Джъстин Кронин
Проходът (70)

Шейсет и осем

Питър вървеше в тъмнината. Лейси ги водеше далеч от къщата към горите. Сред дърветата духаше мразовит вятър и призрачно стенеше. Сърпът на луната се беше изкачил на небето и окъпал околността в трепкаща светлина, от която сенките приплъзваха и се виеха около него. Изкачиха едно било и се спуснаха от друго. Тук снегът беше дълбок, навят на високи преспи със заледени върхове. Движеха се по южния склон на планината. От ниското до Питър стигна шума на реката.

Почувства простора, който се отвори пред него, преди да го види. Планината се спускаше рязко. Обърна се несъзнателно, за да види Ейми, но нея я нямаше. Краят можеше да е навсякъде, едно погрешна стъпка — и мракът щеше да го погълне.

— Оттук — извика пред него Лейси. — Бързай, не се бави.

Последва гласа й. Онова, което беше взел за пропаст, всъщност се оказа скалист склон, стръмен, но проходим. Ейми вече вървеше по извиващата се пътека. Пое дъх от ледения въздух, прогони страха си и тръгне след нея.

Пътеката се стесни, вървеше хоризонтално по склона на планината, прилепнала като пътека от отбранителна стена. Вляво от него имаше остра скала, блестяща от огрения от луната лед, а вдясно — тъмна пропаст, гмуркане в празнотата. Трябваше да избягва дори да поглежда нататък, гледаше само напред. Жените вървяха бързо, сенки, които се мярваха в края на зрителното му поле. Къде ги водеше Лейси? Какво беше оръжието, за което тя говореше? Отново чуваше шума от реката някъде далече долу. Над него ярките звезди сияеха като късчета лед.

Зави и спря, Лейси и Ейми стояха пред широк, кръгъл, подобен на тръба отвор в планината. Дупката беше висока колкото него, бездънната й вътрешност приличаше на изпълнен с тъмнина търбух.

— Оттук — каза Лейси.

Две стъпки, три, четири, тъмнината го обгърна. Лейси ги водеше навътре в планината. Спомни си за кутията кибрит в палтото си. Спря и запали една клечка, безчувствените му пръсти бяха непохватни от студа, но щом я запали, въздушните течения угасиха пламъка.

Накъде отпред чу гласа на Лейси.

— Побързай, Питър.

Тръгна предпазливо напред, всяка стъпка беше на сляпо. После усети как нечия ръка ляга на неговата, здрав натиск. Ейми.

— Спрете.

Нищо не виждаше. Потеше се под якето, въпреки студа. Къде беше Лейси? Завъртя се, като търсеше някаква следа, за да се ориентира, когато зад него се чу скърцане на метал и шум от отваряне на врата.

Обля ги светлина.

Намираха се в дълъг проход, прокопан в планината. По дължината на стените вървяха тръби и метални тръбопроводи. Лейси стоеше при таблото на прекъсвача на стената до входа. Помещението се осветяваше от бучащи флуоресцентни лампи, поставени високо над тях.

— Има и електричество?

— Батерии. Докторът ми показа как става.

— Няма батерии, които да се съхранят толкова време.

— Тези… са различни.

Лейси отвори тежката врата.

— Докторът го наричаше Пето ниво. Ще ви покажа. Хайде, елате.

Проходът водеше към по-широко тъмно място. Лейси тръгна покрай стената, за да намери електрическия ключ. През подметките на мокрите си ботуши чувстваше отчетливо, механично жужене.

Лампите бръмнаха, потрепнаха и оживяха.

Помещението явно беше нещо като лечебница. Носеше се мирис на запустение — носилката на колела и високият, тесен плот бяха покрити с мръсно оборудване, горелки, мензури, хромирани легенчета, потъмнели от времето; поднос с неразопаковани спринцовки и наредени на дълъг, покрит с ръждиви петна отрез от тъкан, редица от метални медицински сонди и скалпели. В задната част на стаята сред гнездо от тръби беше онова, което приличаше на акумулаторните батерии.

Откриете ли я, доведете я тук.

Тук, помисли си Питър. Не планината, а тук. Тази стая.

Какво имаше тук?

Лейси стоеше до прикрепена към стената метална каса, подобна на гардероб. Отпред имаше дръжка, а до нея бутони за код. Питър наблюдаваше, докато жената набираше дълга поредица от числа, после завъртя дръжката, която поддаде с глухо прещракване.

Отначало помисли, че касата е празна. Но после я видя на последната лавица, метална кутия. Лейси я взе и му я подаде.

Кутията се побираше в длан и беше удивително лека. Никакви шевове не се виждаха по нея, но имаше ключалка с малък бутон отзад, който точно пасваше на палеца му. Питър го натисна, изведнъж кутията се раздели на две съвършено оформени половини. Вътре, поставени стабилно в изкуствена пяна, лежаха две редици мънички стъкленици, в които имаше проблясваща зелена течност. Преброи единайсет, дванайсетото отделение беше празно.

— Това е последният вирус — каза Лейси. Онзи, който е дал на Ейми. Направил го от кръвта й.

Изпитателно наблюдаваше лицето й, за да прозре истината. Но вече знаеше истината, нещо повече, чувстваше я.

— Празното. Това си ти, нали? Дозата, която Лиър е дал на теб.

Лейси кимна.

— Мисля, че е така.

Той затвори капака, който прилепна с отчетливо щракване. Свали раницата си и извади одеялото, с което обви кутията, после ги постави вътре. Измъкна шепа неразопаковани спринцовки и също ги постави в раницата. Трябваше да успеят да устоят до изгрев, а после да слязат от планината. След това — не знаеше. Обърна се към Ейми.

— С колко време разполагаме?

Тя поклати глава: Не много.

— Той е близо.

— Може ли да мине през тази врата, Лейси?

Жената не отговори.

— Лейси?

— Надявам се, че ще успее — каза тя.

 

 

Вече бяха на открито, високо над реката. Следите на Питър и Ейми бяха заличени под навяванията от сняг. Алиша вървеше с коня си напред. Вече трябваше да се е съмнало, мислеше си Майкъл. Но виждаше все същото сивеещо сияние, към което яздеха сякаш от часове.

— И къде са те, по дяволите? — попита Холис.

Майкъл не знаеше дали говори за Питър и Ейми, или за виралите. Завладя го мисълта, която смътно прие, че всички са тук, за да намерят смъртта си, че никой от тях няма да се измъкне от това сковано от лед пусто място. Сара и Гриър мълчаха, и те мислеха за същото, помисли си Майкъл, или пък бяха прекалено премръзнали, за да говорят. Ръцете му бяха така вкочанени, че се съмняваше дали ще може да стреля с пушката, какво ли оставаше да я презареди. Опита се да пие от манерката си, за да се подкрепи, но водата в нея беше станала на лед.

Някъде от мрака чуха коня на Алиша да се връща в тръс. Дръпна юздите пред тях.

— Следи — каза тя и кимна по посока на следите. — В оградата има отвор.

Пришпори коня си, без да ги чака, и се втурна към мястото, откъдето беше дошла. Без да каже и дума Гриър я последва, останалите вървяха отзад. Отново бяха сред дърветата. Алиша яздеше по-бързо, галопираше в снега. Майкъл пришпори коня си и го насочи напред. Зад него Сара се приведе над своя кон, за да се провре сред клоните.

Сред дърветата над тях нещо се раздвижи.

Майкъл вдигна лице, точно когато чу изстрел от пушка зад себе си. Веднага след изстрела отзад върху него нещо се стовари със страшна сила, изкара въздуха от дробовете му и той полетя с главата напред през главата на коня, пушката увисна като камшик в ръката му. За миг се почувства провесен безболезнено над земята — съзнанието му застина, за да отбележи този учудващ факт, — но чувството скоро се разсея. Удари се в земята здраво, приземил се по гръб на снега, и вече имаше други неща, за които да мисли. Видя, че се е приземил точно пред коня си. Претърколи се на една страна и прикри глава с ръце, като че това може да му помогне, почувства дивата вихрушка, когато уплашеното животно го прескочи, последвано от тропота на копитата му, едното от които стъпи на сантиметри от ухото му.

После изчезна. Всичко изчезна.

Майкъл видя вирала — същия, предположи той, който го беше съборил от коня му, — веднага щом се изправи на колене. Създанието се беше присвило на няколко метра от него, крепящо се само на сгънатите си задни крайници, като жаба. Ръцете му бяха заровени до лактите в снега, който сияеше от органичната светлина на неговата биолуминесценция. Все едно създанието беше потънало отчасти в басейн от синьо-зелена светлина. По гърдите и ръцете му имаше сняг, блестящ прах, по лицето му се стичаха бразди от влага. През билото отекна ехо, примесено като напев от гласове, които го викаха по име. Но тези звуци може и да бяха сигнали от далечна звезда. Също като разпрострялата се около него тъмнина — защото тя също беше избледняла в съзнанието му, разпръснала се като молекули от разширяващ се газ — и гласовете също можеха да се отнасят за някой съвършено друг човек. Виралът вече издаваше прещракващ звук, люлееше мускулите на челюстта си. Навири глава и лениво щракна със зъби, като че не е много гладен, като че двамата имат всичкото време на света. И в този момент Майкъл разбра, че мястото, на което хранеше страха си, е празно. Той, Майкъл Веригата, не се страхуваше. Обзелото го чувство приличаше на гняв — страховита ярост, примесена с досада, каквато щеше да изпита и от прекалила с бръмченето си под носа му муха. Мътните ги взели, помисли си, докато посягаше към ножницата на колана си. До гуша ми е дошло от тия шибани гадини. Може да има четирийсет милиона като теб, а може и да няма. Но след секунди ще са с едно по-малко.

Майкъл се надигна и в същия миг виралът скочи към него, разперил ръце и крака като пръсти на отворена ръка. Едва успя да измъкне острието си пред него, докато по рефлекс затвори очи. Усети как металът се врязва, когато виралът се стовари отгоре му, събори го по гръб и го покри с туловището си.

Претърколи се и видя вирала да лежи по лице в снега. Ножът му лежеше забит в гърдите му. Ръцете и краката му се свиваха и отпускаха. Над трупа стояха две фигури. Питър и до него Ейми. И откъде изникнаха? Ейми държеше пушка — пушката на Майкъл, покрита със сняг. В краката им създанието нададе звук като въздишка или стенание. Ейми вдигна приклада на пушката към рамото си, наведе цевта и я насочи в отворената уста на вирала.

— Съжалявам — каза тя и натисна спусъка.

Майкъл се изправи. Виралът лежеше безжизнен, агонията и гърченето му бяха спрели. Снегът беше изпръскан с кръв. Ейми продаде оръжието на Питър.

— Вземи го.

— Добре ли си? — попита Питър Майкъл.

Чак тогава Майкъл разбра, че трепери. Кимна.

— Хайде.

Над билото се чуха други изстрели. Втурнаха се натам.

 

 

Лейси знаеше, че не постъпи честно. Оставила беше Питър и Ейми да си мислят, че ще ги последва. Нагласи таймера на бомбата и ги поведе към вратата на тунела, после ги насочи навън. Издърпа вратата, докато наблюдаваха, и спусна резетата.

Чуваше ги как удрят от другата страна. Чуваше за последен път гласа на Ейми да отеква в съзнанието й.

Лейси, Лейси, стой!

Сега тичайте. Всеки миг може да се появи.

Лейси, моля те!

Трябва да им помогнеш. Те ще се страхуват. Няма да знаят какво се случва. Помогни им, Ейми.

Всичко, случило се на това място, трябва да се заличи. Както Господ е заличил света в дните на Ной, за да може големият кораб да плава и отново да възроди света.

Тя щеше да е Неговите води.

Бомбата беше ужасно творение. Малка е, беше й казал Джонас, само един килотон — достатъчно голяма, за да разруши Хижата, всичките й подземни нива, да прикрие доказателствата за стореното от тях, — но не достатъчно голяма, че да бъде регистрирана от сателит. Подсигуряване в случай че виралите пробият навън. Но после пробивът беше направен на по-високите нива, Сайкс беше изчезнал или мъртъв и макар Джонас да знаел как да я взриви сам, не можел да го стори, заради Ейми.

Докато Питър и Ейми наблюдаваха, Лейси коленичи пред нея: малък, е формата на куфарче предмет, с глупавите финтифлюшки на всички военни творения. Джонас й беше показал последователността на действията. Притисна малък зъбец отстрани, отвори се панел, на който имаше клавиатура с малък екран, достатъчно голям за един ред текст. Натисна бутоните и изписа:

ЕЛИЗАБЕТ

Екранът проблесна и оживя.

АКТ? Д/Н

Натисна Д.

ВРЕМЕ?

За миг спря. После натисна 5.

5:00 ПОТВЪРДИ? Д/Н

Натисна Д отново. На екрана се показа отмерващ времето часовник.

4:59

4:58

4:57

Затвори панела и отново се изправи.

Бързо се обърна към двамата и припряно ги поведе по коридора.

— Веднага трябва да се махнете оттук.

Тогава ги заключи отвън.

Лейси, моля те! Не знам какво да правя! Кажи ми какво да правя!

Ще разбереш, Ейми, настъпи ли моментът. Тогава ще разбереш какво има в теб. Ще разбереш как да им дадеш свобода, да ги преведеш през последния изход.

Сега беше сама. Почти приключила с делото си. Когато се убеди, че Питър и Ейми са си тръгнали, тя махна резетата и отвори широко вратата.

Ела при мен, помисли си тя. Стоеше на прага, дишаше дълбоко, овладяваше мислите си и съсредоточаваше съзнанието си. Ела на мястото, където беше създаден.

Лейси чакаше. Пет минути: след толкова много години те изглеждаха миг, защото толкова и бяха.

 

 

Над планината се зазоряваше.

Тримата тичаха към изстрелите. Изкачиха се на билото, под тях Майкъл видя къща, конете бяха отвън. Сара и Алиша им махаха от вратата.

Създанията вече бяха сред дърветата зад тях. Хукнаха по склона и влетяха вътре. Гриър и Холис се показаха иззад завесата, понесли висок скрин с шкафчета.

— Точно зад нас са — каза Майкъл.

Наблъскаха шкафа до вратата. Безсмислен жест, помисли си Майкъл, но може да им спечели секунда-две.

— Ами прозорците? — каза Алиша. — Има ли какво да използваме?

Опитаха се да преместят големия шкаф, но той беше твърде тежък.

— Оставете — каза Алиша. Извади пистолет от колана си и го постави в ръцете на Майкъл. — Гриър, ти и Холис заемете място при прозореца в спалнята. Всички останали остават тук. Двама на вратата, по един на всеки прозорец, преден и заден. Верига, наблюдаваш комина. Най-напред ще се нахвърлят на конете.

Заеха позиции.

От спалнята Холис извика:

— Тук са!

 

 

Нещо се е объркало, помисли си Лейси. Вече трябваше да са тук. Чувстваше ги навсякъде около нея, изпълваха съзнанието й със своя глад, с глада и с въпроса си.

Кой съм аз?

Кой съм аз?

Кой съм аз?

Тя влезе в тунела.

Елате при мен, отговори тя. Елате при мен. Елате при мен.

Понесе се по него, успя да излезе през отвора, светещ кръг, дългото зазоряване в планината. Първата истинска светлина щеше да ги удари от запад и да се отрази в другата страна на долината с полетата й от сняг и лед.

Стигна до изхода на тунела и излезе от него. Под себе си виждаше следите и остатъците от изкачването на виралите по заледения склон. Хиляди, хиляди, хиляди.

Минали бяха точно покрай нея.

Обзе я отчаяние. Къде си?, помисли си тя, а после го изрече с ярост в гласа си, който отекна над долината:

— Къде си?

Но отговорът на небесата беше тишина.

И после чу сред мъртвилото.

Тук съм.

 

 

Виралите се нахвърлиха едновременно върху вратата и прозорците, яростен трясък от стъкло и трошащо се дърво. Питър, подпрял шкафа с рамо, беше отхвърлен назад към Ейми. Чуваше стрелбата на Холис и Гриър от спалнята, Алиша, Майкъл, Сара, Ейми всички стреляха.

— Отдръпни се! — крещеше Алиша. — Вратата пада!

Питър грабна Ейми за ръка и я изблъска в спалнята. Холис стоеше до прозореца. Гриър беше на земята до леглото, кървеше от дълбок прорез на главата си.

— От стъкло е! — крещеше над отговора на оръжието на Холис. — Само стъкло!

— Холис, стой на онзи прозорец! — извика Алиша. Изхвърли празния пълнител и рязко зареди нов, издърпа затвора. Оттук щяха да се защитават. — Готови всички!

Чуха как входната врата се отваря. Алиша, която беше най-близо до завесата на спалнята, се завъртя и започна да стреля.

Онзи, който я сграбчи, не беше първият, нито вторият, дори третият, ами четвъртият. Тогава оръжието й вече беше празно. По-късно Питър си спомняше сцената като поредица от отделни подробности. Нейната последна гилза рикошира от пода. Барутен дим се вие във въздуха и празният пълнител на Алиша пада, тя е посегнала да издърпа нов от якето си. Виралът се хвърля към нея през разкъсаната завеса, безмилостната гладкост на лицето, блясъка на очите му, зиналата му паст, цевта на безполезното й оръжие се вдига, ръката й посяга към оръжието, но е твърде късно, мигът на сблъсъка, жесток и неизбежен, Алиша пада по гръб на пода, виралът насочва оголените си зъби към извивката на врата й.

Холис стреля, излиза напред, когато виралът вдига лице, насочва цевта в устата му и стреля, разпръсква тила му по стената на спалнята. Питър изпълзява напред, грабва Алиша под мишници, влачи я, маха я от вратата. От врата й тече кръв, якето й се обагря в наситено алено. Някой вика, непрекъснато повтаря името й, но сигурно е бил той. Опрян на стената, притиска Алиша към гърдите си, вдига я нагоре, инстинктивно слага ръце върху раната, опитва се да спре кървенето. Ейми и Сара са на пода, присвити до стената. През завесата минава друг вирал, Питър вдига пистолета си и изстрелва последните си два куршума. Първият пропуска, но не и вторият. В ръцете му Алиша диша странно, на пресекулки и с хрипове. Навсякъде има кръв, толкова много кръв.

Затворя очи и я притиска здраво към себе си.

 

 

Лейси се обърна. Бабкок се извисяваше над нея, над отвора на тунела. Най-грамадното и ужасяващо създание, създавано някога от Бог. Лейси не се страхуваше, само се дивеше на чудните творения на Бога. На това, че Той е създал толкова съвършено създание по своя замисъл, способно да разкъса света. Докато гледаше към неговото величественото и ужасно сияние — светлина от ореол като светлината ангелска, — сърцето на Лейси се преизпълни със знанието, че не е сгрешила, че дългата нощ на нейното бдение щеше да завърши така, както го беше предвидила. Бдение, започнало преди толкова много години във влажната пролетна сутрин, когато отвори вратата на Манастира на Сестрите на милосърдието в Мемфис, Тенеси и зърна едно момиченце.

Джонас, помисли си тя, видя ли, че бях права? Всичко е простено, всичко изгубено може да бъде възвърнато. Джонас, идвам да ти го кажа. Вече почти съм с теб.

Тя се втурна в тунела.

Ела при мен ела при мен ела при мен ела при мен.

Тя тичаше. Тя беше на това място, но и на друго, тичаше по тунела, подмамваше Бабкок вътре, но и отново беше момиченце в полето. Долавяше сладкото ухание на земята, чувстваше хладния нощен въздух по бузите си, чуваше сестрите си и гласа на майка си, която викаше от прага: Бягайте, деца, бързо, колкото можете.

Блъсна вратата и продължи през коридора с жужащите лампи към стаята с носилката на колела, стъклениците, акумулаторите, всички дребни вещи на стария свят и неговите ужасни сънища за кръв.

Спря, обърна се с лице към вратата. Ето го.

Аз съм Бабкок. Един от Дванайсетте.

Както и аз, помисли си сестра Лейси, когато зад нея таймерът на бомбата отброи 0:00, атомите в нейната сърцевина се сблъскаха един в друг и съзнанието на Лейси се изпълни вовеки с чистата бяла светлина на небесата.