Джъстин Кронин
Проходът (3)

Три

Разположен върху четири хиляди акра от влажната територия на Източен Тексас, сред борова гора и ниска тревиста растителност, напомнящ повече на огромен парк около корпоративна сграда или около голямо държавно висше училище, затворът Полунски към Тексаския департамент по криминални престъпления, известен още като Теръл, означаваше само едно: ако сте осъден за углавно престъпление в щата Тексас, ще умрете на това място.

Онази мартенска сутрин Антъни Лойд Картър, затворнически номер 999642, осъден на смърт с инжекция за убийството на майка на две деца на име Рейчъл Ууд от Хюстън, чиято поляна пред дома й косял всяка седмица срещу 40 долара и чаша студен чай, пребиваваше в Административното крило на изолатора на затвора Теръл вече хиляда триста трийсет и два дни. Далеч по-малко от едни, повече от други, не че според Картър времето щеше да окаже особена разлика върху хода на събитията. За продължителен престой нямаше награди. Хранеше се сам, правеше упражнения сам, взимаше си душ сам и седмицата му се виждаше равна на ден или месец. Единственото събитие, което имаше да се случва, щеше да настъпи в деня, в който на вратата на килията ще се появят надзирател и свещеник и той ще поеме към помещението, където се поставяше инжекцията. Този ден не беше далечен. Имаше право да чете, но четенето открай време му се опъваше, затова престана да се главоболи с книги. Килията му представляваше бетоново помещение с форма на кутия и размери два на три метра, с прозорче и метална врата с процеп, достатъчно широк, за да провре ръце през него — и толкова. Повечето време просто лежеше на леглото с лишено от мисли като празна кофа съзнание. Половината от времето не беше сигурен дали спи, или е буден.

Денят започна като всеки друг в три сутринта, когато запалиха лампите и пъхнаха подносите със закуска в процепите. Обикновено закуската се състоеше от студени зърнени храни или яйца и палачинки. Сложеха ли фъстъчено масло на палачинките, закуската си я биваше, а тази сутрин бяха направили точно това. Вилицата беше пластмасова и на всяко второ сервиране се случваше счупена, затова Картър седна на леглото и изяде палачинките, навити като такос. Някакъв мъж от другата страна се жалваше от храната, била противна, но като цяло на Картър не му се струваше никак зле. Къде по-лоши неща беше ял, а беше преживявал и дни, в които изобщо залък в уста не беше слагал, затова палачинките с фъстъчено масло сутрин бяха галеща окото гледка, въпреки че този час трудно можеше да се нарече сутрин — оставаше още до съмване.

Имаше си дни за свиждане, разбира се, но през целия му престой в Теръл никой не дойде на свиждане при Картър. С едно-единствено изключение, когато съпругът на убитата го беше посетил, за да му каже, че е открил Исус Христос, който бил Спасител и се молел стореното от Картър да му бъде простено, затова че отнел живота на красивата му съпруга и е лишил него и децата им от нея. През седмиците и месеците, прекарани в молитва, приел случилото се и решил да му прости. Седнал от другата страна на стъклената преграда с притисната до ухото си слушалка, мъжът плака дълго. От време на време се беше случвало и самият Картър да е християнин, затова напълно разбра думите на съпруга на жертвата. От начина, по който мъжът говореше, Картър подразбра, че действията и прошката му са резултат от избор, който е направил, за да се почувства по-добре. Не каза и дума, която да навежда на мисълта, че ще се опита да предотврати изпълнението на присъдата. Картър не виждаше кои казани от него думи по темата биха подобрили положението, затова благодари на мъжа, каза: „Бог да ви благослови и съжалявам; ако видя госпожа Ууд в рая, ще й разкажа за стореното от вас днес“, което накара мъжа да скокне набързо и да го зареже със слушалка в ръка. От тогава никой не беше идвал на свиждане при Картър в Теръл. Бяха изминали поне две години от онзи ден.

Само че госпожа Ууд се беше държала винаги човешки с него. Даваше му по пет или десет долара отгоре. В горещите дни излизаше с чаша чай с лед, поставена задължително на малък поднос, както правеха в ресторантите. Случилото се между тях беше много объркано. Картър съжаляваше за начина, по който се бяха стекли събитията, съжаляваше с цялото си същество, не можеше и не можеше да ги проумее, независимо колко пъти ги премисля. Не твърдеше, че не е извършил престъплението, но му се струваше нечестно да умре заради събития, които не проумява. Не биваше да умре, преди да ги проумее. Непрестанно ги прехвърляше в ума си, но вече четири години споменът за събитията не се избистряше. Може би трябваше да приеме случилото се като господин Ууд и тогава щеше да успее да ги осмисли. А пък и случилото се имаше все по-малко значение и след изминалите дни, седмици, месеци, слели се в ума му, вече дори не беше сигурен, че ясно помни кое как е станало.

В 6:00 сутринта, при застъпването на новата смяна, пазачите отново събудиха всички, извикаха ги по име и по номер, после тръгнаха по коридора с торби за пране за смяна на бельото. Това означаваше, че денят е петък. Картър можеше да си взима душ веднъж седмично, а на бръснар ходеше на два месеца, затова преобличането в чисти дрехи му носеше облекчение. През лятото човек и по цял ден да стои като истукан, пак се потеше в дрехите си, а лепкавото усещане по кожата му беше къде по-зле. Преди шест месеца получи писмо от адвоката си, което изясняваше, че няма да му се наложи да преживява още едно тексаско лято. Краят му настъпваше на втори юни.

Размишленията му бяха прекъснати от два гръмки удара по вратата.

— Картър, Антъни Картър — гласът беше на шефа на охраната, когото наричаха Клещите.

— Е, стига, Клещи — отговори от леглото си Антъни, — кой според теб е тук в килията?

— За белезници, Тони.

— Не е време за разходка. Не ми е и ден за душ.

— Ти какво си въобразяваш, че имам цял ден за лафче с теб ли?

Картър се надигна от леглото, където гледаше в тавана и мислеше за жената и чашата чай с лед на подноса. Тялото му го понаболяваше. Движеше се тромаво. С усилие коленичи с гръб към вратата. Правил го беше хиляди пъти, а все не можеше да свикне. Номерът беше да запази равновесие. Вече коленичил, той се поприсви в раменете, изви ръце и промуши ръцете си с длани нагоре през процепа, през който подаваха храната. Усети хладния допир на метала, когато Клещите закопча белезниците около китките му. Наричаха началника на охраната „Клещите“ заради стегнатия начин, по който поставяше белезниците.

— Сега се изправи гърбом, Картър.

Картър постави единия си крак напред. Лявото му коляно изпука, докато променяше центъра на тежестта си, после внимателно се надигна на крака и едновременно с това измъкна окованите си ръце от процепа. От другата страна на вратата огромната връзка ключове на Клещите задрънча. Вратата се отвори и пред него застана Клещите с един от охраната, когото наричаха Денис Белята, защото косата му стърчеше като на момчето от комикса и защото обичаше да заплашва с палката. Биваше го да напипва такива места по тялото на човек, където от нищо и никакъв удар с дървото, удареният изведнъж го заболяваше непоносимо.

— Май са ти дошли на посещение, Картър — каза Клещите. — И не е майка ти, нито адвокатът ти.

В думите му нямаше и капка подигравка, Денис обаче си умираше от любопитство. Завъртя палката си като мажоретка.

— Мама отиде при Христос, когато бях на десет — отвърна Картър. — Сам знаеш, Клещи, сто пъти съм ти го разправял. На кого съм дотрябвал?

— Не мога да кажа. Надзирателят го урежда. От мен се иска да те заведа до помещенията за свиждане.

На Картър хич не му хареса тази работа. Много време беше изминало, откакто го посети съпругът на убитата жена. Може пък да е дошъл за последно сбогом или пък да му каже, че е променил позицията си, хич даже не ти прощавам, дано се пръждосаш в ада направо, Антъни Картър. И в двата случая Картър нямаше какво да каже на мъжа. Повтарял беше на всички и пред всички, че съжалява и вече му беше дошло до гуша.

— Хайде да тръгваме — каза Клещите.

Поведоха го по коридора. Клещите здраво го беше сграбчил за лакътя и го направляваше като хлапе през тълпа или като момиче, с което танцува. Така ги водеха навсякъде, дори до душа. Част от съзнанието привикваше да усеща непрестанния допир на нечии ръце по тялото, друга се противеше. Денис вървеше напред, отвори вратата, която отделяше изолатора от останалата част на крилото, после отвори следващата, втора врата, през която влязоха в помещението с останалите затворници към отделенията за свиждане. Картър не беше напускал крилото на изолатора от две години — Крилото с „к“ като кучешки гъз, като ковни ме с тая тояга още веднъж по черния ми гъз, като към Христос и аз съм се запътил, момче. Забил поглед надолу, вървеше и се озърташе, само и само очите му да попаднат на нещо ново. Но Теръл си беше съвсем същият, грамада от бетон и стомана с тежки врати, кисела воня във въздуха, примесена с мириса на мъжки тела.

В зоната за посещения съобщиха за пристигането си и влязоха в празна кабина. Въздухът там беше много по-спарен и така вонеше на белина, че очите на Картър се насълзиха. Клещите му махна белезниците, а в същото време Денис опря върха на палката си в меката част под челюстта на Картър. Оковаха го отпред, както и краката му. По цялата стена имаше надписи, които казваха на Картър какво може и какво не може да прави, а той не искаше да се труди да чете който и да било от тях, даже не ги поглеждаше. Заблъскаха го към стола и му дадоха телефонната слушалка, която Картър можеше да крепи към ухото си само ако присвие крака към тялото си и опъне веригата през гърдите си като дълъг цип.

— Последния път не ми слагахте белезници — каза Картър.

Клещите отвърна със смях като лай.

— Е, ще ни прощаваш, ама да не сме забравили любезно да ти поискаме позволение? Начукай си го, Картър. Имаш десет минути.

После си тръгнаха, а Картър зачака вратата от другата страна да се отвори и да види кой е дошъл на свиждане при него след толкова време.

 

 

Специален агент Брад Улгаст ненавиждаше Тексас. Ненавиждаше всичко в него.

Ненавиждаше времето: в един миг беше непоносима жега като в пещ, в следващия мразовито, с толкова влажен въздух, че човек го усещаше като влажна хавлия върху темето си. Ненавиждаше как изглежда това място, като се започне с хилавите, жалки, чепати и като надигнали се от комикс дървета и равната му, брулена от вятър пустош. Ненавиждаше билбордовете и магистралите, безличните им предградия, тексаското знаме, което се вееше над щяло и нещяло, затова пък огромно като циркова шатра. Ненавиждаше грамадните коли, каквито караха всички, какво като петролът стигна трийсетачка за галон, а светът бавно и предсмъртно се гърчи като пакетче грахови зърна в микровълнова. Ненавиждаше тексаските ботуши и коланите с катарами, говорът на тексасци „дай с’аа“ и „стой с’аа“, които по цял ден дърпаха конски юзди без да слизат от седлото и не си миеха зъбите, не продаваха застраховки, нито се занимаваха със счетоводство като хората от останалата част на света.

Най-вече го ненавиждаше, защото родителите му го бяха накарали да живее тук в началните класове на гимназията. Улгаст беше на четирийсет и четири, все още в добра форма, но с прошарена и оредяваща коса, която ги издаваше. Времето в шести клас беше отдавна отминало, нямаше място за съжаление, но при все това, докато пътуваше с Дойл по магистралата на север от Хюстън, а завладяният от пролетта Тексас го обграждаше отвсякъде, старата рана се събуди. Тексас беше порция мизерия с размерите на щат. В един миг беше щастливо дете в Орегон, което ловеше риба на кея при устието на река Кус, безкрайни, лениви часове играеше с приятелите си в гората зад къщата, а в следващия миг се оказа приклещен в градското гъмжило на Хюстън, живееше в разнебитено ранчо без никаква сянка и ходеше на училище в неистова жега, която усещаше като огромна обувка, блъскаща го по главата. Накрай света, помисли си той. Там се намираше. Хюстън, Тексас се намираше на края на света. В първия му учебен ден в шести клас, учителят го накара да се изправи и да рецитира обета за вярност, изписан на знамето на Тексас, сякаш черно на бяло подписваше, че ще живее в съвсем друга държава. Три нещастни години. Удоволствието, с което беше напуснал мястото, беше неописуемо и повече не се повтори, дори начинът по който го напусна остана уникален. Баща му беше машинен инженер. Родителите му се запознали, докато баща му работел като учител по математика в резервата в Гранд Ронд в годината след завършване на университета. Майка му, която наполовина беше индианка, семейството й дори се наричаше Мечките, работела като помощничка на медицинската сестра. Преселиха се в Тексас заради парите, но после през петролната криза от 86-а, баща му загуби работата си. Опитаха се да продадат къщата, но не успяха и в крайна сметка баща му просто метна ключовете в банката. Местиха се в Мичиган, после в Охайо, след това в Ню Йорк в непрестанно търсене на някаква работа, но той така и не успя да стъпи на крака след сполетялата го беда. Когато накрая почина от рак на панкреаса два месеца преди Улгаст да завърши колежа, третия колеж през годините, момчето лесно хвърли вината за случилото се върху Тексас. Майка му се върна в Орегон, но сега вече и тя не беше сред живите.

Всички си бяха отишли.

Първият, когото издири, беше Бабкок от Невада. Другите бяха от Аризона, Луизиана, Кентъки, Уайоминг, Флорида, Индиана и Делауеър. На Улгаст тези места му бяха безразлични. Което и да е от тях обаче беше по-добро от Тексас.

Улгаст и Дойл бяха дошли със самолет от Денвър предишната нощ. Пренощуваха в хотел от веригата Радисън близо до летището. Подвоуми се дали да не отскочи до града, дори да намине към старата им къща, но после се запита защо, по дяволите, да го прави. На сутринта взеха кола под наем, нов крайслер, който миришеше като мастилото на доларова банкнота, и се насочиха на север. Денят беше ясен, над тях се извисяваше небе с цвят на метличина. Улгаст шофираше, Дойл пиеше лате и четеше досието — купчина документи в скута му.

— Среща с Антъни Картър — каза Дойл и подаде снимката. — Обект номер дванайсети.

На Улгаст снимката не му се гледаше. Знаеше, че ще види поредното лишено от живот лице, поредните очи, които едва са се понаучили да различават буквите, поредната душа, която твърде дълго се е взирала в себе си. Мъжете бяха черни или бели, млади или стари, но погледите им бяха винаги идентични: празни, като черни дупки, способни да погълнат целия свят в себе си. На теория не беше трудно да им се съчувства. Но само на теория.

— Не искаш ли да разбереш какви ги е свършил?

Улгаст сви рамене. Не бързаше, все едно беше сега ли ще научи или по-късно.

Дойл отпи шумно от латето си и зачете:

— Антъни Лойд Картър, афроамериканец, метър и шейсет, четирийсет и пет килограма.

Дойл вдигна поглед.

— Ето откъде идва прякорът. Познай какъв е!

Улгаст вече се почувства уморен.

— Хвана ме на тясно. Дребосъка Тони?

— Възрастта ти личи, шефе. Тони Дре. „Дре“ от „Дребен“, но знае ли човек така ли е, или не. Майката е починала, баща не се споменава още от ден първи в житието на Тони. Върволица приемни домове на издръжка на щата. Навсякъде не потръгвало. Списък с предишни провинения, като цяло маловажни: просия, нарушения на обществения ред, такива работи. Та каква е историята. Нашият човек Антъни коси ливадата на дамата всяка седмица. Името й е Рейчъл Ууд, живее в Ривър Оукс, две дъщерички, съпругът е адвокат, важна клечка. Всякакви там благотворителни балове, благотворителни акции, кънтри клубове. Антъни Картър е нейният проект. Започва да коси поляната на дома й, след като тя го вижда да седи под надлез със саморъчен плакат: ГЛАДЕН СЪМ, ПОМОГНЕТЕ, МОЛЯ. Поразговорили се. И тя го води у дома си, прави му сандвич, обажда се на този и онзи, намира му място за живеене, някакви приюти, за които събира пари. После се обажда на всичките си приятели в Ривър Оукс и им казва: Я да помогнем на момчето, какво имате да ви се свърши по къщата и двора? Като с магия се превръща в най-прилежна девойка скаут, която събира отрядите. Човекът започва да коси ливадите около къщите на приятелите й и на дома й, подрязва плетовете, знаеш, върши всичко, което има да се върши из големите къщи. И така около две години. Всичко е екстра до деня, в който нашият човек Антъни идва да коси ливадата, а едно от момиченцата отсъства от училище, защото е болно. На пет годинки е. Мама говори по телефона или е заета със свои си неща, момиченцето излиза на двора, вижда Антъни. Познава го, виждала го е много пъти, но този път нещата се объркват. Изведнъж я хваща страх от него. Случило се е нещо, вероятно я е докоснал, съдебният психиатър е уклончив по този въпрос. Както и да е, момиченцето се разпищява, мама изхвърча от къщата като за сто метра гладко бягане, започват шибаните Олимпийски игри по надпищяване. В един миг Антъни е свестен човек, който не закъснява за косенето на поляната, а в следващия, сещаш се, той е чернилката, останал насаме с детето ти — и целият дух на Майка Тереза се изпарява. Сборичкват се. Здраво. Някак си мама пада или е изблъскана към басейна. Антъни тръгва към нея, вероятно за да й помогне, но тя не спира да пищи, нахвърля му се. Вече всички са мокри до кости, крещят и се налагат. — Дойл го стрелна с присмехулен поглед. — Ясен ли ти е вече краят?

— Удавил ли я е?

— Бинго! Там, пред погледа на момиченцето. Някакъв съсед чул всичко и повикал ченгетата, затова като пристигнали, го заварили да седи на ръба на басейна, а тялото на жената плувало на повърхността на водата. — Поклати глава. — Грозна гледка.

Енергията, с която Дойл разказваше подобни истории, на моменти беше леко смущаваща за Улгаст.

— Дали не е било нещастен случай?

— Жертвата е участвала в университетския отбор по плуване. Всяка сутрин плувала по петдесет дължини. Прокурорът пожънал голяма реколта от тази незначителна подробност. От тази подробност и фактът, че Картър напълно си признал, че я е убил.

— Какво е казал при ареста си?

Дойл сви рамене.

— Искал само да я накара да спре да пищи. А после помолил за чаша чай с лед.

Улгаст поклати глава. Историите винаги бяха страшно потискащи, но споменаването на тази особеност в събитието го трогна. Чаша чай с лед. Мили Боже.

— На колко години каза, че е?

Дойл прелисти няколко страници назад.

— Не съм казвал. Трийсет и две. На двайсет и осем при ареста. И ето важна подробност. Няма никакви близки. Последният път, когато е имал посещение в затвора, преди около две години, го е посетил съпругът на жертвата. Адвокатът му напуснал щата, след като обжалването е отхвърлено. Прехвърлили случая на някой друг от служебната защита към полицейското управление, но така и не са го отворили. Затова и никой не се е поинтересувал. Антъни Картър го очаква смъртоносна инжекция на втори юни за убийство първа степен от престъпна небрежност и на тази земя няма човек, който да се интересува от това. Човекът вече може да се брои за споминала се душа.

Стигнаха до Ливингстън за деветдесет минути, последните петнайсет минути пътуваха по пътищата, по които фермерите стигаха до пазара. Пътят им минаваше през редуващи се сенчести борови гори и участъци от изпъстрената с метличина прерия. Точно по пладне. С малко късмет, мина през ума на Улгаст, до вечерта може и да се приключили, да се върнат в Хюстън, да хвърлят обратно колата под наем и да хванат полета за Колорадо. По-хубаво беше, когато тези пътувания протичаха бързо. На Улгаст започваше да му се повдига от цялата работа, щом някой от мъжете започнеше да се мотае твърде дълго, да хъмка, да се покашля и протака, какво като накрая се съгласяваше на сделката. Сещаше се за пиеса, която беше чел в колежа — Дяволът и Даниел Уебстър. Струваше му се, че е дяволът в сделката. Дойл беше различен: младок, в началото, нямаше и трийсет години, румено, израсло във ферма момче от Индиана, което си умираше да се прави на Робин, а Улгаст беше Батман. Наричаше го „шефе“ и „началство“, с нотка на старомоден, характерен за Средния Запад патриотизъм. Родолюбието му беше толкова искрено, че Улгаст го беше виждал да се просълзява на националния химн в началото на мач на бейзболния отбор на Колорадо. Мач, излъчван по телевизията. На Улгаст главата не му го побираше как още се раждат хора като Фил Дойл. Дойл беше интелигентен, несъмнено го чакаше блестящо бъдеще. Съвсем скоро беше завършил право, кандидатствал на различни места и се беше присъединил към Бюрото веднага след касапницата в търговския център Мол ъф Америка. Триста, излезли на пазар почиващи, разстреляни от повели джихад ирански фундаменталисти. Целият ужас на сечта е бил заснет най-старателно от охранителните камери и излъчен по Си Ен Ен до последния разтърсващ детайл. Онзи ден сякаш половината население на страната настояваше да се предприемат някакви мерки. И след като приключил обучението си в Куонтико, Дойл получил назначение в офиса в Денвър, разпределен в отдел „Антитероризъм“. А когато на армията й потрябваха двама агенти с опит в работата на терен, първият доброволец беше Дойл. На Улгаст смисълът на цялата работа някак му убягваше. На книга онова, което наричаха ПРОЕКТЪТ НОЙ, му се видя като път без изход. По тази причина именно Улгаст беше приел назначението. Тъкмо беше приключил разводът му. Бракът му с Лайла не изглеждаше чак толкова безсмислен, затова краят го изненада. Решението на съда го потопи в тъга. Перспективата да прекара няколко месеца в пътуване му се стори подходящо средство, с което да сложи в ред мислите си. Получи известно имуществено обезщетение при развода — неговият дял от къщата им в Чери Чийк плюс част от пенсионния фонд на Лайла от болницата. Всъщност обмисляше да напусне Бюрото, да се върне в Орегон и с парите да отвори малък магазин. За компютърни компоненти или спортни стоки, не че разбираше от това. Бившите агенти на Бюрото неизменно се прехвърляха в охранителния бизнес, но на Улгаст идеята да има малък магазин, нещо просто и спретнато, с рафтове, запълнени с бейзболни ръкавици и бухалки, предмети с конкретно предназначение, което човек разпознава от пръв поглед, му се струваше по-привлекателна. Ангажиментът му към НОЙ изглеждаше лесен и нелош начин да прекара последната си година в Бюрото, докато дойде време да напусне.

Оказа се, че задълженията му съвсем не включваха само занимания с документация и дундуркане, бяха къде по-сложни. Чудеше се дали Дойл от самото начало е знаел какво го очаква.

В затвора Полунски провериха личните карти и оръжията им, после ги поведоха към офиса на надзирателя. Полунски беше потискащо място, каквито бяха всички затвори. Докато чакаха, Улгаст провери вечерните самолети, излитащи от Хюстън, с джобния си компютър. Имаше полет в 20:30 и ако не се разтакаваха, можеха да успят да го хванат. Дойл мълчеше и прелистваше брой на Спортс Илюстрейтид, като да се намираше в чакалнята на зъболекарски кабинет. Минаваше един, когато секретарката ги покани в кабинета.

Шефът на охраната беше чернокож мъж около петдесетте, с прошарена коса, а под сакото на костюма му бе приклещен гръден кош на щангист. Нито се изправи, нито се ръкува с тях, когато влязоха. Улгаст му подаде документите, за да ги прегледа.

Надзирателят приключи с четенето и ги погледна.

— Агент, това е най-налудничавото нещо, попадало пред очите ми. За какво, по дяволите, ви е дотрябвал Антъни Картър?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа. Тук сме единствено за прехвърлянето му.

Надзирателят остави настрана документите и скръсти ръце на бюрото си.

— Разбирам. Ами ако откажа?

— Тогава ще ви дам телефонен номер, на който да позвъните, а човекът от другата страна на линията ще положи всички усилия да ви обясни, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност.

— Телефонен номер.

— Точно така.

Надзирателят въздъхна подразнен, завъртя се на стола си и посочи с жест огромните прозорци зад себе си.

— Господа, знаете ли какво е това отвън?

— Не разбирам.

Той се обърна отново към тях. Не изглежда да е ядосан, помисли си Улгаст. Просто мъж, свикнал да става на неговото.

— Това е Тексас. Четиристотин трийсет и две хиляди петстотин двайсет и осем квадратни километра от Тексас, за да съм точен. А последния път, когато проверих, агент, се оказа, че това е моят работодател. Не работя за някого във Вашингтон, нито в централата на ЦРУ в Лангли, или за който и да било от другата страна на проклетата телефонна линия. Антъни Картър е поверен на мен, а аз съм натоварен от гражданите на този щат да изпълня присъдата му. Кратък телефонен разговор с губернатора, това ще направя.

Проклет да е Тексас, помисли си Улгаст. Щеше да им убие целия ден.

— Можем да уредим въпроса, надзирател.

Надзирателят подаде документите на Улгаст.

— Щом е така, агент, най-добре го уредете.

На входа за посетители двамата си прибраха оръжието и се върнаха в колата. Улгаст позвъни в Денвър, откъдето го прехвърлиха на кодираната линия на полковник Сайкс. Улгаст му разказа за протеклата среща с надзирателя. Сайкс се ядоса, но се нае да уреди въпроса. Най-много до ден, така каза. Останете там и чакайте да ви позвъня, после накарайте Антъни Картър да подпише документите.

— Както знаете, могат да настъпят промени в протокола, по който действате — каза им Сайкс.

— Какви промени?

Сайкс се подвоуми.

— Ще ви кажа. Само накарайте Картър да подпише.

Отидоха в Хънтсвил и си наеха стаи в мотел. Не се сблъскваха за пръв път с неотстъпчивост на надзирател. Процесът се забавяше допълнително и толкова. До няколко дни, най-много седмица Картър щеше да бъде включен в системата и всички следи от съществуването му да бъдат заличени от лицето на земята. Дори шефът на охраната щеше да се кълне, че не е и чувал за такъв човек. Някой щеше да се свърже със съпруга на починалата, разбира се. На адвоката от Ривър Оукс сега му се налагаше сам да гледа две момиченца, но това не влизаше в работата на Улгаст. Щяха да измислят някакъв смъртен акт, в него причината за смъртта вероятно щеше да е инфаркт и последвала бърза кремация. В крайна сметка правосъдие щеше да се въздаде. Нямаше значение, задачата щеше да е изпълнена.

До пет никой не им се обади, затова смениха костюмите си с джинси и излязоха. Тръгнаха нагоре по улицата, за да намерят къде да хапнат по пържола, избраха си място на търговската улица между универсален магазин и магазин за компютри. Ресторантът беше от добра верига. Предполагаше се, че трябва да пътуват без много багаж, за да не привличат вниманието на хората около тях. Улгаст се изнерви от забавянето, но изглежда на Дойл му беше все едно. Вкусно хапване и малко свободно време в непознат град на разноските на федералното правителство — нима има от какво да се оплаква? Дойл си проправи път през огромния ресторант, пълен до пръсване, докато Улгаст избра ястие от ребърца и след като платиха сметката в брой, с измъкнати от пачка нови банкноти, които Улгаст държеше във вътрешния си джоб, двамата се настаниха на бара.

— Според теб ще подпише ли? — попита Дойл.

Улгаст разклати леда в чашата си със скоч.

— Всички подписват.

— Предполагам, нямат кой знае какъв избор — Дойл намръщи чело над чашата си. — Или иглата, или онова, което е скрито зад завеса номер две. И все пак.

Улгаст знаеше какво си мисли Дойл. Нищо добро не се криеше зад завесата. Защо ще са им иначе осъдени на смърт престъпници, хора, които нямат какво да губят?

— И все пак — съгласи се и той.

По поставения над бара телевизор излъчваха бейзболен мач, Рокетс срещу Голдън Стейтс. Известно време наблюдаваха мача мълчаливо. Играта беше започнала скоро и двата отбора протакаха, разиграваха топката привидно безцелно.

— Чу ли се с Лайла? — попита Дойл.

— Всъщност да — Улгаст замълча. — Ще се омъжва.

Дойл ококори очи.

— За онзи ли? Доктора?

Улгаст кимна.

— Не си губи времето. Защо не ми каза? Исусе, какво е намислила, да те кани на сватбата ли?

— Не точно. Изпрати ми имейл, въпреки че и сам трябваше да се сетя.

— Какво каза?

Улгаст сви рамене.

— Нищо.

— Защо не каза нищо?

Не беше никак просто за обяснение, а на Улгаст не му се и захващаше. „Скъпи Брад — беше написала Лайла, — мисля, че трябва да ти съобщя, че двамата с Дейвид очакваме дете. Следващата седмица ще се женим. Надявам се да се радваш за нас.“

Прекара десет минути с поглед, втренчен в съобщението.

— Нямаше нищо за казване. Разведени сме, може да прави каквото иска — допи си скоча и извади още банкноти, за да плати. — Идваш ли?

Дойл обходи с поглед помещението. При влизането им мястото беше почти празно, но сега идваха все повече хора. Дойдоха и компания момичета, които се настаниха на три високи, събрани заедно маси, наливаха се с маргарити и разговаряха високо. Наблизо имаше колеж и Улгаст предположи, че учат в него или пък работят на едно и също място. За един-единствен миг светът можеше да се стопи в небитието, но часът за почивка си оставаше час за почивка, а красивите момичета неизменно пълнеха баровете в Хънтсвил, Тексас. Носеха прилепнали ризи, джинси с ниска талия, срязани по модата в коленете. Имаха грим и прически за вечер навън в града. Пиеха с настървение. Едно от момичетата, леко пълничко, седеше точно с гръб към тях, носеше панталони с толкова ниска талия, че Улгаст виждаше дребничките сърчица по долното й бельо. Не беше сигурен дали иска да се приближи и да погледне по-отблизо, или пък да я покрие с одеяло.

— Май ще се позадържа — каза Дойл и вдигна чашата си за лека наздравица. — Да погледам мача.

Улгаст кимна. Дойл не беше женен, дори си нямаше постоянна приятелка. Предполагаше се, че между тях отношенията оставаха само служебни, но не разбираше как начинът, по който Дойл възнамерява да прекара вечерта, няма да му влиза в работата. Жегна го нотка завист, прогони я.

— Хубаво. Но не забравяй…

— Добре — отвърна Дойл. — Както казва Смоуки Беър: прави само снимки, оставяй само отпечатъци. В момента съм представител на компания за оптични кабели от Индианаполис.

Зад тях момичетата избухнаха в смях. Улгаст различи влиянието на текилата в гласовете им.

— Хубав град е Индианаполис — каза Улгаст. — По-добър от този тук. Както и да е.

— Не съм много съгласен — възрази му Дойл и лукаво се усмихна. — Май престоят ни доста ще ми допадне.

Улгаст си тръгна от ресторанта и пое по магистралата. Оставил беше джобния си компютър в мотела с мисълта, че може да им се обадят по време на вечерята и да им се наложи да я прекъснат. Когато го провери, не видя съобщения. След врявата и суетенето в ресторанта, тишината в стаята му го притесняваше. Прииска му се да беше останал с Дойл, макар да осъзнаваше, че през последните дни не е мечтана компания. Събу обувките си и легна на леглото с дрехите, за да догледа мача до края, без да е нито за единия, нито за другия отбор. Имаше нужда да намери върху какво да съсредоточи мислите си. Най-накрая, малко сред полунощ, единайсет в Денвър, малко късничко, но голяма работа, по дяволите, направи онова, което си беше забранил да прави — набра телефонния номер на Лайла. Обади се мъжки глас.

— Дейвид, обажда се Брад.

За миг Дейвид остана безмълвен.

— Късно е, Брад. Какво искаш?

— Лайла там ли е?

— Имаше тежък ден — решително каза Дейвид. — Уморена е.

„Знам, че е уморена — помисли си Брад. — Спях с нея в същото това легло цели шест години“.

— Ще я извикаш ли?

Дейвид въздъхна и тресна слушалката. Улгаст чу шумоленето на завивките и гласът на Дейвид, който казваше на Лайла: „Брад е, и му кажи да се обажда в нормално време.“

— Брад?

— Съжалявам, че звъня толкова късно. Не си дадох сметка колко е часът.

— Изобщо няма да ти се хвана. Какво си намислил?

— В Тексас съм. В един мотел. Не мога да ти кажа къде точно.

— Тексас — тя замълча. — Ти ненавиждаш Тексас. Май не ми се обаждаш, за да ми кажеш, че си в Тексас?

— Съжалявам, не биваше да те будя. Дейвид изглежда се подразни.

Лайла въздъхна на телефона.

— Нищо му няма. Оставаме си приятели, нали? Дейвид е голямо момче. Ще го понесе.

— Получих имейла ти.

— Така — чу дишането й. — Представям си какво ти е. Сигурно затова се обаждаш. Мислех си, че рано или късно ще ми позвъниш.

— Направи ли го? Ожени ли се?

— Да. Миналата седмица, тук в къщата. Присъстваха само няколко приятели. Родителите ми. Питаха за теб, искаха да знаят как си. Винаги са те харесвали. Хубаво ще е да им позвъниш. Мисля, че на татко му липсваш повече от който и да било друг.

Пропусна забележката покрай ушите си. Повече от който и да било друг ли? Повече от теб ли, Лайла? Чакаше да каже още нещо, но тя мълчеше, а мълчанието извика образ в мислите му, който придоби ясна форма. Образ, който всъщност беше спомен: Лайла лежи в леглото, облечена в стара тениска и в чорапите, които винаги обуваше, защото краката й мръзнеха независимо от сезона, между коленете й имаше подпъхната възглавница, за да поизправи гърба си заради бебето. Тяхното бебе. Ева.

— Исках само да ти кажа, че бях…

Приглушено Лайла попита:

— Беше какво, Брад?

— Че бях… щастлив заради теб. Както ме помоли. Мислех си, че трябва, нали знаеш, този път да напуснеш работа. Да си вземеш малко почивка, да се погрижиш по-добре за себе си. Винаги съм се чудел, знаеш, дали…

— Ще го направя — прекъсна го Лайла. — Не се притеснявай. Всичко е наред, всичко е нормално.

Нормално. Беше всичко друго, помисли си той, но не и нормално.

— Аз само…

— Моля те — пое дълбоко въздух. — Натъжаваш ме. Трябва да ставам сутринта рано.

— Лайла…

— Трябва да приключвам, казах ти.

Знаеше, че плаче. От плача й не се чуваше нищо, но той знаеше. И двамата мислеха за Ева, а спомените за Ева я разплакваха. Това беше и причината вече да не са заедно, да не могат да са заедно. Колко часа от живота си я беше държал в прегръдките си, докато тя плаче? И там беше проблемът: никога не знаеше какво да каже, когато Лайла плачеше. Чак по-късно, твърде късно, беше осъзнал, че не трябва да казва каквото и да било.

— По дяволите, Брад. Не искам да съм тъжна, не сега.

— Прости ми, Лайла. Просто… си спомних за нея.

— Знам, че си спомняш за нея. По дяволите, по дяволите! Не прави така повече, недей!

Чу я да хлипа, а после по линията дойде гласът на Дейвид.

— Не се обаждай повече, Брад. Сериозно ти говоря. Осмисли какво ти говоря.

— Майната ти — каза Улгаст.

— Говори каквото си искаш. Само не я разстройвай повече. Остави ни на мира — и затвори телефона.

Улгаст хвърли един поглед към джобния си компютър, а после го запрати към стената. Компютърът описа красива дъга, завъртя се като фризби и накрая се тресна в стената над телевизора. Изтрещя на потрошена пластмаса. На мига съжали за действията си. Коленичи и го взе, увери се, че му няма нищо, само батерията беше изпаднала, работеше си направо безупречно.

 

 

В комплекса Улгаст беше стъпвал един-единствен път. Миналото лято, за среща с полковник Сайкс. Посещението му не беше съвсем за кандидатстване за работа. Дадоха му да разбере, че пожелае ли, получава назначението в НОЙ. Двама войници го качиха на ван със затъмнени прозорци, но Улгаст знаеше, че се движат западно от Денвър, в посока на планините. Пътуваха шест часа и когато влязоха в огражденията около сградите на комплекса, той се беше унесъл в сън. Улгаст излезе от вана и попадна под ярката светлина на летния следобед. Протегна се и се заозърта. По релефа на околностите предположи, че се намират някъде около Оурей. Или още по̀ на север. Вдишваше рядък и чист въздух. Усети тъпо пулсиране ниско на тила, причинено от високата надморска височина.

На паркинга го посрещна цивилен, добре сложен мъж, облечен с джинси, риза каки с навити ръкави. На широкия му, леко топчест нос се мъдреха чифт старомодни авиаторски очила. Това беше Ричардс.

— Надявам се, че пътуването е било поносимо — каза Ричардс, докато се ръкуваха. Лицето на Ричардс беше изпъстрено със стари белези от акне, които Улгаст видя, щом се приближи. — Височко сме тук. Ако не сте свикнали с височината, ще ви се иска да я караме по-полека.

Ричардс съпроводи Улгаст през паркингите до сграда, която наричаха Хижата. Хижата си беше точно това: обширна постройка в стил Тюдор на три етажа, с открити греди като старомодно жилище на някогашни ловци. Улгаст знаеше, че преди време из цялата планина е имало постройки, тромави реликви от времената на преотстъпваните за определен период апартаменти и модерните курорти. Сградата гледаше към открита поляна, а след нея на около стотина метра имаше група от по-обикновени сгради: постройки от сиви тухли, шест военни палатки и ниска сграда, която приличаше на крайпътен мотел. Военни коли, големи и по-малки джипове и петтони камиони се разминаваха в двете посоки по пътя. В средата на поляната неколцина широкоплещести, късо подстригани, голи до кръста мъже, събираха тен на столове.

Улгаст влезе в Хижата, позагубил ориентация и обзет от усещането, че надзърта към снимачна площадка. Вътрешността на сградата явно беше напълно преобразена. Първоначалната вътрешна архитектура и обзавеждане бяха заместени от неутрални тъкани, типични за модерните офиси: сивеещи килими, осветление като в офис, изолиращ окачен таван. Приличаше му на зъболекарски кабинет или на високата сграда встрани от магистралата, където се срещаше със счетоводителя си веднъж годишно, за да изчисли данъците си. Спряха се при първото бюро, където Ричардс го помоли да предаде джобния компютър и оръжието си на охраната, която беше дете, облечено в камуфлажни дрехи. Охраната ги отбеляза. Имаше асансьор, но Ричардс го подмина и поведе Улгаст през тесен коридор към солидна метална врата на площадката на стълбище. Отвори я. Качиха се на втория етаж и тръгнаха по следващия безличен коридор към офиса на Сайкс.

При влизането им Сайкс се изправи иззад бюрото си: висок, добре сложен мъж в униформа. Гърдите му бяха обсипани с различни лентички и малки цветни петна, чието значение си остана загадка за Улгаст. Офисът на Сайкс беше в изряден ред. Предметите бяха така подредени чак до поставените в рамки снимки, че да се вижда как подредбата им пести време. В средата на бюрото му лежеше кафява папка, претъпкана с документи. Улгаст беше почти сигурен, че в папката е описан личният му живот или някаква негова версия.

Ръкуваха се, Сайкс му предложи кафе, а Улгаст прие. Не беше сънлив, но кофеинът щеше да облекчи главоболието.

— Съжалявам за неприятното пътуване с проклетия ван — каза Сайкс и го покани с жест да седне. — При нас нещата стават така.

Един войник донесе кафе в пластмасова каничка и две порцеланови чаши на поднос. Ричардс остана прав зад бюрото на Сайкс, с гръб към широките прозорци с изглед към обграждащите сградите гори. Сайкс обясни какво ще иска от Улгаст. Било просто и ясно, каза му, досега Улгаст знаел основните неща. Армията имала нужда от десет-дванайсет осъдени на смърт престъпници, за да участват в третия етап на изпитанията на ново лечение с кодово название ПРОЕКТ НОЙ. В замяна на тяхното съгласие присъдите на осъдените ще бъдат отменени, а самите осъдени — освободени без никакви условия. Работата на Улгаст била да придума затворниците писмено да декларират съгласието си. Нищо повече. Всичко било законово обосновано, но тъй като проектът имал отношение към националната сигурност, всички осъдени щели да бъдат обявени за мъртви според закона. След това щели да прекарат живота си под грижите на федералната наказателна система в затвор за престъпници с леки престъпления под фалшива самоличност. Участниците в проекта трябвало да отговарят на няколко условия, но всичките да са между двайсет и трийсет и пет години, без близки роднини. Улгаст щял да се отчита директно на Сайкс. Друга връзка с проекта нямало да има, макар технически да продължавал да работи за Бюрото.

— Аз ли трябва да ги избирам? — попита Улгаст.

Сайкс поклати глава в отрицание.

— Това е наша работа. Ще получаваш заповедите си от мен. От теб се иска само да получиш съгласието им. Щом веднъж подпишат, армията ще ги измъкне от там. Ще бъдат преместени до най-близката сграда за задържане под стража, а после ще ги транспортираме до тук.

Улгаст се позамисли.

— Полковник, бих искал да знам…

— С какво се занимаваме ли? — за миг май щеше да се усмихне почти човешки.

Улгаст кимна.

— Разбирам, че не трябва да задълбавам в подробности, но ще искам с подписа си те да променят целия си живот. Трябва да им обясня поне отчасти в името на какво го правят.

Сайкс и Ричардс се спогледаха. Ричардс вдигна рамене.

— Оставям ви — каза Ричардс и кимна към Улгаст. — Агент.

След като Ричардс излезе, Сайкс се облегна назад в стола си.

— Аз не съм биохимик, агент. Налага се да се задоволите с обясненията ми на лаик. Предисторията, поне тази, която мога да ви разкажа, е следната. Преди около десет години Центърът за контрол на заболяванията е получил обаждане от лекар в Ла Пас. Имал четирима пациенти, американци, които, по всичко личало, били болни от хантавирус — силна треска, повръщане, болки в мускулите, главоболие, хипоксемия. Четиримата били част от група, отправила се на екоекспедиция в дълбините на джунглата. Твърдели, че групата се състояла от четиринайсет души, но се отделили от останалите и със седмици се лутали из джунглата. Чист късмет си било, че излезли на отдалечен търговски обект, поддържан от група францискански монаси, които уредили транспортирането им до Ла Пас. Хантавирусите не причиняват обичайната настинка, но не са и точно рядкост, та и този случай щял да е само примигване върху радара на Центъра за контрол на заболяванията, ако е нямало една малка подробност: всичките били болни от рак в последен стадий. Обиколката била дело на организация, наречена „Последно желание“. Да сте чували за тях?

Улгаст кимна.

— Мислех, че организират скачане с парашути и други подобни.

— И аз. Но явно не е съвсем така. От четиримата един бил с неподлежащ на опериране мозъчен тумор, двама били с остра левкемия, а четвъртият случай бил рак на яйчниците. Оздравели и четиримата. Не от треската, причинена от хантата или там каквото било. Ами и от рака. Не останала и следа от него.

Улгаст се объркал.

— Не разбирам.

Сайкс отпи от кафето.

— Не разбирал и никой от Центъра за контрол на заболяванията. Но нещо се случило, някакво взаимодействие между тяхната имунна система и друг фактор, вероятно вирус, на чието влияние са били изложени в планината. Дали е било нещо, което са яли? Дали е било от водата, която са пили? Никой не можел да отговори на тези въпроси. Не можели дори да кажат къде точно са били — облегна се на бюрото си. — Знаеш ли какво представлява тимусът?

Улгаст поклати отрицателно глава.

Сайкс посочи гърдите си, точно над гръдната кост.

— Малка жлеза, разположена ето тук, между гръдната кост и трахеята, с големината на жълъд. При повечето хора до пубертета тя атрофира напълно и можеш цял живот да си живееш без да знаеш, че си имал такава, ако не се появи заболяване. Никой не знае каква всъщност е точната й функция, или каква не е била, докато не направили скенер на тези четирима пациенти. По някакъв начин тимусът бил възстановил функцията си. И не само това: размерите му били три пъти по-големи от обичайните. Приличало на злокачествено образувание, но не било такова. А имунната им система работела на пълни обороти. Имали невероятно ускорено ниво на клетъчна регенерация. Благоприятните последствия били няколко. Нали не си забравил, че говорим за болни от рак хора, всичките на възраст около петдесетте. Ами те сякаш отново били тийнейджъри. На тази младежка възраст съответствали мирисът на телата им, слузта, зрението, тенът на кожата, обемът на дробовете, физическата сила и издръжливост, дори сексуалната функция. На един от мъжете дори оплешивялата му глава се покрила с коса.

— И всичко като следствие от някакъв вирус?

Сайкс кимна.

— Вече казах, че се изразявам като лаик. Но долу има хора, които вярват, че точно това е причината. Някои от тях имат дипломи от специалности, които дори не мога да произнеса. Говорят ми като на дете и са прави.

— Какво се е случило с тях? С четиримата пациенти.

Сайкс се облегна на стола си леко помръкнал.

— Опасявам се, че това не е най-веселата част от историята. Всичките са мъртви. След осемдесет и шест дни починал и последният от тях. Церебрална аневризма, сърдечен пристъп, инфаркт. Телата им сякаш се пръснали.

— А останалите?

— Пълна неизвестност. Изчезнали без следа, с тях и екскурзоводът, който се оказа доста съмнителен тип. Вероятно е работел като муле, пренасящо наркотици, и е използвал екскурзиите за прикритие. — Сайкс сви рамене. — Разприказвах се май. Но според мен чутото ще ти е от полза да видиш нещата в перспектива. Не говорим за лечението на едно заболяване, агент. Говорим за лечението на всички заболявания. Каква продължителност би имал човешкият живот без рака, сърдечните заболявания, диабета, болестта на Алцхаймер? И стигнахме до точката, в която вече не можем да минем без изпитания върху хора. Условието е неприятно, но е неизбежно. Тук вече идва вашият ред. Нужен сте ми, за да ми осигурите съгласни да се подложат на изпитанията хора.

— Защо не избрахте военните юристи?

Сайкс поклати глава с неодобрително изражение.

— Възвеличаваните военни от изправителните домове, ще ми простиш, че така ги наричам. Повярвайте ми, с тях започнахме. Ако ми трябваше помощ да пренесем някой диван на горния етаж, най-напред ще повикам тези момчета. Но такава задача не бих им поверил.

Сайкс отвори папката на бюрото си и зачете.

— Брадфорд Джоузеф Улгаст, роден в Ашланд, Орегон, на 29 септември 1974 година. Бакалавърска степен по криминалистика от 1996 година, университета в Бъфало с отличие. Отклонява опитите на Бюрото да го привлекат на работа при тях, приема стипендия за докторантура по политически науки в Стоуни Брук, но две години по-късно напуска университета и постъпва на работа в Бюрото. След обучението си в Куонтико е изпратен в… — изви вежди и погледна към Улгаст — Дейтън?

Улгаст сви рамене.

— Не беше особено вълнуващо.

— Е, всички минаваме през това. Две години сте работил в пущинаците, малко тук, малко там, повечето незначителни длъжности, но винаги с добри отзиви за свършената работа. След атентатите на 11 септември сте помолил да ви преместят в антитероризъм, обратно в Куонтико за нови осемнайсет месеца на обучение, през септември 2004 сте назначен в офиса в Денвър, като офицер за връзка с финансовото министерство. Проследявал сте парични суми, прехвърляни през американски банки от руски националисти, т.е. от руската мафия, макар да избягваме да ги наричаме така. В личен аспект: никакви политически пристрастия, не сте членувал никъде, дори абонамент за вестник нямате. Родителите ви са починали. Спорадични връзки, без сериозен ангажимент. Оженил сте се за Лайла Кайл, хирург-ортопед. Четири години по-късно сте се развел. — Затвори папката и вдигна поглед към Улгаст. — За да съм напълно откровен, агент, нуждаем се от човек с известна шлифовка. Да умее да преговаря не само със затворниците, но и със затворническите власти. Човек, който пипа меко, но сигурно и неусетно. Дейността ни тук е напълно съобразена със закона. По дяволите, може да се окаже, че сме се впуснали в най-важната част от медицинските изследвания за човечеството. Но същността й лесно може да се интерпретира превратно. Казвам ви всички тези подробности, защото мисля, че ще ви помогнат да осъзнаете колко важен е залогът, колко е голям.

Улгаст предположи, че Сайкс му казва около десетина процента от цялата история. Онези десетина процента, които звучат убедително, но какво от това?

— Безопасна ли е дейността ви?

Сайкс повдигна рамене.

— Има безопасност и безопасност. Няма да ви лъжа. Рискове съществуват. Но ще сторим всичко по силите си, за да ги ограничим до минимум. Тук никой няма интерес от лоши резултати. А и ви напомням, че говорим за осъдени на смърт затворници. Не за някои приятни хора, с които ви е драго да се видите. Възможности за тях едва ли съществуват. Даваме им възможност да изживеят живота си и в същото време да имат вероятен принос към медицинската наука. Сделката си я бива, хич не е лоша даже. Тук всички сме малко или много жители на райските селения.

Улгаст се замисли отново. Някак не му беше лесно да се наеме със задачата.

— Не разбирам защо военните са замесени.

При този въпрос Сайкс замръзна. Изглеждаше леко обиден.

— Не разбирате значи? Ами замислете се, агент. Представете си, че някой войник в Корамабад или Грозни е ранен от шрапнел. От мина край пътя, например, парче от С-4, в оловна тръба, натъпкана с грамадни винтове. Бомбата може да е руски артилерийски снаряд, купен на черния пазар. Повярвайте ми, с очите си съм виждал какво причиняват тези оръжия. Налага се да го махнем веднага от там. По пътя вероятно ще кърви до смърт, но ще извади късмет и ще се добере до полевата болница, където хирургът, двама асистенти и три сестри ще го закърпят с цялото умение, на което са способни, преди да го евакуират в Германия или Саудитска Арабия. Случила се е страшна, мъчителна трагедия, която евентуално слага край на военната му кариера. Той е извадил лош късмет. Но той е и огромна загуба на средства. Всичките пари, които сме похарчили за обучението му, са отишли на вятъра. Има и по-лошо. Войникът се прибира у дома в депресия, изпълнен с гняв, вероятно без някой крайник или още по-лошо, без да може да каже нищо добро за когото и да било и за каквото и да било. В кръчмата на ъгъла разправя на приятелите си: отрязаха ми крака, ще пикая в торбичка до края на дните си и за какво? — Сайкс се облегна назад в стола си, за да даде възможност да осмислят историята. — От петнайсет години сме във война, агент. Ако погледнем как стоят нещата, ще воюваме още петнайсет, ако извадим късмет. Няма да се будалкам с вас. Най-голямата и най-важна цел на военните е да направят така, че войникът да е на бойното поле. Затова нека си представим, че същият редник е ранен от същия шрапнел, но става така, че за половин ден тялото му се самоизцелява и той отново се връща в своята част, за да се бие в името на Бог и на своята страна. Според вас дали военните няма да проявят интерес към подобна възможност?

Улгаст се почувства смъмрен.

— Разбирам гледната ви точка.

— Хубаво, защото така и трябва — изражението на Сайкс се смекчи. Поучението беше приключило. — Затова военните могат да поемат изплащането на чека. Ако питат мен, нека да е така, защото ако знаехте на колко възлизат похарчените досега средства, очите ви щяха да изскочат от орбитите си. Не знам за вас, но на мен ми се иска да доживея да видя своите пра-пра-пра-правнуци. Да му се не види, иска ми се да запратя топката за голф на триста метра на своя стотен рожден ден, а после да се прибера у дома и толкова дълго да правя любов с жена си, че тя да се разхожда засмяна цяла седмица. Кой не иска такова нещо? — погледна Улгаст изпитателно. — Райските селения, агент. Нито повече, нито по-малко. Споразумяхме ли се?

Стиснаха си ръцете и Сайкс го поведе към вратата. Ричардс го чакаше, за да го отведе обратно до вана.

— Последен въпрос — рече Улгаст. — Защо НОЙ? Какво означава името?

Погледът на Сайкс се стрелна към Ричардс и в този миг Улгаст долови как равновесието на силите в стаята се промени. Сайкс командваше само технически, Улгаст беше сигурен, че всъщност той отговаря пред Ричардс, който вероятно беше връзката между военните и онзи, който в действителност движеше конците: Военният институт за медицински изследвания, Министерството на вътрешната сигурност, може би Националната разузнавателна агенция.

Сайкс отново се обърна към Улгаст.

— Нищо специално. Ще ви го обясня. Чел ли сте Библията?

— Чел съм нещо — Улгаст изгледа и двамата. — Като дете. Майка ми беше методистка.

Сайкс замълча за секунда, след което се усмихна.

— Поровете се в нея. Историята за Ной и ковчега. Проверете колко е продължил животът му. Само това ще ви кажа.

Същата вечер в апартамента си в Денвър, Улгаст изпълни съвета на Сайкс. Нямаше Библия, вероятно не беше и виждал такава от деня на венчавката му, но намери цитати в интернет.

И живя Ной деветстотин и петдесет години, и умря.

И тогава осъзна кое е липсващото парче от пъзела, какво Сайкс беше премълчал. Премълчаното е отсъствало от папката с документи за живота му, разбира се. То обясняваше защо от всички федерални агенти те бяха избрали него, а не друг.

Избрали го бяха заради Ева, защото беше наблюдавал как детето му умира.

 

 

На сутринта се събуди от мелодията на джобния си компютър. Сънуваше и в съня му беше и Лайла, казваше му да се върне, за да му съобщи, че бебето се е родило — не нейното и на Дейвид, а тяхното. За момент Улгаст изпитваше щастие, но после се разсъни и осъзна къде се намира — Хънтсвил, мотела. Протегна ръка към телефона на нощното шкафче и удари с юмрук бутона за повикване, без дори да погледне кой го търси. Чу шума от кодирането и после отварянето на линията.

— Всичко е уредено — каза му Сайкс. — Повече пречки не би трябвало да имаш. Просто накарай Картър да подпише. И е рано да си стягаш багажа. Вероятно ще имаме още една поръчка към теб.

Улгаст погледна към часовника: 06:58. Дойл беше под душа. Улгаст чуваше шуртенето на водата, а после воя от сешоара. Мъгливо си спомняше как Дойл се прибра от бара, през отворената врата нахлу глъчката на улицата, приглушено му извинение. После шум от течащата вода. Погледна към часовника и видя, че е малко след два сутринта.

Дойл влезе в стаята с хавлия около кръста. Сред облак пара.

— Станал си, това е добре.

Очите му сияеха, кожата му блестеше от горещата вода. Как беше възможно да прекара половината нощ в пиене и пак да има вид на човек, готов за маратон, недоумяваше Улгаст. Прокашля се.

— Как върви бизнесът с оптични кабели?

Дойл се метна на леглото отсреща и прокара ръка през влажната си коса.

— Ще се изненадаш колко вълнуващ е този бизнес. Според мен хората го подценяват.

— Я да отгатна. Онази с панталоните, нали?

Дойл се ухили и веждите му заиграха палаво.

— Ами те всичките бяха с панталони, шефе — наклони глава към Улгаст. — С теб какво става? Сякаш те е премазала кола.

Улгаст се огледа и видя, че е спал с дрехите. Явно му се превръщаше в навик. Пристигнеше ли имейл от Лайла, най-често прекарваше нощта на дивана в апартамента си, загледан в телевизора, докато не се унесе в сън. Сякаш вече не можеше като всички нормални хора да си легне в леглото.

— Остави тази работа — каза. — Сигурно мачът е бил досаден — изправи се и се протегна. — Чухме се със Сайкс. Да решаваме проблема.

Закусиха и поеха отново към Полунски. Надзирателят ги чакаше в кабинета си. Сутрешното настроение ли беше такова, запита се мислено Улгаст, или и надзирателят не беше спал като хората?

— Няма за какво да сядате — каза надзирателят и им подаде плик.

Улгаст разгледа съдържанието на плика. Видя почти всичко, което очакваше да види там. Писмена заповед за промяна на присъдата от офиса на губернатора и съдебна заповед за прехвърлянето на Картър под тяхно разпореждане като федерален затворник. При условие, че Картър дадеше писменото си съгласие, можеха да го прехвърлят във федералния затвор в Ел Рино до вечерта. От там щеше да бъде преместван в три различни федерални институции и след всяко преместване следите му щяха да се заличават. След около две или три седмици, най-много месец, черен ван щеше да влезе в загражденията на Комплекса и от него да излезе мъж, който е просто Дванадесети номер присвиващ очи от блясъка на слънцето на Колорадо.

Последните документи в плика бяха смъртният акт на Картър и медицинското заключение за причината за смъртта. Двата документа бяха с дата 23 март. Сутринта на 23 март, следователно след три дни, Антъни Лойд Картър щеше да умре в килията си от мозъчен аневризъм.

Улгаст върна документите в плика и го постави в джоба си. Побиха го ледени тръпки. Колко лесно беше да изчезне едно човешко същество, просто така.

— Благодаря ви, офицер. Оценяваме вашето съдействие.

Шефът на охраната на затвора ги огледа един след друг със здраво стисната челюст.

— Получих инструкции да казвам, че никога не съм чувал за вас, момчета.

Улгаст напрегна всичката си воля да се усмихне.

— Проблем ли е?

— Предполагам, че ако беше, ще се появи още едно медицинско заключение за причините за смъртта с моето име на него. Имам деца, агент. — Вдигна телефона и набра номер. — Нека двама офицери придружат Антъни Картър до отделенията за свиждане, после да дойдат в кабинета ми.

Затвори телефона и погледна Улгаст.

— Ако няма да ви затрудни, бихте ли изчакали отвън, ще ми бъде по-лесно да забравя случилото се. Приятен ден, господа.

Десет минути по-късно от другия офис излязоха двама офицери. По-възрастният имаше вид на благ и добре охранен Дядо Коледа от търговски център. Другият беше над двайсетгодишен и имаше изражение на зло куче, което никак не допадна на Улгаст. Винаги се намираше по някой надзирател, който си харесваше работата по съвсем погрешни причини, и младокът беше от тях.

— Вие ли, момчета, търсите Картър?

Улгаст кимна и показа документите си.

— Няма значение какви сте и кои сте — каза едрият. — Шефът на охраната каза да ви заведем при него и ние ще ви заведем.

Поведоха Улгаст и Дойл към зоната за свиждане. Картър седеше от другата страна на стъклената преграда, приклещил телефонната слушалка между ухото и рамото си. Както каза Дойл, беше дребничък. Гащеризонът висеше на него. Като дрешки на куклата Кен. Осъдените изглеждаха различно, беше научил Улгаст, Картър не изглеждаше нито гневен, нито уплашен, а само примирен, сякаш светът беше ръфал от живота му късче по късче, откакто се е родил.

Улгаст посочи към белезниците и се обърна към двамата от охраната.

— Свалете ги, моля.

По-възрастният поклати глава.

— Такава е процедурата.

— Не ме интересува каква е процедурата. Свалете ги. — Улгаст вдигна телефонната слушалка от апарата на стената.

— Антъни Картър? Аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл. От ФБР сме. Тези мъже ще дойдат и ще ти свалят белезниците. Помолих ги да го направят. Ще им съдействаш ли?

Картър леко кимна. Гласът му от другата страна на слушалката прозвуча тихо.

— Да.

— Какво да направим, за да ти е по-удобно?

Картър го погледна озадачено. Колко време беше изминало, откакто някой го беше питал подобно нещо?

— Всичко е наред — каза той.

Улгаст се обърна към охраната.

— Е? Какво става? Сам ли си говоря, или какво? На началника на охраната ли да позвъня?

Двамата надзиратели се спогледаха, обмисляха какво да предприемат. После онзи, който се казваше Денис, излезе от помещението и малко след това се появи от другата страна на стъклената преграда. Улгаст стоеше и наблюдаваше, като не сваляше погледа си от надзирателя, докато онзи сваляше оковите.

— Това ли е? — попита едрият надзирател.

— Това е. Бихме искали да ни оставите насаме за известно време. Ще уведомим началството, когато привършим.

— Правете каквото щете — отвърна охраната и излезе, като затвори вратата след себе си.

В помещението имаше само един метален стол, взет все едно от аудитория на университет. Улгаст го издърпа и се настани на него. Дойл застана до него. Говоренето спадаше към задълженията на Улгаст, който отново взе телефонната слушалка.

— По-добре ли е?

Картър се подвоуми за момент, докато го преценяваше, а после кимна.

— Да, сър. Благодаря. Клещите винаги ги пристяга силно.

Клещите. Улгаст си го отбеляза наум.

— Гладен ли си? Донесоха ли ти закуската?

— Палачинки — сви рамене Картър. — Ама беше преди пет часа.

Улгаст се завъртя и погледна Дойл с повдигнати вежди. Дойл кимна и излезе от помещението. Улгаст прекара няколко минути в очакване. Въпреки огромните надписи, забраняващи пушенето, ръбът на масата беше стопен на безброй места и обсипан от кафяви следи прогорено.

— От ФБР ли казахте, че сте?

— Точно така, Антъни.

По лицето на Картър премина едва доловима усмивка.

— Каква работа само, а?

Улгаст не разбра за какво говори Картър, но така беше добре. Имаше повод да обясни някои въпроси на Картър.

— Каква работа, Антъни?

— Онази с жената. Жената с извънземните.

Улгаст се замисли за момент, после се сети. Ама разбира се: Досиетата X. Свалиха го от ефир преди колко, двайсет години май? Вероятно Картър е гледал като дете повторенията. Улгаст не си спомняше много от сериала, само основната интрига — вманиаченост по извънземните, примесена с конспирация за изостряне на напрежението. Такава беше представата на Картър за ФБР.

— И аз харесвах сериала. Добре ли се справяш тук вътре?

Картър изправи рамене.

— Дойдохте да ме питате това ли?

— Ти си умно момче, Антъни. Не това е причината да сме тук.

— Каква е тогава причината?

Улгаст се приближи към стъклената преграда. Улови погледа на Картър и впи своя в него.

— Знам що за място е това, Антъни. Затворът Теръл. Знам какво става тук. Просто искам да се уверя, че към теб са се отнасяли добре.

Картър го гледаше недоверчиво.

— Търпимо е, викам.

— Добре ли се държат с теб надзирателите?

— Клещите много стяга белезниците, но през повечето време се държи добре. — Картър сви костеливите си рамене. — Денис не е мой човек. Някои от останалите също.

Вратата зад Картър се отвори и Дойл влезе с жълт поднос с храна от затворническата будка. Постави подноса на масата пред Картър: хамбургер със сирене и картофки, лъщящи от мазнина, увити с гланцирана хартия в малка пластмасова кутия. До хамбургера имаше кутия мляко с шоколад.

— Хайде, Антъни — каза Улгаст и посочи към подноса. — Можем да говорим, след като се нахраниш.

Картър постави слушалката на масата и вдигна сандвича към устата си. С три хапки го беше преполовил. Избърса уста с опакото на ръката си и се съсредоточи върху картофките, а Улгаст го наблюдаваше. Картър беше погълнат от храната. Приличаше на куче, което се храни, помисли си Улгаст.

Дойл отново застана встрани от Улгаст.

— Това момче — тихо продума той — наистина е било гладно, да му се не види.

— Тук долу имат ли някакви десерти?

— Куп изсъхнали кексове и някакви еклери като кучешки лайна.

Улгаст се замисли.

— Да зарежем десерта най-добре. Донеси му чаша чай с лед. Постарай се и с него. Понатъкми го малко.

Дойл се намръщи.

— Нали има мляко. Дори не знам имат ли чай с лед долу. Прилича на обор.

— Това е Тексас, Фил — Улгаст потисна нетърпението в гласа си. — Имай ми доверие, имат чай с лед. Само иди и го намери.

Дойл сви рамене и отново излезе. Щом Картър приключи с яденето, облиза солта от пръстите си един по един и дълбоко въздъхна. Когато вдигна слушалката, Улгаст направи същото.

— Как е, Антъни? По-добре ли си?

През слушалката Улгаст усещаше как дъхът на Картър е изпълнен със слюнка. Погледът му се беше разтопил и блестеше от удоволствие. Всичките калории, всичките белтъчини молекули, всичките въглехидрати нахлуваха в организма му с мощта на парен чук. Улгаст можеше да му даде и едно малко уиски за същия ефект.

— Да, сър. Благодаря.

— Мъжът трябва да се храни. Не може да я кара на палачинки.

Измина миг в мълчание. Картър бавно облиза устни. Когато проговори, почти шепнеше.

— Какво искате от мен?

— Отзад напред я подхващаш, Антъни — закима Улгаст. — Аз трябва да разбера какво мога да направя за теб.

Картър сведе поглед към масата, към изпоцапаните с мазнина следи от храната му.

— Той ви е изпратил, нали.

— За какъв той говориш, Антъни?

— Съпругът на жената — Картър се намръщи при спомена. — Господин Ууд. Веднъж идва тук. Каза, че е открил Исус.

Улгаст си спомни разказаното от Дойл в колата. Две години бяха изминали, а Картър още размишляваше върху събитието.

— Не ме е изпраща той, Антъни. Честна дума.

— Казах му, че съжалявам — настоя Картър с треперлив глас. — На всички казах. Няма да го повтарям вече.

— Никой не иска да го правиш, Антъни. Знам, че съжаляваш. Затова бих целия този път до тук.

Улгаст замълча и заоглежда лицето на Картър. Имаше нещо различно в него, не беше като другите. Обхвана го чувство на прозрение, сякаш се отвори врата.

— Антъни, какво ще кажеш, ако разбереш, че мога да те измъкна от тук?

Зад стъклото, Картър го гледаше предпазливо.

— Какво говорите?

— Каквото чуваш. Сега веднага. Можеш да излезеш от Теръл и повече кракът ти да не стъпи тук.

Картър замести поглед неразбиращо. Трудно му беше да осмисли чутото.

— Ще кажа, че разбирам как ми се подигравате.

— Не те лъжа, Антъни. Затова сме били толкова път. Може и да не знаеш, но ти си специален. Може да се каже, че си уникален.

— За излизане от тук ли ми говорите? — горчиво се намръщи Картър. — Няма смисъл. Никакъв. След толкова време. Не може да се обжалва. Така писа адвокатът.

— Не става дума за обжалване, Антъни. По-хубаво е. Ти просто ще излезеш от тук. Как ти се струва?

— Страхотно ми се струва — Картър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите със скептичен смях. — Струва ми се, че е твърде хубаво, за да е истина. Това е Теръл.

Улгаст винаги оставаше изненадан до каква степен перспективата за замяна на присъдата прилича на петте етапа на скръбта. Точно в този момент Картър беше в етапа на отрицанието. Идеята за напускането на затвора му идваше в повече.

— Знам къде си. Знам какво е това място. Това е домът на смъртта, Антъни. Но не е твоето място. Затова съм тук. И не съм дошъл за кого да е. Не съм дошъл просто за някого от затворниците тук. Дойдох за теб, Антъни.

Позата на Картър вече не беше така отбранителна.

— С нищо не съм специален. Ясно ми е.

— Напротив. Може ти да не го осъзнаваш, но си такъв. Имам нужда да ми направиш една услуга, Антъни. Можем да спечелим и двамата, ако се споразумеем. Аз мога да те измъкна от тук, а ти също можеш да направиш нещо за мен в замяна.

— Услуга ли?

— Хората, за които работя, Антъни, разбраха какво ти предстои тук и не мислят, че това е правилно. Вярват, че с теб не са се отнесли както трябва, че адвокатът ти е претупал нещата и просто те е зарязал тук. Разбрали са, че могат да направят нещо, за да променят положението ти и да ти предложат работа, която ти да свършиш за тях в замяна.

Картър объркано се мръщеше.

— Да сека, това ли? Като поляната на онази госпожа?

Исусе, помисли си Улгаст. Всъщност осъзна, че той иска да коси трева.

— Нищо подобно, Антъни. Много по-важна задача. — Улгаст понижи глас. — В това е въпросът, нали разбираш. Искам от теб да се заемеш с толкова важна задача, че дори не мога да ти кажа каква. Защото дори аз не знам каква е.

— Откъде тогава знаеш, че е толкова важна, щом не знаеш каква е?

— Умен човек си, Антъни, и с право ми задаваш този въпрос. Но ще се наложи да ми се довериш. Мога веднага да те измъкна от тук. Ти само трябва да кажеш, че си съгласен.

И Улгаст измъкна от джоба си плика от шефа на охраната и го отвори. На това място винаги се чувстваше като фокусник, който вдига шапката си, за да се покаже отдолу заека. Със свободната си ръка залепи документа на стъклото, за да може Картър да го види.

— Знаеш ли какво е това? Това е заповед за замяна на присъдата, Антъни. Подписана от губернатор Джена Буш. Носи днешната дата, точно тук, най-отдолу. Знаеш ли какво означава замяна на присъдата?

Картър примигваше към документа.

— Няма да ми слагат инжекцията, така ли?

— Точно така, Антъни. Нито през юни, нито когато и да било.

Улгаст прибра документа в джоба на сакото си. Сега това вече беше примамка, обект на желание. Другият документ, онзи, който Картър трябваше да подпише, който щеше да подпише, Улгаст беше сигурен, след като всичките увъртания и съмнения приключеха, онзи, с който Антъни Лойд Картър, осъден от щата Тексас, със затворнически номер 999642 поверяваше сто процента от тялото, личността си, миналото, настоящето и бъдещето си на ПРОЕКТА НОЙ, беше сгънат до него. Докато се стигнеше до мига, в който да се извади втората част от документа, цялата работа щеше да се сведе до там, той да не бъде четен.

Картър бавно кимна.

— Винаги съм я харесвал. Харесвах я, когато беше първа дама.

Улгаст не поправи грешката.

— Тя е една от онези, за които работя, Антъни. Има и други. Вероятно ще разпознаеш някои от имената, ако ти ги кажа, но не мога. Те ме помолиха да дойда, да те видя и да ти кажа каква нужда имат от теб.

— Значи ако направя онова нещо за теб, ти ще ме измъкнеш от тук, така ли? Но не можеш да ми кажеш какво е?

— Такава е сделката в общи линии, Антъни. Ако откажеш, аз ще си тръгна. Съгласиш ли се, още тази вечер ще напуснеш Теръл. Много е просто.

Вратата на помещението отново се отвори. Влезе Дойл с чаша чай. Изпълнил беше заръката на Улгаст и внимателно крепеше стъклената чаша върху чинийката с дълга лъжица, поставена до нея, резен лимон и пакетчета захар. Постави всичко това на масата пред Картър. Картър се взря в чашата и лицето му помъртвя. И в този миг Улгаст прозря истината. Антъни Картър беше невинен, поне не беше виновен така, както съдът беше отсъдил. При останалите винаги веднага ставаше ясно с кого се пазареше Улгаст, историята отговаряше на случилото се. В този случай не беше така. Нещо се беше случило онзи ден в двора и жената беше умряла. Но имаше и още нещо, може би още много неща. Докато наблюдаваше Картър, Улгаст разбра, че се движи в пространство, подобно на изпълнено с мрак помещение без прозорци и с една заключена врата. В това пространство, разбра той, щеше винаги да намира Антъни Картър, щеше да го открива в мрака, а намери ли го, Картър щеше да му покаже ключа, който отваря вратата.

Заговори вперил поглед през стъклото.

— Ами, да, съгласен… — започна той.

Улгаст го изчака да довърши. Не го направи и Улгаст отново заговори.

— Какво искаш, Антъни? Кажи ми.

Картър вдигна свободната си ръка отстрани на стъклото и обърса връхчетата на пръстите си о него. Стъклото беше студено и изпотено. Картър отдръпна ръка и потри капчиците вода в пръстите си, бавно, съсредоточено, напълно погълнат от жеста. Толкова погълнат беше, че Улгаст долавяше как цялото съзнание на мъжа се отваря към действието и го поглъща в себе си. Сякаш усещането от студената вода по пръстите му беше ключа към всяка тайна от живота му. Вдигна погледа си към Улгаст.

— Трябва ми време… да го обмисля — кротко каза той. — Случилото се. С дамата…

И живя Ной деветстотин и петдесет години…

— Мога да ти дам това време, Антъни — каза Улгаст. — Цялото време на света. Океан от време.

Измина още един миг. И Картър кимна.

— Какво трябва да направя?

 

 

Улгаст и Дойл стигнаха до международното летище Джордж Буш малко след седем.

Трафикът беше убийствен, но успяха да пристигнат час и половина по-рано. Върнаха колата под наем и се качиха на автобуса до терминала, показаха документите си на охраната на пропуска и си запроправяха път през тълпите до изхода в другия край на залата.

Дойл се извини и отиде да потърси нещо за хапване. Улгаст не беше гладен и ако полетът им закъснееше, сигурно щеше да съжалява за решението си. Провери джобния си компютър. Сайкс все още не се беше обаждал. Зарадва се. Искаше само да се махне час по-скоро от Тексас и толкова. На изхода чакаха едва няколко пасажери: семейни двойки, няколко студенти, забили поглед в мобилните си телефони или миникомпютрите си, неколцина мъже в костюми, които говореха по мобилните си телефони или щракаха по клавиатурата на лаптопите си. Антъни Картър, помисли си той, вече пътува към Ел Рино на задната седалка на някой ван. У него щеше да остане само неясна каша от откъслечни впечатления и смътен спомен за съществуването му. До края на деня дори и номерът на личната му карта щеше да е заличен. Човекът Антъни Картър щеше да се превърне в повей, слабо и едва доловимо вълнение върху повърхността на света.

Улгаст се облегна назад на стола и усети изтощението си. Умората винаги връхлиташе така, като внезапно отпускане на юмрук. Тези пътувания го оставяха физически и емоционално опустошен и с неспокойна съвест, която непрестанно да заглушава. Много го биваше в работата, умееше да открива верния жест и най-подходящите думи. Поседял е някакъв мъж в бетонната си килия достатъчно дълго, поразмислил е върху собствената си смърт и мислите са го изпепелили до бял прах, като след вода в чайник, забравен на печката. За да се проумее начинът му на мислене, стига да се проучи произходът на праха, какво е останало от него, след като са се изпарили досегашният му живот, миналото и бъдещето. Обикновено е нещо съвсем просто: гняв, тъга, срам или нуждата от опрощение. Малцина не искаха нищо. У тях нямаше друго, освен ням животински гняв към света и всички системи. Антъни беше различен, като жива въпросителна, дишащо въплъщение на озадачеността. Та той дори не беше съвсем наясно защо е в Теръл. Не че не разбираше присъдата си. Нея я осъзнаваше и приемаше. Доколкото можеше да се приеме по силата на принудата. Човек само трябваше да прочете последните думи на осъдените мъже, за да го разбере. „Кажи на всички, че ги обичам. Съжалявам. Добре, надзирател, да приключваме с тази работа.“ Неизменно изричани думи със сходно въздействие. Четящият се смразяваше от тях. И Улгаст беше останал смразен от изписаните страници. Но при Антъни Картър все още липсваше някакво парченце от пъзела. Улгаст го долови, щом видя Картър да докосва стъклото и преди това, може би дори когато попита за съпруга на Рейчъл Ууд и съжалението му пролича, без да произнесе и дума. Дали Картър не си спомняше случилото се онзи ден в двора на семейство Ууд или пък действията му тогава не се вписваха в представата му за човека, който си мислеше, че е, Улгаст не можеше да е сигурен. И в двата случая Антъни Картър трябваше да открие липсващото от него парченце, преди да умре.

От мястото му се откриваше красива гледка през прозорците на терминала към пистите. Слънцето вървеше към залез. Лъчите му огряваха под ъгъл корпусите на наредените самолети. Винаги с удоволствие летеше към дома. Няколко часа полет в посока към залязващото слънце и отново щеше да се почувства като себе си. Никога не пиеше, не четеше, нито спеше, само седеше абсолютно неподвижен, вдишваше въздуха в самолета, вперил поглед през илюминатора, докато земята под него потъваше в мрак. Веднъж, при полет от Талахаси, самолетът на Улгаст попадна в силен буреносен фронт като изпълнена с гняв въздушна планинска грамада. Мъгливата й, разсичана от мълнии вътрешност се люлееше. Септемврийска нощ. Някъде над Оклахома, спомни си той, или Канзас. Някое пусто и равно място. Може да е било и доста по̀ на запад. Тъмно беше, почти всички в самолета спяха, включително Дойл, който седеше на съседната седалка, подпъхнал възглавница под наболата си брада. Цели двайсет минути самолетът се плъзгаше по ръба на бурята с люлеене. Улгаст за пръв път в живота си виждаше подобно нещо, за пръв път се чувстваше толкова близо до величието на природата, мощта й, която се измерваше с цялата планета. Въздухът в бурята беше наситен с атмосферно електричество, макар в самолета да беше застинал, тих. Носеха се над някакви си девет хиляди метра височина, а той наблюдаваше бурята като на киноекран. Като ням филм. Очакваше по интеркома с пращене да се разнесе провлеченият говор на капитана, който да каже нещо за времето, да запознае пасажерите със случващото се навън, но това така и не стана. Когато след четирийсет минути кацнаха в Денвър, Улгаст изобщо не спомена случилото се, дори на Дойл не каза нищо.

Помисли си колко хубаво щеше да е да позвъни на Лайла и да й разкаже. Усещането беше толкова силно, така ясно в паметта му, че му трябваше известно време да осъзнае колко необмислено беше желанието му, че за него машината на времето беше заработила по друг начин. Машината на времето, така го беше нарекла психоложката, приятелка на Лайла от болницата. Посетиха я само два пъти. Жена над трийсетте с преждевременно посивели, дълги коси, големи очи и вечно изпълнена със симпатия. Помоли ги да си събуват обувките преди всеки сеанс и седна с присвити под себе си крака, като лагерен отговорник, който щеше да ги води при пеенето. Говореше така тихо, че Улгаст се привеждаше от дивана, за да я чува. От време на време им обясняваше с тихия си глас, че съзнанието им ще им играе номера. Не ги предупреждаваше, думите й не прозвучаха така, просто установяваше определен факт. Двамата с Лайла щели да идат някъде, да видят нещо и да изпитат остро чувство за вече преживяно. Можели например да се озоват пред касата в кварталния магазин с пакет пелени в количката си за пазаруване или пък да минат на пръсти покрай стаята на Ева, сякаш тя спи. Това щели да са най-тежките моменти, обясни им жената, защото тогава болката от загубата им щяла да се разгаря отново, но ги увери, че с времето подобни преживявания щели да са все по-редки.

На Улгаст обаче тези мигове не му причиняваха болка. Продължаваха да го спохождат и след трите изминали години, а той нямаше против да се случват. Бяха като неочаквани подаръци от съзнанието му. Но Лайла ги изживяваше по друг начин и той го знаеше.

— Агент Улгаст?

Обърна се на стола си. Обикновен сив костюм, нескъпи, тъмносиви удобни обувки, скучна до незабележимост вратовръзка: Улгаст май виждаше огледалния си образ. Само дето не познаваше лицето.

Изправи се и посегна към джоба си, за да извади личната си карта.

— Аз съм.

— Специален агент Уилямс. Хюстънски офис — ръкуваха се. — Страхувах се, че все пак ще се качите на самолета и ще ви изпусна. Отвън има кола за вас.

— А съобщение има ли?

Уилямс извади от джоба си плик.

— Вероятно търсите това.

Улгаст взе плика. Вътре имаше факс. Седна и зачете, после отново го прочете. Продължаваше да го чете, когато Дойл се върна. Отпиваше от сламка и носеше пакет с тако.

Улгаст вдигна поглед към Уилямс.

— Ще ни дадете ли минутка?

Уилямс се отдръпна встрани.

— Какво има? — тихо попита Дойл. — Какво не е наред?

Улгаст поклати глава. Подаде му факса.

— Мили Боже, Фил. Става дума за цивилен.