Джъстин Кронин
Проходът (19)

Осемнайсет

От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)

Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина

Център за изучаване на човешките култури и конфликти

Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република

16–21 април 1003 Сл.В.

 

[Начало на откъса]

 

… беше хаос. И след толкова години е невъзможно да се забрави подобна гледка: хиляди хора, обзети от страх, притиснати към оградите, войниците и кучетата се опитват да ги успокоят, във въздуха се носят изстрели. Аз съм на не повече от осем години и държа куфарчето си, което мама ми опакова предишната вечер, докато през цялото време плачеше, защото знаеше какво означава. Знаеше, че ме изпраща и повече никога няма да се видим.

Скокливите бяха превзели Ню Йорк, Питсбърг, окръг Колумбия. Почти цялата страна, доколкото помня. Имах приятели в тези градове. Много неща не знаехме. Не знаехме какво се е случило в Европа, Испания ти Китай, но бях чула татко да разказва на други мъже на улицата как там вирусът действал различно, просто избивал всички, затова предполагам, че в този момент Филаделфия е последният град с хора в целия свят. Бяхме остров. Когато попитах мама за войната, тя ми каза, че скокливите някога са били хора като нея и като мен, но са били заразени. И аз бях болна, затова страшно се изплаших от думите й, разревах се, помислих, че някоя сутрин ще се събудя и ще убия нея, татко и братовчедите си, както правеха скокливите. Тя ме прегърна и ми каза, не, Айда, това е друго, ти изобщо не си болна от това, сега се успокой и спри да плачеш, и се успокоих. Но дълго време не разбирах защо има война и войниците се появяват, ако хората се свлекат долу с хъркане или някакъв подобен звук от гърлото.

Наричахме ги скокливите. А не вампири, макар да бях чувала и тази дума. Братовчедът Терънс ми каза, че са такива. Показа ми ги в един негов комикс, но когато попитах татко за това и му показах картинките, той ми обясни, че не било така, вампирите били измислени, красиви хора в костюми, шапки и с обноски, а тези са истински, Айда. Не говорим за измислица. Наричат ги по най-различен начин, разбира се, хвърчащите, пушеците, пиячите, виралите и други подобни, но ние ги наричаме скокливите заради начина, по който нападат хората. Скачат отгоре им. Татко каза, че няма значение как ги наричаме, те си остават все същите копелета. Не се показвай навън, както казва армията, Айда. Учудих се, че говори така, защото татко е църковен настоятел в Американската методистка епископална църква и не го бях чувала да използва подобни думи. Най-страшно беше нощем, особено онази зима. Лампите вече не светеха както преди. Храна нямаше, освен тази, която ни даваха войниците, нямаше отопление, освен ако човек не намереше нещо, което да изгори. Слънцето залязваше и усещахме как страхът връхлита отгоре ни, захлупва ни като с капак. Не знаехме дали това няма да е нощта, в която скокливите ще ни нападнат. Татко беше заковал прозорците на къщата ни, по цели нощи седеше на кухненската маса с пистолет, на светлината от свещта, заслушан в радиото, може би си пийваше по малко. По време на службата си в Корпуса на морската пехота бил радист и разбираше от тези неща. Една вечер влязох в кухнята и го заварих да плаче. Ридаеше, заровил лице в шепи. Сълзите се стичаха по лицето му. Не знам какво ме е събудило, може би съм го чула, че плаче. Силен мъж беше моят татко и се засрамих, че съм го заварила в такова състояние. Казах, татко, какво има, защо така плачеш, изплаши ли се от нещо? А той поклати глава и ми отвърна, Бог вече не ни обича, Айда. Може да е заради нещо, което сме направили. Но той не ни обича. Той е високо и ни е изоставил. Тогава влезе мама и му каза, спри се, Мънроу, пиян си, и ме отпрати в леглото. Така се казваше татко, Мънроу Джаксън Трети. Майка ми се казваше Анита. Тогава не знаех, но може би в онази нощ, в която го сварих да плаче, той е чул за влака. Може да е плакал и по друга причина.

Само добрият Господ знае защо съхрани Филаделфия толкова време. Вече едва си я спомням другояче, освен като някакво чувство, което понякога ме спохожда. Незначителни спомени, как излизам вечер с татко за лед до ъгъла, приятелите ми от „Начално училище Джоузеф Панел“, момиченцето на име Шерийз, която живееше на ъгъла след нас. Потърсих я във влака, но не я открих.

Помня адреса ни: 2121, Уест Лейвиър. Имаше колеж наблизо, магазини и оживени улици с най-различни хора, които ходеха насам-натам ден след ден. Помня как веднъж татко ме заведе в центъра, извън нашия квартал, с автобус, за да видим украсените за Коледа витрини. Сигурно съм била на не повече от пет години по онова време. Автобусът мина покрай болницата, където работеше татко, правеше рентгенови снимки, което означаваше, че прави снимки на костите на хората. Работеше там от момента на уволнението си от армията и така се запознали с мама. Той винаги казваше, че това е идеалната работа за човек като него: да гледа на нещата от вътрешната им страна. Искал да стане лекар, но да прави рентгенови снимки било почти идеалният вариант. Пред магазина той ми показа витрините, всичките украсени за Коледа, с лампички и снежинки, елха и танцуващи играчки, елфи, северни елени и други подобни. Никога не съм била по-щастлива през живота си, само от тази толкова красива гледка, спрели се в студа, двамата заедно. Щяхме да вземем подарък на мама, каза ми татко, а голямата му ръка беше на главата ми, както обичаше да прави, шал или може би ръкавици. Улиците бяха пълни с хора, толкова много хора, всичките на различна възраст и различни на вид. Все още обичам да си спомням онзи момент, дори сега, да се връщам в мислите си към онзи ден. Вече никой не си спомня Коледа, но малко приличаше на сегашната Първа нощ. Не помня дали сме взели шал, ръкавици или нищо не сме взели. Вероятно сме взели подарък.

Всичко това е вече минало. Ами звездите? Понякога си мисля, че от Времето Преди най-много ми липсва гледката на звездите. От прозореца на моята спалня гледах над покривите на сградите и къщите, виждах звездите, тези мънички светлинки по небето, увиснали там, сякаш сам Бог ги е навързал за Коледа. Мама ми каза някои от имената им и как ако човек ги наблюдава известно време, започва да ги свързва в картинки, прости неща като предмети, хора и животни. Някога си мислех, че човек може да гледа звездите, сред които е Бог, точно там. Сякаш го гледа право в лицето. За да се види той, е необходим мрак. Може и да ни е забравил, а може и да не ни е. Може би ние сме го забравили, когато вече не сме били способни да виждаме звездите. И ако трябва да съм искрена, те са единственото, което ми се иска да видя отново, преди да умра.

Имаше и други влакове, така мисля. Чувахме за влакове, които тръгваха от всякакви места, как другите градове ги изпращали, преди скокливите да ги завладеят. Може би хората са си приказвали просто така, защото когато са уплашени, се залавят за всяко късче надежда. Не зная колко са успели да стигнат там, където са отивали. Някои тръгваха за Калифорния, други тръгваха за места, чиито имена вече не помня. Само за един чухме в онези първи дни. Преди Бродещите и Единствения закон, когато все още можехме да слушаме радио. Някъде в Ню Мексико, мисля, беше. Но нещо се случило с електричеството им и повече никога не чухме за тях. От онова, което научих от Питър, Тео и останалите, вярвам, че ние сме единствените оцелели.

Но за влака, Филаделфия и случилото се в онази зима искам да пиша. Хората преживяваха най-страшния период. Армията беше навсякъде, не само войници, но и танкове и други военни машини. Татко казваше, че са там, за да ни пазят от скокливите, но за мен те бяха само огромни мъже с оръжия, повечето бели, а татко ми повтаряше да гледам от светлата страна. Айда, нямай вяра на бял човек, така казваше, сякаш всички те са един и същи човек. Вероятно онзи, който чете тези редове, дори не разбира написаното от мен. Познавахме един човек, когото застреляха, само защото се опитал да улови куче. Сигурно си е мислил, че да яде кучешко е по-добре от нищо. Но армията го застреля и провеси тялото му на електрически стълб на Олни авеню с табела на гърдите: „Грабител“. Не знам какво се е опитвал да граби, освен едно куче, което сигурно е било полумъртво от глад и така или иначе е щяло да умре.

След това една нощ чухме силен гръм, а после втори и трети, а самолетите свистяха над главите ни. Татко каза, че взривяват мостовете, а на следващия ден имаше още самолети, миришеше на огън и на дим и разбрахме, че скокливите са наблизо. Цели квартали от града горяха. Легнах си, но не след дълго се събудих от кавга. Домът ни имаше само четири стаи и гласовете се чуваха: кихаш в едната стая и някой от другата ти казва наздраве. Чувах как майка ми плаче, баща ми й казва, спри, трябва да го направим, бъди силна, Анита, такива неща й говореше, а после вратата на стаята ми се отвори и на прага й застана татко. Държеше свещ и за пръв път виждах такова изражение на лицето му. Сякаш е видял призрак, а призракът е бил самият той. Облече ме бързо с топли дрехи и ми каза, сега бъди послушна, Айда, вземи си довиждане с майка си. Тя дълго ме прегръща, така плачеше, че дори сега, след толкова много години, ми е мъчно да си го спомням. Видях малкото куфарче до вратата и попитах, отиваме ли някъде, мамо? Тръгваме ли си? А тя не ми отговори, само плачеше и ме прегръщаше, докато татко не й каза да ме пусне. После двамата с татко излязохме. Само двамата.

Чак навън разбрах, че все още е нощ. Беше студено и ветровито. Падаха снежинки и реших, че вали сняг, но когато близнах ръката си, осъзнах, че е пепел. Миришеше на дим и от него ми лютеше на гърлото и ми пареше на очите. Вървяхме почти цялата нощ. Единственото движение по пътищата беше от военните камиони, някои от които имаха високоговорители и гласове предупреждаваха хората да не крадат, да запазят спокойствие при евакуацията. Имаше и хора, в началото не много, които постепенно се увеличаваха, докато изпълниха улиците, никой не продумваше и дума, но вървяха в същата посока като нас и носеха багажа си. Едва ли съм разбрала, че заминават само малките.

Още беше тъмно, когато стигнахме на гарата. Вече съм я споменавала веднъж-два пъти. Татко каза, че ще стигнем рано, за да избегнем опашките, но сякаш половината град беше решил същото. Дълго чакахме, но нещата взеха лош обрат, разбира се. Сякаш наближи буря, въздухът се нажежи и заприпуква. Хората бяха прекалено изплашени. Горяха пожари, скокливите приближаваха, така разправяха хората. Чувахме страшни взривове в далечината, като гръмотевици. Над нас бързо и ниско прелитаха самолети. Всеки път щом се появяваха самолети, ушите ни заглъхваха, а след секунда чувахме взрив, земята под краката ни се разлюляваше. Някои водеха със себе си деца, но не всички. Баща ми ме държеше здраво за ръка. В оградата имаше проход, през който войниците ни пропускаха вътре. Беше толкова тесен, че хората се притискаха, а аз едва дишах. Някои от войниците имаха кучета. Дръж се за мен, Айда, и не се пускай каквото и да става, каза татко. Дръж се здраво.

Приближихме се още и вече виждахме влака под нас. Стояхме на мост, под който бяха релсите. Опитах се да ги проследя с поглед, но не успях, много дълги бяха. Сякаш се протягаха безкрайно и влакът беше дълъг сто вагона. Дотогава не бях виждала подобен влак. Вагоните нямаха прозорци, а отстрани стърчаха огромни пръти, с провесени на тях мрежи, като криле на птица. На покрива имаше войници с огромни пушки и метални клетки, като онези за канарчета. Най-накрая реших, че са войници, защото носеха блестящи костюми, за да се предпазят от пожарите.

Не помня какво се случи с баща ми. Някои неща се изтриват от паметта, защото разумът не иска да се връща към тях, щом веднъж са приключили и са си отишли. Помня една жена, която имаше котка в кутията, и войник, който я питаше, госпожо, къде си мислите, че отивате с тази котка, а после събитията се случиха много бързо и вярвате или не, но войникът я застреля на място. Последваха и други изстрели, хората се дърпаха и блъскаха, пищяха, с татко ни разделиха. Когато посегнах към ръката му, него вече го нямаше. Тълпата се движеше като река и течението й ме влачеше. Беше ужасно. Хората крещяха, че влакът не бил пълен, но все пак потеглял. Както можете да предположите, изгубих куфара си и си мислех за това, как съм изгубила куфара си и как татко здраво ще се ядоса заради това. Непрекъснато ми повтаряше, внимавай за вещите си, Айда, не бъди небрежна. Работим много, за да ги имаме, затова не се отнасяй към тях пренебрежително. Мислех, че съм загазила като никога, задето съм изгубила куфарчето, когато нещо ме прикова към земята и когато се изправих, видях, че около мен всички са мъртви. Имаше и едно момче, което познавах от училище. Викахме му Винсънт Дъвката, така го наричахме, защото все си навличаше беди, понеже обичаше да дъвче дъвка и непрекъснато беше с дъвка. Сега обаче имаше дупка в дясната част на гърдите си и лежеше по гръб на земята в локва кръв. От гърдите му кръвта продължаваше да изтича на малки мехурчета, като сапунена пяна във вана. Помня, че през ума ми мина, това е Винсънт Дъвката, който лежи там мъртъв. Куршум е пронизал тялото му и го е убил. Никога повече няма да се движи и да дъвче дъвка, нито пък да направи друго нещо, завинаги ще остане да лежи на това място с този незаличим от паметта израз на лицето.

Стоях още на моста над влака, хората започваха да скачат отгоре му. Всички пищяха. По тях стреляха много хора, някой им беше казал да стрелят по всички, без значение. Погледнах над ръба и видях струпаните трупове като дънери за огън, навсякъде имаше кръв, толкова много кръв, сякаш светът е получил пробойна.

Някой ме вдигна. Помислих, че е татко, най-накрая ме е намерил, но беше друг мъж. Дебел бял мъж с брада. Грабна ме през кръста и се затича към другата страна на моста, където имаше нещо като пътека сред бурените. Намирахме се на стената над линията, мъжът ме улови за ръце и ме провеси надолу, а аз си помислих, че ще ме пусне и аз ще умра като Винсънт Дъвката. Вдигнах поглед към мъжа. Никога няма да забравя очите му. Това бяха очите на човек, който знае, че вече е мъртъв. Този поглед заличава възрастта, хората вече са нито млади, нито стари, нито бели, нито черни, нито жени, нито мъже. Крещеше, някой да я вземе, някой да вземе това момиченце тук. Тогава някой се протегна и ме сграбчи за краката, дръпна ме и след това се озовах във влака, който се движеше. Там някъде вътре ме обхвана мисълта, че повече няма да ги видя никога, нито мама, нито татко, нито някой от хората, които познавах до този ден.

След това спомените ми са по-скоро усещания, отколкото случки. Помня как децата плачеха от глад, заради тъмното, жегата и миризмата на наблъсканите едно до друго тела. Отвън до нас стигаха изстрелите и усещахме през стените на вагоните топлината на пожарите, покрай които минаваше влакът, сякаш целият свят беше обгърнат от пламъци. Толкова се бяха нажежили, че при допир изгаряха ръката. Някои от децата нямаха повече от четири години, бяха почти бебета. Имахме двама Стражи във вагона с нас, мъж и жена. Хората мислят, че Стражите са били от армията, но всъщност се числяха към ФАИС. Помня, че го пишеше с жълти букви на гърба на якетата им. Татко имаше познати от Ню Орлиънс, където израснал преди службата в армията и винаги казваше, че ФАИС^[1] означава „ФАНИ АПНИ И СЕ СТЕГНИ“. Не помня какво се случи с жената, но мъжът беше Първо семейство, един от Чоу. Ожени се за друга жена Стража, а след смъртта й имаше още две други съпруги. Една от тях беше Мейзи Чоу, бабата на старата Чоу.

Влакът не спираше. При никакви обстоятелства. От време на време чувахме силен взрив и вагонът се разклащаше като лист от вятъра, но продължавахме да се движим. Един ден жената излезе от вагона, тръгна назад по влака, за да помогне на други деца и се върна разплакана. Чух я да казва на мъжа, че другите вагони зад нас вече ги нямало. Влакът бил така построен, че ако скокливите проникнат в един от вагоните, да го откачат и заради това сме чували онези взривове. Тогава някой вагон се откъсвал. И до ден-днешен не искам да мисля за тези вагони и децата в тях. Затова няма да пиша нищо повече за тях.

Онова, което бихте искали да разберете, е за момента, в който пристигнахме, а това си го спомням, понеже тогава намерих Терънс, моя братовчед. Не знаех, че е с мен във влака, бил в един от вагоните. Късмет, че не е бил в един от задните вагони, защото докато стигнем, бяха останали само три, два от които бяха почти празни. Намирахме се в Калифорния, така ни казаха Стражите. Калифорния не бил щат както преди, разказваха, а съвсем друга страна. Автобуси щели да ни посрещнат и да ни откарат на сигурно място в планината. Влакът забави скорост. Всички се страхуваха, но и вълнуваха, че ще слязат от влака след толкова много дни. Вратите се отвориха и светлината беше толкова силна, че всички закрихме лица с ръце. Някои от децата се разплакаха, защото помислиха, че са дошли скокливите, а някой каза, стига глупости, никакви скокливи няма. Отворих очи с облекчение и видях войник. Бяхме сред пустинята. Взеха ни, имаше много войници, както и редица паркирани в пясъка автобуси и хеликоптери, които се движеха над главите ни, вдигаха прах навсякъде около нас и бръмчаха страшно. Дадоха ни да пием студена вода. Никога преди и никога след това студената вода не ми се е услаждала така. Светлината беше толкова силна за очите ми, че ме болеше дори да се огледам, но тогава видях Терънс. Стоеше в прахта като нас и държеше куфарче и мръсна възглавница. Прегръщах го силно и дълго, както никое момче дотогава. Смеехме се, плачехме и си казвахме, виж се само. Не бяхме първи братовчеди, ами нещо като втори, доколкото си спомням. Неговият баща беше племенник на татко, Карлтън Джаксън. Карлтън беше оксиженист в корабостроителница. Терънс по-късно ми разказа, че баща му бил един от мъжете, които направили влака. Ден преди евакуацията чичо Карлтън завел Терънс в гарата и го вкарал в локомотива, близо до машиниста, наредил му да остане там. Стой там, Терънс. Слушай какво ти казва машинистът. Ето така се беше озовал с мен Терънс. Беше едва три години по-голям от мен, но по онова време изглеждаше още по-голям, затова му казах, ще се грижиш за мен, нали, Терънс? Кажи, че ще се грижиш. А той кимна и отвърна, да, ще се грижа, и удържа на думата си, грижеше се за мен до деня на своята смърт. Той беше първият Джаксън, който беше Глава на дом и от него води началото си Домът на Джаксън.

Качиха ни на автобуси. Щом Терънс беше тук, за мен вече всичко беше различно. Той ми позволи да легна на възглавницата му и аз спах с глава до него. Не знам колко дълго сме били в автобусите, но според мен пътуването не е продължило повече от ден. Преди да се усетя, Терънс ме будеше, събуди се, Айда, пристигнахме, събуди се, а аз веднага усетих колко различен е въздухът. Свалиха ни още повече войници и за пръв път видях стените, както и прожекторите над нас, поставени високо на стълбове, въпреки че все още беше ден и те не светеха. Въздухът беше свеж и прозрачен, толкова студен, че ние подскачахме и треперехме. Навсякъде имаше войници и камиони на ФАИС с всевъзможни размери с всякакъв товар: храна, оръжие, тоалетна хартия, дрехи, в някои имаше животни, овце, кози, коне, пилета в кафези, имаше дори кучета. Стражите ни подредиха в редици, записаха имената ни, дадоха ни чисти дрехи и ни заведоха в Убежището. Стаята, в която ни въведоха, беше онази, която всички познаваха, където и до ден-днешен спят малките. Избрах си легло до Терънс и го попитах за нещо, което ми се въртеше в ума, какво е това място, Терънс? Сигурно твоят татко ти е казал, щом е правил влака. За момент Терънс остана като замръзнал, а после отвърна, тук отсега нататък ще живеем. Прожекторите и стените ще ни пазят. Ще сме на сигурно от скокливите, на сигурно място, докато не свърши войната. То е като притчата за Ной, а това е Ноевият ковчег. Попитах го какво е ковчег, какви ги приказваш, ще видя ли пак мама и татко, а той отвърна, не знам, Айда. Но ще се грижа за теб, както ти обещах. На леглото от другата страна седеше момиченце, почти на моите години, което не спираше да плаче. Терънс отиде при нея и тихо я попита, как се казваш, ще се грижа и за теб, ако искаш, и думите му я успокоиха. Много красиво момиченце беше, виждаше се ясно, дори под мръсотията и парцаливите й дрехи. Имаше най-красивото лице и коса, толкова светла на цвят и нежна като на бебе. Тя кимна и му отговори, да, ще се грижиш ли за мен и ако не те затруднява много, и за моето братче. И знаете ли какво, това момиченце, Люси Фишър, стана най-добрата ми приятелка и онази, за която Терънс се ожени по-късно. Брат й се казваше Рекс, момченце, също толкова красиво като Люси, но мъжкия вариант на нейната красота. Предполагам, че ви е станало ясно, че от тогава насам семействата на Фишър и на Джаксън са свързани.

Никой не е казвал, че е моя работа да помня тези неща, но ми се струва, че ако аз не ги запиша, те ще потънат в забрава. Не само историята на нашето пристигане, но и споменът за онзи свят, светът от Времето Преди. В който се купуваха ръкавици или шал за Коледа, разхождахме се с татко в квартала и седяхме на прозореца в летните нощи, за да наблюдаваме как звездите изгряват. Те всичко вече са мъртви, разбира се, Първите. Повечето са мъртви толкова отдавна, или пък са обсебени, че никой вече дори не си спомня имената им. Когато си мисля за тези онези дни, чувството, което ме обзема, не е тъга. Малко тъга за близките, които вече не са сред нас, като Терънс, който беше обсебен на двайсет и седем години, Люси, която умря при раждане малко след това, и Мейзи Чоу, която живя доста време, но почина по начин, който просто не си спомням. Апендицит, май, или пък рак. Най-тежко е да си спомням за онези, които се предадоха. Онези, които отпуснаха ръце от тъга или страх, или просто от нежелание да носят тежестта на този живот. Тях сънувам. Сякаш са напуснали света някак недовършили пътя си и дори не знаят, че са го напуснали. Но предполагам, че това разбиране е част от старостта, когато си наполовина в този свят и наполовина в другия, а двата са смесени в ума ти. Не остана никой, който да си спомня името ми. Хората ме наричат Леля, защото не можах да имам свои деца, и предполагам, че това е добре за мен. Понякога ми се струва, че нося толкова много хора у себе си, че никога не съм сама. И когато си отида, ще взема всички тях със себе си.

Стражите ни казаха, че армията ще се върне и ще доведе още деца и войници, но така и не се случи. Автобусите и камионите се оттеглиха, а когато падна мрак, затвориха вратите и включиха прожекторите, толкова ярка беше светлината им, че закри звездите. Изумителна гледка. С Терънс излязохме да погледаме, треперейки от студ, и тогава разбрах, че думите му са истина. Тук щяхме да живеем отсега нататък. Заедно бяхме през Първата нощ, когато светнаха прожекторите и звездите угаснаха. И през всичките следващи години никога вече не видях онези звезди.