Джъстин Кронин
Проходът (50)

Четирийсет и осем

Празненството, което Питър беше споменал, се състояло предишния ден, третата вечер от пристигането им. Било възможност да се запознаят с всички, с целия Рай, събран заедно. А видяното не им се сторило истинско.

Нищо не изглеждало истинско, като се започне с твърдението на Олсън, че там няма вирали. Само на двеста километра на юг, Лас Вегас гъмжал от тях. Пътували до Джошуа Вели и Келсо, през подобен терен, а виралите ги следвали по целия път. Миризмата на стадото, отбеляза Алиша, се носела надалеч от вятъра. Въпреки това единственото отбранително средство, изглежда, било метална ограда, съвсем недостатъчна, за да ги предпази от нападение. Освен огнехвъргачките на вановете, признал Олсън, изобщо нямали други оръжия. Пушките били за сплашване, всичките им муниции привършили още преди десетилетия.

— Ето, сами виждате — казал им той — тук водим напълно мирно съществуване.

Олсън Хенд. Питър за пръв път срещал такъв човек, толкова спокоен във властта си. Освен Били и мъжът на име Джуд, които, изглежда, били негови помощници, и шофьорът на камиона, докарал ги от Лас Вегас — Гюс май бил инженер, който отговарял за нещо, което наричали „физическото предприятие“, — Питър не забелязал друга форма на йерархия. Олсън нямал титла, просто давал разпорежданията. А въпреки това носел своята отговорност с лекота и предавал исканията си с ненатрапчив, дори с нотка на извинение тон. Висок и среброкос — като повечето мъже, Олсън носел косата си вързана на конска опашка, докато жените и децата били подстригани късо — прегърбената му стойка сякаш едва изпълвала оранжевия му комбинезон, събирал върховете на пръстите си, когато говори. Приличал повече на благодушен баща, отколкото на човек, натоварен с отговорността за живота на триста души.

Олсън им разказал историята на Рая. Научили я още в първите часове на пристигането си. Намирали се в лечебницата, където за Майкъл се грижела дъщерята на Олсън, Майра — ефирно, слабичко момиче, с късо остригана коса, толкова бледа и фина, че изглеждала прозрачна. Момичето май ги гледало притеснено и изплашено. След като ги пренесли от вана, седмината били съблечени и изкъпани, вещите им конфискувани, щели да им ги върнат, уверил ги Олсън, но без оръжията. Ако пожелаели да си тръгнат — тук Олсън замълчал, за да отбележи с обичайната си мекота, че се надява да изберат да останат, — оръжията им щели да им бъдат върнати. Но засега пушките и ножовете се пазели под ключ.

Колкото до Рая, голяма част от историята около него просто не била известна, обясни им Олсън. Историите се трупали, променяли се с времето, докато вече не било ясно каква е истината. Но по няколко точки имало всеобщо съгласие. Първите заселници били бежанци от Лас Вегас, които дошли на мястото в последните дни на войната. Дали са дошли с цел и с надеждата, че затворът с неговите решетки, стени и огради може да им предложи някаква сигурност, или просто са спрели на път за някакво друго място, никой не знаеше. Но след като си дали сметка, че няма вирали, околностите били негостоприемни пущинаци — образуващи вид природна бариера, — избрали да останат и да се устроят в пустинните условия. Затворническият комплекс бил създаден от две части: Щатски изправителен дом Дезърт Уелс, където се прислонили първите заселници, и съседния му Охранителен лагер, лагер за селскостопански занимания на младежи, престъпили закона, който не бил охраняван строго. Там сега живеели всички жители. И дворът, на който бил наречен затворът, осигурявал вода за напояване, както и постоянен приток на вода за охлаждане на някои от сградите, включително лечебницата. Затворът покривал огромна част от нуждите им, чак до оранжевите комбинезони, които почти всички продължавали да носят. Останалото събирали от градовете, разположени на юг. Не водели лесно съществуване, липсвали им много неща, но на това място поне били свободни да живеят без постоянната заплаха от виралите. В продължение на много години изпращали разузнавателни отряди, за да търсят други оцелели, с надеждата да ги доведат на сигурно място. Откривали такива, всъщност малцина, но от много години такова нещо не се било случвало и отдавна загубили надежда да открият и други.

— Точно затова — казал Олсън с блага усмивка — присъствието ви тук е същинско чудо. — Очите му се замъглили. — Присъствието на всички ви. Чудо.

Първата нощ прекарали в лечебницата с Майкъл, а на следващия ден се преместили в две съседни сиви тухлени постройки в покрайнините на полето, обърнати към прашен площад с куп гуми в средата, краищата му били обградени от варели за огрев. Там прекарали три дни в изолация, задължителната карантина. От другата страна имало още къщурки, които изглеждали празни. Техните били спартански, във всяка от двете къщурки имало маса и столове, а в задната стая легла. Въздухът бил тежък и задушен, а подът посипан с чакъл.

На сутринта Холис излязъл с Били, за да потърсят хъмвитата, колите не достигали, по думите на Олсън, и си заслужавало риска да отидат и проверят дали са оцелели при експлозията. Дали Олсън е имал намерение да ги запази за собствена употреба, или да им ги върне, Питър не знаеше. Жестът бил двусмислен и Питър решил да не настоява. След като седмината едва не се изпекли до смърт от жегата във вана, а Майкъл изпаднал в безсъзнание, най-мъдро било да казват колкото се може по-малко. Олсън ги разпитвал за Колонията и защо са тръгнали на път, и все някакво обяснение трябвало да му дадат. Но Питър му казал само, че са от поселище в Калифорния и са тръгнали да търсят оцелели. Не казал на Олсън нищо за бункера, затова мълчанието му предполагало, че идват от място, където са добре въоръжени. Вероятно щяло да настъпи момент, в който да се наложи да каже истината на Олсън или поне по-голямата част от нея. Но този момент все още не бил дошъл, а Олсън засега явно приел предпазливото му обяснение.

През следващите няколко дни другите жители крадешком ги наблюдавали. Зад къщурките били полята с насаждения с дълги тръби за напояване от централната помпа; стадото със седемстотин глави добитък, които се помещавали в обширни засенени кошари. От време на време виждали кълбата прах, които се издигали от някоя кола, насочила се към другата ограда. Но като се изключи това и няколкото фигури в полето, други хора не видели. Къде били останалите? Вратите на къщурките им не били заключени, но от другата страна на празната площадка стояли двама мъже, облечени с оранжеви комбинезони. Тези мъже им носели храна, обикновено в компанията на Били или Олсън, които ги осведомявали за състоянието на Майкъл. Майкъл явно бил изпаднал в дълбок сън — не непременно кома, уверил ги Олсън, но нещо подобно. Уверили ги, че и преди са наблюдавали последствията от жегата. Но температурата му спаднала, което било добър знак.

Сутринта на третия ден Сара се върнала при тях.

Не помнела нищо от случилото се с нея. Тази част от историята, която разказали на Майкъл, като се събудил на следващия ден, не била лъжа, както и разказът на Холис как я открил. Обзело ги щастие и облекчение — Сара изглеждала невредима, но малко бавно възприемала новите обстоятелства — и наистина както пленничеството й, така и завръщането й били дълбоко озадачаващи. Също и липсата на прожектори и стени: не се връзвало.

Тогава обзелото ги щастие от мисълта, че са открили друго човешко селище, било заместено от дълбока тревога. Продължавали да не виждат никого, освен Олсън, Били, Джуд и двамата мъже, които ги наблюдавали и чийто имена били Хеп и Лион. Другият знак за живот били група от четири Малки в дрипи, които всяка сутрин излизали да играят при гумите на площадката, но странното било, че никакви възрастни не се появявали да ги потърсят. Когато приключвали да играят, просто си тръгвали. Щом не били затворници, защо тогава ги наблюдавали? Ако са затворници, защо са всичките преструвки? Къде били останалите? Какво му имало на Майкъл, защо не идвал в съзнание? Раниците им, както обещал Олсън, им били върнати. Очевидно съдържанието в тях било проучено, а част от вещите, като медицинския комплект на Сара, липсвал. Но картите, които Кейлъб скътал във вътрешен джоб, очевидно били пропуснати. Самият затвор липсвал на картата на Невада, но открили град Дезърт Уелс, северно от Лас Вегас, на магистрала 95. На изток граничел с пуст сив район, без никакви пътища, нито градове, отбелязан с думите КОМПЛЕКС ЗА ТЕСТОВЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ НЕЛИС. Разположен в западния край на този регион, само на няколко километра от град Дезърт Уелс, имало малък червен квадрат и названието НАЦИОНАЛНО ХРАНИЛИЩЕ ПЛАНИНА ЮКА. Ако Питър преценявал правилно месторазположението им, би трябвало ясно да виждат извисяващ се хълм, който да образува естествена преграда от север. Пътуването на юг на Холис, придружен от Били и Гюс, му дало възможност да огледа по-подробно околността. Огражденията, казал им Холис, били по-здрави, отколкото изглеждали — двойни прегради от дебела стомана на около десетина метра една от друга, завършващи с бодлива тел. Холис видял само два изхода. Единият на юг, в далечния край на полетата, явно водещ към пътя, ограждащ комплекса, и главния вход, който свързвал комплекса с магистралата. Главният вход бил обграден от двете страни с бетонни кули с наблюдателни постове, не знаели дали там има хора, или не, но един от облечените в оранжеви комбинезони мъже стоял в малката постройка за пазача на приземното ниво. Той отворил входната врата на Холис и Били, за да преминат.

Самият Рай се намирал само на няколко километра от магистралата, която водела на север. Първоначалният затвор, заплашителна грамада от сив камък, се издигал на източния край на комплекса, заобиколен от по-малки сгради и сглобяеми военни бараки. Между периметъра и магистралата, казал Холис, пресекли релси, които вървели в посока север-юг. Железницата очевидно водела направо към планините на север — странно, отбелязал Холис, защо ще им е на железниците да вървят към планина? При първата им среща, когато Питър попитал откъде се снабдяват с гориво за колите си, Олсън споменал за влаково депо. Но докато пътували на юг, казал Холис, те не спрели да заредят, затова не знаел дали има или няма депо за гориво. Все отнякъде се снабдявали с такова. Някъде тук в мисълта на Питър взела да се оформя идеята за напускане на това място, а това означавало да откраднат кола и да намерят гориво, с което да се движи.

Жегата била неистова. Дните на изолация започнали да си казват думата. Всички били нервни и се тревожели за Майкъл. Никой не спял в душните къщурки. Най-будна от всички била Ейми. Питър мислел, че момичето дори очи не е притваряло. По цяла нощ седяла на леглото си, а чертите й се напрягали в очевидно огромна концентрация. Сякаш, мислел си Питър, се мъчела да разреши някаква задача наум.

На третата нощ Олсън дошъл при тях. С него били Били и Джуд. Предишните дни Питър стигнал до извода, че Джуд е повече от онова, за което се представя. Не можел да каже със сигурност откъде идва това усещане. Но имало нещо смущаващо в този мъж. Зъбите му били бели и прави, да се гледа в тях било невъзможно, както и в очите му, които сияели с пронизващо синьо. Придавали на лицето му неподвластен на годините израз, все едно е забавил времето. Освен това винаги, когато Питър поглеждал към Джуд, изпитвал усещането, че гледа във вихър. Питър осъзнал, че все още не е чул Олсън да му дава ясна заповед — Олсън се обръщал със заповеди към Били, Гюс и различните облечени в оранжеви дрехи мъже, които идвали и си отивали — и някъде в ума на Питър се оформила мисълта, че Джуд притежава определена власт, независима от Олсън. На няколко пъти наблюдавал как Джуд говори с мъжете, които ги пазеха.

На смрачаване тримата се появили откъм площадката, запътили се към хижата. Със стихването на жегата Малките дошли при гумите. Когато тримата минали покрай тях, децата изведнъж се пръснали като изплашени птици.

— Време е да видим как сте — казал Олсън, когато стигнал до вратата. Усмихвал се широко с усмивка, която вече им се струвала престорена. Усмивката му изглеждала празна. Застанал до Олсън, Джуд показвал двата си реда съвършени зъби, погледът на сините му очи подминавал Питър и се взирал в притъмнялата барака. Само Били изглеждала имунизирана срещу настроението. Изражението й на стоик не издавала никаква емоция.

— Моля, елате всички — поканил ги Олсън. — Чакането приключи. Всички са нетърпеливи да ви видят.

Повел седмината през празния площад. Алиша се полюлявала на патериците си и държала Ейми близо до себе си. В предпазлива тишина навлезли сред лабиринт от къщурки. Изглеждали подредени като в мрежа, с алеи между редиците постройки, които очевидно имали жители: прозорците били осветени от фенери, в пространствата между сградите висели простори с пране, което съхнело на пустинния въздух. От другата страна грамадата на стария затвор се извисявала като изсечен в небето силует. Навън в тъмнината нямало прожектори, които да ги защитават, нямали дори нож на колана. Питър се чувствал странно като никога в живота си. Някъде отпред идвал дим и мирис на готвени ястия, както и гласове, които се засилвали с наближаването им.

Завили зад ъгъла и изведнъж видели многолюдно множество, събрано под покрива на широк навес, отворен от всички страни и издигнат нависоко с дебели стоманени пръти. Пространството се осветявало от огньове, запалени във варели, от които се виел дим. Варелите обграждали зоната. По краищата били наредени дълги маси и столове, облечени в комбинезони фигури разнасяли съдове с храна от близката постройка.

Замръзнали.

Изведнъж сред морето от лица, които се взирали в тях, се издигнал най-напред един глас, който повлякъл развълнуван порой възклицания: Ето ги! Пътешествениците! Дошлите отдалече!

Когато тълпата ги обкръжила, Питър се почувствал като преглътнат. И за кратко, докато бил залят от вълната човешко присъствие, забравил собствените си тревоги. Ето ги хората, стотици хора, мъже, жени, деца, които очевидно се радвали на присъствието им и той почти се почувствал като чудо, както казал и Олсън. Мъжете го тупали по раменете, ръкували се с него. Някои от жените му подавали бебета, сякаш са дарове. Други чисто и просто го докосвали бързо и се отдръпвали — объркани, изплашени или просто завладени от чувствата, Питър не можеше да каже със сигурност. Някъде в крайчеца на съзнанието си осъзнал, че Олсън приканвал хората да запазят спокойствие, да не се блъскат, но тези предупреждения били безполезни. Така се радваме да ви видим, повтаряли всички. Толкова сме щастливи, че дойдохте.

Изминали няколко минути, достатъчно време, през което Питър вече се чувствал изцеден от случващото се, от усмивките и докосванията, от повторените поздравления. Идеята да се запознае с нови хора, какво ли оставало за цяла тълпа, била нова и непривична за него и умът му едва я осмислял. Имало нещо детинско в тях, започнал да си мисли той, тези мъже и жени с оръфаните си оранжеви комбинезони, с безгрижните си лица и с широко отворените си невинни погледи, почти покорни. Сърдечността на множеството била безспорна, а въпреки това цялото събитие изглеждало нагласено, не приличало на естествена реакция, а на предварително замислено отношение с цел да провокира реакцията, която предизвикало у Питър: пълно обезоръжаване.

Всичките тези мисли минавали през ума му, докато част от него се борела да следва останалите; оказало се трудно. Тълпата ги разделила. Хвърляше само бързи погледи към тях: русата глава на Сара, която се извисявала над жена с бебе на рамене. Смехът на Кейлъб, който се чувал някъде, но той не се виждал. От дясната му страна около Маусами се тълпели жени и гукали одобрително. Питър видял как една протяга ръка, за да докосне корема на Маусами.

Изведнъж до него се появил Олсън. С него била дъщеря му Майра.

— Онова момиче, Ейми — казал Олсън и Питър за пръв път го видял да се мръщи. — Не може ли да говори?

Ейми стояла близо до Алиша, обкръжена от момиченца, които я сочели и с ръце прикривали смеха си. Докато Питър гледал, Алиша вдигнала една от патериците си, за да ги разгони, жестът й бил наполовина шеговит, наполовина сериозен, накарала ги да се разпръснат. Очите й бързо срещнали тези на Питър. Помощ, сякаш му казала. Но дори тя се усмихвала.

Отново се обърнал към Олсън.

— Не.

— Странно. За пръв път чувам за подобно нещо — погледнал към дъщеря си, после отново съсредоточил вниманието си върху Питър със загрижен вид. — Но тя иначе е… в ред, нали?

— В ред ли?

Замълча.

— Моля да ме извините за прямотата. Но жена, която може да носи дете, е голяма ценност. Няма по-важно от това, след като толкова малко от нас са оцелели. А виждам, че една от вашите женски е бременна. Хората са любопитни.

Вашите женски, помислил Питър. Странен начин на изразяване. Погледнал към Маусами, която продължавала да е заобиколена от жени. Осъзнал, че много от тях също са бременни.

— Вероятно.

— Ами останалите? Сара и червенокосата, Лиш?

Въпросите били толкова чудати, толкова неочаквани, че Питър се подвоумил, несигурен какво трябва да каже или да премълчи. Но Олсън го гледал настойчиво, трябвало все някак да му отговори.

— Сигурно.

Отговорът изглежда го удовлетворил. С отсечено кимване Олсън заключил:

— Чудесно.

Женски, отново си помислил Питър. Олсън сякаш говорел за добитък. Имал смътното чувство, че се е разприказвал, че е бил манипулиран да издаде някаква решаваща информация. Застаналата до баща си Майра наблюдавала тълпата, която се движела. Питър си дал сметка, че не е казала и дума.

Всички започнали да се събират около масите. Силните гласове се понижили до тих шепот, докато се раздавала храната — купи със задушено, сипвано с черпаци от гигантски съдове, подноси с хляб, гърнета с масло и кани с мляко. Докато Питър оглеждал сцената, всички говорели и си подавали съдове, хранели се, някои помагали на децата, жените с бебета ги подрусвали в скутовете си или ги кърмели с открити гърди, помислил си, че вижда нещо повече от група оцелели, виждал семейство. За пръв път, откакто напуснали Колонията, усетил тъга по дома и се запитал дали пък подозрителността му не е напразна. Може пък тук наистина да са в безопасност.

И въпреки това имало нещо не както трябва, усещал го. Множеството било непълно, липсвало нещо. Не знаел каква е липсващата брънка, само долавял, че отсъствието й го тормози в периферията на съзнанието му и колкото по-дълго гледал, толкова по-остро усещал тази липса. Алиша и Ейми, видял той, били с Джуд, който ги настанявал. Прав в кожените си ботуши — почти всички били боси, — човекът направо се извисявал над тях. Питър наблюдавал как Джуд се привежда към Алиша, докоснал я по ръката и бързо заговорил в ухото й, тя се разсмяла.

Мислите му били прекъснати, когато Олсън поставил ръка на рамото на Питър.

— Надявам се, че сте избрали да останете при нас — казал той. — Всички се надяваме. Обединението крие сила.

— Трябва да го обсъдим — уклончиво отвърнал Питър.

— Разбира се — съгласил се Олсън без да отмества ръката си. — Никой не бърза. Имате колкото време ви е необходимо.