Джъстин Кронин
Проходът (10)

Десет

Вече се движеха бързо, Улгаст беше на волана, до него Дойл нервно удряше по бутоните на джобния си компютър. Обаждаше се, за да каже на Сайкс кой отговаря за случая.

— Проклетият сигнал е изчезнал. — Дойл метна компютъра си на таблото. Бяха на двайсетина километра от градчето, движеха се в западна посока. Безкрайната равнина се спускаше изпод обсипано със звезди небе.

— Можех и аз да ти го кажа — заяви Улгаст. — Тук сме на обратната страна на Луната. И защо не подбираш думите си по-внимателно?

Дойл не му обърна внимание. Улгаст бързо вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на Ейми. Разбра, че и тя го е усетила, сега бяха свързани. От момента, в който слязоха от въртележката, свърза съдбата си с нейната.

— Какво знаеш? — попита Улгаст. — Мисля, че вече е без значение дали ще ми кажеш.

— Знам колкото теб — сви рамене Дойл. — Може би повече. Ричардс реши, че може да имаш проблеми с изпълнението на задачата.

И кога бяха разговаряли, зачуди се Улгаст. Докато двамата с Ейми са били на въртележките? През нощта в Хънтсвил, когато Улгаст се беше прибрал в мотела и позвънил на Лайла? Или преди това?

— Трябва да внимаваш. Сериозно говоря, Фил. Такъв тип само. Доставчик на частни охранителни услуги. Търгаш си е.

Дойл въздъхна раздразнено.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Брад? Не знаеш кой тук е на твоя страна. Позволих ти да се възползваш от съмнението в лунапарка. Трябваше само да я върнеш при колата, както обеща. Не виждаш цялата картина.

— Виждам достатъчно от нея.

Пред тях се показа бензиностанция, светъл оазис в мрака. Когато се приближиха, Улгаст намали.

— Исусе. Не спирай — каза Дойл. — Продължавай да караш и това е.

— Без бензин няма да стигнем далече. Резервоарът не е пълен и на четвъртинка. Това може да е последната бензиностанция за дълго време.

Щом Дойл искаше да е началник, помисли си Улгаст, поне да се държи като такъв.

— Добре. Но само бензин. А вие двамата оставате в колата.

Насочиха се към бензиновата колонка. Когато Улгаст изключи двигателя, Дойл се пресегна и издърпа ключовете от таблото. После отвори жабката и взе оръжието на Улгаст. Извади пълнителя, сложи го в джоба си и върна обратно незареденото оръжие.

— Не мърдай.

— Дали не искаш да провериш и маслото.

Дойл рязко издиша.

— Исусе, нещо друго, Брад?

— Само казвам. Не искаме повреди, нали.

— Добре. Ще го проверя. Само стой в колата.

Дойл заобиколи колата и започна да пълни резервоара. Докато Дойл беше вън от колата, Улгаст имаше малко време да поразмисли, но без оръжие и без ключове нямаше кой знае какви възможности. Част от него реши да не взима Дойл много насериозно, за момента положението беше такова и толкова. Дръпна лоста под таблото, Дойл мина пред колата и вдигна капака, като така за миг купето остана скрито от погледа му.

Улгаст се извърна към Ейми.

— Добре ли си?

Момиченцето кимна. Държеше раничката си в скута, изпънатото уше на зайчето й стърчеше от отвора. На светлината Улгаст видя пудра захар, която още стоеше по страните й като снежинки.

— Пак към доктора ли отиваме?

— Не знам. Ще видим.

— Той има пистолет.

— Знам, миличка. Всичко е наред.

— Майка ми имаше пистолет.

Преди Улгаст да измисли отговор, капакът на колата се затръшна. Сепнат, той рязко се обърна навреме, за да види трите патрулиращи коли от щатската полиция с включени сирени да профучават покрай бензиностанцията в противоположната посока.

Вратата на мястото до шофьора се отвори и през нея нахлу струя влажен въздух.

— Мамка му — Дойл подаде ключовете на Улгаст и се извърна на мястото си, за да проследи с поглед минаващите покрай тях полицейски коли.

— Според теб дали нас търсят?

Улгаст изви глава, за да види полицейските коли в страничното огледало. Движеха се с много висока скорост. Можеше и да е някакво обичайно произшествие, грабеж или пожар. Но в себе си знаеше, че не е така. Броеше секундите, наблюдаваше как светлините се отдалечават. Стигнал беше до двайсет, когато разбра, че обръщат.

Завъртя ключа, двигателят се събуди за живот.

— Ами ето ни.

 

 

Десет часа, а сестра Арнет не можеше да заспи. Дори очи не можеше да затвори.

Всичко случило се беше ужасно, първо мъжете дошли за Ейми, как я бяха заблудили, заблудили всички, въпреки че сестра Арнет продължаваше да не разбира как едновременно може да са от ФБР и да са похитители. После и ужасните събития в зоопарка, крясъците и писъците, всички тичаха, а Лейси държеше в прегръдките си Ейми и отказваше да я пусне. Часове бяха прекарали в полицията, не се бяха отнасяли към тях като към престъпнички, но несъмнено не им засвидетелстваха отношението, на което сестра Арнет беше свикнала. Всички някак смътно ги обвиняваха, детективът задаваше непрестанно едни и същи въпроси, после репортерите и автомобилите с камери, наредили се на улицата пред къщата, с огромни светлини, осветили прозорците след настъпването на вечерта. Телефонът непрекъснато звънеше, докато накрая сестра Клер реши да го изключи.

Майката на момичето беше убила човек, някакво момче. Така й беше казал детективът. Името на детектива беше Дюпре, млад човек с щръкнала малка брада, който разговаря с нея учтиво, с леки следи от стария говор на Ню Орлиънс, което означаваше, че е католик. Обръщаше се към нея с френски думи, останали в този говор, но нали взе за учтиви и другите двама, които се бяха появили на вратата? Улгаст и по-младият, хубавецът? Чиито лица беше видяла още веднъж на неясния, направен някъде в Мисисипи видеозапис, докато, както тя предполагаше, двамата не са и подозирали, че ги наблюдават, който Дюпре й беше показал? Взела ги беше за свестни хора, защото изглеждаха прилично, нали? А майката, беше й казал Дюпре, майката била проститутка. Защото блудницата е дълбока пропаст, а чуждата жена — тесен кладенец; тя като разбойник причаква и умножава законопрестъпниците между човеците. (Притчи Соломонови, 23:27-28). Защото мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч; нозете й слизат към смъртта, стъпките й стигат до преизподнята. (Притчи Соломонови, 5:3-5.)

Преизподнята. Точно от тези думи сестра Арнет потръпна в леглото си. Защото преизподнята беше действителност, съществуваше наистина, истинско място беше, в което изтерзаните души се мъчеха вовеки. Такава жена беше въвела Лейси в тяхната кухня, стояла беше в тяхната къща преди не повече от трийсет и шест часа: жена, чийто стъпки стигат до преизподнята. Жена, която беше съблазнила някак онова момче, Арнет не желаеше да си представя как, и после го беше застреляла. Застреляла го беше с пистолет в главата, а преди да избяга оставила момичето си на Лейси, момиче, което кой знае какво криеше в душата си. Защото това беше сигурно, имаше нещо… неземно у нея. Не й беше приятно да си мисли така, но такава беше истината. Как иначе да се обясни случилото се в зоопарка, с всичките онези животни, които тичат и надават рев?

Цялата ситуация беше ужасна. Ужасна, ужасна, ужасна.

Арнет се опита да заспи, но не успя. Все още чуваше рева на двигателите на вановете, дори пред затворените й очи светлините им хищнически блестяха. Знаеше какво ще дават по телевизията: репортери с микрофони, които приповдигнато говорят и разпалено жестикулират към къщата, където Арнет и останалите сестри се мъчеха да поспят. Сцената на престъплението, така я наричаха, с последните новини от тази гореща история за убийство и отвличане, в която бяха замесени и федерални агенти, въпреки че Дюпре беше забранил най-категорично на монахините да говорят за тази част от събитията с когото и да било. Когато монахините се прибраха у дома с полицейската кола, която ги докара от управлението, никоя и дума не можеше да промълви от изтощение, а се бяха натъкнали на поне дузина телевизионни коли, наредени на тротоара пред къщата като цирков керван. Сестра Клер обърна внимание на факта, че сред колите, освен представители на кабелни телевизии от Мемфис, имаше и екипи от Нашвил, Падука, Литъл Рок и дори Сейнт Луис. Щом завиха по входната алея, репортерите бяха обкръжили вана, насочили към тях светлини, камери, микрофони и надвиквайки се, задаваха своите настървени, непонятни въпроси. Тези хора нямаха никакво достойнство. Сестра Арнет беше толкова изплашена, че се разтрепери. Наложи се двама полицаи да изблъскат репортерите от територията на обителта: Не виждате ли, че това са монахини? Защо ви е да тормозите монахини? Отдръпнете се всички, веднага, за да могат монахините спокойно да се приберат.

Да, адът съществуваше, Арнет го знаеше със сигурност. Тя пребиваваше в него, точно в този миг.

След това, без никоя от тях да изпитва глад, се бяха събрали в кухнята, просто за да са някъде. Всички без Лейси, която Клер беше качила направо в стаята й, за да си почине. Странно беше: от всички тях Лейси изглеждаше най-малко разстроена от случилото се този следобед. Часове наред не беше промълвила и дума нито на монахините, нито на Дюпре, просто седеше с ръце в скута, а по страните й се стичаха сълзи. Тогава се случи нещо странно: полицаите им показваха видеозаписа от Мисисипи и когато Дюпре спря кадъра на двамата мъже, Лейси се приближи и съсредоточено се вгледа в екрана. Арнет вече беше казала на Дюпре, че това са те, добре ги беше огледала и нямаше и капка съмнение, че мъжете на екрана са същите, които бяха дошли в обителта и отвели момиченцето, но изражението на лицето на Лейси, в което се четеше нещо като изненада — думата, която идваше в ума на Арнет беше удивление — накара всички да чакат.

— Сгрешила съм — каза накрая Лейси. — Това не е… той. Това не е онзи мъж.

— Кой онзи, сестро? — внимателно попита Дюпре.

Лейси посочи с пръст по-възрастния от двамата агенти, онзи, който беше говорил, въпреки че по-младият, спомни си Арнет, всъщност взе Ейми и я вкара в колата. На изображението той гледаше право в камерата и държеше чаша за еднократна употреба в ръка. Часът в долния десен ъгъл на екрана показваше шест сутринта в деня, в който бяха дошли в обителта.

— Този — каза Лейси и докосна екрана.

— Не той е взел момичето ли?

— Със сигурност беше той, детектив — заяви Арнет. Обърна се и погледна сестра Луиз и сестра Клер, които кимнаха утвърдително. — Всички сме съгласни с това. Сестра Лейси е просто объркана.

Дюпре не се остави да го убедят.

— Сестра Лейси? Какво имате предвид, като казвате, че не е онзи?

Лицето й сияеше от убеждението.

— Този мъж… — заяви тя. — Не виждате ли? — обърна се и ги огледа. И се усмихваше. — Не виждате ли? Той я обича.

Той я обича. Как можеше да се обяснят думите й? Но това беше единственото, което Лейси произнесе по случая. Дали пък не искаше да каже, че Улгаст всъщност е познавал момиченцето? Възможно ли беше да е неин баща? Затова ли е било всичко? Но това не обясняваше случилото се в зоопарка, страховитата суматоха, след която имаше премазано дете, което сега лежеше в болница; две от животните, някакъв вид котка и една от маймуните, бяха застреляни, пък и мъртвото момче в колежа и всичко останало. А и в остатъка от следобеда в управлението Лейси беше седяла безмълвно със странна усмивка, сякаш знаеше нещо, известно само на нея.

Случилото се имаше връзка, вярваше Арнет, с преживяното от Лейси преди много време, като малко момиченце в Африка. Арнет беше разказала цялата история на монахините, докато седяха в кухнята и чакаха да стане време за лягане. Може би не биваше да го прави, но трябваше да го разкаже на Дюпре и когато се прибраха вкъщи, всичко някак се изля от нея. Подобно преживяване никога не се забравя напълно, съгласиха се монахините, то се запечатва в душата и остава там завинаги. Сестра Клер, именно сестра Клер, която беше посещавала колеж, пазеше елегантна рокля и обувки в гардероба си, сякаш всеки момент ще получи покана за бал, знаеше как се нарича подобно състояние: посттравматично стресово разстройство. То обяснявало нещата, така каза сестра Клер, наслагвало се. Обяснявало покровителственото отношение на Лейси към момиченцето, както и защо никога не излизала от къщи, както и начина, по който тя винаги като да страняла от тях, споделяла живота им, но не съвсем, сякаш част от нея се намира другаде. Горката Лейси, да носи спомена за подобни събития в себе си.

Арнет погледна часовника: 12:05. Отвън боботенето на двигателите най-после беше заглъхнало, всички репортерски екипи се бяха разотишли. Отметна завивките и въздъхна с тревога. Нямаше какво да отрича. Всичко беше по вина на Лейси. Арнет никога нямаше да даде момиченцето на тези мъже, ако първо Лейси не беше излъгала всички, а сега Лейси си спеше, докато тя, Арнет, будуваше. Нима останалите монахини не го виждаха? Но вероятно и те спяха. Само тя, Арнет, беше осъдена цяла нощ да кръстосва лабиринтите на съзнанието си.

Защото беше обзета от тревога. Дълбока тревога. Нещо не беше както трябва, каквото и да разправяше сестра Клер. Той не е онзи. Този мъж я обича. Странната и изпълнена със знание усмивка на устните на Лейси. Дюпре разпита Лейси подробно какво беше искала да каже, но Лейси само се усмихваше и повтаряше тези думи, сякаш те обясняваха всичко. А заключението просто се открояваше на фона на фактите. Улгаст беше онзи: всички го потвърждаваха. Улгаст и другият мъж, който беше взел момиченцето, чието име Арнет вече си спомняше, Дойл, Фил Дойл. Къде бяха отвели момиченцето и защо, това никой не каза на Арнет. Тя усети и озадачаването на Дюпре в начина, по който непрекъснато задаваше въпросите, прещракването на химикалката, недоверчивото му смръщване, поклащането на главата, телефонните позвънявания, начина, по който отпиваше от кафето си.

И тогава, въпреки всичките грижи, съзнанието на Арнет започна да олеква, усети го. Образите от деня се отпускаха и развиваха у нея като кълбо, повеждаха я към съня. Разкажете ни отново за паркинга, сестро. Арнет седеше в стаичката с огледало, което не беше огледало, тя го знаеше. Разкажете ни за мъжете. Разкажете ни за Лейси. Арнет седеше с лице към стъклото, над рамото на Дюпре виждаше отражението си в него, лице на старица, белязано с бръчки от времето и от изтощението, обрамчено от сивия воал, от който изглеждаше някак отделено от тялото, реещо се в пространството, а зад тях, от другата страна на стъклото, над и около нея, тя долови нечие тъмно присъствие, което я наблюдаваше. Кой стоеше зад лицето й? Сега вече чуваше и гласа на Лейси, Лейси на паркинга, полудялата Лейси, която сякаш се беше отделила от тях, седеше на земята и ожесточено прегръщаше момиченцето; Арнет стоеше надвесена над нея, а Лейси и момиченцето плачеха. Оставете я. Съзнанието й последва гласа на Лейси и се спусна в изпълненото с мрак място.

Оставете я, оставете я, оставете я…

Пристъп на тревога прониза гърдите й, изправи се бързо. Въздухът в стаята беше по-лек, сякаш отнякъде нахлуваше кислород. Сърцето й заби бясно. Заспала ли беше? Сънуваше ли? Какво ставаше?

И тогава разбра, предусети го. Грозеше ги опасност, страшна опасност. Нещо наближаваше. Не знаеше какво. Някаква тъмна сила се надигаше в света и се носеше към тях, идваше за всички им.

Лейси вече го беше разбрала. Лейси, която беше лежала в продължение на часове в полето, познаваше природата на злото.

Арнет излезе стремглаво от стаята към коридора. Беше на шейсет и осем и завладяна от неописуем ужас! Посветила беше живота си на Бог, на Неговия вселюбив покой, а сега да преживее подобен миг! Да лежи в мрака съвсем сама! От вратата на Лейси я деляха десетина крачки. Арнет натисна ръчката, но вратата не се отвори. Заключена беше отвътре. Затропа с юмруци на вратата.

— Сестро Лейси! Сестро Лейси, отвори вратата!

Появи се и Клер. Носеше тениска, която сякаш сияеше в тъмния коридор, лицето й светлееше от намазания синкав крем.

— Какво има? Какво става?

— Сестро Лейси, веднага отвори вратата! — от другата страна цареше тишина и покой. Арнет сграбчи дръжката на вратата и я разтърси, както куче разтърсва захапан кокал. Не спираше да тропа по вратата. — Подчини ми се веднага!

Светнаха лампи, чуха се шумове от отваряне на врати и гласове, настъпи бъркотия. Останалите монахини дойдоха в коридора с разширени от тревога очи и всички говореха в един глас.

— Какво става?

— Не знам, не знам…

— Добре ли е Лейси?

— Някой да позвъни на 911!

— Лейси — крещеше Арнет, — отвори вратата!

Сграбчи я огромна сила и я отдръпна от вратата. Сестра Клер, тя беше сграбчила изотзад Арнет с две ръце. Усети как се смалява, как силата й е нищо пред тази на сестра Клер.

— Вижте, наранила се е…

— Свети Боже в райските селения!

— Погледнете ръцете й!

— Моля ви — изхлипа Арнет, — помогнете ми.

Сестра Клер я пусна. Над всички им се разпростря благоговейна тишина. От китките на Арнет се спускаха пурпурни ленти. Клер улови единия от юмруците на Арнет и внимателно го разтвори. Дланта беше пълна с кръв.

— Вижте, заради ноктите й е станало така — каза Клер и показа раните. — Забила е нокти в дланите си.

— Моля — умоляваше Арнет, а по страните й се стичаха сълзи. — Отворете вратата и вижте вътре.

Никой не знаеше къде е ключът. Сестра Трейси се досети да вземат отвертка от кутията с инструменти под кухненската мивка и я вмъкна в ключалката. През това време сестра Арнет вече беше разбрала какво ще открият.

Леглото беше недокоснато. Завесите до отворения прозорец се вееха от вечерния повей.

Вратата се отвори и разкри празната стая. Сестра Лейси Антоанет Кудото беше избягала.

 

 

Два сутринта. Времето тази нощ едва се точеше.

Не че беше започнала добре за Грей. След препирнята с Полсън в трапезарията Грей се прибра в стаята си. Оставаха му още два свободни часа, които да убие преди смяната си, което беше предостатъчно време за размишления върху думите на Полсън относно Джак и Сам. Единствената разлика беше, че думите на Полсън заличиха предишната фраза от съзнанието му, онзи странен отглас в главата му, но при все това не се чувстваше добре, беше изпълнен с тревога. В десет без четвърт почти му се искаше да изскочи от кожата си, но облече якето си и пресече двора на път за Хижата. Под лампите на паркинга запали още една цигара и погълна дълбоко дима, докато двама лекари и лабораторни техници с дебели зимни палта над екипите си излязоха от сградата, влязоха в колите си и отпътуваха. Никой не му и помаха.

Подът пред предната врата беше хлъзгав от стопилия се сняг. Грей изтупа ботушите си и пристъпи към бюрото, където часовият взе пропуска му и го прекара през скенера, след което с жест го пусна към асансьора. В асансьора натисна Ниво 3.

— Спри асансьора.

Вътрешно Грей изстина: Ричардс. Миг по-късно пъргаво се качи в кабината, а по връхната му дреха от изкуствена материя все още се стелеше студен въздух.

— Грей. — Натисна бутона за второто ниво и бързо погледна часовника си. — Къде по дяволите беше тази сутрин?

— Успах се.

Вратите на кабината се затвориха с плъзгане и тя започна да се спуска.

— Ти това за ваканция ли го имаш? Въобразяваш си, че можеш да се появяваш на работа, когато ти се прииска, така ли?

Грей поклати глава с прикован в пода поглед. Дори гласът на този човек беше в състояние да го накара да се присвие вътрешно. Грей дори не можеше да го погледне.

— Ъхъ.

— Само това ли ще ми кажеш?

Грей усети мириса на избилата го от напрежение пот, воня на гранясало, като от престоял в хладилника лук. Вероятно и Ричардс я усещаше.

— Ами да.

Ричардс изсумтя и не каза нищо. Грей разбра, че взима решение.

— Глобявам те за две смени — най-накрая каза Ричардс, без да отклонява погледа си. — Хиляда и двеста долара.

Вратата се отвори на второ ниво.

— Да не се повтаря — предупреди го Ричардс.

Излезе от асансьора и се отдалечи. Когато вратите се затвориха зад него, Грей изпусна въздуха, който разбра, че е затаил. Хиляда и двеста долара, направо го заболя. Но Ричардс! Изнервяше Грей и още как. Особено сега, след малката реч, която Полсън му беше дръпнал. Грей започваше да мисли, че вероятно нещо се е случило на Джак и Сам, че не са току-така излетели от кафеза. Грей се сети за танцуващата червена светлинка в полето. Ако това беше вярно, нещо се е случило, а Ричардс се е прицелил със светлинката в Джак и Сам.

Вратите на третото ниво се отвориха и разкриха дежурния пост, двама войници с оранжеви ленти за ръка на часови. В момента се намираше доста под нивото на земята, което винаги най-напред му докарваше клаустрофобия. Над бюрото имаше надпис: ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНО И РАДИОАКТИВНО ЗАРАЗЯВАНЕ. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ХРАНА И НАПИТКИ. ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО. СЪОБЩЕТЕ ЗА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ НА ДЕЖУРНИЯ ОФИЦЕР. Следваше списък от симптоми, които напомняха тежък грип: температура, повръщане, загуба на ориентация, гърчове.

Подаде пропуска си на онзи, когото познаваше като Дейвис.

— Здрасти, Грей — Дейвис взе пропуска и го прокара под скенера, без дори да погледне към екрана. — Ще ти кажа един виц. Колко деца със синдром на нарушеното внимание трябват, за да се завинти крушка?

— Не знам.

— Ей, а да покараш колело искаш ли? — Дейвис се разсмя и се шляпна по коляното. Другият войник се намръщи. Грей си помисли, че нещо не схвана вица. — Не го ли загря?

— Щот’ обича да кара ли?

Да, щот’ обича да кара колело. Има синдром на нарушеното внимание. Не може да се съсредоточи.

— Е, сега го загрях.

— Това е виц, Грей. Трябва да се смееш.

— Много смешно — продума Грей, — ама трябва да ходя на работа.

Дейвис въздъхна тежко.

— Добре. Задръж малко.

Грей се върна в асансьора с Дейвис. От верижка на врата си Дейвис извади дълъг, сребрист ключ и го постави в ключалка до бутона за четвърто ниво.

— Повесели се долу — каза Дейвис.

— Само чистя — нервно отвърна Грей.

Дейвис се намръщи и поклати глава.

— Нищо не искам да знам повече.

В съблекалнята на четвърто ниво Грей смени гащеризона си с предпазно облекло. Имаше още двама души, чистачи като него, единият се казваше Джъд, а другият Игнасио. На стената висеше огромно бяло табло, на което бяха описани задълженията на всеки работник от смяната. Облякоха се заедно в пълно мълчание и излязоха от съблекалнята.

Грей извади късмет: трябваше само да избърше залите и да вземе боклука, после да наглежда Нула до края на смяната, да види дали е ял нещо. От помещението за почистващите материали си взе парцала, съдовете и препаратите и се залови за работа. До полунощ беше приключил. После отиде до вратата в края на коридора, прокара картата си през скенера и влезе.

Стаята, около шест квадратни метра, беше празна. От лявата страна имаше двукамерно помещение за обеззаразяване, което водеше до помещението в изолатора. Преминаването от там отнемаше около десет минути на влизане, повече на връщане, когато се налагаше взимането на душ. От дясната страна на помещението за обеззаразяване имаше контролно табло. Цялото бе в светлини, бутони и превключватели, повечето от които Грей не познаваше и не трябваше да пипа. Над главата му имаше стена от тъмно армирано желязо, което гледаше вън от помещението.

Грей седна в помещението и погледна инфрачервения образ. Нула май се беше свил на кълбо в ъгъла, далече от останалите отворени врати, след като последната смяна беше внесла зайците. Никелираната количка все още беше там, в средата на стаята, с отворени клетки. Три от зайците още бяха вътре. Грей огледа стаята. Останалите бяха пръснати из нея, недокоснати.

Малко след един сутринта вратата на коридора се отвори и влезе един от техниците, едър латиноамериканец на име Пухол. Кимна на Грей и погледна в екрана.

— Още ли не яде?

— Още.

Пухол отметна факта на екрана на компютъра си. Имаше такъв тен, че изглеждаше небръснат, дори когато се беше избръснал.

— Чудех се нещо — каза Грей. — Как става така, че не ядат десетия заек?

Пухол сви рамене.

— Знам ли? Може пък да си го оставят за по-късно.

— Имах куче, което правеше същото — сподели Грей.

Пухол отбеляза още неща в компютъра си.

— Така ли, хубаво. — Сви едното си грамадно рамо, чутото не му се стори важно. — Обади се в лабораторията, ако реши да яде.

След като Пухол си тръгна, Грей съжали, че не го е поразпитал за някои неща, които му се въртяха в ума. Като например защо точно зайци, или как Нула се лепеше на тавана, както правеше понякога, или само си седеше, а по кожата на Грей запълзяваха мравки. Защото това беше особеното при Нула, най-вече при него: присъствието на Нула приличаше на присъствие на истинска личност в стаята. Нула имаше разум и човек усещаше как мозъкът му работи. Пет часа по-късно Нула изобщо не беше шавнал. Но данните от инфрачервения датчик показваха сърдечен пулс 102 удара, колкото и когато се движеше. Грей съжали, че не си е взел списание да почете или пък сборник с кръстословици, които да му помогнат да остане буден, но разговорката с Полсън така го обърка, че и това забрави. Освен това му се пушеше. Много от останалите пушеха в клозета. Не само чистачите, но и техниците и дори един-двама от лекарите. Съществуваше негласно споразумение, че ако иска, човек може да пуши там, стига да не се бави повече от пет минути, само че Грей не искаше да си насилва късмета с Ричардс, особено след разговора им в асансьора.

Облегна се на стола. Още пет часа. Затвори очи.

Грей.

Грей отвори очи, изправи гръб.

Грей, погледни ме.

Не беше глас, който чуваше с ушите си. Чуваше го в съзнанието си, както когато четеше. Думите принадлежаха на друг, но гласът беше неговия.

— Кой е?

На екрана се виждаше светещата сянка на Нула.

Името ми беше Фанинг.

Тогава Грей го видя, сякаш някой отвори врата в главата му. Град. Голям град, потънал в примигващи светлини. Имаше толкова много светлини, сякаш нощното небе беше паднало върху земята и обвило сградите, мостовете и улиците. Той излизаше през врата и сетивата му долавяха, там където беше, коравината и мириса на студения паваж под нозете му, мръсотията от изтощението, мириса на камък, начинът, по който зимният вятър духаше из пролуките около сградите и непрекъснато обветряше лицата. Но това не беше Далас, нито град, в който е бил, а някакво старо място, при това беше зима. Част от него седеше при таблото на четвърто ниво, а другата част от него беше на това място. Знаеше, че очите му са затворени.

Искам да се прибера. Заведи ме у дома, Грей.

Някакъв колеж, разбра той, само че откъде накъде си мисли, че вижда точно колеж? И откъде знае, че това е Ню Йорк, където през живота си не е стъпвал, виждал го е само на снимки? Откъде знае, че заобикалящите го сгради са част от университетско градче: кабинети, лекционни зали, общежития и лаборатории? Вървеше по пътека, не точно, някак се движеше по нея, хората прелитаха покрай него.

Виж ги.

Бяха жени. Млади момичета, облечени в дебели вълнени палта и шалове, увити плътно около шиите им, с шапки, нахлупени ниско на главите им, гъсти кичури изпълнена с младост коса се стелеха като копринени шалчета изпод тези притискащи кубета към гладките им обли рамене в мразовитата нюйоркска зима. Очите им блестяха, изпълнени с живот. Смееха се, под мишници носеха книги или ги притискаха до слабите си гърди, говореха оживено помежду си, въпреки че не можеше да чуе какво си приказват.

Красиви са. Не са ли красиви, Грей?

Красиви бяха. Как така Грей не го беше забелязвал досега?

Не можеш ли да ги почувстваш, докато вървиш покрай тях, не долавяш ли уханието им? Никога не можах да се наситя на уханието им. Как само въздухът се изпълваше със сладост, когато минаваха покрай мен. Просто стоях и вдишвах. И ти долавяш това ухание, нали, Грей? Както и на момчетата.

— Момчетата.

Помниш момчетата, нали, Грей?

Помнеше ги. Помнеше момчетата. Онези, които се прибираха у дома от училище, изпотени в жегата, на раменете си носеха раници, а мокрите им ризи прилепваха по телата им; помнеше мириса на потта им, на сапуна по косите и кожата им, влажните полумесеци на гърбовете им, там, където се бяха опирали раниците. И онова момче, онова момче, което вървеше последно, което минава напряко през алеята, най-бързият път от училище до вкъщи; онова момче, с помургавяла от слънцето кожа, с черна коса, прилепнала към тила, поглед, прикован в пътеката, което играе някаква игра със соленките и най-напред не забелязва Грей, камионът, който бавно го следва, после спира. Колко самотен изглежда…

Искаш да ги обичаш, нали, Грей? Да направиш така, че да усетят любовта ти?

Почувства как у него нещо тежко и задрямало се раздвижи и се събуди към живот. Старият Грей. Гърлото му се присви от паниката.

— Не помня.

Напротив. Но на теб ти сториха нещо, Грей. Отнеха ти тази част, която чувстваше любов.

— Не искам… Не мога…

Тя все още е у теб, Грей. Но е скрита. Знам, защото тази част бе скрита и у мен. Преди да стана онова, което съм.

— Какво си?

Двамата с теб сме еднакви. Знаем, че е така, Грей. Да даваш любов, да чувстваш любов. Момчета, момичета, еднакви са. Искаме да ги обичаме, защото те имат нужда да бъдат обичани. Искаш ли, Грей? Искаш ли отново да я почувстваш?

Искаше. Разбра го в този момент.

— Да. Искам го.

Искам да се прибера у дома, Грей. Искам да те взема с мен, да ти покажа.

С вътрешното си зрение Грей отново видя как се издига и големият град го обкръжава. Ню Йорк. Около него жужеше, бучеше, енергията преминаваше през всеки камък, през всяка тухла, следваше невидими линии, свързващи се под краката му. Тъмно беше, а той чувстваше тъмнината, усещаше я като нещо прекрасно, нещо, към което принадлежеше. То се вля в него, през гърлото му, в дробовете му, като изобилно, леко потапяне. Беше навсякъде и никъде едновременно, не се движеше из мястото, а през него, в него и извън него, вдишваше тъмния град, както и градът него.

После я видя. Там беше. Момиче. Вървеше сама по пътеката между училищните сгради — общежитие със смеещи се студенти: библиотека с тихи коридори и замъглени прозорци; празен офис, където някаква жена чистеше и слушаше музика от слушалките в ушите си, приведена да изплакне парцала в кофа на колелца. Той го познаваше, чуваше смеха и шумовете от тихото учене и прехвърлянето на книги по рафтовете, чуваше думите от песента, които жената с кофата припяваше, щом си тук… ъъъъ, чувам музика, и момичето, напред по пътеката, самотният силует проблясваше, пулсиращ с живот. Вървеше право към него, с приведена срещу вятъра глава, раменете й сгушени в деликатна извивка под дебелото палто, която му подсказваше, че държи нещо в ръцете си. Момичето бързаше към къщи. Толкова самотно. Останала беше до късно, учеше думите от книгата, която крепеше към гърдите си, а сега беше изплашена. Грей знаеше, че трябва да й каже нещо преди да му се изплъзне. Харесва ти, това ти харесва, ще ти покажа. Той се извиси над нея, надигна се, стовари се отгоре й…

Обичай я, Грей. Вземи я.

После му прилоша. Хвърли се напред в стола си и наведнъж избълва съдържанието на стомаха си на пода: супата, салатата, цвеклото, гъбите и шунката.

Какво, по дяволите, ставаше? Мамка му, какво?

Изправи се. Съзнанието му се проясняваше. Ниво 4. Намираше се на четвърто ниво. Нещо се случи. Не помнеше какво. Някакъв ужасен сън за летене. В съня си ядеше нещо, още усещаше вкуса му в устата си. Вкус като на кръв. А после беше повърнал.

Повръщане, помисли си и стомахът му се сви, това беше много лошо. Много, много лошо. Знаеше за какво трябва да внимава. Повръщане, температура, спазми. Дори сериозна кихавица, появила се от нищото. Знаците бяха навсякъде, не само в Хижата, но и в бараките, в трапезарията, дори в клозетите: При появата на който и да било от тези симптоми, незабавно уведомете дежурния офицер…

Сети се за Ричардс. Ричардс с неговата малка танцуваща светлина и онези двамата на име Джак и Сам.

О, мамка му. О мамка му, о, мамка му.

Трябваше да бърза. Никой не трябваше да разбере за огромната локва от повръщано на пода. Каза си да се успокои. Дръж се, Грей, дръж се. Погледна часовника: 02:31. Няма какво да чака още три часа и половина. Изправи се, стъпи извън пихтията и тихо отвори вратата. Хвърли поглед по коридора: нямаше жива душа. Трябваше да бърза; да приключи по-скоро и после да си тръгне. Камерите бяха без значение, вероятно Полсън имаше право, как е възможно някой непрекъснато да наблюдава какво се случва ден и нощ? Взе парцала от помещението за санитарни средства и започна да пълни кофа в мивката, в която сипа и белина. Ако някой го видеше, щеше да каже, че е разсипал нещо, кола или кафе, каквито не биваше да се носят, макар че другите го правеха. Разсипал е кола. Съжалявал страшно. Това щеше да каже.

Пък и не беше наистина болен, можеше да го потвърди, не по начина, по който го описваха симптомите. Потеше се в ризата си, но това беше само от страх. Докато наблюдаваше как вонящата на хлор кофа се пълни и после я вдигаше от дълбоката мивка, тялото му изпращаше сигурни сигнали. Нещо друго го беше накарало да повърне, нещо в съня. Усещането още беше в устата му: прекалено топла, лепкава сладост, която сякаш обливаше езика, гърлото и зъбите, чувството на крехко месо, което вкусва между челюстите си, набъбнало от сок. Захапал сякаш развален плод.

Издърпа няколко метра хартия от ролката, взе найлонова торба и ръкавици от шкафа и закара всичко в помещението. Поразията беше прекалено голяма, за да успее да я почисти с едно забърсване с парцала, затова коленичи и се постара да я попие с хартиената кърпа, като я късаше на по-големи парчета с пръсти. Събра всичко в торбата и здраво я завърза, после плисна вода и белина по пода, като започна да бърше на кръгове. Имаше няколко пръски върху пантофите му, забърса и тях. Вкусът в устата му вече се беше променил, като на развалено, и това го накара да си спомни за Кафява мечка, чийто дъх понякога миришеше така, това беше единственото лошо у него, когато се прибираше в караваната, вонящ на мърша от животно, убито на пътя преди седмица, завираше лицето си в това на Грей и се усмихваше по кучешки, като разкриваше венците си чак до кътниците. Грей не можеше да понася този мирис, Кафява мечка си беше само куче, въпреки че не му харесваше изобщо мирисът, не и както го усещаше в устата си като сега.

В съблекалнята се преоблече трескаво, метна защитното си облекло в кошчето за пране и се качи с асансьора до трето ниво. Дейвис все още беше там, облегнат на стола и вдигнал крака на бюрото. Четеше някакво списание, а ботушите му се движеха в такт с някаква песен, която слушаше в слушалките си.

— Дори не знам защо ги гледам тези неща още — надвика музиката Дейвис. — Има ли смисъл? Никога няма да се измъкна от този леден айсберг.

Дейвис свали краката си и вдигна корицата на списанието към Грей, за да го види: две голи жени, преплетени в прегръдка, с полуотворени устни, от които се подаваха връхчетата на езиците им. Списанието се казваше Мацки. Езиците им заприличаха на Грей на срязани мускули, наредени върху лед в деликатесния щанд. Гледката предизвика нов пристъп на гадене, който се надигна и го обля.

— Добре, добре — каза Дейвис като видя изражението на Грей. Извади слушалките от ушите си. — Вие, момчета, не обичате тези неща. Съжалявам. — Дейвис седна по-напред и сбърчи нос. — Човече, че ти вониш. Какво пък е това?

— Май съм ял нещо развалено — предпазливо каза Грей. — Трябва да ида да полегна.

Дейвис примигна с безпокойство; отдръпна се от бюрото, като увеличи разстоянието помежду им.

— Не говори такива неща, мамка му.

— Това е, кълна се.

— Исусе Христе, Грей — очите на войника се разшириха от паниката. — Какво се опитваш да ми сториш? Температура ли имаш, или какво?

— Повърнах всичко и толкова. В тоалетната. Май съм преял. Трябва само да поседна за малко.

Дейвис помисли за секунда, приковал изнервен поглед в Грей.

— Добре, гледал съм те как се храниш, Грей. Всички ви. Не е хубаво така да камарите чиниите си. А и не изглеждаш трескав, виждам го. Без да се обиждаш, ама си жалка гледка. Трябва да го впиша в отчета си.

Онези щяха да заключат нивото, досети се Грей. Това означаваше, че и Дейвис щеше да остане заключен. Не знаеше какво го очаква. Не му се и мислеше. Всъщност не беше болен, знаеше го със сигурност. Обаче нещо с него не беше наред. И преди го бяха спохождали лоши сънища, но от никой от тях не беше повръщал.

— Сигурен ли си? — настояваше Дейвис. — Ще ми кажеш, ако ти има нещо, нали?

Грей кимна. Капка пот се стече по гръбначния му стълб.

— Какъв шибан ден, човече — въздъхна примирено Дейвис. — Добре, дръж.

Подхвърли на Грей ключа за асансьора и отключи вратата на асансьора от колана си.

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб, нали?

След секунда вече говореше в микрофона:

— Тук е часовият на трето. Имаме нужда от допълнителен работник… Само че Грей не остана да го слуша. Вече беше в асансьора.