Джъстин Кронин
Проходът (15)

Петнайсет

Когато времето стигна до своя край, а светът живееше безпаметен за своята история, мъжът, който беше, изчезна от погледа като отплуващ кораб, обгръщайки острието на земята със стария си живот, заключен в неговия трюм. Когато кръжащите звезди се взираха в празнотата, описващата дъга Луна вече не си спомняше името му, а всичко, което остана, беше безкраен океан от глад, върху който плаваше цяла вечност, вътре в най-съкровената част от него имаше скрита една година. Планината, менящите се сезони и Ейми. Ейми и Годината на Нула.

Пристигнаха в лагера по мръкнало. Улгаст пропътува последната миля бавно, следваше сноповете светлина от фаровете, които прорязваха дърветата, намаляваше, за да пропълзят над страшни дупки и ровове, прорязани от зимните порои. Отърсваха клони, които дращеха покрива и прозорците и от които капеше вода. Колата беше таратайка, стара корола с огромни, евтини джанти и пепелник, пълен с угарки. Улгаст я задигна от нечий частен паркинг в покрайнините на Ларами. Остави лексуса с бележка на таблото: Задръжте го, ваш е. Стар, вързан с верига помияр, прекалено немощен, за да лае, наблюдаваше безразлично как Улгаст разбива таблото, после пренася Ейми от лексуса в тойотата, където я нагласи на задната седалка, затрупана с опаковки от закуски и празни цигарени кутии.

За миг на Улгаст му се прииска да е там и да види на сутринта лицето на собственика, който на мястото на старата си кола ще открие спортен седан за осем хиляди долара, сякаш тиквата на Пепеляшка се е превърнала в каляска. Улгаст за пръв път караше подобна кола в живота си. Надяваше се, че новият собственик, който и да е той, ще се поглези с едно кръгче, преди тихомълком да я разкара.

Лексусът принадлежеше на Фортес. Беше принадлежал, напомни си Улгаст, защото Фортес беше мъртъв. Фортес, Джеймс Б. Улгаст така и не научи първото му име, докато не прочете талона на колата. Адрес в Мериленд. На талона имаше и съкращение, което вероятно включваше Мериленд или Националния здравен институт. Улгаст изхвърли талона през прозореца в поле, засято с пшеница, някъде до границата на Колорадо и Уайоминг. Но задържа намерените пари от портфейла, който откри на пода под седалката на шофьора: малко повече от шестстотин долара в брой и титанова карта Виза.

Всичко това се беше случило преди часове, изминалото време се увеличаваше с изминатия от тях път. Колорадо, Уайоминг, Айдахо, последните прекосени в пълен мрак, разсичан само от фаровете на королата. Навлязоха в Орегон по изгрев на втората сутрин, прекосиха хълмистите плата от безводната вътрешност на щата, докато денят напредваше. Заобикаляха ги само пуста равнина и златисти, брулени от вятъра хълмове, където цъфтяха пурпурни пелини. За да не заспива, Улгаст караше с отворени прозорци. Нахлулият вятър изпълваше купето на колата със сладък аромат: уханието на детството и дома. В средата на следобеда усети, че двигателят на тойотата се задъхва. Най-после започнаха да се спускат. На смрачаване билата на Каскадите се изправиха насреща му. Накъсваха лъчите на залязващото слънце и обагряха небето на запад в ярки оранжеви и пурпурни пламъци, като стена от цветно стъкло. Високо горе, върху скалистите върхове, проблясваше лед.

— Ейми — каза той. — Събуди се, миличка. Виж.

Ейми лежеше на задната седалка, покрита с памучно одеяло. Още беше отпаднала, спа през повечето от последните два дни. Явно най-страшното беше отминало. Тенът на кожата й беше по-свеж, восъчната бледност на треската се беше стопила. Сутринта успя да хапне малко от сандвича с яйце и да отпие няколко глътки от шоколадовото мляко, което Улгаст купи от крайпътно заведение. Имаше нещо странно: оказа се, че вече е чувствителна към слънчевата светлина. Светлината явно причиняваше физическа болка, и то не само на очите й. Цялото й тяло сякаш се ужасяваше от нея, като от токов удар. На една бензиностанция й купи слънчеви очила в розов цвят като на кинозвезда, единственият достатъчно малък чифт, който да й стане, и шапка с козирка, която да пази очите й. Но дори с шапката и очилата през деня тя едва показваше глава изпод одеялото.

Чу гласа му и се надигна от приливната вълна на съня. Проследи погледа му през предното стъкло. Все още беше с розовите очила, но примигна на слънчевата светлина и постави шепи на слепоочията си. Вятърът от отворените прозорци разпиля косите й около лицето.

— Ярко е… — тихо каза тя.

— Планините — обясни той.

Пропътува последните километри по инстинкт, следваше неотбелязани пътища, по които навлязоха още по-дълбоко в гористите гънки на планините. Скрит свят: там, където отиваха, нямаше градове, нито къщи и никакви хора. Поне така си спомняше. Въздухът беше студен, ухаеше на бор. Индикаторът за горивото показваше, че резервоарът е почти празен. Преминаха през потънал в мрак универсален магазин, който Улгаст смътно помнеше, въпреки че името му беше непознато: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН и започнаха последното изкачване. Три разклонения след това вече беше на ръба на паниката, обзет от мисълта, че се е изгубил, когато поредица от малки подробности сякаш изплуваха в паметта му от миналото: познат склон от пътя, изглед от осеяното със звезди небе, докато свиваха по един завой, а после под колелата на тойотата, засилващия се шум от въздушно течение, докато прекосяваха реката. Също както в детството му, когато седеше до баща си, който го караше към лагера.

Минути след това спряха сред дърветата. До пътя стоеше овехтяла от времето табела с надпис: ПЛАНИНСКИ РЕЗЕРВАТ МЕЧКИ, а под него на ръждясали вериги висеше табела ПРОДАВА СЕ, с името на агенцията за недвижими имоти и телефонен номер на офис в Салем. Табелата, както и много други, които Улгаст видя по пътя, беше осеяна с дупки от куршуми.

— Това е мястото — каза той.

Пътят към лагера, дълъг километър и половина, преминаваше по крайбрежен насип, после заобикаляше група огромни речни камъни и навлизаше сред дърветата. Разбра, че мястото от години стои затворено. Дали сградите все още ги имаше? Какво щяха да открият? Овъглени останки от опустошителен пожар? Изгнили покриви, срутили се под тежестта на зимните снегове? Но — сред дърветата се показа лагерът: сградата, която момчетата наричаха Старата къща, защото още тогава беше стара, а зад и около нея имаше по-малки постройки и къщурки, около дузина. Отвъд тях имаше още дървета и пътека, която водеше към езерото — осемстотин декара спокойно огледало в естествен язовир с бъбрековидна форма. Когато наближиха къщата, светлините от фаровете на тойотата проблеснаха в предните й прозорци и за миг създадоха илюзията, че вътре светят лампи, сякаш някой очакваше пристигането им, сякаш не са прекосили страната, ами са се върнали назад във времето, трийсет години по-рано, когато Улгаст е бил момче.

Насочи колата нагоре към входа и загаси двигателя. Почувства странно желание да произнесе молитва, да благодари за пристигането им по някакъв начин. Но бяха изминали много години от времето, в което се молеше. Излезе в смразяващия студ. Дъхът му се превърна в облаци пара около лицето му. В началото на май във въздуха все още се носеше споменът за зимата. Заобиколи откъм багажника и отключи. Когато за пръв път го отвори на паркинга на търговски център западно от Рок Спрингс, откри, че е пълен с празни кутии от боя. Сега съдържаше провизии, дрехи за двамата, храна, тоалетни принадлежности, свещи, батерии, туристически котлон и бутилки с пропан, няколко необходими инструменти, аптечка за първа помощ, чифт дебели спални чували. Достатъчно, за да могат да се установят, въпреки че скоро щеше да му се наложи да слезе от планината. На светлината от лампата на багажника откри каквото търсеше и се качи на площадката пред сградата.

Ключалката на предната врата се предаде след едно силно натискане с щанга от тойотата. Улгаст включи фенерчето и влезе. Ако Ейми се събудеше сама, можеше и да се уплаши, но най-напред искаше набързо да се огледа, да се убеди, че мястото е безопасно. Щракна ключа на лампите до вратата, но нищо не последва. Естествено, нямаше ток. Вероятно някъде имаше резервен генератор, въпреки че за да го задейства, му трябваше гориво, а и тогава не се знаеше дали ще проработи. Светлината на фенерчето обходи стаята: хаотично нахвърляни дървени маси и столове, чугунена печка, метално офис бюро, поставено до стената, а над него табло със свил се от времето лист. Прозорците нямаха капаци, но стъклата им бяха здрави, мястото беше спретнато и сухо, ако се запалеше печката, щеше бързо да се затопли.

Проследи снопа светлина към таблото. Пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ, ЛАГЕРНИЦИ, ЛЯТО 2014, а под него списък с имена: обичайните Джейкъбовци, Джоавци, Андрювци, но имаше и един Саша и един Аким, до всяко име стоеше номера на къщурката, където е бил разпределен. Улгаст лагерува тук три години, последната, в лятото, когато навърши дванайсет, работеше като младши отговорник, спеше в къщурка с по-големи момчета, много от които ги мъчеше силна като болест и съсипваща ги мъка по дома. Заради онези, които плачеха по цели нощи, и среднощните маймунджилъци на техните мъчители, Улгаст почти не спа през цялото лято. И въпреки това беше щастлив като никога. Онези дни в много отношения бяха най-щастливите от детството му, неговият златен час. Всъщност през есента родителите му го отведоха в Тексас и така започнаха всичките им проблеми. Лагерът се държеше от мъж на име господин Хейл, гимназиален учител по биология, с дълбок глас и огромен гръден кош на бивш състезател по футбол. С бащата на Улгаст били приятели, но това приятелство не се проявяваше с някакво особено отношение, което Улгаст да помни.

През лятото господин Хейл и съпругата му живееха в апартамент на горния етаж. Него търсеше сега Улгаст. Мина през вратата през общата част и се озова в кухнята: рустикални борови шкафчета, поставка за съдове и тенджери, мивка със старомодна помпа, печка и хладилник с полуотворена врата, всичките около маса от борови дъски. Дебел пласт прах покриваше мебелите. Печката беше стар модел от бяла стомана с часовник отпред, стрелките замръзнали на три без шест минути. Завъртя един от ключовете и чу съскането на газ.

Тясно стълбище водеше от кухнята към втория етаж, лабиринт от стаички, сгушени под стрехите. Повечето бяха празни, но в две откри две легла с обърнати към стената дюшеци. А и още нещо — в една от стаите, на груба маса до прозореца, апарат с копчета и бутони, който взе за радио на къси вълни.

Върна се в колата. Ейми все още спеше, свита под одеялото. Внимателно я събуди.

Тя се изправи и разтърка очи.

— Къде сме?

— У дома — отвърна той.

 

 

През онези първи дни в планината често мислеше за Лайла. Странно, у него нямаше никакво любопитство към външния свят и случващото се в него. Дните му бяха заети с ежедневна работа, да подрежда мястото и да се грижи за Ейми, но съзнанието му, свободно да се рее, където си пожелае, избра да се обърне към миналото, носеше се отгоре като птица над огромна водна шир, без да открие бряг, само със своето открояващо се отражение върху водната повърхност за компания.

Не беше се влюбил в Лайла веднага. Но случилото се приличаше на влюбване. Срещна я една зимна неделя, когато влезе в спешното отделение, прехвърлил ръце над двама приятели, които воняха на пот от фитнес залата. Улгаст не го биваше много в баскетбола, изобщо не беше играл след гимназията, но се остави да го уговорят да поиграе на благотворителен мач. По чудо минаха две игри, когато Улгаст скочи да стреля към коша и усети изпукване в лявото си ахилесово сухожилие. Докато лежеше присвит на пода, топката унило се удари в ръба на коша, като буквално прибави обида към избухналата у него болка, от която очите му се насълзиха.

Лекарят от спешното каза, че сухожилието е разкъсано, и го прати при ортопед. Ортопедът беше Лайла. Влезе в стаята, като поднасяше към устата си последната лъжица от киселото си мляко, после хвърли кофичката в боклука. Обърна се към мивката и изми ръцете си, без дори да го погледне.

— Така — тя избърса очите си и погледна бързо към болничния му лист, после към седналия на масата Улгаст. Улгаст не би казал веднага, че е красива в класическия смисъл, въпреки че у нея имаше нещо, което веднага го плени, усещането за дежа вю. Косата й с цвят на какао беше събрана на кок с някаква пръчица. Носеше чифт много малки черни очила, смъкнали се към върха на носа й.

— Аз съм доктор Кайл. Получили сте травмата на баскетболен мач, така ли?

Улгаст кимна глуповато.

— Не съм точно спортен тип — призна той.

В този момент мобилното й устройство иззвъня. Бързо го вдигна и се намръщи. После със спокойна прецизност постави изпънатия си пръст в мекото място зад третия пръст на левия му крак.

— Притиснете тук.

Притисна или поне се опита. Така го болеше, че се почуди дали няма да му прилошее.

— Какво работите?

Улгаст преглътна.

— Опазване на реда и законността — успя да кажа. — Господи, ама че боли.

Лекарката написа нещо на болничния лист.

— Опазване на реда и законността — повтори тя. — В полицията ли ще рече това?

— Всъщност ФБР.

Потърси искрица любопитство в очите й, но такава не видя. Забеляза, че на лявата си ръка не носи никакъв пръстен. Но това не означаваше непременно, че не е омъжена, може би го маха, когато преглежда пациентите си.

— Изпращам ви на скенер — каза тя — но съм почти сигурна, че сухожилието е скъсано.

— И какво означава това?

Лекарката сви рамене.

— Операция. Няма да ви лъжа. Няма да е весело. Седем месеца обездвижване и шест месеца до пълно възстановяване — усмихна се тъжно. — За съжаление сте приключили с баскетболните мачове.

Даде му болкоуспокояващо, от което му се доспа веднага. Едва се събуди, за да го откарат на ядрено-магнитния резонанс. Когато отново отвори очи, Лайла стоеше пред него до леглото му. Завили го бяха с одеяло. Погледна часовника си и разбра, че е девет вечерта. Шест часа беше в болницата.

— Приятелите ви още ли са тук?

— Едва ли.

Назначила беше операцията му за седем сутринта на следващия ден. Трябваше да подпише някакви документи, а после го заведоха в стая за през нощта. Попита го дали трябва да позвъни на някого.

— Всъщност не — беше още замаян от лекарството. — Тъжно звучи, но дори котка си нямам.

Наблюдаваше го изпитателно, сякаш очаква той да добави още нещо. Тъкмо щеше да я попита дали и преди не са се срещали, когато тя наруши тишината и се усмихна с неочаквана и лъчезарна усмивка.

— Ами добре — каза.

 

 

Първата им среща, две седмици след операцията на Улгаст, беше на вечеря в болничния стол. Улгаст беше с патерици, а левият му крак беше увит в пластмасов апарат и бинтове от коляното до пръстите. Наложи му се да чака при масата, като инвалид, докато тя донесе храната им. Носеше хирургически екип, вечерта беше на повикване, така му беше казала, и щеше да спи в болницата, но имаше червило и спирала, видя той, а беше сресала и косата си.

Семейството на Лайла останало на изток, в Бостън. След като завършила медицинското училище в Бостънския университет, най-лошия период в живота й, била като премазана с кола. Преместила се в Колорадо за специализация в ортопедията. Мислела, че ще намрази този безличен град далече от дома, но се случило обратното, почувствала единствено облекчение. Небрежният вид на Денвър, хаотичният лабиринт от предградия и шосета, откритата гледка към високата равнина и безразличните планини, начинът, по който хората си говорели, с лекота, без преструвки, и фактът, че почти всички били от някое друго място — изгнаници като нея.

— Тук изглеждаше толкова нормално, това имам предвид.

Размазваше сирене върху геврече, закуска за нея, въпреки че беше почти осем вечерта.

— Предполагам, че дотогава нямах представа кое е нормално. Беше точно това, от което се нуждае момиче, възпитано в елитен колеж — обясни тя.

Улгаст се почувства безнадеждно по-низш и й го каза. Притеснена, тя се разсмя звънко и леко докосна ръката му.

— А не бива — каза му.

Работеше безкрайни часове, не можеха да излизат на срещи като останалите, а да ходят на ресторант или на кино беше невъзможно. Улгаст не можеше да ходи и прекарваше дните си в своя апартамент. С опънати нерви. После отиваше до болницата с колата и вечеряха заедно в стола. Разказа му за детството си в Бостън като дъщеря на преподаватели в колеж, за училището, приятелите и учението си, както и за прекараната година във Франция в опит да стане фотограф. Обзе го мисълта, че е очаквала някой, за когото всичко това щеше да е ново, да се появи в живота й. Той целият се беше превърнал в слух, готов да бъде този човек.

Цял месец беше изминал, а само се бяха държали за ръце. Тъкмо приключваха с вечерята, когато Лайла свали очилата си, приведе се над масата и го целуна нежно и дълго, дъхът й имаше вкус на портокаловия сок, който беше пила.

— Ето така — каза тя. — Добре ли е?

Огледа театрално помещението и сниши глас:

— Искам да кажа, че технически погледнато аз съм твой лекар.

— Кракът ми вече е по-добре — отвърна Улгаст.

 

 

Беше на трийсет и пет, а Лайла на трийсет и една, когато се ожениха в един септемврийски ден. Церемонията се състоя в Кейп Код, в малък яхтклуб с изглед към спокоен пристан с поклащащи се лодки под ясно есенно, синьо небе. Почти всичките им гости бяха от семейството на Лайла, което се оказа огромно, като многолюдно племе — толкова много лели, чичовци и братовчеди, че Улгаст не можеше да ги преброи, дори не се надяваше да запомни имената на всички. Половината жени на приема сякаш се оказваха бивши съквартирантки на Лайла по едно или друго време, нетърпеливи да му разкажат истории за многото младежки бягства, които в крайна сметка си приличаха. Улгаст за пръв път изпитваше такова щастие. Прекали с шампанското, качи се на стол и произнесе безкрайна пиянска наздравица, неимоверно искрена, накрая запя, кошмарно фалшиво, стихове от сантиментална песен. Всички се смяха и ръкопляскаха, а после ги изпроводиха под дъжд от оризови зърна. Дори някой да знаеше, че Лайла е бременна в четвъртия месец, никой не каза и дума за това. Улгаст го отбеляза като плюс за Ню Ингланд, но после осъзна, че никой не се е притеснявал от този факт. Всички от сърце се радваха за тях.

С парите на Лайла — пред нейния доход неговият изглеждаше смешен — си купиха къща в Чери крийк, в стар квартал с дървета, паркове и добри училища, и зачакаха раждането на детето си. Знаеха, че ще е момиченце. Бабата на Лайла се казваше Ева. Тази баба имала огнен нрав. Според семейните сказания плавала на океанския лайнер „Андреа Дория“ и излизала на срещи с племенник на Ал Капоне. Улгаст хареса името и когато при някакъв случай Лайла го предложи, сякаш само си дойде на мястото. Лайла планираше да работи до определената дата. След раждането на Ева Улгаст щеше да остане у дома за една година, а после Лайла да се върне на половин работен ден в болницата, а той в Бюрото. Налудничав план, пълен със скрити проблеми, които и двамата предвиждаха, но ги пренебрегнаха. Някак щяха да нагласят работите.

В трийсет и четвъртата й седмица кръвното на Лайла се вдигна, гинекологът й нареди да пази леглото. Лайла каза на Улгаст да не се тревожи, не било толкова високо, че бебето да е в опасност. Все пак беше лекар, ако имаше някакъв истински проблем, щеше да го сподели. Улгаст се тревожеше, че много се натоварва на работа, че прекарва твърде много часове на крак в болницата, а и той беше доволен да е с нея у дома, да се излежава като кралица, да подвиква от стълбището за яденето си, за филмите и разни книги за четене.

Една нощ, три седмици преди термина й, той се прибра у дома и я завари да хлипа, седнала на ръба на леглото, хванала главата си като в агония.

— Нещо не е наред — каза тя.

В болницата казаха, че кръвното й налягане е 160 на 95, състояние, известно като прееклампсия. От там идвало главоболието. Тревожеха се за удар, за бъбреците на Лайла, за увреждания на бебето. Всички бяха много сериозни, особено Лайла, чието лице беше посивяло от притеснение. Трябвало да се намесят, каза й лекарят. Нормално раждане било най-доброто в тези случай, но ако раждането не настъпело до шест часа, щели да прибегнат до секцио.

Вливаха й системи, дадоха й магнезиев сулфат, за да потиснат контракциите. Вече беше полунощ. Магнезиевият сулфат, каза медицинската сестра, с вбесяваща бодрост, нямало да е много подходящ. Неподходящ, как така, попита Улгаст. Ами, заобяснява сестрата, трудно било за обяснение, тя не го одобрявала. Сложиха Лайла на апарат за наблюдение, после зачакаха.

Страшно беше. На леглото Лайла стенеше от болки. Улгаст не беше чувал подобни стенания, разтърсиха го до дъно. Приличало на мънички огнени пламъци, каза Лайла, навсякъде. Сякаш тялото й я мразело. Чувствала се зле като никога преди. Дали от едното или другото лекарство, Улгаст не разбра, никой не отговаряше на въпросите му. Започнаха контракциите, силни и чести, но наблюдаващият лекар каза, че разкритието й не било достатъчно, дори напротив. Два сантиметра. Колко ще продължи? Двамата бяха ходили на курс за бъдещи родители, бяха спазвали всички изисквания. Не го бяха предупредили, че ще бъде така. Сякаш наблюдаваше как кола катастрофира на забавен каданс.

Най-накрая, точно преди зазоряване, Лайла каза, че трябвало да напъва. Трябвало. Никой не вярваше да е готова, но лекарят я прегледа и откри, че по чудо има десет сантиметрово разкритие. Всички се разтичаха, заприготвяха стаята с апарати на колела, навличаха нови ръкавици, разгънаха леглото под таза на Лайла. Улгаст се почувства безполезен, като загубил посоката си кораб в открито море. Държеше ръката на Лайла, докато тя напъваше, веднъж, два пъти, три пъти. И готово.

Някой подаде извити ножици на Улгаст да пререже пъпната връв. Сестрата сложи Ева в грейка и й направи тестовете. После постави шапка на мъничката глава на бебето, уви го в пелени и го подаде на Улгаст. Какво чудо! Изведнъж всичко беше преминало, цялата болка, паниката и тревогите, и ето че се появи това изпълнено със светлина ново същество. Нищо в живота му не го беше подготвило за това, да държи бебе в ръцете си. Прегръщаше своята дъщеря. Ева беше мъничка, само килограм и деветстотин грама. Кожата й беше топла и розова — розовото на узрелите под слънчевата светлина праскови и когато приближи лицето си до нейното, долови опушено ухание, сякаш е била измъкната от огъня. Шиеха Лайла, докато все още беше замаяна от лекарствата. Улгаст с изненада видя на пода кръв, голямо тъмно петно под нея, в цялата суматоха изобщо не беше видял кога се е случило. Но Лайла била добре, така каза лекарят. Улгаст й показа бебето и после дълго, дълго прегръщаше Ева, повтаряше името й непрекъснато, преди да я отнесе в отделението за новородени.

 

 

С всеки ден Ейми ставаше все по-силна, но си оставаше чувствителна към светлината. В една от пристройките Улгаст откри купища шперплат и стълба, чук, трион и пирони. Наложи се да мери и реже дъските на ръка, след което ги качваше по стълбата и ги задържаше на място, докато ковеше. Закова прозорците на втория етаж. След безкрайното изкачване в тръбата на Хижата — геройство, което, погледнато със задна дата, изглеждаше напълно невероятно, тази дребна, обикновена задача изглеждаше нищо работа.

Ейми си почиваше през по-голямата част от деня. По мръкнало се събуждаше, за да се нахрани. Попита го къде са. Орегон, каза той, в планините, на място, където е бил на лагер като момче, но така и не го попита защо са тук. Или вече знаеше всичко, или не я беше грижа. Резервоарът за газ на къщата беше почти пълен. Готвеше малко и прости ястия на печката, супи и печено от консерва, бисквитки и зърнени закуски с подсладено мляко. Водата от водопровода към лагера имаше лек привкус на сяра, но ставаше за пиене, а тази, която точеше от помпата в кухнята, беше толкова студена, че пръстите му изтръпваха. Веднага разбра, че не е взел достатъчно храна. Скоро щеше да се наложи да слиза от планината. В мазето откри кутии със стари книги, класически романи в поредици, омекнали с годините и от влагата. Вечер на светлината от свещта й четеше: Островът на съкровищата, Оливър Туист, Капитан Немо.

Понякога, когато беше облачно, Ейми излизаше и го наблюдаваше как върши ежедневните си задачи, цепи дърва, запълва дупка в покрива под стрехите, опитва се да поправи стария генератор, който откри в една от бараките. Ейми седеше на някой дънер, с очилата и шапката, с дълга кърпа, увита така, че да пази врата й. Но тези посещения винаги траеха кратко, само за час кожата й ставаше алена, като полята с вряла вода, и той отново я пращаше горе.

Една вечер, след като бяха прекарали в лагера вече почти три седмици, той я отведе по пътеката към езерото, за да се изкъпе. Освен в кратките часове, докато го наблюдаваше как работи, тя не излизаше от къщата и никога не се беше отдалечавала толкова. В края на пътеката имаше разнебитен кей, който навлизаше десетина метра навътре във водата след обраслия с трева бряг. Улгаст се съблече по бельо и каза на Ейми да направи същото. Донесъл беше кърпи, шампоан и сапун.

— Можеш ли да плуваш?

Ейми поклати глава.

— Добре, ще те науча.

Улови я за ръка и я поведе към езерото. Водата вледеняваше. Навлязоха в по-дълбокото, докато нивото й не стигна гърдите на Ейми. Тогава Улгаст я вдигна, постави я в хоризонтално положение и й каза да движи ръце и крака.

— Пусни ме — каза тя.

— Сигурна ли си?

Дишаше учестено.

— Ъхъ.

Пусна я, потъна като камък. През леденостудената вода Улгаст видя как тя спря да се движи, оглеждаше се с отворени очи, като животно, което изучава новото си местообиталище. После с изумяваща грация протегна ръце и замахна, изви рамене и се отблъсна през водата с ловко като на жабче движение. Перфектно изтласкване с крака, миг след което се плъзгаше по покритото с пясък дъно и изчезна. Улгаст се готвеше да се потопи, когато тя се показа на пет-шест метра от него, във водата, която беше доста над нивото на главата й, усмихваше се весело.

— Лесно е — каза тя, като риташе с крака. — Все едно летиш.

Напълно слисан, Улгаст успя само да се разсмее.

— Внимавай — каза той, но преди още да е довършил думите си, тя пое дълбоко въздух и отново се гмурна.

Изми косата й, постара се неимоверно да й обясни как да се справи с останалото. Когато приключиха, небето от пурпурно беше станало черно. Обсипваха го звезди, чието блещукане се отразяваше върху повърхността на езерото. Чуваха се само техните гласове и ритмичният плясък на водата в езерото. Тръгна напред по пътеката, която осветяваше с фенерчето си. Вечеряха супа и сухари в кухнята, а после той я заведе в стаята й на горния етаж. Знаеше, че ще стои будна с часове. Нощта беше нейното царство, ставаше и негово. Понякога прекарваше половината нощ седнал, докато й чете.

— Благодаря — казваше Ейми, докато той се настаняваше с книга: Ан от Зелените покриви.

— За какво?

— Че ме научи да плувам.

— Ти май вече можеше. Някой сигурно ти е показвал как се прави.

Тя обмисли думите му озадачено.

— Не вярвам — отвърна.

Улгаст не знаеше какво да мисли. Ейми беше заобиколена от толкова тайнственост. Изглеждаше добре, всъщност повече от добре. Каквото и да се беше случило с нея в комплекса, какъвто и да е бил вирусът, явно го беше надвила, а и тази работа със светлината беше странна. Имаше и други озадачаващи неща като например защо косата на Ейми не растеше? Косата на Улгаст вече се къдреше по яката му, а когато и да погледнеше Ейми, нейната изглеждаше със същата дължина. Никога не беше подрязвал и ноктите й, нито пък я беше виждал тя да го прави. Имаше и по-тайнствени загадки: Какво беше убило Дойл и другите в Колорадо? Как така съществото върху капака на колата му беше и не беше Картър? Какво имаше предвид Лейси с думите, че Ейми била негова, че ще знае какво да прави? Така изглеждаше, той знаеше какво да прави. И въпреки това не можеше да обясни нищо от случилото се.

По-късно, когато приключи с четенето за тази нощ, й каза, че на сутринта ще слезе от планината. Тя вече беше добре, мислеше си той, и можеше да остане сама в къщата. Щяха да са му необходими час-два. Преди да разбере, и вече щеше да се е прибрал, тя дори нямаше да се е събудила.

— Знам — каза му тя и Улгаст не знаеше как да разбира и тези думи.

 

 

Тръгна малко след седем. Когато се опита да запали тойотата, бездействала и събирала прах седмици наред, колата издаде протяжен, хриптящ протест, но най-накрая двигателят захъхри и запали. Сутрешната мъгла над езерото тъкмо беше започнала да се разнася. Включи на скорост и дългото пълзене по пътя започна.

Най-близкият истински град беше на около четирийсет и пет километра, но Улгаст не искаше да се отдалечава толкова. Щеше да загази, ако тойотата се повредеше, както и Ейми. Във всеки случай горивото му привършваше. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали, като спираше на всяко разклонение, за да свери местността със спомените си. Не видя други коли, което не го изненада на това отдалечено място. И въпреки това пълната им липса го разтревожи. За три седмици светът, към който се връщаше, някак беше станал друг.

Тогава видя надписа: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН. В мрака през онази първа нощ му се беше сторил много по-голям, отколкото в действителност. Всъщност представляваше малка къща на два етажа с овехтели от времето дъски на покрива. Къщурка в гората, като в приказките. На паркинга нямаше други коли, освен стар ван, модел от средата на деветдесетте, паркиран отзад в тревата. Улгаст излезе от тойотата и се изправи пред вратата.

На вратата имаше половин дузина кутии за продажба на вестници, всичките празни, освен една: Ю Ес Ей Тудей. Четеше огромното сензационно заглавие, разпростряно на първа страница от прашната, отворена врата. Измъкна един брой и видя, че целият вестник всъщност е от две прегънати страници. Стоеше на вратата и четеше.

ХАОС В КОЛОРАДО

Щатът на Скалистите планини опустошен от вирус-убиец

Границите са затворени

Съобщава се за огнища на заболяването в Небраска, Юта, Уайоминг

Президентът е поставил армията в състояние на тревога,

обръща се към нацията с искане да се запази спокойствие

пред тази „Безпрецедентна терористична заплаха“

ВАШИНГТОН, 18 май. Президентът Хюз заяви тази нощ, че се предприемат „всички необходими мерки“, за да се ограничи разпространението на така наречения вирус на колорадска треска и да накаже виновните, като заяви: „Правдивият гняв на Съединените американски щати ще се стовари светкавично върху враговете на свободата и престъпните правителства, които им предоставят убежище.“

От Овалния кабинет президентът лично отправи обръщението си към нацията, след началото на кризата преди осем дни.

„Съществуват неоспорими доказателства, че тази опустошителна епидемия не е природен феномен, а дело на антиамерикански екстремисти, действали на наша територия, но поддържани от враговете ни зад граница — завява Хюз пред разтревожената нация. — Това е престъпление не само срещу народа на Съединените щати, но и срещу човечеството.“

Речта му идва ден след като е съобщено за първите случаи на заболяването в щати, съседни на Колорадо, часове след като Хюз се разпорежда границите на Колорадо да се затворят и въоръжените сили да се поставят в бойна готовност. Всички вътрешни и чуждестранни полети са отменени с президентска заповед, което е довело до пълен хаос в националните транспортни центрове, хиляди хванати в клопка пътници не виждат как да се приберат у дома.

С цел да успокои страната и да се пребори със засилващите се критики за бавната реакция на администрацията, Хюз се обръща с искане към нацията да се приготви за неимоверна битка. „Тази вечер моля за вашето доверие, вашата решимост и вашите молитви — казва президентът на народа си. — И камък няма да остане непреобърнат. Правосъдието ще се въздаде светкавично.“

Президентът не посочва изрично кои групи или нации са под прицела на федералните действия. Отказа да даде и допълнителни подробности за природата на доказателствата, разкрити от администрацията, които сочат, че епидемията е дело на терористи.

На въпрос за вероятен военен отговор говорителят на президента Тим Роумър заявява пред репортерите: „На този етап все още не сме предприели нищо.“

Докладите от местните власти в щата показват, че вече към петдесет хиляди души вероятно са починали. Не е ясно колко от жертвите са загинали от самата болест и колко са били разкъсани от хищническите атаки в лапите на заразените. Първите симптоми на заразата били: замаяност, гадене, висока температура. Заболяването се проявява след кратък инкубационен период от около шест часа, в някои случаи следва невероятно увеличаване на физическата сила и агресивността.

„Пациентите полудяват и избиват наред — е казал представител на здравните власти в Колорадо, помолил за анонимност. — Болниците приличат на военни зони.“

Шанън Фрийман, говорител на Центровете за контрол на заболяванията в Атланта, омаловажила тези сведения като „истерия“, но признала, че връзките с властите в зоната, обявена под карантина, са прекъснати. „Знаем само, че заболяването протича с висока смъртност, стигаща до петдесет процента — заявила Фрийман. — Освен това не можем да сме сигурни за случващото се там. Най-доброто, което може да се направи, е всички да останат по домовете си.“

Фрийман е потвърдила сведенията за нови огнища на епидемията в Небраска, Юта и Уайоминг, но е отказала по-нататъшен коментар. „По всичко личи, че е така — били думите й и добавила: — Всеки, който смята, че е бил изложен на заразата, трябва да съобщи на най-близките органи на реда или в отделение за спешна помощ. На този етап съветваме хората да постъпят по този начин.“

Градовете Денвър, Колорадо Спрингс и Форд Колинс, които са във военно положение от вторник, тази вечер са почти обезлюдели, тъй като жителите им са пренебрегнали заповедите на губернатора на Колорадо Фриц Милей да „се евакуират на място“ и панически напускат градовете на тълпи. Ширят се непотвърдени слухове, че щатските органи на реда имат заповед да използват сила, за да връщат бежанците от границата, а има и сведения, че военни части от Националната гвардия на Колорадо са започнали да евакуират болните от болниците и да ги преместват на неназовано място.

 

 

Статията продължаваше. Улгаст четеше и четеше. Обкръжавали болните и ги разстрелвали, изглеждаше ясно дори между редовете. Улгаст си помисли: 18 май. Вестникът беше от преди три, не, преди четири дни. Двамата с Ейми бяха пристигнали в лагера сутринта на 2 май.

Описаното във вестника се бе случило за осемнайсет дни.

Зад магазина дочу шум, достатъчно силен, за да му подскаже, че го наблюдават. Сгъна вестника и го притисна под ръка, обърна се и влезе през мрежата на входа. Тясно място, с мирис на прах и запустение, натъпкано до тавана с всевъзможни стоки: необходими за лагеруване стоки, облекло, инструменти, консерви. Над вратата висеше огромна еленова глава до украсена с мъниста завеса, която водеше към задната част на сградата. Улгаст си спомни как като момче с приятелите си идваше тук да си купува сладки и комикси. Тогава до предната врата имаше въртяща се стойка: Сказания от Криптата, Фантастичната четворка, поредиците за Рицарят на мрака, любимеца на Улгаст.

На маса зад тезгяха седеше едър, плешив мъж, с карирана фланелена риза. Джинсите му бяха изпънати от чифт червени тиранти. На бедрото му лежеше кожен кобур за малък револвер, 38-ми калибър. Кимнаха си един на друг предпазливо.

— Вестникът струва два долара — каза мъжът.

Улгаст извади две банкноти от джоба си и ги постави на тезгяха.

— Имате ли по-нов брой?

— По-нов не съм видял — отвърна мъжът, докато пъхаше банкнотите в касата. — Доставчиците не са се появявали от вторник.

Което означаваше, че днес е петък. Не че имаше значение.

— Трябват ми някои продукти — каза Улгаст. — Муниции.

Мъжът го огледа, гъстите му сиви вежди се присвиха оценяващо.

— Какво имаш?

— Спрингфийлд, 45-и калибър — отвърна Улгаст.

Мъжът избарабани с пръсти по тезгяха.

— Ами да видим. Знам, че го носиш.

Улгаст измъкна оръжието иззад кръста си. Същото, което Лейси беше оставила на пода в лексуса. Пълнителят беше празен — дали тя беше изстреляла патроните или някой друг, Улгаст не знаеше. Може и да беше споменала за това, но не помнеше. В целия хаос беше трудно да се каже какво се случваше. Във всеки случай оръжието му беше познато. Стандартно оръжие за Бюрото. Освободи пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на мъжа, че е незареден, и го постави на тезгяха.

Мъжът взе оръжието с огромната си ръка и го огледа. Завъртя го, огледа го на светлината и Улгаст видя, че разбира от оръжия.

— Волфрамова рама, скосена цев, титанов ударник, къс ход на спусъка. Красота — погледна изпитателно Улгаст. — Бил сте от федералните, убеден съм сто процента.

Улгаст напрегна всички сили, за да изглежда невинен.

— Може да се каже, бил съм някога. В предишен живот.

Мъжът печално се усмихна. Постави оръжието на тезгяха.

— Предишен живот — унило поклати глава — Май всички сме живели предишен живот. Нека погледна.

Мина зад завесата и след миг се върна с малък кашон.

— Това е всичко, което имам за 45-и калибър. Държах ги заради един приятел, който се пенсионира от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия. Взимаше си по дузина кутии с бира за в гората и стреляше по тях, след като ги изпразни. Наричаше го ден за рециклиране. От известно време не съм го виждал. Вие сте първият човек, който наминава от повече от седмица насам. Можете да ги вземете.

Постави кутийката на тезгяха: петдесет патрона с вдлъбнати върхове. Наклони глава към тезгяха.

— Хайде, няма полза от тях в кутийката. Ако искате, заредете.

Улгаст освободи пълнителя и започна да поставя патроните.

— Откъде мога да взема още?

— Няма да намерите, освен ако не слезете до Уайтривър.

Мъжът потупа гръдната си кост, два пъти, с показалец.

— Казват, че трябва да се целите право тук. Един изстрел. Падали като покосени, ако уцелите. Иначе — край с вас. Вие сте история. — Лицето му беше спокойно, не изразяваше нито удовлетворение, нито страх. Със същото изражение би съобщил на Улгаст и прогнозата за времето. — Няма значение кой е, дори да е била милото ви старо бабче. Ще ви изсмуче кръвта до капка, преди да се прицелите втори път.

Улгаст зареди и затвори, издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта и провери предпазителя.

— Къде го чухте?

— Интернет. Има всичко — повдигна рамене. — Конспиративни теории, разкрития за правителството. Вампирски истории. Половината от тях звучат смахнато. Не се знае къде свършват смислените неща и къде започват глупостите.

Улгаст остави оръжието обратно в хлътнатината на гърба си. Помисли дали да помоли мъжа да използва компютъра му, за да научи новини за себе си. Но научи достатъчно. Напълно възможно беше той да знае повече от всеки жив човек. Видял беше на какво са способни Картър и останалите.

— Да ви кажа нещо. Има един, нарича се „Последната база в Денвър“. Качва видеоблог от небостъргач в центъра. Разправя, че се е барикадирал там с мощна пушка. Има добри снимки, трябва да видите как се движат копелетата — мъжът отново потупа гръдната си кост. — Само не забравяйте какво ви казах. Един изстрел. Втора възможност няма. Движат се нощем, по дърветата.

Мъжът помогна на Улгаст да събере необходимите му провизии и да ги занесе до колата: консерви, сухо мляко и кафе, батерии, тоалетна хартия, свещи, гориво. Две въдици и кутия с принадлежности. Слънцето вече беше високо и ярко, около тях въздухът изглеждаше замръзнал в тишина, точно като тишината преди оркестърът да засвири.

Зад колата двамата си стиснаха ръце.

— Качвате се към Мечата планина, така ли? — попита мъжът. — Ако нямате нищо против въпроса ми?

Не виждаше защо да крие.

— Откъде разбрахте?

— По пътя, откъдето дойдохте — сви рамене мъжът. — Там горе няма друго освен лагера. Не знам защо така и не успяха да го продадат.

— Идвал съм като дете. Странно, но си е все същото. Предполагам, че така е по тези места.

— Мъдро. Мястото е добро. Не се притеснявайте, няма да кажа на никого.

— И вие трябва да се махнете от тук — каза Улгаст. — Отправете се нагоре високо в планините. Или идете на север.

Улгаст прочете в погледа на мъжа, че взима някакво решение.

— Елате — каза най-после. — Ще ви покажа нещо.

Поведе Улгаст обратно в магазина и мина през обшитата с мъниста завеса. Зад нея се намираше малко жилищно пространство. Въздухът беше застоял и тежък, а мракът по-плътен. На прозореца жужеше климатик. Улгаст спря на прага, докато очите му привикнат. В центъра на стаята имаше голямо болнично легло, на което спеше жена. Горната част на леглото беше повдигната под ъгъл от 45 градуса. Виждаше се изпитото й лице, наклонено на една страна, към светлината, която проникваше през затворените прозорци. Завита беше с одеяло, но Улгаст видя, че е много слаба. На масичка до нея имаше дузина шишенца с хапчета, марли и мазило, хромирано легенче, спринцовки в опаковки. До леглото стоеше бледозелена кислородна бутилка. Ъгълът на одеялото беше дръпнат и откриваше голия й крак. Между пожълтелите й пръсти бяха втъкнати памучни тампони. В долната част на леглото имаше стол, а на него Улгаст видя пила за нокти и различни шишенца с лак.

— От край време обичаше да има красиви крака — тихо каза той. — Тъкмо я лакирах, когато дойдохте.

Излязоха от стаята. Улгаст не знаеше какво да каже. Положението беше ясно: мъжът и съпругата му оставаха тук. Двамата излязоха отново на огрявания от слънцето паркинг.

— Има множествена склероза — обясни мъжът. — Надявах се да успея да я задържа у дома колкото е възможно по-дълго. Така се уговорихме, когато започна да се влошава миналата година. Трябваше да изпратят сестра, но такава отдавна не е идвала — запристъпва на чакъла и се прокашля. — Според мен вече никой не отговаря на домашните повиквания.

Улгаст му каза името си. Мъжът се казваше Карл, а жена му — Марта. Имаха двама големи синове, единият в Калифорния, другият във Флорида. Карл работел като електротехник долу в Карвалис, Орегон, докато не купили магазина и не се оттеглили тук.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита Улгаст.

Вече се бяха ръкували, но отново го сториха.

— Просто останете жив — отвърна Карл.

Улгаст караше по обратния път към лагера, когато се сети за Лайла. Спомените бяха част от друга епоха, от друг живот. Живот, който вече беше приключил, за него и за всички. Спомняйки си за Лайла, той се сбогуваше.