Джъстин Кронин
Проходът (67)

Шейсет и пет

Докторът го направил. Направил го докторът, който я спасил и на когото Лейси беше донесла някаква незначителна утеха.

Странно какво бяха направили годините със спомена на Лейси за събитията от онази нощ преди толкова години, когато всичко започнало. Писъците и димът. Предсмъртните викове и мъртвите. Огромната черна вълна на безкрайната нощ, спуснала се над света. Понякога оживявала толкова ясно в паметта й, сякаш били изминали не десетилетия, а дни. Друг път картините, които си спомняла и чувствата, които изпитвала, й се стрували незначителни, съмнителни и далечни, като сламки, носени от течението на широк, мощен поток от време, в който тя самата плувала през всичките тези години.

Запомнила онзи, Картър. Картър, който дошъл към нея, когато бягала от колата на Улгаст, викала и махала с ръце. Картър, който отговорил на призива й и се спуснал към нея, засветил пред нея като огромна, печална птица. Аз… съм… Картър. Не приличал на останалите. Разбрала го. Зад вида си на чудовището, в което се превърнал, той не изпитвал удоволствие от онова, което вършел, сърцето му било сломено. Заобикалял ги хаос, писъци, изстрели и дим: покрай нея тичали мъже, крещели, стреляли, умирали, съдбите им били предначертани още със създаването на света, но Лейси вече не била на това място. Защото когато Картър захапал врата й с уста, пожелал приглушения пулс на сърцето й за себе си, тя го почувствала. Цялата му болка и изумление, дългата и тъжна история, която имал. Леглото от парцали и вързопи под пътя, потта и солта на кожата му и дългото му пътуване; огромната лъскава кола, която спряла до него с решетката си от проблясващи зъби, гласът на жената, която викала към него над мръсния грохот на света; сладостта на окосената трева и изпотената хладина на чашата чай; басейнът и ръцете на жената, Рейчъл Ууд, които го държали здраво и го дърпали все по-надолу. Лейси почувствала живота му, неговия нищожен, човешки живот, който никога не обичал така, както обичал жената, чийто дух сега носел в себе си — защото Лейси доловила и това — и когато зъбите му се врязали в нежната извивка на вратата й, сетивата й се изпълнили с топлината на дъха му и чула собствения си глас да гърголи: Бог да те благослови. Бог да те благослови и да те пази, господин Картър.

Той си отишъл. Тя лежала на земята, кръвта й изтичала, минало време, болестта започнала, тя знаела, че се е предала от него на нея. Лейси затворила очи и се помолила за знак, но знак не дошъл. Както се случило в полето с мъжете, когато била момиченце. Струвало й се в часа на мрака, че Бог я забравил, но когато зазоряването отворило небето над лицето й, от безжизнеността се появил силует на мъж. Чувала тихите му, провлачени стъпки по земята, долавяла мириса на дим от косата и кожата му. Опитвала се да проговори, но не успяла, нито мъжът се обърнал към нея, не й казал името си. Безмълвно я вдигнал на ръце и залюлял като дете, а Лейси решила, че това е самият Господ Бог, дошъл да я отведе в Своя дом в рая. Очите му били забулени от сянка, косата му била тъмна корона, дива и красива, както и брадата му, гъста, сива маса на лицето му. Понесъл я през димящите руини и тя видяла, че ридае. Това са сълзите на Бог, помислила си Лейси, копнееща да се протегне и да ги докосне. Никога не й било хрумвало, че Бог може да плаче, но това било грешка разбира се. Бог щял да плаче непрекъснато. Щял да плаче и да не може да спре. Обзел я уморен покой, спала дълго. Не си спомняла какво се случило след това, но когато приключило и болестта отминала, тя отворила очи и разбрала, че той го е направил, той я спасил. Открила била пътя към Ейми, най-накрая открила пътя.

Лейси, чула тя. Слушай.

Слушала. Слушала. Гласовете се носели около нея като бриз над вода, като поток на кръвта. Навсякъде и отвсякъде.

Чуй ги, Лейси. Чуй всички тях.

 

 

Това се случвало в годините, през които чакала. Тя, сестра Лейси Антоанет Кудото, и мъжът, който я превел през гората, който в крайна сметка се оказал не Бог, ами човек, човешко същество. Добрият доктор — защото тя така мислела за него, така го наричала в мислите си, макар неговото име, онова, с което бил кръстен, да било Джонас. Джонас Лиър. Най-печалният човек на света. Заедно построили къщата в долчинката, където Лейси и досега живеела — не била по-голяма от навесите, които помнела от прашните пътища и червените полета от младостта си, — но здрава, направена да просъществува. Докторът й казал, че и преди това строил къща, хижа на брега на езеро в горите на Мейн. Казал й, че построил хижата с Елизабет, съпругата му, която починала. Последното не й го казал, но не се и налагало. Изоставеният комплекс бил дар, който чакал да бъде взет. Взели дървен материал от обгорените останки на Хижата. В складовете открили чукове, триони, дъски и торби с пирони, както и торби с цимент и бъркалка, за да излеят стълбовете, които щели да служат за основи на хижата и да измажат камъните, които двамата вдигнали до мястото, където изградили огнището. Цяло едно лято сваляли плочи за покрив от старите бараки, за да разберат накрая, че текат през процепите на разпарчетосания асфалт, накрая натрупали отгоре чим и направили покрив от пръст и трева. Имало и оръжия, стотици оръжия, всякакви и за всичко, не било лесно да се отърват от толкова много оръжия. Известно време се занимавали с това, разглобявали оръжията, докато от тях не останала само могила от гайки, болтове и лъскави метални парчета, които дори не си струвало да заравят.

Напуснал я само веднъж, на третото им лято в планината, за да иде да потърси семена. Взел едно оръжие, взел храна, гориво и други припаси, които му трябвали, опаковал ги в пикапа, който приготвил за пътуването си. Три дни, казал й той, но изминали цели две седмици, преди Лейси да чуе шума от двигателя на пикапа да се изкачва в планината. Излязъл от кабината и по отчаянието му познала, че само молбата й да се върне го довела отново при нея. Карал чак до Гранд Джанкшън, признал той, преди да реши да се върне. В камиона били обещаните торби със семена. Онази нощ запалил огнището и седнал потънал в ужасно, покрусено мълчание, вперил поглед в пламъците. За пръв път виждала толкова мъка в нечии очи, в онази нощ тя отишла при него и му казала, че вярва, че от този ден нататък трябва да живеят заедно като съпруг и съпруга във всяко отношение. Изглеждал нищожен жест, да му предложи любовта си, тази нишка на опрощението, а когато се стигнало и до там, когато му дошло времето, тя разбрала, че любовта, която предложила, била и любовта, която търсела. Краят на пътуването, започнало в полето на нейното детство преди много години.

Повече не я напуснал.

През годините тя го обичала и с тялото си, което не стареело, както стареело неговото. Тя го обичала и той я обичал, всеки посвоему, двамата заедно, сами в планината. Смъртта бавно го превземала през годините, отнемала му първо едно, после друго, ръфала по краищата, после влязла дълбоко. Очите му, косата. Зъбите, кожата. Ръцете, сърцето, дробовете. Имало много дни, в които Лейси искала и тя да може да умре, за да не му се налага сам да тръгва на това пътуване.

Една сутрин работела в градината, когато доловила отсъствието му, влязла в къщата, после тръгнала из горите, викала го по име. Било средата на лятото, въздухът бил свеж и бистър, обгръщал листата като роса от слънчева светлина. Избрал място, където дърветата оредявали и небето се извисявало отгоре, откъдето можел да гледа към долината и отвъд нея, като огромно спокойно море, подобните на вълни планини, които стигали до синия хоризонт. Подпирал се на лопата, борел се да си поеме дъх. Вече бил старец, посивял и немощен, и въпреки това ето че сам копаел дупка в земята. Каква е тази дупка, попитала го тя, а той й отвърнал: За мен е. За да не се налага сама да я копаеш, когато си отида. Няма да е добре да се чака през лятото, за да копаеш дупка. Цял ден и цяла вечер копал, изхвърлял лопатата с малко пръст, спирал след всяко поемане на въздух. Наблюдавала го от ръба на поляната, защото не искал да му помага. А когато приключил и дупката стигнала размери, които го удовлетворявали, той се върнал в къщата, където преживели много години заедно, на леглото, което направил със собствените си ръце от грубо съединени греди и преплетени въжета, провиснали от тежестта на телата им, и на сутринта бил умрял.

 

 

Преди колко време? Лейси прекъсна разказа си, очите на Ейми и на мъжа — очите на Питър — я наблюдавали от другия край на стаята. Колко чудно да разказва тези истории след толкова време: за Джонас и онази ужасна нощ и всичко, което се случило на това място. Запалила огън и поставила котел на куката, да се топли. Въздухът в къщата, в двете стаи с нисък таван, разделени със завеса, бил топъл и ароматен, осветен от пламъците.

— Петдесет и четири години — отговори на въпрос, който сама си беше поставяла. Отново го повтори на себе си. Петдесет и четири години, откакто Джонас я беше оставил сама. Разбърка котлето, в което имаше задушено от това и онова, месо от тлъст опосум от примката й и сочни зеленчуци, трайни гулии, които беше отделила за зимата. Наредени в буркани по лавиците имаше семена, които използваше година след година, които идваха от онези, които Джонас донесъл в пакети. Тиквички, домати, картофи, тикви, лук, ряпа, маруля. Нямала нужда от много, студът не я притеснявал, а и с дни, със седмици едва слагала нещо в уста. Но сигурно Питър е гладен. Такъв бил, какъвто си го представяла, млад, силен и с лице, което издава решимост, въпреки че, помисли си тя, можеше и да е по-висок.

Осъзна, че се е намръщил насреща й.

— Живяла си сама… петдесет години?

Тя сви рамене.

— Всъщност не е чак толкова много.

— И ти си поставила антената.

Антената, почти я беше забравила. Но, естествено, той искаше да научи за нея.

— О, докторът я направи — като говореше така за него, Лейси остро почувства липсата му. Отвърна поглед и спря да разбърква, избърса ръцете си в кърпа и взе купи от масата — такива неща. Все нещо майстореше. Но ще има време за още приказки. Сега да се нахраним.

Сипа им задушено. Остана доволна, когато видя как Питър яде с апетит, макар че Ейми, убедена беше, само се преструваше. Самата Лейси нямаше никакъв апетит. Когато станеше време за ядене, не чувстваше глад, а нещо като умерено любопитство, умът й отбелязваше безцеремонно, сякаш ставаше дума за ни повече, ни по-малко важно от времето — прогнозата или часа: Хубаво ще е да се хапне сега.

Седеше и го наблюдаваше с чувство на благодарност. Отвън тъмната нощ беше обгърнала планината. Не знаеше дали ще доживее още една: скоро щеше да е свободна.

Когато се нахраниха, тя стана от масата и отиде в спалнята. Малкото помещение беше оскъдно обзаведено, само леглото, направено от доктора и скрина, където държеше малкото вещи, които й трябваха. Кутиите бяха под леглото. Питър застана на прага под завесата, наблюдаваше я смълчан, когато тя коленичи и ги измъкна на пода. Два военни сандъка от оръжия. Ейми застана зад тях, наблюдаваше ги с любопитство.

— Помогни ми да ги занеса в кухнята — каза тя.

От колко години си представяше този миг! Поставиха ги на пода до масата. Лейси отново коленичи и отключи ключалката на първия сандък, онзи, който пазеше за Ейми. Вътре Ейми откри раничката, с която беше отишла в манастира. С апликацията на момиченцата от анимационно филмче.

— Това е твое — каза тя и я остави на масата.

За момент момичето само стоеше втренчило поглед в нея. После внимателно и грижливо дръпна ципа и извади съдържанието й. Четка за зъби. Мъничка риза, провиснала от годините, с надпис САСИ от блестящи пайети на нея. Чифт износени джинси. На дъното плюшено, жълто-кафяво зайче, облечено в бледосиня жилетка. Тъканта се беше прокъсала, едно от ушенцата беше изчезнало и на негово място имаше извита жица.

— Сестра Клер ти купи ризата — каза Лейси. — Сигурна съм, че на сестра Арнет изобщо не й допадна.

Ейми беше наредила другите предмети на масата и държеше зайчето в ръцете си, взираше се в лицето му.

— Твоите сестри — каза Ейми. — Всъщност не… истински сестри.

Лейси седна на стол до нея.

— Точно така, Ейми. Това ти казах.

— Ние сме сестри в очите на Бог.

Ейми отново сведе поглед. Прокара палец по тъканта на зайчето.

— Той ми го донесе. В стаята за болни. Помня гласа му, който ми казва да се събудя. Но не можех да му отговоря.

Лейси чувстваше напрегнатия поглед на Питър.

— Кой, Ейми? — попита тя.

— Улгаст — гласът й беше отчужден, залутан в миналото. — Той ми разказа за Ева.

— Ева ли?

— Тя починала. Щял да й даде сърцето си — момичето отново срещна погледа на Лейси, напрегнато присвила очи. — И ти беше там. Сега си спомням.

— Да. Бях.

— Имаше и друг мъж.

Лейси кимна.

— Агент Дойл.

Ейми се намръщи силно.

— Не го харесвах. Той си мислеше, че го харесвам, но не го харесвах — затвори очи и си припомни. — Бяхме в колата. Пътувахме, а после спряхме — отвори очи. — Ти кървеше. Защо кървеше?

Лейси беше почти забравила, след всичко случило се после тази част от историята й се струваше толкова незначителна.

— Да ти кажа истината — и сама не знам! Но мисля, че сигурно някой от войниците ме е прострелял.

— Ти слезе от колата. Защо го направи?

— За да съм тук и да те чакам, Ейми — отвърна тя. — За да има някой, когото да намериш, щом се върнеш.

Отново настъпи мълчание, момичето опипваше зайчето като талисман.

— Те са толкова тъжни. Имат толкова страшни сънища. Чувам ги непрестанно.

— Какво чуваш, Ейми?

— Кой съм аз, кой съм аз, кой съм аз? Не спират и не спират да питат, но не мога да им кажа.

Лейси обхвана брадичката на момичето. В очите й блестяха сълзи.

— Ще можеш. Когато настъпи моментът.

— Те умират, Лейси. Умират и не могат да спрат. Защо не могат, Лейси?

— Мисля, че чакат теб, за да им покажеш как да го направят.

Останаха така дълго време. Там, където съзнанието на Лейси срещна това на Ейми, тя усети нейната печал, самотата й, но и нейната смелост.

Тогава се обърна към Питър. Той не обичаше Ейми, както я обичаше Улгаст. Виждаше, че е имало друга, някоя, която е оставил назад в миналото си. Но точно той беше отвърнал на повика на сигнала. Онзи, който го е чул и доведе Ейми, той щеше да остане с нея.

Наведе се към втория сандък на пода. Вътре имаше кафяви папки с пожълтели документи, от които дори след толкова много години се носеше лек мирис на дим. Докторът ги измъкнал заедно с раницата на Ейми, когато пожарът се разпрострял надолу в подземните нива на Хижата. Някой трябва да научи, казвал той.

Измъкна първата папка и я постави на масата пред него. На етикета пишеше:

ДОПЪЛНИТЕЛЕН КОД 13292 TS1

СТРОГО СЕКРЕТНО

ЧРЕЗ УЛГАСТ, БРАДФОРД, ДЖ.

КРАТЪК ПРОФИЛ СТ 3

ОБЕКТ 1 БАБКОК, ДЖАЙЛС, ДЖ.

— Време е да научиш как беше създаден този свят — каза сестра Лейси. После отвори папката.