Джъстин Кронин
Проходът (53)

Петдесет и едно

Той беше Бабкок и беше вечен. Той беше един от Дванайсетте и Другият, Онзи най-отгоре и иззад, Нула. Той беше нощта на нощите и беше Бабкок преди да се превърне в онова, което беше сега. Преди неистовия глад, който приличаше на самото време, настанило се в него, в потока на кръвта му, безкраен, настойчив, безграничен и вечен, тъмно крило, което се разпростираше над света.

Той беше съставен от Безброй. Хиляди-хиляди-хиляди пръснати по нощното небе, като звезди. Той беше един от Дванайсетте и също Другият, Нула, но неговите деца също бяха в него, онези, които носеха семето на кръвта му, едно семе от Дванайсетте. Те се движеха, както той се движеше, те мислеха, както той мислеше, в техните умове беше пустото пространство на забравата, където той се настаняваше във всеки един, като казваше: Ти няма да умреш. Ти си част от мен, а аз съм част от теб. Ти ще пиеш кръвта на света и ще ме изпълваш.

Те се подчиняваха на неговата команда. Когато те ядяха, той ядеше. Когато те спяха, той спеше. Те бяха Ние, Бабкок, и бяха вечни, както той беше вечен, всичките част от Дванайсетте и Другият, Нула. Те сънуваха неговия тъмен сън с него.

Помнеше времето, преди той да се Превърне. Времето на малката къщичка, в място наречено Дезърт Уелс. Времето на болката и тишината, на жената, майка му, майката на Бабкок. Помнеше дребни неща — материи, усещания, гледки. Квадрат златиста светлина, която пада върху килима. Износено място на верандата, което пасваше на обутия му в маратонки крак ето така, ивиците ръжда по перилото, които раздираха кожата на пръстите му. Помнеше пръстите си. Помнеше мириса от цигарите на майка си в кухнята, където тя говореше и гледаше историите си и хората по телевизията, огромните им и близки лица, широките им и влажни очи, жените с проблясващо червило на устните, като лъскави късчета плод. И гласа й, неизменно гласа й: Млъквай, по дяволите. Не виждаш ли, че гледам? Такава проклета дандания вдигаш, не знам как не съм превъртяла.

Помнеше, че пазеше тишина, не смееше да помръдне.

Помнеше ръцете й, ръцете на мама Бабкок и избухването на болката, която го удряше и отново го удряше. Помнеше, че лети, тялото му се рееше в облак от болка, и ударите, шамарите, горенето. Неизменно горенето. Не реви. Дръж се мъжки. Ревнеш ли, ще ти дам да разбереш, толкова по-зле за теб, Джайлс Бабкок. Дъхът й с мирис на дим се носеше близо до лицето му. Гледката на червения връх на цигарата й, която тя завърташе върху кожата на ръката му и ясното цвърчене от изгарянето, като зърнена закуска, в която налива мляко, същото пращене и пукане. Миризмата от изгарянето се смесваше със струйките дим, които изпускаше от ноздрите си. И начинът, по който всички думи оставаха в него, за да може болката да премине, за да може да е мъж, както тя казваше.

Най-ясно от всичко си спомняше гласа й. Гласът на майката на Бабкок. Любовта му към нея беше като стая без прозорци, изпълнена с нейните несекващи думи, говореше-говореше-говореше. Подиграваше му се, разкъсваше го, като ножът, който взе от чекмеджето онзи ден, когато тя седеше на масата в кухнята на малката къща в място наречено Дезърт Уелс, говореше и се смееше, смееше се и говореше и поглъщаше цели кълба дим.

Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо_ нямо._

Щастлив беше, неизмеримо щастлив, като никога в живота си, когато ножът се вряза в нея, в бялата кожа на гърлото й, гладкия външен слой и твърдия хрущял под него. А докато сечеше и натискаше с ножа, любовта, която чувстваше към нея, освободи съзнанието му, така че той видя най-после на какво прилича тя — същество от плът, кръв и кости. Всичките й думи, цялото говорене-говорене-говорене се движеше в него, изпълваше го до пръсване. Думите имаха привкус на кръв в устата му, бяха сладки и живи.

Изпратиха го далече. Все пак не беше момче, а мъж. Мъж с разум и нож, казаха му да умре — умри, Бабкок, заради стореното от теб. Не искаше да умира, нито тогава, нито никога. А после след като мъжът, Улгаст, дойде там, където беше, като предопределена история; след докторите и болестта и Превръщането, той беше един от Дванайсетте, Бабкок-Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Райнхарт-Картър — един от Дванайсетте и също Другият, Нула — той взе останалите по същия начин, като изпи думите им от тях, изпи предсмъртните им викове, като сочни късове в устата си. А онези, които не уби, а просто изсмука, един от десет, както повеляваше ритъмът на собствената му кръв, стана негов собствен, присъедини се в ума му. Неговите деца. Неговата страховита и боязлива компания. Безброя. Ние, Бабкок.

И Онова Място. Дошъл беше с усещането за завръщане, за възстановяване. Утолил се беше със света и тук си беше починал, сънувал своите сънища в мрака, докато не се събуди и отново беше обладан от глад и чу Нула, който се наричаше Фанинг и казваше: Братя, умираме. Умираме! Защото почти никой не беше останал по света, почти нямаше хора, нито животни. И Бабкок разбра, че времето му е донесло онова, което е останало от него, че трябва да го познае, че той, да знае, да познае Бабкок и Нула също, те да заемат своето място в него. Разпрострял беше съзнанието си и казал на Безброя, неговите деца: Доведете при мен остатъците от човечеството, няма да ги убиваме, доведете ми тях и техните думи и те ще сънуват съня и ще се превърнат в Нас, Бабкок. И тогава беше дошъл първият, после още един, още един и те бяха сънували съня с него и той им каза, когато сънят свърши: Сега и вие сте мои, като Безброя. Вие сте мои на това място и когато съм гладен, вие ще ме храните, ще храните неуморимата ми душа с кръвта си. Вие ще доведете други при мен от места извън Това място, те трябва да направят същото, а аз ще ви оставя да живеете по този начин и никой друг. А онези, които не се подчинят на волята, които не вземат ножа, когато дойде времето в тъмното място на сънуването, където съзнанието на Бабкок се среща с тяхното, те трябва да умрат, така че другите да видят и да знаят и повече да не се противят.

И така беше изграден градът. Градът на Бабкок, първият в света.

Но сега имаше и Друг. Не Нула, нито Дванайсетте, ами Друг. Същият и различен. Сянка между сенките, надзърташе като птица, която отлиташе от погледа му, опиташе ли да спре своето съзнание над нейното. А Безброят, неговите деца, неговата страховита и боязлива компания, също я чуха, усетиха я как ги тегли от него. Сила от велика мощ ги дърпаше от него. Като безпомощната любов, която беше чувствал много отдавна, когато беше само момче и наблюдаваше горещият, червен връх да се върти и да гори плътта му.

Кой съм аз?, питаха я те. Кой съм аз?

Тя ги караше да искат да си спомнят. Събуждаше у тях желание да умрат.

Сега тя беше близо, много близо. Бабкок го чувстваше. Тя беше драскотина в съзнанието на Безброя, процеп в тъканта на нощта. Той знаеше, че чрез нея всичко създадено от него можеше да бъде разрушено, всичко, което бяха изградили, можеше да бъде съсипано.

Братя, братя. Тя идва. Братя, тя вече е тук.