Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

VII
Земите на мрака

Онази нощ вечността съзрях

като от светлина пръстен, огромен,

чист, безкраен

и спокоен, и сияен.

Под него тласкат сфери

часове дни години време,

а шлейфът й и светът

в необятната му сянка се топят.

Хенри Вон

Светът

Четирийсет и две

Слязоха в подножието на планината преди пладне. Зигзаговидният релсов път, който се виеше надолу по източния склон на планината, беше прекалено стръмен за коне. На места изобщо не приличаше на такъв. На сто метра над станцията като че част от планината беше издълбана, отдолу лежеше купчина баластра. Намираха се над тесен затворен каньон, станцията тъмнееше на север до стена от скали. Духаше горещ, сух вятър. Отново се заизкачваха, за да минат от другаде, а минутите летяха. Най-после откриха път, по който да слязат, изоставиха пътеката и заслизаха пълзешком.

Стигнаха до задната част на станцията. Не забелязаха никакво движение зад огражденията.

— Чуваш ли? — попита Алиша.

Питър спря, за да чуе по-добре.

— Нищо не чувам.

— Защото токът по оградата е изключен.

Вратата зееше. Под навеса на конюшнята видяха тъмна купчина на земята, която се разлагаше под кръжащ отгоре облак.

Муле. Роякът мухи се разлетя, щом наближиха. По земята около животното имаше тъмни петна кръв.

Сара коленичи до трупа. Мулето лежеше на една страна, с изпъкнал подут от разложението корем. Дълъг разрез, пълен с гърчещи се лаври, се виеше около врата му.

— Мъртво е от два дни, според мен. — Сара сбърчи лице от миризмата. Долната й устна беше разцепена, по зъбите се виждаше засъхнала кръв. Огромен морав отток обкръжаваше лявото й око. — Прилича на разрез от нож.

Питър се обърна към Кейлъб. Очите му бяха широко отворени и приковани във врата на животното. Прикри долната част на лицето си с пуловера, като с маска, за да се предпази от вонята.

— Като мулето на Зандър? Онова в равнината?

Кейлъб кимна.

— Питър — Алиша сочеше към огражденията. На земята лежеше още една тъмна фигура.

— Друго муле?

— Едва ли.

Рей Рамирез. От него бяха останали само кости и овъглена плът, която продължаваше да мирише на изпържено месо. Опрян на оградата, на колене и със сгърчени, промушени в отворите на мрежата пръсти. Оголените кости на лицето му придаваха засмян вид.

— Ето защо по оградата няма ток — каза след миг Майкъл. Изглежда му прилошаваше. — Трябва да е предизвикал късо съединение, когато се е уловил за нея.

Капакът и той стоеше отворен. Слязоха в станцията, придържаха се към потъналите в мрак места, напредваха помещение по помещение. Всичко изглеждаше наред. Пултът се захранваше с ток и светеше, течеше ток и за планината. Фин не се виждаше никакъв. Алиша ги поведе към задната част, рафтовете, които прикриваха капака към изхода, си стояха на мястото. Едва когато тя отвори вратата и Питър видя, че пушките си стоят в сандъците, осъзна как се е страхувал, че вече ги няма. Алиша издърпа един от сандъците и го отвори.

Майкъл подсвирна с възхищение.

— Хич не се шегувате. Направо са като нови-новенички.

— Там, откъдето са дошли, има още — Алиша погледна към Питър. — Дали ще можеш да намериш бункера на картите?

Прекъснаха ги шумните стъпки на човек, който слиза: Кейлъб.

— Идват.

— Колко са?

— Май само един.

Алиша бързо раздаде оръжия, качиха се към двора. Питър видя самотен ездач в далечината, зад него се носеха облаци от прах. Кейлъб подаде бинокъла на Алиша.

— Проклета да съм — каза тя.

Няколко мига по-късно през вратата влезе Холис Уилсън и слезе от коня. Лицето и ръцете му бяха покрити с прах.

— Най-добре да побързаме.

Спря, за да отпие голяма глътка от манерката си.

— Следва ме отряд поне от шестима. Да потегляме, ако искаме да стигнем до бункера преди залез.

— Как разбра накъде сме тръгнали? — попита Питър.

Холис избърса уста с опакото на ръката си.

— Забравяш, че яздех на походите с баща ти, Питър.

 

 

Групата се събра в контролната стая. Взимаха колкото могат и възможно най-бързо муниции. Храна, вода, оръжия. Питър разгърна картите на масата в средата, за да ги огледа Холис, и той откри онази, която търсеше: Район на Лос Анджелис и Южна Калифорния.

— Според Тео бункерът бил на два дни път с езда — каза Питър.

Холис се намръщи, изви вежди, докато изучаваше картите. Питър забеляза, че е оставил брадата си да расте. За секунда му се стори, че пред него стои Арло.

— По моите спомени са по-скоро три, но пък бяхме с каруци. Пеша ще успеем да стигнем за два дни. — Приведе се над картата и посочи: — Намираме се тук, при прохода Сан Джорджонио. По времето, когато яздех с баща ти, вървяхме по този път 62, на север от Източния, 10-а междущатска 10. На места е разрушен, но щом сме пеша, няма да е проблем. Нощувахме тук — отново посочи, — в град Джошуа Вели. На около двайсет километра, но мен ако питат, са към двайсет и пет. Демо укрепи стара сграда на пожарна, остави и провизии. Сигурно е, помпата работи, така че можем да вземем вода, колкото ни е необходимо. От Джошуа на още трийсет километра източно по магистрала Туентинайн палмс, още десет на север през откритата равнина до бункера. Голямо ходене ще падне, но можем да се справим за два дни.

— Ако бункерът е подземен, как ще го открием?

— Аз мога да го намеря. И вярвайте ми, струва си да видите мястото. Твоят старец му викаше бойния склад. Има коли и гориво. Така и не успяхме да подкараме някоя, но може пък Кейлъб или Веригата да успеят.

— Ами пушеците?

— Не сме виждали изобщо такива по онези места. Което не означава, че няма. Но е насред пустинята, а те не я харесват. Твърде горещо е, няма достатъчно прикритие, не сме виждали и никакъв дивеч. Демо я наричаше златната зона.

— А по-нататък на изток?

Холис сви рамене.

— И ти знаеш, колкото и аз. Стигал съм най-далече до бункера. Ако сериозно възнамерявате да стигнете до Колорадо, струва ми се най-разумно да се отклоним от 40-а междущатска и да се отправим на север по 15-а. В Келсо има втори таен склад, старо железничарско депо. Теренът е тежък, но знам, че баща ти е стигал дотам.

Алиша щеше да язди начело, а останалите да я следват пеша. Кейлъб продължаваше да сигнализира, че всичко е чисто, от покрива на станцията, докато товареха мунициите в сянката на конюшнята. Мулето го нямаше. Холис и Майкъл го бяха завлекли до оградата.

— Вече трябва да се виждат — каза Холис. — Според мен имах преднина от няколко километра.

Питър погледна към Алиша. Да идат ли да огледат? Но тя поклати глава.

— Няма значение — каза с решителен вид. — Сега вече сами ще се оправят. Както и ние.

Кейлъб слезе по стълбите в задната част на станцията и дойде при тях в сянката. Вече бяха осмина. Питър изведнъж осъзна колко изтощени са всички. Ейми стоеше близо до Сара и като останалите носеше раница. Примижаваше с ожесточена смелост на слънчевата светлина под стара шапка с козирка, която някой беше открил в помещението за провизии. Каквато и да беше истината за нея, на светлина не беше привикнала. Но в това отношение той беше безпомощен.

Питър се отдръпна от навеса. Пресметна времето. Седем часа до мръкване. Седем часа, за да изминат двайсет и пет километра пеша през откритата равнина. Тръгнеха ли, връщане нямаше да има. Преметнала пушка през рамо, Алиша се метна на коня на Холис, едра кобила със светла козина, грамадна като къща. Кейлъб й подаде бинокъла.

— Готови ли сте?

— Знаеш ли — каза Майкъл, — технически все още не е твърде късно да се откажем. — Стоеше до сестра си, непривично преметнал през гърдите си пушка. Огледа мълчаливите им лица. — Ей, майтапех се.

— Мен ако питате, Веригата има право — заяви Алиша от гърба на коня. — Няма да е срамно, ако някой се откаже. Всеки, който иска да остане, да го каже сега.

Всички мълчаха.

— Добре — каза Алиша. — Всички нащрек.

 

 

Не беше роден за такива неща, реши Гълън. Не беше, и толкова. От самото начало всичко беше грешка.

Жегата направо го убиваше, слънцето експлодираше в очите му. Задникът така го болеше от ездата, че цяла седмица нямаше да може да ходи. Имаше и страховито главоболие от удара на Алиша с арбалета. А и никой в отряда на го слушаше. Никой не обръщаше и капка внимание на думите му. Ей, момчета, ами да поспрем. Да позабавим темпото. Защо е това препускане, да му се не види!

— Убий ги — беше казала Глория Патал. Тази жена беше с ръст на мишчица, стряскаше се и от собствената си сянка, поне на Гълън така му изглеждаше, а ето че се разкриваше част от природата й, която не беше виждал. Застанала на портата, жената направо кипеше от бяс.

— Върни тук дъщеря ми, а останалите избий. Искам ги мъртви.

Момичето беше виновно, така разправяха всички, момичето, Алиша, Кейлъб, Питър, Майкъл и… Джейкъб Къртис. Джейкъб Къртис! Откъде накъде малоумният Джейкъб Къртис ще е отговорен за нещо си? Гълън не виждаше смисъла, но в положението нямаше нищо смислено. Разумът изобщо никаква роля не играеше, доколкото виждаше той. Не и при портата, където се бяха събрали всички, крещяха и размахваха ръце. В онази сутрин май половината Колония имаше желание да убие някого, който и да е. Ако Санжай беше там, може би щеше да успее да ги вразуми, да накара хората да се успокоят и поразмислят. Но не беше. Лежеше в Лечебницата, ломотел и циврел като бебе, по думите на Йън.

Тогава тълпата отиде и хвана Мар Къртис. Завлече я при портата. Не беше точно човекът, когото търсеха, но нищо не можеше да се направи. Тълпата беше подивяла. Жалка гледка. Горката жена, без никакъв късмет в живота и без грам сила да се защитава, сто ръце я принудиха да се качи по стълбата и я хвърлиха от Стената, докато всички тържествуваха. С това можеше и да се приключи, но тълпата тъкмо загряваше. Гълън го усещаше. Първият им отвори апетита за още, Ход Грийнбърг крещеше, „Елтън! Елтън беше с тях във Фара!“ И преди Гълън или който и да било друг да разбере какво става, тълпата вече бързаше към Фара, после под буря от ръкопляскания завлякоха слепия старец при Стената. Хвърлиха и него.

Гълън от своя страна си държеше устата затворена. Колко оставаше някой да каже: Ей, Гълън, жена ти къде е? За Маусами ще кажеш ли нещо? И тя ли участваше в тая работа? Хайде да хвърлим и Гълън!

Най-накрая Йън въведе ред. Гълън не виждаше смисъл да ги преследват, но вече беше единственият Втори капитан, понеже всички други Втори капитани бяха мъртви, и разбираше, че Йън иска поне да поддържа илюзията, че Стражата продължава да контролира положението. Трябваше да се стори нещо, иначе тълпата щеше да хвърли всички от Стената. Йън го дръпна встрани и му каза за оръжията. Мен лично Бродницата изобщо не ме интересува, каза Йън. Ти отговаряш за жена си. Само ми донеси проклетите пушки.

Отрядът се състоеше от петима: Гълън командир, Емили Даръл, Дейл Ливайн на втора позиция, а отзад Ход Грийнбърг и Корт Рамирез. Първата му задача като командир извън Стената и с какво разполагаше? С идиота Дейл, шестнайсетгодишна вестителка и двама мъже, които дори не бяха от Стражата.

Безсмислена задача, такава им беше мисията. Въздъхна тежко, достатъчно високо, за да може вестителката Емили Даръл, която яздеше до него, да го попита какво има. Тя беше първата доброволка за пътуването, единствена от Стражата, освен Дейл. Момиче, което щеше да се доказва. Нищо, отвърна й и не продължи разговора.

Наближаваха Банинг. Радваше се, че не вижда ясно, но онова, което виждаше, докато яздеха през града, човек не можеше да не го види, го смразяваше до мозъка на костите. Разрушени сгради и съсухрени скелети, които се сушаха в колите си като късове овнешко, без да се броят пушеците, които вероятно се спотайваха наоколо. Един изстрел. Връхлитат ви отгоре. Стражата набиваше думите в главата на човек от осемгодишната му възраст и всячески пречеше да се разкрие голямата тайна как всичко е една пълна безсмислица. Ако пушек връхлетеше Гълън Строс, той изобщо нямаше да има никакви шансове. Чудеше се колко ли ще боли. Сигурно много.

Истината беше, че както изглеждаше, историята с Маусами май приключи. Чудно му беше защо по-рано не го предугади. Вероятно беше видял някакви издайнически следи, но просто не е могъл да ги приеме. Дори не беше ядосан. Обичаше я, разбира се. Вероятно продължаваше да я обича. В ума му винаги щеше да има място, запазено за Маусами, а и за бебето. Бебето, което не беше негово, но все още му се щеше да е било негово. Едно дете можеше да накара човек да се почувства по-добре без никаква причина, дори когато човек ослепява. Чудеше се дали Маус и бебето са добре. Надяваше се, че ако ги намери, ще се окаже достатъчно човечен, за да го каже, Надявам се, че си добре.

Стигнаха до спускането към Източния път, яздеха в две редици. Как само пулсираше проклетата му глава. Може би заради удара, който му нанесе Алиша, но не вярваше. Изглежда, зрението му просто се предаваше. Пред очите му започнаха да се въртят странни звезди. Леко му се гадеше.

Толкова беше потънал в мислите си, че не си даваше сметка къде е, че е изкачил склона. Спря, за да пие вода. Турбините бяха там някъде, въртяха се на вятъра, който брулеше лицето му. Искаше само да стигне до станцията, да легне на тъмно и да затвори очи. Танцуващите искри сега бяха по-лоши, падаха през стесненото му зрително поле като блестящ сняг. Имаше нещо нередно. Не знаеше как ще успее да продължи. Някой друг трябваше да застане начело. Обърна се към Дейл, който се беше приближил и му казваше:

— Слушай, не мислиш ли…

Пространството зад него беше празно. Зад него нямаше никого. Нито един ездач. Сякаш гигантска ръка ги беше грабнала заедно с конете и заличила от лицето на земята.

В гърлото му се надигна жлъчен сок.

— Хора?

Тогава чу звука, който идваше от надлеза. Тихо, влажно разкъсване, като листове от мокра хартия, разкъсана наполовина, или разкъсване на кора на сочен портокал.