Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и девет

Просто беше. Нямаше момчета.

Или почти нямаше момчета. Алиса и Холис твърдяха, че са видели две. Но когато Питър ги поразпита по-внимателно, двамата трябваше да признаят, че не могат да го твърдят със сигурност. С тези къси коси при всички Малки, не беше лесно да се каже, а и изобщо не бяха видели по-големи деца.

Следобеда на четвъртия ден Майкъл най-накрая се събудил. Петимата се събраха в по-голямата от двете бараки. Маусами и Ейми бяха в съседната стая. Питър и Холис тъкмо се върнали от пътуване из полетата с Олсън. Истинската цел на пътуването била отново да огледат периметъра, защото бяха решили да тръгнат веднага, щом Майкъл е в състояние да пътува. Пред Олсън въпросът не се повдигаше. Питър трябваше да признае, че човекът му допада и не можеше да открие явна причина да не му се доверява, прекалено много неща около Рая не се връзваха, а събитията от изминалата нощ заситиха съмненията на Питър към замислите на Олсън. Олсън държа приветствена реч пред останалите, но с напредването на нощта кухата сърдечност на тълпата започна да се струва на Питър тягостна и притеснителна. Имаше някаква насъщна прилика между всички. На сутринта Питър разбра, че не може да си припомни отчетливо никого. Всички лица и гласове се сливаха в съзнанието му. Нито един човек, осъзна той, не го беше попитал за Колонията или как са живели там — факт, който колкото повече обмисляше, толкова по-странен му се виждаше. Не беше ли най-естественото нещо да се прояви любопитство към друго селище? Да го разпитват за пътуването и какво са видели? Сякаш Питър и другите са се материализирали от нищото. Всички само бяха повтаряли имената им.

Трябваше да откраднат кола, по този въпрос спор нямаше. Горивото беше следващият проблем. Можеха да тръгнат по влаковите релси на юг, за да търсят депото с гориво, или пък ако имат достатъчно, да карат на юг към Лас Вегас до летището преди да се отправят отново на север по магистрала 15. Вероятно щяха да ги преследват. Питър се съмняваше, че Олсън ще даде един от вановете си без бой. За да го избегнат, можеха най-напред да се отправят на изток, през района за научни изпитания, но с липсата на градове и пътища, Питър се съмняваше, че ще успеят да се измъкнат, а пък и ако теренът приличаше на този около Рая, не биваше да се озовават на подобно място.

Това поставяше въпроса за оръжията. Алиша вярваше, че някъде имат оръжейна — от самото начало тя твърдеше, че без значение какви ги разправя Олсън, тя е видяла оръжията им заредени — освен това направила всичко възможно да разпита Джуд по този въпрос предишната вечер. Джуд цяла вечер се навърташе около нея, както Олсън се беше навъртал покрай Питър. На сутринта я взе с пикап, за да й покаже останалата част от комплекса. На Питър това не му хареса, но не трябваше да изпускат възможност неусетно да измъкнат информация.

Дори и да имаха оръжейна, Джуд с нищо не се издаде. Може пък Олсън да казваше истината, но не биваше да рискуват. Дори и така, взетите от тях оръжия все трябваше да са някъде. По сметките на Питър имаха три пушки, девет ножа, поне седем пълнителя с патрони и последната от гранатите.

— Ами затвора? — попита Кейлъб.

Питър вече го беше обмислял. С неговите подобни на крепост стени приличаше на място, в което може да се заключи нещо. Но досега никой от тях не се беше приближавал достатъчно, за да види как се влиза вътре. Мястото изглеждаше изоставено, както казваше и Олсън.

— Според мен трябва да изчакаме да мръкне и да му направим един оглед — каза Холис. — Не можем да сме сигурни срещу какво тръгваме, без да сме го направили.

Питър се обърна към Сара.

— Според теб след колко време Майкъл ще е в състояние да пътува?

Тя се намръщи несигурно.

— Дори не знам какво му е. Може пък наистина да е получил топлинен удар, макар аз да не мисля така.

И преди беше споделяла същите съмнения. Топлинният удар е достатъчно силен, за да му докара гърч, беше казала Сара, почти сигурно е щял да причини смъртта му, защото това означавало в мозъка му да има отток. Защитното му състояние на безсъзнание може и да било следствие от това, но сега, след като се събудил, тя не отчела никаква следа от травма. Говорът и двигателната му координация били в ред и реагирал нормално. Изглеждало така, сякаш е изпаднал в дълбок, но иначе нормален сън, от който просто се събудил.

— Продължава да е доста слаб — разказа Сара. — Отчасти причината е обезводняването. Ще минат два дни, преди да можем да го раздвижим, дори повече.

Алиша се свлече обратно на леглото си със стенание.

— Не вярвам да издържа толкова.

— Какъв е проблемът? — попита Питър.

— Джуд е проблемът. Знам, че трябва да се преструваме, но не знам колко още ще издържа.

Смисълът на думите й беше ясен.

— Мислиш ли, че… Не знам, ще можеш ли да го удържиш?

— Не се притеснявай за мен. Мога да се грижа за себе си. Но на него няма да му хареса — замълча внезапно разколебана. — Има и друго, не е свързано с Джуд. Дори не съм сигурна, че трябва да повдигам темата. Някой спомня ли си Лайза Чоу?

Питър си я спомняше, поне по име. Лайза беше племенница на Стария Чоу. Тя и семейството й, брат й и родителите й били изгубени през Тъмната нощ — убити или обсебени, не помнеше. Питър смътно си спомняше очите на Лайза от времето, което бяха прекарали в Убежището. Тя беше от по-големите деца, направо възрастна в неговите очи.

— Какво за нея? — попита Холис.

Алиша се подвоуми.

— Май днес я видях.

— Невъзможно — засмя се Сара.

Знам, че е невъзможно. Всичко около това място е невъзможно. Но Лайза имаше белег на бузата си, това го помня. От някакъв инцидент, забравила съм какъв. И белегът беше същият.

Питър се приведе. Нещо в тази информация му се струваше важно, част от някакъв оформящ се в мислите му модел, който не беше придобил отчетлива форма.

— Къде?

— В мандрата. Убедена съм, че тя ме видя. Джуд беше с мен, затова не можах да се измъкна. Когато отново погледнах, вече я нямаше.

Възможно беше, предположи Питър, да се е измъкнала и някак да се е оказала тук. Но как младо момиче, каквато по онова време беше Лайза, ще пропътува подобно разстояние?

— Не знам, Лиш. Сигурна ли си?

— Не съм. Не можах да се уверя. Само казвам, че тя много приличаше на Лайза Чоу.

— Бременна ли беше? — попита Сара.

Алиша се замисли за миг.

— Сега като се замислям, беше.

— Много жени са бременни — намеси се Холис. — Има смисъл, нали? Малкото си е Малко.

— Но защо няма момчета? — продължи Сара. — И щом като толкова много от жените са бременни, не трябва ли да има повече деца?

— Няма ли? — попита Алиша.

— И аз си мислех същото. Но снощи не можах да преброя повече от двайсетина. А и децата, които виждаме, изглеждат напълно еднакви.

— Холис каза — продума Питър, — че отвън имало някакви деца.

Едрият мъж кимна.

— Играят си на купчината от гуми.

— Маратонка, я погледни.

Кейлъб стана от леглото си и тръгна към вратата, отвори я със скърцане.

— Нека да отгатна — каза Сара. — Онова със счупеното зъбче и приятелчето му, русичко дребно момиченце.

Кейлъб се обърна от вратата.

— Тя е права. Те са отвън.

— Това имам предвид — настоя Сара. — Винаги се едни и същи. Едва ли не са непрекъснато отвън, за да си мислим, че са повече.

— Какво всъщност означава това? — обади се Алиша. — Добре, съгласна съм, че това с момчетата е странно. Но последното… не знам, Сара.

Сара се обърна към Алиша, изпънала нападателно рамене.

— Ти си тази, която си мислиш, че си видяла момиче, загинало преди петнайсет години. Сега би трябвало да е на колко, около двайсет и пет, нали? Как разбра, че е Лайза Чоу?

— Казах ти. Белегът. А пък и си мисля, че видя ли някой Чоу, ще го позная на мига.

— И това означава, че трябва да вярваме на думите ти?

От тона на Сара Алиша настръхна.

— Не ми е грижа в какво ще вярвате или не. Видях, каквото видях.

Питър беше чул, каквото му трябваше.

— Спрете веднага — двете жени се гледаха яростно. — Кавгата нищо няма да реши. Какво ви става?

Нито едната не отговори. В стаята напрежението беше осезаемо. Изведнъж Алиша въздъхна и се тръшна отново на леглото си.

— Остави. Уморена съм от чакането. Изобщо не мога да се наспя на това място. Такава проклета жега е. Имам кошмари по цяла нощ.

За миг никой не проговори.

— Дебелата жена — каза Холис.

Алиша бързо се надигна.

— Какво каза?

— В кухнята — гласът му беше сериозен. — От Времето Преди.

Кейлъб се приближи откъм вратата.

Казвам ти, момчето не е просто нямо.

Вместо него довърши Сара:

… то е втрещяващо нямо. — изумена беше — И аз я сънувам.

Сега всички гледаха Питър. За какво говореха приятелите му? Каква е тая дебела жена?

Поклати глава.

— Съжалявам.

— Но останалите сънуваме един и същи сън — каза Сара.

Холис потри брадата си и кимна.

— Така се оказва.

 

 

Майкъл потъваше и изплуваше от безформен сън, когато чу вратата да се отваря. Иззад екрана излезе момиче. По-млада от Били, но със същия странен оранжев костюм и къса прическа. Пред себе си държеше поднос.

— Реших, че може да си гладен.

Докато тя прекосяваше стаята, уханието на топлата храна стигна до Майкъл и му подейства като удар от ток. Изведнъж се почувства страшно изгладнял. Момичето остави подноса в скута му: някакво месо в кафяв сос, варени зеленчуци и най-чудното от всичко: дебела филия хляб, намазана с масло. До тях лежаха метални прибори, увити в груба тъкан.

— Аз съм Майкъл — представи се той.

Момичето кимна леко с усмивка. Защо всички непрекъснато се смееха?

— Аз съм Майра — той видя, че се изчерви. С малкото коса, която имаше, беше съвсем светла, направо бяла, като при Малките. — Аз се грижех за теб.

Майкъл се почуди какво точно означава това. В часовете, след като се събуди, започнаха да му изплуват откъслечни спомени. Гласове, силуети и тела, които се движеха около него, мокреха тялото му и навлажняваха устните му.

— Май трябва да ти благодаря.

— О, радвам се, че го направих — известно време го гледа настоятелно. — Ти наистина си отдалече, нали?

— Далече ли?

Тя леко сви рамене.

— Има тук и далече. — Посочи подноса. — Няма ли да ядеш?

Започна с хляба, мек и превъзходен на вкус, после мина към месото и накрая зеленчуците, корави и нагарчащи, но все пак засищащи. Докато се хранеше, момичето, което се беше настанило на стол до него, го наблюдаваше, погълната от действията му, сякаш всяка хапка, която поемаше, носеше удоволствие и на нея. Какви странни хора.

— Благодаря — каза той, когато в чинията му остана само мазно петно. На колко години си? Шестнайсет? — Страшно вкусно беше.

— Мога да ти донеса още. Само кажи какво искаш.

— Истината е, че повече и хапка не мога да преглътна.

Тя взе подноса от скута му и го сложи настрана. Помисли си, че се готви да си тръгва, но изведнъж тя се приближи към него и застана близо до леглото, което се издигаше доста над пода.

— Харесва ми… да те наблюдавам, Майкъл.

Усети как лицето му пламва.

— Майра? Нали Майра беше?

Кимна, взе ръката му от мястото, където лежеше на чаршафа, и я обви със своята.

— Харесва ми как произнасяш името ми.

— Добре, ами…

Само че не успя да продължи: изведнъж тя го целуна. Вълна от сладка мекота изпълни устата му, усети как сетивата му се взривяват. Целуна го! Майко мила, тя го целуваше! И той също!

— Татко казва, че мога да имам бебе — каза тя, чувстваше топлината на дъха й по лицето си. — Ако имам бебе, няма да се налага да отивам в пръстена. Татко казва, че мога да имам всеки. Може ли да имам теб, Майкъл? Може ли да те имам?

Опитваше се да мисли, да осмисли думите й и случващото се, вкусът й, а също и факта, че вече беше отгоре му, възседнала го, лицето й все така близо до неговото — сблъсък на импулси и усещания, които го бяха въвели в състояние на нямо присъствие. Бебе ли? Тя искаше да има бебе? Ако имала бебе, нямало да се налага да носи пръстен?

— Майра!

Миг на пълно объркване. Момичето изчезна, направо се стопи. Изведнъж цялата стая се изпълни с мъже, огромни мъже в оранжеви комбинезони, които го бяха наобиколили и стопили пространството. Един от тях улови Майра за ръката. Не беше мъж, а Били.

— Ще се престоря — каза тя — че нищо не съм видяла.

— Слушай — каза Майкъл, възвърнал гласа си, — грешката беше моя, каквото и да си мислите, че сте видели…

Били го прикова с хладен поглед. Зад нея един от мъжете се изхили.

— Дори не се прави, че идеята е била твоя — Били насочи поглед към Майра. — Прибирай се — нареди тя. — Веднага се прибирай.

— Той е мой! Той е за мен!

— Достатъчно, Майра. Искам да се прибереш веднага и да чакаш там. Не говори с никого. Ясно?

— Той не е за пръстена! — извика Майра. — Татко каза!

Отново същата дума, помисли си Майкъл. Пръстена. Какво е пръстенът?

— Ако не излезеш от тук, ще бъде. Тръгвай.

Последните думи явно подействаха. Майра притихна и без да погледне Майкъл, се шмугна зад екрана. Усещанията от последните няколко минути — желанието, объркването, омаята — все още бяха в него, докато друга част мислеше: ама и моят късмет! Сега тя вече никога няма да се върне.

— Дани, докарай камиона отзад. Тип, остани с мен.

— Какво ще правите с мен?

Били беше извадила малка метална кутия отнякъде. С палец и показалец тя щипна малко прах от кутията и я поръси в чаша с вода. Подаде му я.

— До дъно.

— Няма да го пия.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Тип, помогни ми малко, а?

Мъжът пристъпи и се извиси над леглото на Майкъл.

— Довери ми се — каза Били. — Вкусът няма да ти хареса, но скоро ще се почувстваш по-добре. И край с дебелата дама.

Дебелата дама, помисли си Майкъл. Дебелата дама от кухнята от Времето Преди.

— Откъде…?

— Пий и толкова. Ще ти обясняваме по пътя.

Явно нямаше друг начин. Майкъл наклони чашата към устните си и я изпи. Рояци, отвратителен вкус.

— Какво беше това?

— Не искаш да знаеш — Били взе чашата от него. — Още ли не чувстваш нищо?

Чувстваше. Сякаш някой е дръпнал дълга, изопната струна в него. Вълни на силна енергия заизвираха от самото му същество. Отвори уста да сподели откритието си, когато мощен спазъм го присви в страховито, разтърсващо го от глава до пети хълцане.

— Това се случва първия или втория път — каза Били. — Дишай.

Майкъл отново изхълца. Цветовете в стаята изглеждаха необичайно ярки, като че всичките повърхности около него бяха част от нов прилив на енергия.

— Той по-добре да млъкне — предупреди Тип.

— Невероятно е — успя да каже Майкъл. Преглътна трудно, сподави надигналото се хълцане.

Другият мъже се беше върнал от коридора.

— Губим от светлината — рязко каза той. — Най-добре е да се размърдаме.

— Дай му дрехите — Били отново спря поглед върху Майкъл. — Питър казва, че си инженер. Че можеш да поправиш всичко. Така ли е?

Сети се за думите, които прочете на бележката на Сара. Нищо не им казвай.

— Е?

— Предполагам.

— Не искам да предполагаш, Майкъл. Важно е. Можеш или не можеш. Погледна двамата мъже, които го наблюдаваха с очакване, едва ли не всичко зависеше от отговора му.

— Добре, мога.

Били кимна.

— Тогава се обличай и прави, каквото ти казваме.