако баща ти не я беше принудил да отстъпи.

Какви ги говореше Санжай? Че постът е на Дейна ли?

— Не знам за какво говориш. Тео никога нищо не ми е споменавал.

— Съмнявам се, че би го направил — Санжай замълча за момент. — С баща ти невинаги сме се спогаждали. Известно ти е, знам. От самото начало бях против Дългите походи. Но той така и не можа да се откаже от идеята, дори след загубата на толкова много хора. Замислил беше брат ти да възроди тези походи. Затова настояваше Тео да оглави Дома.

Учениците вече бяха излезли от ямите и тичаха по пътеката, за да започнат обиколките около периметъра. Какво беше казал Тео в нощта в контролната стая? Че Санжай си го бива в неговите дела, нали? Казаното от него до този момент обаче само накара Питър ожесточено да защитава задължение, което минути преди това щеше с радост да преотстъпи на първия срещнат.

— Не знам, Санжай.

— Не трябва да знаеш, Питър. Домът се събра. Постигнахме споразумение. Мястото по право се пада на Дейна.

— А тя иска ли го?

— След като й обясних всичко, да. — Санжай сложи ръка на рамото на Питър, който си помисли, че жестът трябва да е утешителен, но изобщо не беше такъв. — Моля те, не го приемай зле. Това не е отношение към теб. Не обръщахме внимание на тази нередност, защото всички много уважаваха Тео.

Просто така, помисли си Питър, вече бяха погребали брат му. Ризите на Тео все още стояха сгънати в чекмеджетата, резервните му ботуши стояха под леглото, а сякаш никога не е съществувал.

Санжай вдигна лице.

— Ето я и Со.

Питър се обърна и видя Со Рамирез да крачи към тях. С нея беше и Джими Молиноу. Висока жена с пясъчноруса коса, в началото на четирийсетте, Со се издигна до ранга на Първи капитан след смъртта на Уилем. Беше изключително способна жена, с темперамент, който от половин дума пламваше. Гневните й изблици караха и най-обръгналия Страж да се снишава от страх.

— Питър, търсех те. Вземи си няколко почивни дни от Стражата, ако искаш. Обади ми се, когато намислиш да гравираш името на брат си на Камъка. Искам да кажа няколко думи.

— И аз си мислех същото — намеси се Санжай. — Извести ни. Всъщност отложи го с няколко дни. Няма защо да се бърза.

Появата на Со в този момент, даде си сметка Питър, не беше случайно, а нагласено.

— Добре — успя да каже Питър. — Може и да си взема.

— Много харесвах брат ти — каза и Джими, очевидно с убеждението, че щом е там, значи може да се изкаже и той. — Карън също.

— Благодаря. Непрекъснато го чувам.

Толкова много огорчение прозвуча в думите му, че Питър на мига съжали, като видя изражението на ястребовото лице на Джими. И Джими беше приятел на Тео, Втори капитан като него. И той знаеше какво е да загубиш брат. Конър Молиноу беше загинал при лов на пушеци, организиран за прочистване на Горното поле преди пет години. След Со Джими беше най-възрастният офицер, в средата на трийсетте, със съпруга и две момичета. Можеше да предаде поста си още преди години, без никой да го упрекне, но беше решил да продължи да служи. Понякога жена му Карън му носеше на стената топло ядене — жест, който го притесняваше и му навличаше безкрайни шеги от страна на Стражата, въпреки че всички знаеха, че му харесва.

— Прости ми, Джими.

Той сви рамене.

— Забрави го. Знам какво ти е, повярвай ми.

— Искрено е, Питър. Брат ти беше много важен за всички ни — с тези последни думи Санжай вирна брадичка делово по посока на Со. — Капитане, имате ли минута?

Со кимна с все още прикован върху Питър поглед.

— Говорех сериозно — каза тя и отново го докосна, улови го точно над лакътя. — Колкото време ти е необходимо, имаш го.

 

 

Питър изчака няколко минути, за да се отдалечат от тримата. Чувстваше се разтърсен, напрегнат, но разсеян. Все пак в разговора не чу нищо, което да го изненадва: очакваните неловки съболезнования, които добре познаваше, и новината, че в крайна сметка не той щеше да участва, в Дома — факт, който би трябвало да го облекчи заради желанието му да няма общо с всекидневните задължения и грижи. Но Питър усещаше по-дълбок смисъл, скрит под повърхността на разговора. Ясно усещаше, че е бил манипулиран, че всички без него са знаели нещо. Вдигна раницата на рамо — беше почти празна, защо ли изобщо му беше? — и реши да не отива направо в бараките, затова се запъти в другата посока по пътеката.

Камъкът от Тъмната нощ стоеше в другия край на площада: крушовиден объл гранит, висок два човешки боя, в млечнобяло и с проблясващи като скъпоценни камъни розови късчета кварцит. Отгоре му бяха гравирани имената на изчезналите и на мъртвите. Затова беше дошъл при камъка. Сто шейсет и две имена: изтекоха месеци, преди да гравират всички. Две цели семейства: Ливайн и Даръл. Целият род Бойз, общо деветима. Много от семействата Грийнбърг, Патал, Чоу, Молиноу, Строс, Фингър и двама Донадио — родителите на Лиш, Джон и Ейнджъл. Първите Джаксън, споменати на камъка, бяха Дарла и Тейлър Джаксън, бабата и дядото на Питър, загинали под отломките на къщата си под северната стена. На Питър не му беше трудно да мисли за тях като за старци, понеже бяха загинали преди петнайсет години, а целият им живот бе протекъл във време, за което той нямаше спомен, област от съществуването, за която Питър мислеше просто като за „тогава“. Но всъщност Тейлър не е бил много над четирийсетте, а Дарла, втората съпруга на Тейлър — само на трийсет и шест по време на земетресението.

Отначало камъкът беше предназначен само за жертвите от Тъмната нощ, но след това им се стори съвсем естествено да запазят обичая и да записват мъртвите и изчезналите. Питър видя, че името на Зандър вече е издълбано. Не беше самотно, стоеше под имената на неговите баща и сестра, както и на жената, за която преди години Зандър е бил женен, спомни си Питър. Толкова непривично беше за Зандър дори да говори с някого, камо ли да е бил женен, затова Питър напълно я беше забравил. Жената, която се казвала Джанел, починала при раждане заедно с бебето, няколко месеца след Тъмната нощ. Детето дори име си нямало, затова не беше вписано и краткият му престой на земята беше останал незаписан.

— Ако искаш, аз мога да издълбая името на Тео.

Питър се извърна и видя Кейлъб, застанал зад него, обут с новите яркожълти маратонки. Прекалено големи му бяха и от тях краката му изглеждаха ципести като на патица. Вина жегна Питър, докато ги гледаше. Огромните, нелепи маратонки на Кейлъб бяха единственото доказателство за целия объркан епизод в търговския център. Но Питър знаеше, че Тео би дал мило и драго само и само да види маратонките на Кейлъб, затова се разсмя. Той щеше да схване шегата, още преди Питър дори да разбере, че има шега.

— Ти ли вписа името на Зандър?

Кейлъб сви рамене.

— Бива ме с длетото. Май няма кой друг да се погрижи. Повече приятели е трябвало да си намери — момчето замълча, загледано над рамото на Питър. За секунда помръкна. — Добре че успя да го застреляш. Зандър ненавиждаше виралите. Според него най-лошата съдба, която можеше да го сполети, е да бъде обсебен. Радвам се, че не се наложи да е един от тях дълго.

В този миг Питър взе решение. Нямаше да гравира името на Тео върху Камъка и никой друг нямаше да го направи. Не и докато не се увери, че е мъртъв.

— Къде спиш тези дни? — попита Кейлъб.

— Бараките. Къде другаде?

Питър вдигна рамо, за да му посочи раницата.

— Нещо против да се присъединя?

— Щом имаш желание.

Чак по-късно, когато Питър беше разопаковал вещите си и най-после лежеше на хлътналия, прекалено мек матрак, той осъзна къде на камъка беше приковал поглед Кейлъб над рамото на Питър. Не върху името на Зандър, ами над него, където имаше три имена: Ричард и Марилин Джоунс, а под тях Нанси Джоунс, по-голямата сестра на Кейлъб. Смъртта отнела баща му, гаечен ключ, при падане от прожектор в първите изпълнени с паника часове на Тъмната нощ, майка му и сестра му загинали в Убежището, премазани от рухналия покрив. Кейлъб е бил само на няколко седмици.

И тогава разбра защо Алиша го е завела на покрива на електростанцията. Звездите нямаха нищо общо. И Кейлъб Джоунс като нея беше осиротял през Тъмната нощ. Само тя се грижеше за него.

Завела беше Питър на покрива, за да чака Кейлъб Джоунс.