Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

Петдесет и пет

Трябваше да се доверят на думите на Олсън. Нямаха друг избор.

Раздадоха си оръжията и се разделиха на две групи. Олсън и хората му щяха да атакуват помещението на приземното ниво, а Питър и останалите да влязат отгоре. Мястото, което наричаха пръстена, навремето бил централния затворнически двор, покрит със сводест покрив. Част от покрива се срутила, останала открита, но оригиналните греди си стояли невредими. Провесени от тези греди, петнайсет метра над пръстена, имало няколко пътеки, някога използвани от пазачите за наблюдение на пространството отдолу. Подредбата им наподобявала спици на колело с тръби над тях, достатъчно широки, за да пропълзи по тях човек.

Щом осигуряха безопасността на пътеката, Питър и останалите щяха да слязат по стълбище от северния и южния край на помещението. То водело към три редици балкони с решетки, обграждащи двора. Там щяла да е по-голямата част от тълпата, обясни Олсън, вероятно и с дванайсет души на земята, за да направят огнената линия.

Виралът Бабкок щял да влезе през отвор на покрива, от източната страна на помещението. Стадото, четири глави, влизало през отсрещния край през пролука в огнената линия, следвано от двамина, определени за жертвоприношение.

Четири и двама, каза Олсън, за всяко новолуние. Докато му даваме четири и двама, той държи настрана Безброя.

Безброя: така Олсън наричаше останалите вирали. Онези на Бабкок, обясни той. Онези от неговата кръв. Той ли ги контролира?, попита Питър, без все още да вярва на чутото; твърде фантастично беше — макар че докато формулираше въпроса си, усещаше скептицизмът му да се стопява. Ако Олсън казваше истината, много неща идваха на мястото си. Самият Рай, необяснимото му съществуване, странното поведение на жителите му, като хора, които пазят ужасяваща тайна, дори самите вирали, и усещането, което Питър хранеше от самото начало, че те са повече от сбор от отделни същества. Той не само ги контролира, отговори Олсън. Докато говореше, все едно от него падна огромен товар, сякаш от години е чакал да разкаже всичко. Той е тях, Питър.

— Съжалявам, че те излъгах преди, но нямах избор. Първите заселници, дошли тук, не са били бежанци. Били са деца. Влакът ги е докарал тук, откъде точно — не знам. Отивали са в планината Юка, в тунелите там. Но Бабкок вече бил тук. Тогава започнал сънят. Някои казват, че това е спомен от времето преди да стане вирал, когато все още бил човек. Но щом веднъж убиеш жената в съня, ти му принадлежиш. Принадлежиш на пръстена.

— Хотелът с блокираните улици — намеси се Холис. — Това е капан, нали?

Олсън кимна.

— От много години изпращаме патрули, които да докарат колкото може повече. Някои просто се скитаха. Други ни ги оставяха виралите, за да ги открием. Като теб, Сара.

Сара поклати глава.

— Още не си спомням случилото се.

— Никой никога не си спомня. Травмата е прекалено голяма. — Олсън отново погледна умоляващо Питър. — Трябва да разбереш. Винаги сме живели по този начин. Това е единственият начин да оцелеем. За мнозина пръстенът е малка цена.

— Ако питате мен, тая работа е въшлива — отсече Алиша. Лицето й беше застинало от гняв. — Чух достатъчно. Тези хора са помагачи. Те са като домашни любимци.

Изражението на Олсън помръкна, но продължи да говори със зловещо спокоен тон.

— Наричайте ни, както си искате. Не може да кажете нищо, което не съм чувал хиляди пъти. Майра не е единственото ми дете. Имах и син. Щеше да е горе-долу на вашата възраст, ако беше жив. Когато беше избран, майка му се възпротиви. В крайна сметка Джуд я изпрати в пръстена с него.

Собственият му син, помисли си Питър. Олсън беше изпратил на смърт собствения си син.

— Защо Джуд?

Олсън сви рамене.

— Защото е той. Джуд винаги го е имало — поклати глава. — Да можех, щях да ви го обясня по-добре. Но всъщност сега нищо няма значение. Миналото си е минало, или поне така си казвам. Част от нас се подготвят за този ден от години. Готвим се да избягаме, да живеем живота си като хора. Но ако не убием Бабкок, той ще призове Безброя. С тези оръжия имаме шанс.

— И кой е в пръстена?

— Не знаем. Джуд не казва.

— Ами Маус и Ейми?

— Казах ти, че не знаем къде са.

Питър се обърна към Алиша.

— Те са.

— Не знаем — възрази Олсън. — А и Маусами е бременна. Джуд не би я избрал.

Питър не беше убеден. Всичко, казано от Олсън, засили убедеността му, че Маус и Ейми са в пръстена.

— Има ли друг начин, по който да влезем?

Тогава Олсън им обясни разположението на сградата, тръбите над пътеките, стигащи до пода на гаража, за да влязат в земята.

— В първия отсек ще е тъмно като в рог — предупреди той, докато хората му раздаваха пистолети и пушки от скрития склад. — Просто следвайте шума от тълпата.

— Колко хора още имаш вътре? — попита Холис. Тъпчеше джобовете си с пълнители. Коленичили до отворен сандък, Кейлъб и Сара зареждаха пушките си.

— Ние седмината и четирима други на балконите.

— Само толкова? — попита Питър. Залогът, който и в началото не беше на тяхна страна, сега се оказа далеч по-лош, отколкото си мислеше. — Колко има Джуд?

Олсън се намръщи.

— Мислех, че си разбрал. Той командва всички.

Когато Питър не каза нищо, Олсън продължи:

— Бабкок е по-силен от всеки друг вирал, когото сте виждали, и тълпата няма да е на наша страна. Няма да е лесно да го убием.

— Някой опитвал ли е?

— Веднъж — подвоуми се. — Малка група като нас. Преди много години.

Питър тъкмо щеше да попита какво се е случило, но по мълчанието на Олсън разбра отговора.

— Трябваше да ни кажете.

В изражението на Олсън се появи окаяно смирение. Питър разбра, че вижда товар, далеч по-тежък от съжалението или скръбта. Виждаше вина.

— Питър. Какво щеше да кажеш ти?

Не отговори. Не знаеше. Вероятно нямаше да му повярва. Не знаеше дали и сега да му вярва. Но Ейми беше в пръстена, беше сигурен, усещаше го с всяка своя клетка. Извади пълнителя от пистолета си, за да го нагласи по-стабилно, после отново го върна и издърпа предпазителя. Погледна към Алиша, която кимна. Всички бяха готови.

— Тук сме, за да намерим приятелите си — каза на Олсън. — Останалото е ваша задача.

Но Олсън поклати глава.

— Не се заблуждавайте. Щом се окажете в пръстена, битката ни е една и съща. Бабкок трябва да умре. Ако не го убием, той ще призове Безброя. Влакът ще е без значение.

 

 

Новолуние. Бабкок усети как гладът се развихря в него. И простря съзнанието си към Мястото, Мястото на Завръщането с думите:

Време е.

Време е, Джуд.

Бабкок беше готов. Бабкок летеше. Рееше се над пустинята със скокове и извисявания, а грамадният възхитителен глад изпълваше съществото му.

Доведи ми ги. Доведи ми един, после друг. Доведи ги, защото трябва да живееш по този начин и по никой друг.

Във въздуха имаше кръв. Подушваше я, вкусваше я, усещаше как същината й се влива в него. Първо щеше да е кръвта на животните, жива сладост. А после неговият Най-добър и Специален, неговият Джуд, който сънуваше съня по-добре от всички останали, от Времето на Превръщането, чието съзнание живееше с него в съня като брат, щеше да му доведе онези, чиято кръв Бабкок щеше да изпие и да се почувства изпълнен.

Изкачи стената с един-единствен скок.

Тук съм.

Аз съм Бабкок.

Ние сме Бабкок.

Спусна се. Чу ахканията на тълпата. Около него светеха огньовете. Зад пламъците бяха хората, дошли да гледат и да знаят. И през пролуката видя как животните приближават, подкарвани с бич, в очите им нямаше страх, имаше незнание, а гладът у него се надигна като вълна и той се стовари отгоре им, разкъсваше и дереше, първото, а после и останалите, всяко по реда си, великолепно изпълнение.

Ние сме Бабкок.

Сега вече можеше да чуе гласовете. Хорът на тълпата в техните клетки, зад пръстена от пламъци, и гласа на неговия Единствен, неговия Джуд, който стоеше на пътеката отгоре и ги водеше като при песен.

— Доведи ми ги! Доведи ми един, а после и друг! Доведи ми ги, защото трябва да живеем…

Стена от шум, издигащ се в зловещ унисон:

— … по този начин и никой друг!

В пролуката се появиха две фигури. Те се препъваха напред, блъскани от двама мъже, които бързо се отдръпнаха. Зад тях пламъците отново лумнаха, вратата от огън, която ги затвори, за да ги вземе.

Тълпата ревеше.

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

Паника от стъпки. Въздухът трепереше и туптеше.

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

И тогава я почувства. С ясно и ужасно избухване, Бабкок я почувства. Сянката иззад сянката, процепа в тъканта на нощта. Онази, която носеше семето на вечността, но не беше от неговата кръв, не беше от Дванайсетте или Нула.

Единствената на име Ейми.

 

 

Питър чу всичко от вентилационната шахта. Напяването, паническите ревове на стадото, а после тишината — притаения дъх, като от някакъв недовършен спектакъл — после експлозията от възгласи. Горещината идваше на вълни към стомаха му и с него задушливия дим на пушек от дизел. Шахтата беше достатъчно широка, за да може един човек да пълзи по нея. Някъде под него, събрани в тунел, свързващ пръстена с главния вход на затвора, бяха хората на Олсън. Нямаше как да съгласуват пристигането, нито да обявят на останалите, разположени в тълпата. Те просто трябваше да се досетят.

Питър видя пред себе си отвор: метална решетка на пода на канала. Притисна лице към нея и погледна надолу. Под решетката виждаше летвите на пътеката, а двайсет метра по-нататък — пода на пръстена, обвит с ров от горящо гориво.

Подът беше покрит с кръв.

По балконите тълпата отново беше подхванала напева си. Пръстен! Пръстен! Пръстен! Пръстен! Питър предположи, че той и останалите се намират вече над източния край на помещението. Щеше да се наложи да преминат по пътеката пред погледите на цялата тълпа, за да стигнат до стълбите на долния етаж. Погледна назад към Холис, който кимна и вдигна решетката, отдръпна я настрана. После дръпна предпазителя на пистолета си и припълзя напред, за да обкрачи отвора.

Ейми, мислеше си Питър, лоша работа, какво има там долу. Свържи се с нас, както можеш, иначе всички сме мъртви.

Той се отблъсна и промуши през отвора първо краката си.

Падаше дълго, достатъчно дълго, за да се чуди: Защо падам? Височината над пътеката беше по-голяма, отколкото беше очаквал — не два метра, а четири или пет, — удари се в метал и се чу звук от размърдване на кости. Претърколи се. Пистолетът го нямаше, беше избит от ръката му. Докато се търкаляше, с крайчеца на окото си видя фигурата отдолу: с вързани китки и покорно отпуснато тяло, с риза без ръкави, която Питър позна. Разумът му се вкопчи в образа, който беше едновременно и спомен за мириса от кладата в деня, в който изгориха трупа на Зандър Филипс, как седеше на слънчевата светлина пред електростанцията и името, избродирано върху джоба. Армандо.

Тео.

Мъжът в пръстена беше Тео.

Брат му не беше сам. Имаше още някой до него, мъж на колене. Той беше гол до кръста, проснат на пода, така че лицето му оставаше скрито. Когато ъгълът пред погледа на Питър се разшири, разбра, че вижда на пода стадото или поне останките от стадото — навсякъде се въргаляха късове, сякаш попаднали в експлозия. Приклекнал в центъра на тази издигаща се маса от плът и кости, с лице, приведено и заровено в останките, с тяло, което потръпваше в движение, сякаш пие, беше виралът, не вирал, като онези, с които Питър си беше имал работа. Това беше най-грамадният вирал, който беше виждал, който някой някога е виждал. С толкова грамадно изкривено туловище, че сякаш туловището беше самостоятелно същество.

— Питър! Дойде навреме, за да гледаш представлението!

Лежеше на гърба си, безполезен като костенурка. Джуд стоеше над него и го наблюдаваше с поглед, за който Питър нямаше определение, безгранично мрачно злорадство, целеше се с оръжие в главата му. Питър долови стъпки, които се приближаваха. От всички посоки по пътеките се втурнаха още мъже в оранжеви костюми.

Джуд стоеше точно под отвора.

— Давай — каза Питър.

Джуд се усмихна.

— Колко благородно.

— Ти не — каза Питър и вдигна поглед. — Холис.

Джуд погледна нагоре в мига, в който куршумът от пушката на Холис го уцели над дясното ухо. Мъгляво розово петно. Питър усети как въздухът се пропи с него. За миг нищо не се случи. После оръжието в ръцете на Джуд падна и издрънча по пътеката. На кръста му имаше голям пистолет. Питър видя как ръцете на Джуд се насочват към него и слепешката го търсят. После нещо се пръсна в него, от очите му рукна кръв, жалостив кървав рев, а той падна на колене, падна по очи с лице, на което беше замръзнало вечно удивление, сякаш казваше: Не мога да повярвам, че съм мъртъв.

 

 

Маусами, който управляваше помпата за гориво.

Двете с Ейми бяха влезли през главния тунел точно преди тълпата да пристигне и се криеха под стълбите, които свързваха етажа на нивото на двора с балконите. Чакаха безкрайно, свити на кълбо, показаха се чак когато чуха стадото да влиза и отгоре да избухват неистови възторзи. Въздухът беше нажежен, задушлив от дим и сажди.

Пламъците бяха ужасяващи.

Когато виралът разкъса стадото, тълпата сякаш изригна, всички вдигаха юмруци, припяваха и тропаха с крака, като същество, обхванато от невъобразим и ужасен екстаз. Някои държаха деца на раменете си, за да могат да гледат. Сега стадото ревеше, блъскаше се и тичаше из пръстена, втурваше се към пламъците и се връщаше объркано в налудничав танц между два полюса на смъртта. Докато Маусами наблюдаваше, виралът се протегна и улови едно от животните за задните крака, вдигна го със силно пукане, после го метна във въздуха, за да го запрати в клетките сред порой от кръв. След което остави животното, където беше — предните му крака риеха в пръстта и се мъчеха да придърпат потрошеното му тяло, — вдигна друго за рогата, използва същото движение, за да счупи врата му, после завря лице в умъртвената плът в основата на врата на животното. Туловището на вирала се изпълваше, докато пиеше, трупът на добичето се свиваше при всеки негов дъх, сбръчкваше се пред очите на Маусами, докато изпиваха кръвта от тялото му.

Останалото не видя, извърна лице.

— Доведи ми ги! — призова глас. — Доведи ми един и после друг! Доведи ми, защото ние трябва да живеем…

— … по този начин и по никой друг!

Тогава видя Тео.

Маусами изпита едновременно радост и ужас с такова ожесточение, сякаш излезе от тялото си. Дъхът й спря, почувства се замаяна, прилоша й. Двама мъже в комбинезони бутаха Тео напред, водеха го през пролуката в пламъците. Очите му бяха безжизнени, с почти волски поглед. Той, изглежда, изобщо не осъзнаваше какво се случва около него. Вдигна лице към тълпата и премигна неразбиращо.

Опита се да го извика, но гласът й потъна в бурята от гласове. Погледна към Ейми с надеждата, че момичето ще знае какво да направят, но никъде не я видя. Над нея и около нея гласовете отново припяваха:

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

Тогава въведоха още един човек, двама мъже го държаха за ръцете. Главата му беше приведена, краката му едва докосваха пода, а мъжете, които го влачеха, го поставиха на земята и бързо се ометоха. Поздравленията от тълпата бяха оглушителни, буря от възгласи. Той пристъпи напред, огледа тълпата, като че някой можеше да му помогне. Вторият мъж се изправи на колене.

Беше Фин Даръл.

Изведнъж жената, която седеше до нея: познато лице, с дълъг розов белег на скулата й като шев с издут от корема й на бременна комбинезон, се обърна към нея:

— Познавам те — каза жената.

Маусами се отдръпна назад, но жената я сграбчи за ръката, очите й свирепо се впиха в лицето на Маусами.

— Познавам те, познавам те!

— Пусни ме!

Отдръпна се. Зад нея жената истерично сочеше и крещеше:

— Познавам я, познавам я!

Маусами хукна. Мислеше си само как да стигне до Тео. Но не можеше да мине през пламъците. Виралът почти беше приключил със стадото, последното животно се гърчеше в челюстите му. След няколко секунди щеше да се изправи и да види двамата мъже — да види Тео — и това щеше да е краят.

Тогава Маусами видя помпата. Огромна мазна помпа, свързана с дълги маркучи към два тумбести резервоара за гориво, покрити с ръжда. Мъжът, който я управляваше, носеше оръжие с къса цев през гърдите си, на колана му висеше нож в кожена ножница. Гледаше на друга страна, както всички, обърнат към спектакъла зад стената от лумнали пламъци.

Подвоуми се — не беше убивала човек, — но това не можеше да я спре. Плавно се приближи към пазача откъм гърба му, измъкна ножа и го заби с всичката си сила ниско в гърба му. Усети стягането и опъването на мускулите и стойката му, като при лък. Дълбоко от гърлото му излезе удивено издихание.

Усети как умря.

Издигнал се над врявата, отгоре се чу глас: Питър ли беше?

— Тео, бягай!

Помпата беше бъркотия от лостове и копчета. Къде бяха Майкъл и Кейлъб, когато толкова й трябваха? Маусами улови напълно наслуки най-големия лост, дълъг колкото от китката до лакътя й, обви около него длан и го дръпна.

— Спрете я! — ревна някой. — Спрете тая жена!

Когато Маусами почувства как изстрелът я уцели високо в хълбока — странна тривиална болка като ужилване от пчела, — разбра, че е успяла. Пламъците угасваха, стихваха около пръстена. Изведнъж тълпата се заотдръпва от жиците, всички крещяха, избухна хаос. Виралът се беше отдалечил от последното животно и се изправи — цял пулсираща светлина, очи, хищни нокти, зъби, гладко лице, дълга шия, огромна гръд, обляна в кръв. Тялото му беше подпухнало като на кърлеж. Стоеше на три метра, може би повече. С едно мръдване на главата очите му забелязаха Фин, главата му се наклони настрани, тялото му се стегна, сякаш се целеше, готово да скочи. И скочи. Прелетя във въздуха между тях със скоростта на мисълта, невидим, както куршумът беше невидим, изведнъж се оказа там, където Фин лежеше безпомощен. Какво последва, Маусами не видя ясно и се радваше, че не го е видяла, толкова бързо и ужасно беше, като при животните, но по-бързо, защото беше човек. Ливна кръв като при разкъсано и част от Фин изчезна първия път, останалата на втория.

Тео, помисли си тя, когато болката в крака й изведнъж се усили във вълна от жега и светлина, които я превиха на две. Кракът й се прегъна под нея, тя полетя. Тео, тук съм. Дойдох да те спася. Имаме бебе, Тео. Бебето е момче.

Докато падаше, видя фигура, който спринтираше през пръстена. Ейми. От косата й се носеше пушек, по дрехите й просветваха огнени езици. Виралът се обърна към Тео. Ейми застана между тях, закри Тео като щит. Застана лице в лице с огромното, подуто туловище на съществото, съвсем мъничка, колкото едно дете.

И мигът застина, целият свят застина, докато виралът наблюдаваше фигурката пред себе си. Маусами си помисли: това момиче иска да каже нещо. Момичето ще отвори уста и ще заговори.

 

 

Двайсет метра по-горе Холис се спусна през отвора с пушката си, следван от Алиша с РПГ. Тя го наведе към пода и насочи цевта му към мястото, където стояха Ейми и Бабкок.

— Не мога да стрелям!

Кейлъб и Сара се спуснаха зад тях. Питър сграбчи оръжието на Джуд от пътеката и стреля към двамата мъже, които тичаха към тях. Единият извика протяжно и падна надолу с главата на долния етаж.

— Стреляй по вирала! — извика той на Алиша.

Холис стреля и вторият мъж падна по лице на пътеката.

— Тя е много близо! — каза Алиша.

— Ейми — ревна Питър, — махай се оттам!

Момичето не помръдна. Колко време можеше да го удържи по този начин? И къде беше Олсън? Последните пламъци бяха угаснали, хората тичаха надолу по стълбите като лавина от оранжеви костюми. Тео, на ръце и колене, се отдалечаваше от вирала, но го правеше вяло, беше се примирил, нямаше сили да се противи. Кейлъб и Сара хукнаха по пътеката към стълбите и сега слизаха сред бъркотията на балконите. Питър чу жени да пищят, деца да плачат, глас, който приличаше на този на Олсън, се издигаше над данданията:

— Тунелът! Всички да тичат към тунела!

Маусами тръгна към пръстена.

— Насам! — тя се препъваше, падна на пода и се привдигна. Панталоните й бяха целите в кръв. Застана на четири крака и се опита да се изправи. Махаше и крещеше:

— Погледни насам!

Маус, помисли си Питър, отдръпни се назад.

Твърде късно. Магията се разруши.

Виралът се наклони с лице към тавана и приклекна, като набираше сила, за да скочи, а после вече летеше, носеше се във въздуха. Изправи се пред тях с безмилостна неизбежност, надвеси се над главите им, уловил се за една от гредите на тавана, туловището му се люлееше като на дете, което се върти около дърво — странно развеселена и дори игрива картина, — после се приземи на пътеката с разтърсващо тракане.

Аз съм Бабкок.

Ние сме Бабкок.

— Лиш…

Питър усети как изстрелът от противотанковото оръжие профучава покрай лицето му, парване от нагорещен въздух по страната му. Разбра какво ще се случи, преди да е станало.

Гранатата избухна. Взрив, жега, Питър беше отблъснат към Алиша, двамата се прекатуриха на пътеката, но пътеката вече я нямаше. Пътеката падаше. Улови се за нещо, задържа се. И двамата паднаха тежко, за един изпълнен с надежда миг всичко свърши. Тогава пътеката се наклони отново и с пукане на нитове и стенание на огънат метал краят на пътеката се откъсна от тавана, наклони се към пода като глава на чук и започна да пада.

 

 

Лион от алеята лежеше по лице на земята. Проклятие, помисли си. Къде отиде момичето?

В устата му имаше кърпа, китките му бяха завързани зад него. Опита се да размърда крака, но и те бяха завързани. Онзи грамадният беше, Холис. Лион си спомни. Холис изникна от мрака, размаха нещо, а след това Лион се оказа сам и овързан неподвижно в тъмното.

Носът му беше подут от сополи и кръв. Онзи кучи син сигурно го е счупил. Само това му липсваше — счупен нос. Май имаше и два счупени зъба, но заради кърпата в устата си, с притиснатия под нея език, нямаше как да провери.

Такъв проклет мрак беше тук, че не виждаше и на две стъпки пред лицето си. Отнякъде се носеше воня на боклук. Хората винаги си изхвърляха боклука по алеите, вместо да го хвърлят на бунището. Колко пъти беше чувал Джуд да казва на хората: Носете шибания си боклук на бунището, нали? Какво, свине ли сме? Майтап, нещо такова, понеже не бяха свине, но имаше ли всъщност разлика? Джуд винаги си правеше такива шеги, за да наблюдава как хората се гърчат. Известно време имаха свине — Бабкок обичаше свинско почти колкото и говеждо, — но една зима измряха от болест. Или пък просто са разбрали какво ги чака и са решили: Какво пък, по дяволите, по-добре да легна и да си умра в калта.

Никой нямаше да дойде да търси Лион, това беше сигурно, той сам трябваше да реши проблема си със ставането. Можеше и да успее да го направи, ако придърпа колене към гърдите си. От движението раменете му го заболяха неистово, така както бяха извити назад, зари глава със счупения си нос и зъби в пръстта. Извика от болка през кърпата, когато го направи, беше замаян и задъхан, целият плувнал в пот. Вдигна лице — раменете го заболяха още по-силно, какво, мамка му, беше направил онзи приятел, та така здраво беше вързал ръцете му — надигна горната част на тялото си, докато не седна с присвити колене под себе си и разбра, че е сгрешил. Нямаше как да се изправи. Помисли си да пристъпи на пръсти, да скочи до изправено положение. Но пак щеше да зарие лице в пръстта. Да беше се изтласкал до стената най-напред и тогава да се издърпа нагоре по нея. А сега беше приклещен с обездвижени крака под себе си, замръзнал като огромно лайно.

Опита се да извика за помощ, нещо просто, като думата „Ей“, но излезе само едно протяжно Аааааааа, от което му се докашля. Вече усещаше как кръвообращението на краката му спира, чувстваше изтръпването, което запълзя от пръстите нагоре като мравки.

Там нещо се движеше.

Гледаше към началото на алеята. От другата й страна имаше площад, потънал в тъмнина, защото огънят във варела беше догорял. Втренчи се в мрака. Може пък да е Хап, който го търси. Който и да беше, той нищо не виждаше. Вероятно разумът му го подвеждаше. Сам навън при новолуние, кой ли не би се изнервил.

Не, нещо се движеше. Лион отново го усети. Усещането идваше от земята, изпод коленете му.

Над него се стрелна сянка. Вдигна глава и видя само звездите, разположени сред разлята чернилка. Усещането в коленете му вече беше по-отчетливо, ритмично разтърсване като пляскане от хиляди криле. Какво, по дяволите…?

През алеята се стрелна силует. Хап.

Аааааааааа, извика през кърпата. Ааааааааа. Но изглежда Хап не го забеляза. Спря на ръба на алеята, задъхан и хукна нанякъде.

После видя Хап да тича обратно.

Пикочният мехур на Лион се отпусна, а после и червата му. Но съзнанието му не можеше да отчете тези факти, защото всичките му мисли бяха заличени от огромен, непосилен ужас.

 

 

Краят на пътеката се стовари върху пода с огромен трясък. Свил се при едно от перилата, Питър едва успя да се задържи. Покрай него падна предмет, издрънча, преди да отскочи в пространството: празния РПГ, от чието дуло се виеше спирала от слаб дим. После отгоре му се стовари нещо тежко — Холис и Алиша, вкопчени един в друг — и това беше: тримата падаха свободно, плъзгаха се по наклонената пътека към пода отдолу.

Стовариха се на земята сред бъркотия от крака, ръце и тела, екипировка. Разхвърчаха се по пода като топки, метнати с ръка. Питър падна на гръб, примигна към далечния таван, съзнанието и тялото му гъмжаха от адреналин.

Къде беше Бабкок?

— Хайде! — Алиша го беше сграбчила за ризата и го дърпаше да се изправи. Зад нея стояха Сара и Кейлъб. Холис куцаше към тях, някак успяваше да носи пушката си.

— Трябва да се измъкнем оттук!

— Къде се дяна?

— Не знам! Скочи нанякъде!

Останките от животните бяха пръснати навсякъде. Из въздуха се носеше мирис на кръв и месо. Ейми помагаше на Маус да се изправи. Дрехите на момичето продължаваха да тлеят, но тя май не забелязваше. Част от косата й беше опърлена и откриваше ярка червенина на скалпа й.

— Помогне на Тео — каза Маусами, когато Питър приклекна до нея.

— Маус, простреляна си.

От болка стискаше зъби. Заблъска го.

Помогни му.

Питър отиде до мястото, където брат му стоеше на колене в мръсотията. Изглеждаше замаян, с объркано изражение. Краката му бяха боси, дрехите му висяха на парцали, рани покриваха ръцете му. Какво са му сторили?

— Тео, погледни ме — нареди Питър и го сграбчи за рамене. — Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?

Стори му се, че в погледа на брат му проблесна слаба светлинка. Не целият Тео, но поне проблясък.

— О, боже — каза Кейлъб, — това е Фин.

Момчето сочеше окървавена маса на пода на няколко метра от тях. Питър отначало го взе за част от добитъка, но после се вгледа и разбра, че купчината от плът и кости е наполовина човек, торс, глава и една ръка, която лежеше превита под странен ъгъл, над челото на мъртвия. От кръста надолу нямаше нищо. Лицето, както беше казал Кейлъб, беше на Фин Даръл.

Притисна още по-силно Тео за раменете. Сара и Алиша вдигаха Маусами на крака.

— Тео, искам да се постараеш да вървиш.

Тео примигна и облиза устни.

— Наистина ли си ти, братле?

Питър кимна.

— Дойде… за мен.

— Кейлъб — каза Питър, — помогни ми.

Питър привдигна Тео и обви ръка около кръста му, Кейлъб го пое от другата страна.

Побягнаха заедно.

 

 

Влязоха в тъмен тунел, сред бягащата тълпа. Хората се блъскаха през изхода, тъпчеха се, притискаха се. Отгоре Олсън ги насочваше през отвора и крещеше с всички сили:

— Тичайте към влака!

Изскочиха от тунела на двора. Всички хукнаха към главната врата, която беше отворена. Заради тъмнината и объркването беше настъпило задръстване, прекалено много хора се мъчеха да си проправят едновременно път през изхода. Някои се опитваха да се изкатерят по загражденията, хвърляха се към жиците, вкопчваха се и продължаваха нагоре. Докато Питър гледаше, високо отгоре падна мъж и се разпищя с омотан в шиповете крак.

— Кейлъб! — извика Алиша. — Вземи Маус!

Тълпата се блъскаше около тях. Питър видя главата на Алиша да се показва и скрива над бъркотията, знаеше, че развятата руса коса е на Сара. Двете се движеха в друга посока, бореха се с потока на тълпата.

— Лиш! Къде отивате? — вой от единствена, постоянна нота, която раздра въздуха и която като че ли идваше не от една посока, а от всички посоки едновременно, удави гласа му.

Майкъл, помисли си той. Идваше Майкъл.

Изведнъж се оказаха изблъскани напред, енергията на обзетото от ужас множество ги издигна като вълна. Питър някак успяваше да държи брат си. Преминаха през вратата и се вляха в друга група хора, притиснати в прохода между двете огради. Някой се стовари върху него отзад и чу как връхлетелият го стене, препъва се и пада под краката на тълпата. Питър си проправяше път напред, блъскаше, буташе, използваше тялото си като стенобойна машина, докато най-после не излязоха от втората врата.

Релсите водеха право напред. Тео сякаш се събуждаше, полагаше усилия да се движи сам, докато си проправяха път през тълпата. В хаоса и тъмнината Питър не виждаше никого от останалите. Викаше ги по име и не чуваше отговор сред крясъците на тичащите покрай него. Пътят се изкачваше по пясъчно възвишение и с наближаването на върха той видя светлина, която приближаваше от юг. Отново се чу просвирване на сирена и тогава го видя.

Огромен сребрист облак се кълбеше към тях и съсичаше нощта като с нож. Единствен сноп светлина светеше от предната му част и осветяваше струпалите се около релсите хора. Видя Кейлъб и Маусами да тичат към влака. Питър продължаваше да подкрепя Тео, препъна се в насипа, изсвириха спирачки. Хората се втурнаха покрай влака, опитваха се да се вкопчат в него. Когато машината наближи, в предното отделение се отвори капак и от него се надвеси Майкъл.

— Не можем да спрем!

— Какво?

Майкъл направи фуния пред устата си.

— Трябва да продължим да се движим!

Скоростта на влака намаля до пълзене. Питър видя Кейлъб и Холис да вдигат някаква жена към един от трите закрити вагона след локомотива. Майкъл помагаше на Маусами да се изкачи по въжената стълба във влака, Ейми й помагаше отдолу. Питър се затича с брат си, опитваше се да съгласува скоростта им с тази на въжената стълба. Когато Ейми изчезна зад капака, Тео се улови за стълбата и се заизкачва. Щом стигна до върха, Питър се метна към стълбата и се улови за нея, краката му увиснаха във въздуха. Зад него се разнесе стрелба, покрай вагоните профучаха куршуми.

Хлопна вратата след себе си и се оказа в претъпкано отделение, осветено от сто мънички светлинки. Майкъл седеше на контролното табло, Били беше до него. Ейми се беше отдръпнала на пода зад стола на Майкъл с широко отворени очи и притиснала колене към гърдите. Тесен коридор вляво от Питър водеше към фургоните.

— Рояци, Питър — завъртя се Майкъл на стола си. — Тео пък откъде се появи?

Братът на Питър лежеше проснат на пода в коридора. Маусами притискаше главата му към гърдите си, присвила окървавен крак под себе си.

Питър извика към предното отделение.

— Има ли някакъв медицински комплект в това чудо?

Били му подаде метална кутия. Питър я отвори и измъкна тясна превръзка, нави я като марля. Разкъса крачола от панталона на Маусами и откри раната, дупка, пробита кожа и кървава плът, постави отгоре й превръзката и й каза да я притиска.

Тео вдигна лице, очите му просветнаха.

— Сънувам ли ви?

Питър поклати глава.

— Тя коя е? Момичето. Мислех… — гласът му заглъхна.

Откритието го порази, ето че го направи. Грижи се за брат си.

— По-късно ще има време за обяснения, нали?

Тео се усмихна немощно.

— Както кажеш.

Питър отиде в предната част на локомотивната кабина, между двете седалки. През процепа на предното стъкло между пластините виждаше пустинята на светлината от предния фар и релсите, които се скриваха под тях.

— Бабкок мъртъв ли е? — попита Били.

Поклати глава.

Не го ли убихте?

Въздишката на жената изведнъж го изпълни с гняв.

— Къде, по дяволите, беше Олсън?

Преди Били да успее да отговори, Майкъл се намеси:

— Чакайте, къде са другите? Къде е Сара?

Питър последно я беше видял с Алиша пред вратата.

— Може да е в някой от фургоните.

Отворила вратата на кабината отново, Били се надвеси навън и пак се вмъкна.

— Надявам се, че всички са във влака — каза тя, — защото те идват. Ускори докрай, Майкъл!

— Сестра ми може да е останала отвън! — извика Майкъл. — Ти каза, че ще вземем всички!

Били не чака и миг повече. Нахвърли се върху Майкъл, блъсна го обратно на стола, сграбчи лоста на таблото и го придвижи напред. Питър усети как влакът ускорява. На таблото се събуди цифров датчик, цифрите бързо се увеличаваха: 30, 35, 40. Били хукна покрай Питър по коридора, където имаше стълба към втори капак на покрива. Тя се качи пъргаво, завъртя колелото и извиси глас към задната част на влака.

— Гюс! Горе, давай!

Гюс се втурна, повлякъл торба от мъхеста тъкан, която отвори и от нея се показаха ловни пушки. Подаде една на Били и взе една за себе си, после вдигна омазаното си в масло лице към Питър и му подаде оръжие и на него.

— Ако ще идваш — изхриптя той, — може би ще ти е от полза да вървиш с приведена глава!

Качиха се по стълбата, първо Били, после Гюс. Когато Питър подаде глава през капака, вятърът го връхлетя в лицето и го накара да се сниши. Преглътна, потисна дълбоко в себе си страха и отново се показа навън, промуши се през отвора с лице, обърнато към челото на влака, запълзя по покрива по корем. Майкъл му подаде оръжието отдолу. Присви се, опита се да върви и в същото време да държи пушката. Вятърът го брулеше с постоянен натиск, който заплашваше да го събори. Покривът на локомотива беше объл, с плоска ивица под средата. Сега вървеше с лице към задната част на влака. Били и Гюс бяха доста пред него. Пред погледа на Питър прескочиха празното пространство между първия и втория вагон назад към края на влака и към тътнещия мрак.

Най-напред видя виралите като пулсиращо зелено сияние. Над буботенето на локомотива и скриптенето на колелата по релсите чу Били да вика, но думите й бяха ответи. Пое дъх, задържа го и прескочи празното пространство към първия вагон. Част от него се чудеше: Какво правя тук, какво правя на покрива на движещ се влак, а друга част от него приемаше факта с неговата странност, като неизбежно следствие от нощните събития. Зеленото сияние се приближаваше и се разкъсваше на остри клинове от множество подскачащи точки, като разширяваше площта си. Питър осъзна, че вижда не десет или двайсет вирала, а армия от стотици.

Безброя.

Безброя на Бабкок.

Когато силуетът на първия стана различим и се извиси във въздуха към задната част на влака, Били и Гюс стреляха. Питър вече беше на половината на първия вагон. Влакът се разтресе и той усети, че се плъзга, пушката му отхвръкна и падна. Чу писък, вдигна поглед, отпред вече нямаше никой — мястото където стояха Били и Гюс беше пусто.

Едва се закрепи, когато страховит трясък от предната част на влака го отхвърли напред. Хоризонтът изчезна, небето го нямаше. Плъзгаше се по корем по наклонения покрив на вагона. Миг преди да полети в празното, ръцете му откриха тясна издатина в метала върху една от бронираните пластини. Нямаше време дори да се изплаши. Във фучащия мрак усети, че минава покрай стена. Движеха се през тунел, прокопан през планината. Държеше се здраво, краката му се люлееха, дращеха по стената на влака, после почувства въздушно течение под себе си, вратата на вагона се отвори, нечии ръце го сграбчиха и го издърпаха вътре.

Кейлъб и Холис го издърпаха. Сплели ръце и крака, те се строполиха на пода на вагона. Вътрешността се осветяваше от полюляващ се на кука фенер. Вагонът беше почти празен, имаше само няколко тъмни фигури, скупчени покрай стените и очевидно парализирани от страх. Зад отворената врата пробягваха стените на тунела и изпълваха пространството с фучене и вятър. Питър скочи на крака, от сенките изникна позната фигура: Олсън Хенд.

У Питър лумна гняв. Улови мъжа за гърба на комбинезона, бутна го до стената на вагона и притисна гърлото му с ръка.

— Къде бяхте, по дяволите? Оставихте ни сами!

Лицето на Олсън побеля като сняг.

— Съжалявам. Друг начин нямаше.

Питър проумя, че Олсън ги е пратил в пръстена като примамка.

— Знаел си кой е, нали? През цялото време си знаел, че ми е брат.

Олсън преглътна, адамовата му ябълка подскачаше под дланта на Питър.

— Да. Джуд мислеше, че и останалите ще се появят. Затова ви причакахме в Лас Вегас.

От предната част на влака се разнесе нов трясък. Всички се втурнаха напред. Олсън се освободи от хватката на Питър. Отново бяха на открито, вън от тунела. Питър чу изстрели отвън, погледна и видя хъмвито да се движи успоредно на влака. Зад волана беше Сара, отгоре Алиша стреляше неспирно към задната част на влака.

— Махайте се оттам! — разгорещено махаше Алиша към последния вагон. — Точно зад вас са!

Изведнъж всички във фургона закрещяха, заблъскаха се и запълзяха към отворената врата. Олсън сграбчи една от фигурите и я изблъска напред. Майра.

— Вземи я! — изкрещя той. — Отведи я в локомотива. Дори да превземат вагоните, там е сигурно.

Сара се движеше успоредно, изравняваше скоростта на хъмвито и влака, опитваше се да се приближи плътно.

Алиша им махаше с ръка:

— Скачайте!

Питър се наклони към вратата.

— Приближи се още!

Сара се доближи. Между двете движещи се машини вече имаше само два метра, хъмвито се движеше по наклона на насипа за релсите.

— Подай ръка! — крещеше Алиша на Майра. — Ще те хвана!

Момичето стоеше на прага на вратата, сковано от страх.

— Не мога! — проплака то.

Нов трясък от разцепване. Питър разбра, че влакът минава през отломки върху релсите. Хъмвито се отклони, когато огромен метален къс се насочи към пролуката между машините, точно тогава една от присвитите фигури се изправи и се втурна към вратата. Преди Питър да успее да проговори, мъжът се хвърли в разширяващата се пролука в отчаян скок. Тялото му се стовари върху хъмвито, разперените му ръце се вкопчиха в покрива, за миг изглеждаше, че ще успее да се закрепи. Но после единият от краката му докосна земята, повлече се в прахта и мъжът изчезна с вик.

— Не отпускай! — крещеше Питър.

Хъмвито се приближи още два пъти. Всеки път Майра отказваше да скочи.

— Така няма да стане — каза Питър. — Трябва да се качим на покрива — обърна се към Холис. — Ти си пръв. Двамата с Олсън ще те избутаме.

— Тежък съм. Да се качи първо Маратонката, после ти. Аз ще вдигна Майра.

Холис се присви. Кейлъб се покачи на раменете му. Хъмвито отново се беше отдалечило, Алиша стреляше към задната част на влака. С Маратонката на раменете си, Холис застана под ръба на вратата.

— Добре! Давай!

Холис се провря, като с една ръка държеше Кейлъб за крака. Питър сграбчи другия. Двамата повдигнаха момчето нагоре, докато не стигна до отвора на вратата.

Питър се изкачи по същия начин. От покрива на вагона виждаше множеството вирали, преминали през тунела и разделили се на три групи — едната се движеше право към тях, две ги следваха отстрани. Тичаха като в галоп, използваха ръцете и краката си, за да се движат с огромни скокове. Алиша стреляше към главата на средната група, която се доближаваше до десетина метра. Някои падаха, мъртви или просто зашеметени, не беше сигурен. Роякът се приближаваше с всеки миг. Зад тях двете групи също ставаха все по-ясно различими една от друга като воден поток, който повторно се разделя, за да промени първоначалната си посока.

Лежеше по корем до Кейлъб, протегнал ръце надолу, където Холис вдигаше Майра. Уловиха ръцете на изплашеното момиче и я издърпаха на покрива.

Алиша беше под тях:

— Приведете се!

На покрива на последния вагон имаше три вирала. От хъмвито избухна пламък и те отскочиха. Кейлъб вече се носеше през процепа към локомотива. Питър протегна ръка към Майра, която замръзнала лежеше с прилепено към покрива на вагона тяло, вкопчила се в него като единствено спасение.

— Майра — опита се да я освободи Питър, — моля те.

Тя не се пускаше.

— Не мога, не мога, не мога.

Отдолу се протегна ръка с хищнически нокти и я улови за глезена.

— Татко!

Изчезна.

Повече нищо не можеше да стори. Питър се втурна към празнината между вагона и локомотива, скочи, през капака се вмъкна вътре зад Кейлъб. Каза на Майкъл да поддържа скоростта, отвори вратата и погледна назад.

Виралите бяха вече над третия вагон, налетели го като рояк насекоми. С такова настървение му се нахвърлиха, сякаш се биеха помежду си, удряха се и ръмжаха кой първи да влезе вътре. Питър чу писъците на ужасените души от вътрешността му.

Къде беше хъмвито?

Видя го, движеше се към тях под ъгъл, диво отскачаше по терена. Холис и Олсън се поклащаха на покрива му. Вече нямаха муниции за картечницата отгоре му. След секунда виралите щяха да ги настигнат.

Питър се провеси през вратата.

— По-близо!

Сара ускори и насочи колата успоредно. Холис първи се улови за стълбата, последван от Олсън. Питър ги изтегли в кабината и се провикна:

— Ти си, Алиша!

— Ами Сара?

Хъмвито отново се отдалечаваше, Сара се опитваше да се приближи, без да се сблъскат. Питър чу трясък, когато вратата на последния вагон се откъсна, запремята се и изчезна в сгъстяващия се мрак.

— Аз ще я хвана! Ти само се улови за стълбата!

Алиша скочи от покрива на хъмвито, извила тяло над празното пространство. Изведнъж разстоянието се увеличи, в ума си Питър я видя как пада, ръцете й сграбчили нищото, тялото й се стоварва и разбива в пространството между машините. По чудо успя да се улови за стълбата и се заизкачва напречник по напречник към влака. Когато краката й стигнаха последния, тя се обърна, извила тяло над пролуката.

Сара държеше волана с една ръка, с другата неистово се мъчеше да закрепи дъсчица, с която да притисне педала на газта.

— Изплъзва се!

— Остави я, ще те хвана! — крещеше Алиша. — Отвори вратата и хвани ръката ми!

— Няма да стане!

Изведнъж Сара форсира двигателя. Хъмвито се изстреля напред пред влака. След миг Сара вече беше на ръба на колата. Вратата на шофьора се отвори. Тя удари спирачки.

Ръбът на греблото на локомотива закачи вратата, откъсна я и тя се запремята в далечината. За един секващ дъха момент хъмвито се олюля на десните си колела, хлъзна се по насипа, но после лявата страна на колата падна. Сара се движеше напред, люлееше се над земята под ъгъл от четирийсет и пет градуса към влака. Питър видя как политна за миг, но пак се протягаше. Алиша стоеше с протегната ръка над празното пространство.

Питър извика:

— Лиш, няма друга възможност!

Как Алиша успя, Питър никога нямаше да разбере. Когато я разпитваше по-късно, Алиша само свиваше рамене. Действията й били инстинктивни, така му каза. Просто следвала инстинктите си. Щеше да дойде време, в което Питър да се научи да очаква подобни действия от нея — изумителни постъпки, немислими. Но в онази нощ, в увеличаващото се пространство между хъмвито и влака, Алиша извърши изумително чудо. Никой от тях не беше в състояние да разбере какво се гласеше да направи Ейми напред в отделението на локомотива или пък какво имаше между локомотива и първия вагон. Дори Майкъл не го знаеше. Може би Олсън беше наясно, може би затова каза на Питър да вземе дъщеря му в локомотива, където щяла да е в безопасност. Или поне така считаше Питър, когато по-късно обмисляше случилото се. Само че Олсън нищо не беше споменал и при създалите се обстоятелства, в краткото време, което прекараха с него, никой от тях не се сети да пита.

Когато първият вирал връхлетя хъмвито, Алиша протегна ръка, сграбчи китката на Сара от волана и я дръпна. Сара прелетя, уловена за ръката от Алиша, в широка дъга, отдели се от колата, която зави. За един ужасяващ миг погледът й срещна този на Питър, когато кракът й докосна земята — поглед на жена, която знае, че ще умре. Но Алиша отново я дръпна силно и нагоре, свободната ръка на Сара се улови за стълбата и двете се заизкачваха по нея. Сара и Алиша бяха вече горе и се претърколиха в кабината на локомотива.

Миг по-късно се разнесе оглушителен, гръмотевичен тътен: локомотивът диво се устреми напред, свободен от всякаква тежест. Всичките в кабината политнаха. Прав до отворения капак, Питър загуби равновесие и се стовари върху преградата. Помисли си: Ейми. Къде е Ейми? Пълзеше по пода, чу нов взрив, по-силен от първия. Разбра какво означава шумът: оглушителен тътен и скърцане на метал, сякаш вагоните зад тях са дерайлирали, излетели са във въздуха и са се стоварили като желязна лавина върху пустинята, а всички в тях бяха мъртви, мъртви, мъртви.

 

 

Спряха по пладне. Релсите свършиха, каза Майкъл и намали скоростта. Картите, които Били му показала, сочели, че релсовият път свършва при град Калиенте. Извадили късмет, че влакът ги докарал толкова далече. Колко далече?, попита Питър. Четиристотин километра плюс, минус, отвърна Майкъл. Виждаш ли тези планини?, сочеше през пролуката на предното стъкло. Това е Юта.

Слязоха от влака. Намираха се в нещо като разпределителна гара — навсякъде имаше релси, изоставени локомотиви, цистерни, спални вагони, фургони. Земята тук не беше така суха. Растяха високи треви, тополи, нежен бриз носеше прохлада. Наблизо течеше вода, чуваха птичи песни.

— Не разбирам — каза Алиша и наруши безмълвието. — Къде са се надявали да се озоват?

Питър беше заспал във влака, щом стана ясно, че виралите вече не ги преследват. Събуди се призори, свит на пода до Тео и Маус. Майкъл беше будувал цяла нощ, но изпитанията от последните няколко дни най-накрая бяха довели всички им до предела. Колкото до Олсън, може би и той беше спал, но Питър се съмняваше. Мъжът не беше проговорил дума на никого, сега седеше на земята вън от локомотива и гледаше с празен поглед. Когато Питър му разказа за Майра, той не поиска да научи подробности, само кимна и каза:

— Благодаря, че ми каза.

— Където и да е — отвърна след пауза Питър. Объркан беше донякъде. Събитията от предходната нощ — четирите дни в Рая — приличаха на кошмар от треска.

— Според мен са искали да отидат… Някъде другаде.

Ейми се беше отделила от групата и навлязла в полето. Наблюдаваха я известно време как върви през разветите от вятъра треви.

— Мислиш ли, че разбира какво направи? — попита Алиша.

Ейми беше махнала куплунга. Превключвателят беше в задната част на локомотива до основната секция. Вероятно е бил свързан с резервоар с дизелово гориво или керосин, предположи Майкъл, и с някакво запалително устройство. Само това е трябвало да се направи. Подсигуряване в случай че вагоните бъдат завладени от вирали. Замислеше ли се човек, виждаше смисъла.

Питър предполагаше, че такъв има. Но никой не можеше да обясни как Ейми беше разбрала какво да направи, нито пък какво я е накарало да натисне ключа. Действията й изглеждаха, както и всичко около нея, напълно необясними. И все пак се оказваше, че за пореден път е спасила живота им.

Питър я наблюдава дълго. Сред високите до кръста й треви тя сякаш плуваше, разперила ръце встрани, докосваше леко мъхнатите им върхове. Много дни бяха изминали, без да се замисля за случилото се в Лечебницата, но сега, докато я наблюдаваше как въври сред тревите, споменът за онази странна нощ го завладя. Чудеше се какво ли е казала на Бабкок, докато стоеше пред него. Момичето сякаш принадлежеше на два свята: единият, който той можеше да види, и онзи, който не можеше. А смисълът на тяхното пътуване се криеше в онзи, скрития свят.

— През изминалата нощ загинаха много хора — каза Алиша.

Питър пое дъх. Въпреки слънцето, изведнъж му стана студено. Погледът му все още следваше Ейми, но в ума си видя Майра — тялото й, притиснато към покрива на влака, ръката на вирала, която я застига и издърпва. Празното място и писъците й, докато падаше.

— Мисля, че те отдавна са били мъртви — каза той. — Едно е сигурно, тук не можем да останем. Да видим с какво разполагаме.

Прегледаха провизиите си, наредиха ги на земята до локомотива. Нямаха много: шест ловни пушки, два пистолета с по няколко патрона у всеки, една автоматична пушка, два резервни пълнителя за нея плюс двайсет и пет патрона за ловните пушки, шест ножа и трийсетина литра вода в бутилки, плюс още в резервоар във влака, няколкостотин литра дизел, но без кола, с която да го използват, два импрегнирани брезента, три кутии кибрит, медицински комплект, керосинов фенер, дневника на Сара — измъкнала го от раницата си, преди да напуснат бараката. Нямаха никаква храна. Холис каза, че може би има дивеч някъде, но не трябваше да пилеят мунициите си, затова можеха да заложат капани. Може би щяха да намерят някаква храна в Калиенте.

Тео спеше на пода в локомотива. Разказал им беше случилото се с него, така както си спомняше събитията. Спомените му бяха откъслечни — от нападението в търговския център, после времето в килията, сънят с жената в кухнята и борбата му да остане буден, мъчителните посещения на мъжа, за когото Питър беше почти сигурен, че е Джуд, но за Тео беше мъчително да разказва и накрая заспа толкова дълбоко, че се наложи Сара да уверява Питър, че брат му диша. Раната на крака на Маусами се оказа по-тежка, отколкото тя твърдеше, но не беше опасна за живота. Куршумът — или по-скоро сачма от ловна пушка — беше преминала през външната част на бедрото й, прорязала грозна вдлъбнатина, но излязла чисто. Предишната нощ Сара заши плътно раната с игла и конец от медицинския комплект, а после я дезинфекцира със спирт, открит в бутилка под умивалника в малката тоалетна в локомотива. Болката вероятно е била неистова, но Маусами я понесе със стоическо мълчание, стиснала зъби и уловила ръката на Тео. Докато е чиста раната, каза Сара, няма опасност. С малко късмет до ден-два ще може да ходи.

Въпросът беше къде ще отидат. Холис повдигна темата, а Питър се почувства изненадан. Никога не му беше хрумвало, че няма да могат да продължат напред. Каквото и да ги делеше от Колорадо, той се чувстваше по-уверен отвсякога, че трябва да открият какво има там, а вече му се струваше прекалено късно да се връщат назад. Наложи му се да признае обаче, че Холис има право. Тео, Фин, жената, която Алиша първа беше разпознала, а после и Маусами, като Лайза Чоу — те всички бяха от Колонията. Каквото и да се случваше с виралите — а беше очевидно, че нещо се случва, оказваше се, че хората им трябват живи. Дали да се върнат и да предупредят останалите? Ами Маусами, дори кракът й да беше здрав, можеше ли да продължи да върви? Нямаха коли, мунициите им бяха недостатъчни за оръжията, които имаха. Вероятно някак щяха да намерят храна, но това щеше да ги забави. Скоро щяха да се озоват сред планините, където теренът беше много по-труден. Бременна жена щеше ли да е в състояние да извърви целия път до Колорадо? Само задавал въпросите, каза Холис, защото някой трябвало да ги зададе, не знаел какво да мисли. От друга страна, извървели дълъг път. Бабкок, каквото и да представлявал, все още го имало, както и Безброя. Да се върнат обратно си имало свои рискове.

Седяха на земята до локомотива, седмина — Тео все още спеше във влака — и обсъждаха. За пръв път от тръгването им Питър долови несигурност в групата. Бункерът с неговото изобилие от провизии им беше създал усещане за сигурност — фалшиво може би, но достатъчно, за да ги накара да продължат. Сега без оръжия и коли, без друга храна, освен онази, която са в състояние да открият сами, захвърлени на четиристотин километра сред непозната пустош, идеята за Колорадо беше станала далеч по-несигурна. Събитията в Рая ги разтърсиха. Никога не им беше хрумвало да предвидят сред очакващите ги опасности оцелели хора, нито че може да съществува създание като Бабкок — вирал, но и далеч повече, притежаващ силата да контролира всички останали.

Алиша, както можеше да се очаква, заяви, че иска да продължи, същото каза и Маусами, дори и само, помисли си Питър, за да докаже, че Алиша не е по-силна от нея. Кейлъб каза, че е съгласен да направи, както групата реши, но докато говореше, погледът му беше прикован към Алиша. Стигнеше ли се до гласуване, Кейлъб щеше да я подкрепи. Майкъл също искаше да продължат пътя си, като напомни на всички за угасващите батерии на Колонията. Всичко се свежда до това, каза той. Ако питаха него, съобщението от Колорадо беше единствената им истинска надежда, особено сега, след като бяха видели Рая.

Оставаха Холис и Сара. Холис очевидно беше на мнение, че трябва да се върнат. Изказа се кратко, което навеждаше на мисълта, че и той като Питър мисли, че решението трябва да е единодушно. Седнала до него в сянката на влака и подвила крака под себе си, Сара изглеждаше по-несигурна. Погледът на присвитите й очи се рееше над полето, където Ейми продължаваше самотното си бдение в тревата. Питър осъзна, че от дълги часове не я е чувал да говори.

— Сега си спомням някои неща — каза след миг Сара. — Когато виралът ме отвлече. Откъслеци и отрязъци само. — Наполовина повдигна, наполовина присви рамене и Питър разбра, че повече нищо няма да сподели. — Холис казва истината. И ми е все едно какво приказваш ти, Маус, но ти в никакъв случай не бива да си навън. Съгласна съм обаче и с Майкъл. Ако ме питаш за мнението ми, Питър, ето това е отговорът ми.

— Тогава продължаваме.

Тя погледна към Холис, който кимна.

— Да. Продължаваме.

Другият проблем беше Олсън. Недоверието на Питър към този човек не беше намаляло и въпреки че никой друг не им беше доверил толкова много неща, той беше истински риск — за самоубийство, ако не друго. След спирането на влака едва беше помръднал от мястото си на земята до локомотива, зареял пуст поглед в посоката, от която дойдоха. От време на време пръстите му се зариваха в рохкавата пръст, пълнеше шепа и я пускаше да изтече през тях. Изглеждаше като човек, който претегля възможностите си, а никоя от тях не е добра. Питър предполагаше накъде клонят мислите му.

Холис дръпна Питър настрана, докато събираха провизиите си. Всички пушки лежаха увити в един от брезентите до купчината муниции. Решили бяха да прекарат нощта в локомотива, който предлагаше сигурност, колкото и всяко друго място, и на другата сутрин да поемат на път пеша.

— Какво да правим с него? — тихо попита Холис и посочи с глава към Олсън. Холис държеше един от пистолетите. Другият беше у Питър. — Не можем да го зарежем тук.

— Предполагам, че идва с нас.

— Може да не иска.

Питър се замисли за момент.

— Да го оставим на мира — каза най-накрая. — Нищо не можем да направим.

Стана късен следобед. Кейлъб и Майкъл бяха отишли към задната част на локомотива, за да източат с маркуч малко вода от резервоара, който откриха в едно от предните отделения на локомотива. Питър се обърна и видя как Кейлъб оглежда прикрепено с панти табло, около един квадратен метър, от долната част на влака.

— Какво е това? — попита Майкъл.

— Това е отвор за достъп. Свързано е с тясно пространство под пода.

— Там има ли нещо, което да ни е от полза?

Майкъл сви рамене, зает с маркуча.

— Не знам. Погледни.

Кейлъб коленичи и завъртя ръчката.

— Заключен е.

Питър наблюдаваше от около пет метра, когато цял настръхна от предчувствие. У него нещо се присви. Нащрек.

— Маратонка…

Панелът се отвори и блъсна Кейлъб назад. Отвътре се показа фигура.

Джуд.

Всички посегнаха към оръжията си. Джуд пристъпи тежко с вдигнат пистолет. Половината му лице липсваше, на негово място имаше каша от открита плът и лъскащи кости, едното му око липсваше, на негово място зееше тъмна дупка. За един безкраен момент той изглеждаше нереален, полумъртъв, полужив.

— Шибани хора! — програчи Джуд.

Стреля точно когато Кейлъб застана пред него, докато посягаше за пистолета си.

Куршумът улучи момчето в гърдите, то се завъртя от удара. В същия миг Питър и Холис натиснаха спусъците на оръжията си и стреляха по тялото на Джуд от различно разстояние.

Изпразниха оръжията си, преди тялото му да рухне.

Кейлъб лежеше по очи на земята, едната му ръка притискаше мястото, където куршумът го беше улучил. Гърдите му се издигаха и спускаха в повърхностни потръпвания. Алиша се хвърли на земята до него.

— Кейлъб!

Кръвта течеше през пръстите на момчето. Очите му гледаха към чистото небе и бяха влажни.

— Да му се не види! — каза то и примигна.

— Сара, направи нещо!

Смъртта започна да изписва покой по лицето на момчето.

— О — изохка то. — О.

После сякаш нещо притисна гърдите му и то остана неподвижно.

Сара плачеше, всички плачеха. Сара коленичи на земята до Алиша и я докосна по лакътя.

— Мъртъв е, Лиш!

Алиша свирепо я отблъсна.

— Не говори така! — притисна отпуснатото тяло на момчето до гърдите си. — Кейлъб, слушай ме! Отвори очите си! Веднага отвори очите си!

Питър се приведе до нея.

— Обещах му — ридаеше Алиша и здраво прегръщаше Кейлъб. — Обещах му!

— Знам — едва успя да каже. — Всички знаем. Всичко е наред. Сега го пусни.

Питър внимателно освободи трупа от ръцете й. Очите на Кейлъб бяха затворени, неподвижното му тяло лежеше на земята. Все още носеше жълтите маратонки — една от връзките се беше отвързала, — но момчето, което беше, вече го нямаше. Кейлъб си беше отишъл. Всички мълчаха сякаш цяла вечност. Единствените шумове идваха от птиците, вятъра във върховете на тревата и сподавените хлипове в дишането на Алиша.

Изведнъж полудяла от ярост, Алиша скочи на крака, сграбчи пистолета на Джуд от земята и тръгна към Олсън, който седеше на мястото си в прахта. Погледът й беше див. Оръжието беше огромно, револвер с дълга цев. Когато Олсън погледна нагоре, присвил очи към извисяващата се над него тъмна фигура, тя пристъпи и го халоса през лицето с дръжката на оръжието, почти го просна на земята, издърпа чукчето с палец, насочи дулото към главата му.

— Проклет да си!

— Лиш… — приближи се към нея Питър с вдигнати ръце. — Той не е убил Кейлъб. Свали оръжието.

— Видяхме Джуд да умира! Всички го видяхме!

От носа на Олсън потече тънка струя кръв. Не направи никакъв опит да се защити.

— Той беше близък.

— Близък? Това какво значи? Писна ми от двусмислените ви приказки. Говори нормално, мътните те взели!

Олсън преглътна, облиза кръвта от устните си.

— Означава… че човек не може да е с тях, без да е един от тях.

Пръстите на Алиша побеляха от притискането на дръжката на пистолета. Питър знаеше, че тя ще стреля. Сякаш нищо не можеше да я спре, неизбежно беше.

— Давай, щом искаш, стреляй — лицето на Олсън беше безразлично. За него животът му не струваше нищо. — Няма значение. Бабкок ще дойде. Ще видите.

Дулото се задвижи, насочвано от гнева на Алиша.

— Кейлъб имаше значение! Струваше колкото целият ви шибан Рай! Никого си нямаше! Аз отговарях за него! Аз отговарях за него!

Алиша изплака с дълбок, животински вой, изпълнен с болка и натисна спусъка, но изстрел не се чу. Ударникът изщрака над празния патронник.

— Мамка му! — натискаше и натискаше, оръжието беше празно. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Извърна се към Питър, безполезният пистолет падна от ръката й, тя се наклони към гърдите му и заплака.

 

 

На сутринта Олсън беше изчезнал. Релсите продължаваха в подлез под магистралата. На Питър не му трябваше да оглежда, за да разбере накъде се е запътил.

— Да идем ли да го търсим? — попита Сара.

Стояха до празния влак и събираха последните си муниции.

Питър поклати глава.

— Няма смисъл.

Събраха се около мястото под сянката на топола, на което бяха погребали Кейлъб. Отбелязали го бяха с парче метал, което Майкъл беше подпрял на дънера и издълбал с връх на отвертка, а после прикрепил с метални винтчета.

КЕЙЛЪБ ДЖОУНС
МАРАТОНКАТА
ЕДИН ОТ НАС

Всички бяха там с изключение на Ейми, която стоеше настрана сред високата трева. До Питър бяха Маус и Тео. Маусами се подпираше на патерица, която Майкъл беше направил от тръба. Сара беше прегледала раната й и заяви, че може да върви, стига да не я карат да бърза. Тео спа цяла нощ, събуди се призори и вече изглеждаше ако не по-добре, то поне в съзнание. Въпреки че докато стоеше до него, Питър долавяше у брат си някаква липса, усещаше промяна. Някаква сломеност. Отнели бяха част от него в килията. В съня. С Бабкок.

Най-много от всички скърбеше Алиша. Тя стоеше до гроба с Майкъл, притиснала пушката до гърдите си. Лицето й беше подпухнало от плач. Дълго време, остатъка от деня и през цялата нощ, тя не промълви и дума. Сигурно всички си мислеха, че просто скърби за Кейлъб, но Питър знаеше, че не е така. Знаеше, че тя обичаше момчето и това обясняваше част от скръбта й. Всички го обичаха. Отсъствието на Кейлъб им се струваше не просто странно, а погрешно, все едно бяха откъснали част от тях. Но когато се вглеждаше в очите на Алиша, Питър виждаше по-дълбока скръб. Кейлъб не загина по нейна вина, Питър й го каза. Но в нейните очи тя го беше подвела. Убийството на Олсън нямаше да промени нищо. Всъщност Питър си мислеше, че чак толкова безсмислено не е. Вероятно затова не беше настоял по-упорито — не беше настоял изобщо — да й вземе оръжието на Джуд.

Разбра, че по навик очаква брат му да заговори, да даде команда, с която да поемат на път. Когато брат му не го направи, Питър преметна раницата си и със свито гърло каза:

— Добре, май е време да вървим. Да използваме дневната светлина.

— Четирийсет милиона пушеци навън — унило рече Майкъл. — Имаме ли изобщо шанс пеша?

Тогава Ейми влезе в кръга, който оформяха.

— Той греши — каза тя.

Онемяха. Никой не знаеше накъде да гледа — към Ейми, един към друг — размениха си учудени и изумени погледи.

— Тя може да говори, така ли? — попита Алиша.

Питър бързо се приближи до нея. Лицето на Ейми му се виждаше различно, след като беше проговорила.

— Какво каза?

— Майкъл греши — настоя момичето. Гласът й не беше глас на жена, нито на момиче, а нещо средно. Говореше монотонно, без интонация, все едно четеше думите от книга. — Не са четирийсет милиона.

На Питър му се прииска да се смее или да плаче, не знаеше кое точно. След всичко случило се точно в този миг да проговори!

— Защо преди не говореше, Ейми?

— Струва ми се, че не си спомнях как се говори — мръщеше се замислено, учудена на мислите си. — Но си спомних.

Зяпнаха я притихнали и изумени.

— Не са четирийсет милиона, така ли? — каза Майкъл. — Колко са тогава?

Огледа ги един по един.

— Дванайсет — отвърна Ейми.