Джъстин Кронин
Проходът (35)

Трийсет и три

Жив късмет! Докато наближаваше Лечебницата, Питър видя само един Страж да стои на пост. Насочи се направо към стъпалата.

— Добър вечер, Дейл.

Арбалетът на Дейл висеше небрежно от едната му страна. Той въздъхна отчаяно, леко наклонил встрани глава и насочил към Питър здравото си ухо.

— Знаеш, че не мога да те пусна вътре.

Питър погледна покрай Дейл през прозореца. На бюрото светеше фенер.

— Сара вътре ли е?

— Преди малко си тръгна. Каза, че отива да хапне нещо.

Питър не помръдна, не каза и нищо повече. Играеха на изчакване, ясно му беше. Видя нерешителността, пробягала през лицето на Дейл. Най-накрая изпухтя и отстъпи встрани.

— И не се мотай.

Питър влезе през вратата и се запъти към отделението. Момичето лежеше свито на леглото, с присвити към гърдите колене, извърнало лице. Когато чу влизането му, не помръдна. Питър предположи, че спи.

Нагласи стол до леглото и седна, подпрял брадичка на ръцете си. Под разбърканата й коса видя белега на врата й там, където Сара беше направила разреза и извадила предавателя — незабележима линия, почти напълно заздравяла.

После тя стана, сякаш в отговор на мислите му, и се обърна лице в лице с него. Бялото на очите й беше влажно и наситено, блестеше на светлината от лампата, която се процеждаше през завесата.

— Здравей — каза той. Гласът му излезе дрезгав от гърлото му. — Как се чувстваш.

Притискаше ръце, скрити до фините й китки в свивките на коленете. Начинът, по който се движеше, изглежда беше намислен така, че да я прави по-малка, отколкото беше.

— Дойдох да ти благодаря, задето ме спаси.

Бързо присвиване на раменете под ризата. Няма защо.

Колко необичаен беше този разговор. Необичаен, защото не беше чак толкова странен. Не чувстваше липсата на гласа на момичето, който не беше чувал. Имаше някакво успокоение в това, все едно беше премахнала шума от думите.

— Не мисля, че ти е до приказки — предположи Питър. — А ще ми кажеш ли името си? Оттам да започнем, ако искаш.

Момичето не каза нищо, не показа нищо. Защо да ти казвам името си?

— Какво пък, няма нищо — каза Питър. — Няма значение за мен. Нека поседим заедно.

И това направи, поседя с нея в тъмното. Времето минаваше и лицето на момичето се отпусна. Изтекоха още минути, без тя да даде знак, че осъзнава присъствието му, и отново затвори очи.

Докато Питър чакаше тихо, внезапно го налегна умора и се отнесе в свой спомен: нощем, преди много време, когато беше дошъл в Лечебницата и видял майка му да се грижи за един от пациентите, както той правеше сега. Не помнеше кой е бил пациентът, всъщност споменът беше от няколко навързани спомена. Възможно беше да е спомен от една нощ или от много. Но в нощта, която си спомняше, той беше минал през завесата и заварил майка си да седи на стол до едно от леглата, с наклонена глава. Разбра, че спи. На леглото лежеше дете, мъничко телце, скрито в мрака. Единственото осветление идваше от свещ, поставена на поднос до леглото. Той се приближи, без да говори. В стаята нямаше друг. Майка му се размърда, извърна лице към него. Млада беше и здрава, а той щастлив, толкова щастлив, да я види отново.

Грижи се за брат си, Тео.

— Мамо — каза той. — Аз съм Питър.

Той не е силен като теб.

Гласове, които идваха отвън, и тропот от отваряне на врата, го изтръгнаха от съня. Сара влезе в отделението, а фенерът се полюляваше в ръката й.

— Питър? Всичко наред ли е?

Той примигна на внезапната светлина. Отне му миг да осъзнае къде се намира. Беше се унесъл за минутка, но му се струваше, че е било за по-дълго. Споменът и сънят, към който го беше отвел, бяха изчезнали.

— Аз просто… Не знам.

— Защо се извиняваш?

— Май съм задрямал…

С фенера в ръка Сара докара масичка на колела до леглото, където момичето седеше, с будно и зорко изражение на лицето си.

— Как склони Дейл да те пусне?

— О, Дейл е разбран.

Сара седна на леглото на момичето и отвори чантата си, за да покаже какво носи: питка, ябълка и парче сирене.

— Гладна ли си?

Момичето ядеше бързо, унищожи храната с премерени хапки: първо хляба, после сиренето, което най-напред подозрително помириса, и накрая ябълката, чак до самата сърцевина. Когато приключи, избърса лицето си с ръка и размаза сок по страните си.

— Това го уредихме — заяви Сара. — Обноските й не са от най-добрите, които съм виждала, но апетитът й е приличен. Ще проверя превръзката ти, става ли?

Сара развърза ризата, отдръпна я и откри превързаното рамо на момичето, а останалото остана покрито. Сряза тъканта с ножици. Там, където беше попаднала стрелата, разкъсала кожата, мускула и натрошила костта, имаше само малка розовееща вдлъбнатина. Тя напомни на Питър за бебешка кожа, същата нежност и мекота на нова кожа.

— Всичките ми пациенти трябваше така да оздравяват. Няма смисъл да оставям тези шевове. Обърни се, за да прегледам гърба.

Момичето се подчини и се извърна на леглото. Сара взе пинсети и започна да издърпва конците от изходната рана, пускаше ги един по един в метално легенче.

— Някой друг знае ли за това? — попита Питър.

— Че е оздравяла ли? Според мен не.

— Тогава никой не е идвал да я види от този следобед.

Тя издърпа последния шев.

— Само Джими — издърпа обратно ризата на момичето над рамото й. — Ето, готово.

— Джими? И какво е търсил?

— Не знам, предполагам, че Санжай го е пратил. — Сара се помести на леглото, за да погледне към Питър. — Много странно беше, всъщност. Не чух, че е влязъл, вдигам поглед, а той стърчи на прага с един такъв… израз на лицето.

— Израз?

— Не знам как иначе да го нарека. Обясних му, че не е проговорила и той си тръгна. Но това беше преди часове.

Изведнъж Питър се разтревожи. Какво искаше да каже тя с този „израз“? Какво е видял Джими?

Сара отново хвана пинсетите.

— Добре, ти си наред.

Питър тъкмо щеше да попита, Мой ред за какво?, но се сети за лакътя си. Превръзката отдавна се беше превърнала в мръсен парцал. Предполагаше, че прорезът вече е оздравял. От дни не го беше поглеждал.

Седна на едно от празните легла. Сара се настани до него и махна превръзката, разнесе се неприятен мирис на гниеща кожа.

— Ти изобщо направи ли си труда да поддържаш раната чиста?

— Ами… забравил съм.

Улови ръката му и се приведе с пинсетите. Питър усещаше очите на момичето, които настойчиво го наблюдаваха.

— Има ли новини от Майкъл?

Болката го прониза, когато тя измъкна рязко първия шев.

— По-внимателно.

— Няма да е зле да не мърдаш. — Сара отново нагласи ръката му, без да го поглежда, и пак се залови за работата. — Поспрях се във Фара на връщане от къщи. Още работеше. Елтън му помагаше.

— Елтън? Не е ли опасно?

— Не се притеснявай, може да му имаме вяра. — Вдигна разтревожен поглед. — Чудно как си говорим така изведнъж кой на кого да има вяра — потупа ръката му. — Поразмърдай я малко.

Сви ръка в юмрук, завъртя я.

— Направо е като нова.

Сара беше отишла до помпата, за да почисти инструментите. Обърна се и го погледна, докато бършеше ръцете си с кърпа.

— Честно, Питър. Понякога се тревожа за теб.

Осъзна, че още държи ръката си встрани от тялото. Непохватно я отпусна.

— Добре съм.

Тя изви вежди със съмнение, но замълча. Онази нощ след музиката, Арло, китарата му, когато всички бяха пили шайн, беше го споходило едно чувство, внезапна, почти физическа самота, но в момента, в който я целуна, го жегна вина. Не беше заради това, че не я харесва, нито пък че тя не беше дала ясен знак за интереса си към него. Думите, които Алиша каза на покрива на станцията, бяха верни. Сара беше очевидният избор за него. Но той не можеше да се насили да чувства нещо, което не чувстваше. У него имаше една част, която не се чувстваше достатъчно жива, за да я заслужи, да й предложи онова, което тя му предлагаше.

— Докато си тук — каза Сара, — ще нагледам Маратонката. Да се уверя, че някой се е сетил да го нахрани.

— Какво чу?

— Цял ден съм тук. Ти сигурно знаеш повече от мен. — Когато Питър не отвърна, Сара сви рамене. — Очаквах хората да са разделени. Много гняв се разгоря миналата нощ. Най-добре е да мине известно време.

— Добре ще е Санжай да го обмисли, преди да прави каквото и да е с него. Лиш никога няма да отстъпи.

Сара сякаш замръзна. Вдигна чантата си от пода и я преметна отново през рамо без да го поглежда.

— Какво казах?

Но тя поклати глава.

— Забрави, Питър. Лиш не е мой проблем.

И излезе, завесата се спусна след нея. Как да разбира това?, помисли си Питър. Истина беше, че нямаше две по-различни жени от Алиша и Сара, а и нищо не ги задължаваше да се съобразяват една с друга. Може би Сара просто обвиняваше Алиша за смъртта на Учителката, която я порази най-силно. Сега, когато Питър го обмисляше, струваше му се по-очевидно. Не знаеше защо по-рано не се е сетил за това.

Момичето отново го наблюдаваше. Вдигна въпросително вежди: Какво има?

— Разстроена е — каза той. — Притеснена.

Отново си помисли: Колко странно само. Сякаш чуваше думите й в главата си. Видеше ли го някой да говори така, щеше да реши, че си е загубил ума.

Тогава момичето направи нещо, което той изобщо не очакваше. Движена от неизвестна причина, тя стана от леглото и отиде до мивката. Заля помпата, натисна три пъти и напълни легенче с вода. Отнесе я до леглото, на което седеше Питър. Постави я на пръстения под, взе марля от количката и седна до него, наведе се и потопи кърпата във водата. После взе ръката му в своята и започна да потупва мястото на шевовете с влажната тъкан.

Усещаше дъха й върху себе си, минаваше като бриз над влажната плът. Развила беше тъканта в ръката си, за да увеличи площта й. Движенията й вече бяха по-грижливи, не потупваше предпазливо, а внимателно оглаждаше, като махаше мръсотията и мъртвата кожа. Обикновена проява на любезност, да почисти кожата и въпреки това съвсем неочаквана: изпълнена беше с усещане, със спомени. Сетивата му се бяха съсредоточили върху случващото се, поглъщаха движенията на тъканта върху ръката му, дъха й по кожата, като пеперуди около пламък. Отново беше момче, което е паднало и си е одрало лакътя, дотичало е и тя го почиства.

Ти й липсваш.

Всеки мускул в тялото му трепна. Момичето държеше ръката му в здрава хватка, неподвижно. Нямаше изречени думи. Думите бяха в ума му. Тя стискаше ръката му, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Какво…?

Липсваш й, липсваш й, липсваш й.

Изправи се и си тръгна. Сърцето му биеше лудо в гърдите като на огромно, уловено в клетка животно. Облегна се с цялата си тежест на нещо като стъклена кабина и разпиля съдържанието на рафтовете зад себе си. Някой влезе през завесата, с периферното си зрение улавяше силуета. За миг разумът му се избистри и съсредоточи. Дейл Ливайн.

— Какво, по дяволите, става тук?

Питър преглътна, търсеше отговор. Дейл стоеше на прага с объркан вид, всичко в заварената сцена го объркваше. Обърна лице към момичето, което все още седеше на леглото с легенчето в краката, после отново погледна към Питър.

— Будна ли е? Мислех, че умира.

Питър най-накрая успя да проговори.

— Трябва да… го запазиш в тайна.

— По дяволите, Питър. Джими знае ли за това?

— Съвсем сериозно — изведнъж разбра, че не излезе ли на мига от стаята, чисто и просто ще се разтвори. — Не казвай никому.

Обърна се, закачи Дейл на минаване, почти го блъсна, мина през завесата и излезе през вратата, тромаво слезе по стъпалата към осветения двор, в ума му се носеха думите липсваш й, липсваш й, липсваш й, погледът му беше размазан от сълзите, изпълнили очите му.