Джъстин Кронин
Проходът (47)

Четирийсет и пет

Навлязоха в града от юг. Денят се стопяваше над гледка с извисяващи се развалини.

Питър беше на волана на първото хъмви, Алиша стоеше отгоре и оглеждаше терена с бинокъла. Кейлъб седеше до него с разтворена на колене карта. Магистралата почти не личеше, изчезнала под вълни напукана, светла земя.

— Къде, по дяволите, сме, Кейлъб?

Кейлъб започна да върти насам-натам картата. Обърна се и се провикна към Алиша:

— Виждаш ли табела с 215?

— Какво е 215?

— Друга магистрала, като тази! Трябва да я пресечем!

— Че аз дори не знаех, че сме на магистрала!

Питър спря колата и взе радиостанцията от пода.

— Сара, колко показва горивото?

Пращене, а после гласът на Сара:

— Четвърт резервоар. Може би малко повече.

— Дай ми Холис.

Наблюдаваше в огледалото за задно виждане как Холис, с превързана ранена ръка, слезе от мястото с оръжията и взе радиостанцията от Сара.

— Май сме изгубили пътя — каза Питър, — а и трябва да заредим.

— Има ли наблизо летище?

Питър взе картата от Кейлъб, за да я разгледа.

— Да. Ако все още сме на магистрала 15, има летище пред нас, източно е. Провикна се към Алиша:

— Да виждаш нещо като летище?

По радиостанцията Холис каза:

— Кажи й да гледа за резервоари за гориво. Големи са.

— Лиш! Резервоари за гориво виждаш ли?

Алиша се спусна в купето. Лицето й беше покрито с прах. Изплакна уста с вода от манерката и плю през прозореца.

— Трупове на около пет километра.

— Сигурна ли си?

Кимна.

— Пред нас има мост. Според мен това е надлезът на магистрала 215, ако не греша, тогава летището е от другата страна.

Питър отново взе радиостанцията.

— Лиш казва, че май я вижда. Продължаваме напред.

— Нащрек, братовчеде.

Питър включи на скорост и потегли. Намираха се в южните покрайнини на града в открита равнина, където на туфи растяха разни треви. На запад пурпурните планини се извисяваха към пустинното небе като гърбици на великански животни, надигащи се от земята. Питър оглеждаше скупчените сгради в сърцето на града, чийто силует започваше да се очертава през предното стъкло със своите вече открояващи се сгради, окъпани в златиста светлина. Невъзможно беше да се каже колко големи или колко отдалечени са. На задната седалка Ейми беше махнала очилата си и с притворени очи оглеждаше заобикалящите ги местности иззад прозореца си. Сара беше свършила прекрасна работа, като отряза сплъстените й кичури. Направила й беше прическа и разбърканото валмо се беше превърнало в спретната, тъмна прическа, която следваше овала на лицето й.

Стигнаха до надлеза, мостът го нямаше, останали бяха разрушените му бетонни отломки. Коли и останки задръстваха магистралата и я правеха напълно непроходима. Налагаше се да заобиколят. Питър насочи хъмвито на изток, като следваше магистралата под тях. След няколко минути стигнаха до втори мост, който изглеждаше невредим. Рисковано беше, но времето им изтичаше.

Обади се по радиостанцията на Сара.

— Ще се опитам да мина по моста. Изчакайте, докато не премина.

Имаха късмет. Прекосиха моста без инциденти. От другата страна Питър изчака Сара и междувременно пак взе картата от Кейлъб. Ако не грешеше, намираха се на булевард Юг в Лас Вегас, а летището с резервоарите с гориво трябваше да е на изток.

Ускориха. Околностите започнаха да се променят, все по-често се срещаха сгради и изоставени автомобили. Повечето сочеха на юг, навън от града.

— Това са военни камиони — каза Кейлъб.

Минута по-късно видяха първия танк. Стоеше преобърнат в средата на улицата, като обърната по гръб огромна костенурка. И двете му вериги бяха откачени от колелата.

Алиша се приведе и надзърна в кабината.

— Карай напред — каза тя, — бавно.

Извъртя кормилото, за да заобиколи преобърнатия танк. Вече беше ясно какво трябваше да прекосяват: отбранителната линия на града. Движеха се през обширно поле с останки от танкове и други превозни средства. Зад тях Питър видя редица от торби с пясък, наредени до бетонна бариера, над които имаше заграждения от бодлива тел.

— Сега какво да правим? — попита Сара по радиостанцията.

— Трябва някак да заобиколим — пусна бутона за отговор и се провикна към Алиша, която оглеждаше с бинокъла: — Лиш! На изток или на запад?

Тя отново се показа.

— Запад. Май има пролука в стената.

Закъсняваха. Нападението от предишната нощ разтърси всички. Последните педи дневна светлина бяха като фуния, през която се спускаха към нощта. С всяка изминала минута решенията ставаха все по неотменими.

— Алиша казва на запад — предаде Питър по радиото.

— Но ще се отдалечим от летището.

— Знам. Дай ми отново Холис — изчака Холис да се обади и продължи: — Според мен трябва да използваме останалото гориво, за да намерим подслон за през нощта. С всички тези сгради пред нас все ще можем да открием някоя, която да става. Можем да се върнем към летището утре сутрин.

Гласът на Холис беше спокоен, но Питър долови нотката притеснение.

— Ти решаваш.

Погледна в огледалото и видя Алиша да кима.

— Заобикаляме.

 

 

Пролуката в отбранителната линия беше с широчина двайсетина метра. Останките от взривена цистерна лежаха полегнали близо до отвора. Вероятно, помисли Питър, шофьорът се е опитал да премине блокадата.

Продължиха. Пейзажът отново се промени, колкото по-навътре в града навлизаха, толкова по-нагъсто бяха сградите. Никой не говореше. Единствените шумове бяха от бръмченето на двигателя и дращенето на храстите по задната броня на хъмвито. Отново се бяха озовали на булевард „Лас Вегас“; скърцаща табела все още висеше над улицата и се люлееше на вятъра. Сградите бяха по-големи, по-величествени, огромните им разрушени фасади се издигаха покрай пътя. Някои бяха опожарени, празни клетки от стоманени греди, други полурухнали, със срутени фасади и открити като в пчелна пита клетки в тях, омотани от веещите се плетеници жици и кабели. Имаше и такива, които бяха обвити от разраснали се лози, други стояха оголени и пусти с оцелели табели, на които се четяха тайнствени имена: Манделей Бей, Луксор. Ню Йорк Ню Йорк. Всевъзможни отломки се трупаха между сградите и принуждаваха Питър да се движи едва ли не пълзешком. Отново се видяха хъмвита, танкове и барикади с торби пясък на мястото на състояло се сражение. На два пъти му се наложи да спира и да търси друг път, за да заобиколи препятствието.

— Няма откъде да се мине — най-накрая каза Питър. — Невъзможно е да минем. Кейлъб, намери ми изход.

Кейлъб го упъти на запад, към Тропикана. Но само след ето метра пътят изчезна, погълнат от руини. Питър обърна посоката, върна се на пресечката и отново се запъти на север. Този път ги спря нова отбранителна линия от бетонни барикади.

— Прилича на лабиринт.

Отново затърси път още по на изток, който също се оказа непроходим. Сенките се удължаваха. Оставаше им време, колкото слънцето да се спусне с половин педя до хоризонта. Разбра, че са допуснали грешка, като са тръгнали през центъра на града. Бяха в клопка.

Взе радиостанцията.

— Сара, предложения?

— Да се върнем по обратния път.

— Докато се измъкнем, ще се смрачи. Нощта не бива да ни заварва на открито, не и при всичките тези високи точки.

Алиша се спусна от покрива.

— Имаше една сграда, която изглеждаше плътно затворена — каза бързо. — Назад по пътя на около стотина метра. Минахме покрай нея.

Питър предаде информацията на второто хъмви.

— Нямаме много възможности.

Отговорът дойде от Холис.

— Хайде.

Обърнаха. Протегнал се, за да вижда над предното стъкло, Питър забеляза постройката, спомената от Алиша: тясна бяла кула, изумително висока, която се извисяваше от удължаващите се сенки към слънчевата светлина. Изглеждаше здрава, макар че не можеше да види другата страна, възможно беше задната част на сградата да е напълно разрушена. Самата сграда беше отделена от магистралата с висока иззидана стена и буйна растителност, която се оказа обвит от лози басейн. Разтревожи се дали ще успее да си проправи път, но стигна до пролука в храсталаците, точно когато Алиша извика към него.

— Завий тук.

Успя да стигне с хъмвито чак до основата на кулата и спря под нещо като портик, обрасъл с лози. Сара паркира зад него. Предната част на сградата беше окована в дъски, а входът — барикадиран с чували пясък. Питър излезе от колата и изведнъж потрепери, температурата падаше.

Алиша беше отворила багажника и пъргаво вадеше раници и пушки.

— Ще вземем само необходимото за през нощта — нареди тя. — Колкото можем да носим. Вземете вода, колкото можете.

— Ами хъмвитата? — попита Сара.

— Сами никъде няма да се дянат. — Алиша преметна колан с гранати и провери заредена ли е картечницата. — Маратонка, влизаме ли вече? Тук светлината е на привършване.

Кейлъб и Майкъл трескаво се опитваха да отворят единия от прозорците. Чу се трошене на шперплатова плоскост, която провисна от рамката и откри стъкло, покрито с мръсотия. С един удар на лоста Кейлъб разби стъклото.

— Рояци — възкликна той и сбърчи нос. — Каква е тая смрад?

— Ще разберем — каза Алиша — Хайде всички, движение.

Най-напред през прозореца влязоха Питър и Алиша. Холис вървеше отзад с Ейми, в средата бяха другите. Питър се спусна вътре и се оказа в тъмен коридор, който вървеше успоредно на предната част на сградата. От дясната му страна имаше две метални врати, затворени с вериги през дръжките. Върна се към отворения прозорец.

— Кейлъб, подай ми чука. И лоста.

С острия край на лоста строши веригата. Вратата се отвори и откри широко празно пространство, приличащо повече на зала, отколкото на стая и удивително съхранена. Ако не се броеше миризмата — остър мирис на химикали, смътно биологична — и дебелия слой прах, който покриваше всичко. Създаваше впечатление не толкова на разрушение, колкото на запустение, сякаш жителите бяха напуснали преди дни, а не преди десетилетия. В центъра имаше огромна каменна фигура, като фонтан, и на повдигната платформа в ъгъла пиано, покрито с паяжини. Вляво стоеше дълъг плот, зад него се издигаше редица от високи прозорци, които гледаха към двор, подробностите му се губеха под килим от буйна растителност, от която светлината в стаята придобиваше отчетлив зеленикав оттенък. Питър погледна към тавана, разделен на две от сложно издълбана отливка в отделни изпъкнали панели. Всеки панел беше богато украсен с рисунки: крилати фигури с тъжни, влажни очи на бузести лица, а зад тях небе с кълбовидни облаци.

Кейлъб прошепна:

— Това… нещо като църква ли е?

Питър не отговори. Не знаеше. Имаше нещо тревожно и леко злокобно във фигурите с крила. Обърна се към Ейми, която стоеше до обвитото с паяжини пиано и гледаше към тавана, както и всички останали.

После до него застана Холис.

— Най-добре да се качим на по-висок етаж. — Питър усещаше, че и той е доловил призрачното присъствие, реещо се над тях. — Да намерим стълбите.

Тръгнаха към вътрешността на сградата по втори, по-широк коридор, обграден от магазини: Прада, Тутто, Ла Скарпа, Тезорини. Имената не им говореха нищо, но пък бяха мелодични. Тук пораженията бяха повече, прозорците бяха разбити, блестящи късчета стъкло, които се трошаха под подметките им и осейваха каменния под. Много от магазините изглеждаха разграбени, с разбити плотове и разхвърляни предмети, а други им се сториха недокоснати, с малки, безполезни стоки. На витрините им стояха обувки, с които никой не можеше да ходи, и чанти, които бяха твърде малки, за да поберат каквото и да било. Вървяха покрай надписи, които гласяха СПА НИВО и РАЗХОДКА В ЕЗЕРОТО, със стрелки, които сочеха към други прилепени коридори и асансьори със заключени блестящи врати, но никъде не пишеше СТЪЛБИЩЕ.

Коридорът свършваше във второ открито пространство, обширно колкото и първото, вече потъващо в тъмнина. Приличаше на подземие, все едно от входа са се спуснали в огромна пещера. Тук миризмата беше по-силна. Запалиха светещите пръчки и продължиха, като оглеждаха зоната с пушки. Помещението явно беше пълно с дълги редици машини, каквито Питър виждаше за първи път, с екрани, различни бутони и лостове. Пред всяка имаше стол, където се предполагаше, че са седели хората, работели на машините и изпълнявали неизвестна за тях работа.

Видяха скелетите.

Първо един, после втори и още, и още, със замръзнали силуети, които изплуваха от мрака. Повечето седяха на редици от високи маси в зловещо комични пози, едва ли не уловени в средата на някакво отчаяно, лично действие.

— Що за място е това, за бога?

Питър се доближи до най-близката маса. Заемаха я три седнали фигури, четвърта лежеше на пода до претърколен стол. Питър вдигна светещата пръчка и се приведе над най-близкия труп, жена. Паднала по лице, с извърната встрани глава, която лежеше на една страна на масата. Косата й, загубила цвят, стоеше омотана на валмо от прокъсани косми около издатината на черепа й. На мястото на зъбите имаше протези, чийто синтетични венци не бяха изгубили неестествено ярката си розовина. Въжета от златист метал обвиваха врата й, костите на пръстите й лежаха отгоре на масата — вероятно беше протегнала ръка, за да спре падането — и бяха окичени с пръстени, едри блестящи камъни във всевъзможни цветове. На масата пред нея имаше обърнати две карти за игра. Шестица и вале. В същото положение бяха и останалите: всеки играч имаше две обърнати по лице карти. Още карти лежаха пръснати по масата. Някаква игра, като техните. В средата лежеше огромна купчина от още бижута, пръстени, часовници и гривни, както и пистолет и шепа патрони.

— Най-добре да продължаваме — приближи се Алиша.

Тук има нещо, помисли си той, загадка, която да разреши.

— Скоро ще се стъмни, Питър. Трябва да открием стълбището.

Извърна поглед, кимна.

Излязоха в атриум със стъклен свод. Небето над него притъмняваше, идваше нощта. Ескалаторите водеха надолу към друга тъмна ниша. Вдясно видяха редица асансьори и отново коридор, и още магазини.

— В кръг ли се въртим? — обади се Майкъл. — Кълна се, че сме били тук.

Лицето на Алиша беше помръкнало.

— Питър…

— Знам, знам — трябваше да вземат решение: да продължат да търсят стълби или подслон на приземния етаж. Обърна се към групата, която изведнъж му се стори прекалено малобройна.

— Проклятие, не сега.

Маусами сочеше към витрините на най-близкия магазин.

— Там е.

Надписът гласеше: МОЛ ДАР ОТ ПУСТИНЯТА. Питър отвори вратата и влезе. Ейми стоеше с лице към стена от рафтове до плота, в която имаше поставка със сферични стъклени предмети. Държеше един в ръката си. Разтърси го и във вътрешността му се понесе истинска вихрушка.

— Ейми, какво е това?

Момичето се извърна с грейнало лице — Открих нещо, все едно говореха очите й, нещо прекрасно — и му го подаде. В ръката му предметът се оказа неочаквано тежък: сферата беше пълна с течност. В течността падаха частици от блестяща бяла материя, като снежинки, които се утаяваха над пейзаж от малки сгради. В средата на този миниатюрен град имаше бяла кула, същата кула, осъзна Питър, в която се намираха сега.

Останалите се бяха насъбрали около тях.

— Какво е? — попита Майкъл.

Питър го подаде на Сара, която го показа на останалите.

— Някакъв макет, според мен. — Лицето на Ейми продължаваше да сияе от щастие. — Защо искаше да ни го покажеш?

На въпроса обаче отговори Алиша.

— Питър — каза, — не е зле да погледнеш това.

Тя обърна сферата надолу и показ написаните на дъното думи.

МИЛАГРО ХОТЕЛ И КАЗИНО

Лас Вегас

Вонята нямала нищо общо със скелетите, обясни Майкъл. Било газ от канализацията. Най-вече метан, което обяснявало защо мястото мирише като нужник. Някъде под хотела имало цяло море от стогодишни изтекли и насъбрали се в басейн отходни води на целия град, като събрани в огромен ферментиращ резервоар.

— Да не сме тук, когато тръгне да излиза — предупреди той. — Ще се разнесе най-звучната пръдня в историята. Мястото ще пламне като факла.

Намираха се на петнайсетия етаж на хотела и наблюдаваха как нощта пада. За няколко изпълнени с паника минути им се стори, че може би трябва да се подслонят в по-ниските нива на сградата. Единственото стълбище, което откриха от другата страна на казиното, беше задръстено със столове, маси, матраци, куфари, всичките изкривени и разбити, като нахвърляни от огромна височина. Холис предложи да отворят с лоста един от асансьорите. Ако кабелът е невредим, каза той, можели да се изкачат с два етажа, достатъчно, за да заобиколят барикадата и да тръгнат нагоре по стълбището.

Получи се. На шестнайсетия етаж се натъкнаха на втора барикада. Подът на стълбището беше осеян с гилзи от куршуми. Излязоха и се озоваха в притъмнял коридор. Алиша запали нова светеща пръчка. По дължината на целия коридор се редяха врати. ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ, пишеше на стената.

Питър посочи с пушката си към първата врата.

— Кейлъб, направи каквото трябва.

В стаята имаше два трупа, мъж и жена, легнали в леглото. И двамата бяха по пижами и с пантофи. На масичката до леглото стоеше отворена бутилка уиски, чието съдържание отдавна се бе изпарило до кафяво петно. Имаше пластмасова спринцовка. Кейлъб изрече на глас мислите на останалите. Каза, че няма да прекара нощта с два скелета, особено на хора, сами причинили смъртта си. Наложи им се да огледат пет стаи, преди да попаднат на такава, в която няма трупове. Три стаи, две от тях с по две легла, и трета, по-просторна и със стена от стъкло, която гледаше над целия град. Питър се приближи до прозореца. Искаше му се да са по-високо, дори на покрива, но това място ставаше.

— Какво е това там долу? — попита Маусами. Сочеше от другата страна на улицата, където между сградите се издигаше огромна фигура от стомана на четири стълба, с ромбовидни процепи, завършваща с остър връх.

— Мисля, че е Айфеловата кула — каза Кейлъб. — Видях я веднъж на снимка.

Маусами се намръщи.

— Тя не беше ли в Европа?

— В Париж — Майкъл стоеше на колене и вадеше мунициите им. — Париж, Франция.

— И тогава какво прави тук?

— Знам ли? — сви рамене Майкъл. — Може да са я преместили.

Наблюдаваха падането на нощта. Първо улицата, после сградите, накрая планините, мракът погълна всичко като изливаща се от тръба вода. Изгряха звезди. На никой не му беше до приказки. Несигурността в положението им беше очевидно. Седнала на дивана, Сара развързваше превръзката на ръката на Холис. Питър разбра, че се притеснява за него, не по нещо, което е казала, а по действията й и начина, по който работеше с присвити здраво устни и експедитивност.

Разделиха си военни пакети с готова храна и легнаха да си починат. Алиша и Сара изявиха желание да поемат първия пост. Питър беше прекалено уморен, за да спори.

— Събудете ме, щом стане време — каза той. — Сигурно дори няма да спя.

Не спа. Легна на пода в спалнята, подпрял глава на раницата и вперил поглед в тавана. Милагро, мислеше си. Това беше Милагро. Ейми седеше в ъгъла, опряла гръб на стената, със стъклената сфера в ръце. През няколко минути я вдигаше от скута си и я разклащаше, държеше я близо до лицето си и наблюдаваше как вътрешността й се успокоява. В такива моменти Питър се чудеше какво е за нея, какво са всички. Обяснил й беше накъде са се запътили и по каква причина. Но дори и да знаеше какво има в Колорадо и кой е изпращал сигнала, не го показа с нищо.

Най-накрая престана да се мъчи да заспи и се върна в главната стая. Над сградите се издигаше сърпът на луната. Алиша стоеше до прозореца и оглеждаше улицата отдолу. Сара седеше до малка маса и играеше сама на карти, пушката й стоеше в скута.

— Някаква следа там отвън?

Сара се навъси.

— Щях ли да си играя на карти?

Взе стол. Мълчаливо я наблюдаваше как играе.

— Откъде взе картите? — на гърбовете им беше името, Милагро.

— Лиш ги откри в едно чекмедже.

— Най-добре си почини, Сара — предложи Питър. — Аз ще застъпя.

— Добре съм — ново намръщване, събра картите на купчина и отново ги раздаде. — Върви да си легнеш.

Питър не каза нищо повече. Имаше усещането, че е направил грешка, но не знаеше каква.

Алиша се извърна от прозореца.

— Знаеш ли, ако нямаш нищо против, аз ще се възползвам от предложението ти. Ще полегна за няколко минути. Съгласна ли си, Сара?

Тя вдигна рамене.

— Полегни си спокойно.

Алиша ги остави насаме. Питър се изправи и приближи към прозореца и с мерника за нощно виждане огледа улицата: изоставени коли, купища отломки и боклуци, пусти сгради. Замръзнал във времето свят, уловен в изоставянето му в последните жестоки часове на Времето Преди.

— Не трябва да се преструваш, да знаеш.

Извърна се. Сара го наблюдаваше хладно, с окъпано в лунна светлина лице.

— За какво да се преструвам?

— Моля те, Питър. Не сега. — Питър долови решимостта й, беше взела някакво решение. — Направи най-доброто. Знам го. — Засмя се тихо, извърнала поглед. — Щях да кажа, че съм ти благодарна, но ще прозвуча като идиот, затова няма. Ако трябва да умрем всички тук, само искам да ти кажа, че за мен няма проблем.

— Никой няма да умре — успя да каже.

— Хубаво. Дано е така — Сара замълча. — Пък и за онази нощ…

— Виж, съжалявам, Сара — пое дълбоко дъх. — Трябваше по-рано да ти кажа. Грешката беше моя.

— Не трябва да се извиняваш, Питър. Вече ти казах, уморен си. Пък и опитът ти беше добър. Но вие двамата сте създадени един за друг. Май винаги съм го знаела. Глупаво беше от моя страна да не го приемам.

Съвсем се обърка.

— За кого говориш, Сара?

Сара не отвърна. Изведнъж очите й се разшириха. Погледът й минаваше покрай него, насочен вън от прозореца.

Питър се извърна рязко. Сара се изправи и застана до него.

— Какво видя?

Сара посочи.

— От другата страна на улицата, на кулата горе.

Погледна през мерника за нощно виждане.

— Нищо не виждам.

— Там беше, сигурна съм.

В стаята влезе Ейми. Притискаше сферата към гърдите си. С другата си ръка сграбчи Питър за ръката и го задърпа далеч от прозореца.

— Какво има, Ейми?

Стъклото зад тях не се строши, то експлодира сред водопад от проблясващи късчета. Въздухът от тялото му излетя, когато прелетя през стаята. Чак по-късно Питър разбра, че виралът се е появил точно отгоре им. Чу писъците на Сара, не бяха думи, а ужасени крясъци. Удари се в пода, претърколи се, крайниците му бяха оплетени с тези на Ейми, видя как създанието изскача обратно през прозореца.

Сара я нямаше.

 

 

Алиша и Холис бяха вече в стаята, всички бяха там, Холис отмяташе ремъка на пушката си, втурнал се към прозореца. Прицели се надолу, обхождайки околността с цевта. Не стреля.

— Мамка му!

Алиша помогна на Питър да се изправи.

— Порязал ли си се? Одраска ли те?

Всичко в него продължаваше да се гърчи. Поклати глава отрицателно.

— Какво стана? — извика Майкъл. — Къде е сестра ми?

Питър успя да проговори:

— Взе я.

Майкъл сграбчи Ейми за ръцете. Тя продължаваше да стиска сферата, която по някакво чудо беше останала здрава.

— Къде е тя? Къде е?

— Престани, Майкъл! — изкрещя Питър. — Плашиш я!

Сферата падна на пода с трясък, докато Алиша дърпаше Майкъл, изблъскваше го към дивана. Ейми се заотдръпва назад с изпълнени със страх очи.

— Верига — говореше Алиша, — успокой се!

В очите му имаше гневни сълзи.

— Не ми разтягай тия!

Изведнъж се разнесе гръмовит глас:

— Всички да млъкват!

Обърнаха се към Холис, който стоеше до прозореца с опряна на хълбока пушка.

— Млъквайте. Веднага — изгледа ги. — Ще върна сестра ти, Майкъл.

Холис коленичи и започна да рови в раницата си за още пълнители с патрони, тъпчеше ги в джобовете на якето си.

— Видях накъде я отнесе. Трима са.

— Холис… — подхвана Питър.

— Не питам — посрещна той погледа на Питър. — Точно ти най-добре ще разбереш защо трябва да тръгвам.

Майкъл пристъпи към него.

— Идвам с теб.

— И аз идвам — каза Кейлъб. Вдигна поглед към групата с внезапно появила се несигурност. — Искам да кажа, че всички идваме. Нали?

Питър погледна към Ейми. Тя седеше на дивана с отбранително присвити към гърдите си колене. Поиска от Алиша пистолет.

— За какво?

— Ако ще излизаме, на Ейми ще й трябва оръжие.

Измъкна го от колана си. Питър освободи пълнителя, за да провери дали е зареден, после го върна в дръжката и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта.

— Един изстрел — каза той. Посочи гръдната кост. — Това е единствената възможност. Ето тук. Знаеш ли как да стреляш?

Ейми вдигна очи от оръжието в ръката си и кимна.

Събираха мунициите си, когато Алиша дръпна Питър настрана.

— Не че възразявам — прошепна, — но може и да е клопка.

— Знам, че е клопка — Питър взе пушката и раницата си. — Мисля, че го разбрах още щом влязохме в това място. Всички тия блокирани улици, те ни доведоха направо тук. Но Холис има право. Не трябваше да изоставям Тео, няма да изоставя и Сара.

Запалиха светещите си пръчки и излязоха в коридора. На върха на стълбището Алиша се приближи към парапета и погледна надолу, обхождайки района с мерника на пушката си. Даде им знак, че е чисто, и им махна да вървят.

Така започнаха да слизат, от площадка на площадка, Алиша и Питър се редуваха отпред, Маусами и Холис пазеха отзад. Когато стигнаха до третия етаж, излязоха от стълбището и тръгнаха по коридора към асансьорите.

Средният асансьор стоеше отворен, както го бяха оставили. Надзърнаха през ръба и Питър видя кабината с отворен капак на покрива да стои долу. Залюля се на кабела на кабината, пушката беше на гърба му, и се хвърли към покрива й, после скочи вътре. Асансьорът се отвори в друго лоби, високо колкото два етажа със стъклен покрив. Стената към отворената врата беше покрита с огледала, на които виждаше под ъгъл пространството отвън. Насочи пушката си навън, притаил дъх. Но окъпаното в лунна светлина място беше пусто.

Изсвири през капака към другите.

Останалите го последваха, пускаха оръжията си през капака и скачаха. Последна беше Маусами. Питър забеляза, че носи две раници и по един ремък на всяко рамо.

— И на Сара — обясни тя. — Помислих си, че би искала да ги вземем.

Казиното беше в тяхно ляво, в дясно беше тъмният коридор с празните магазини. Зад тях се намираше главният вход и хъмвитата. Холис беше видял ятото от трима, грабнало Сара, да пресичат улицата и да се отправят към кулата. Планът беше да стигнат до откритата част пред хотела, да използват колите, а с огнестрелните оръжия да се прикриват. След това — Питър не знаеше.

Стигнаха до лобито с онемялото пиано. Навсякъде беше тихо без никаква промяна. На светлината от пръчките нарисуваните фигури по тавана изглеждаха така сякаш се реят свободно над главите им, без да имат допир с някаква физическа равнина. Когато Питър ги видя за пръв път, те му се сториха застрашителни, сега чувството си беше отишло. Питър осъзна, че тези влажни очи и нежни, заоблени лица, са на Малки.

Стегнаха до входа и приклекнаха до отворения прозорец.

— Аз съм първа — каза Алиша. Отпи от манерката си. — Ако е чисто, влизаме и тръгваме. Не искам да се задържам при основата на сградата повече от две секунди. Майкъл, заеми мястото на Сара зад волана на второто хъмви. Искам ви отгоре на тези петдесетте. Кейлъб, тичаш с всички сили, влизаш вътре и не изпускаш Ейми. Аз ще ви прикривам, докато всички се качат на колите.

— Ами ти?

— Не се коси, няма да ви оставя да тръгнете без мен.

После се изправи и излезе през прозореца, хукна към най-близката кола. Питър припълзя да заеме позиция. Отвън беше абсолютен мрак, портикът спираше лунната светлина. Чуха тихо тупване, когато Алиша се прикри до едно от хъмвитата. Притисна приклада на оръжието си здраво към рамо, искаше му се Алиша да подсвирне, че всичко е чисто.

До него Холис прошепна:

— Защо се бави, по дяволите?

Толкова тъмно беше, че мракът сякаш оживя, не беше отсъствие, а пулсиращо около тях присъствие. По косата му заблестя пот от напрежение. Пое си дъх и притисна с пръст спусъка на пушката, готов за стрелба.

От мрака към тях се втурна фигура.

— Бягайте!

Алиша се вмъкна през прозореца с главата напред и Питър разбра какво вижда: движеща се маса от бледозелена светлина, като надигаща се вълна, насочена към сградата.

Вирали. Улицата беше пълна с вирали.

Холис започна да стреля. Питър опря оръжието си на рамото и стреля два пъти, преди Алиша да го сграбчи за ръкава и да го дръпне от прозореца.

— Твърде много са! Махай се оттук!

Едва бяха стигнали до средата на лобито, когато чуха трясък от трошене на дърво. Предната врата беше разбита. Всеки миг виралите щяха да нахлуят. Напред Кейлъб и Маусами спринтираха по коридора към казиното. Алиша стреляше зад тях в кратки откоси и прикриваше оттеглянето им, гилзите от изстреляните от нея патрони звъняха по покрития с плочи под. От проблясващата светлина на дулото й Питър видя Ейми на четири крака до пианото опипом да търси нещо по земята. Оръжието й. Нямаше смисъл да го търси. Сграбчи я за ръка и я затегли по коридора след останалите. Разумът му повтаряше: мъртви сме. Всички сме мъртви.

От вътрешността на сградата се чу нов трясък от потрошено стъкло. Обграждаха ги. Скоро щяха да са напълно обкръжени, изгубени в мрака. Като в търговския център, даже още по-лошо, защото не беше светло, за да бягат. Сега Холис беше зад тях. Пред себе си виждаше светлината на светеща пръчка и силуета на Майкъл, който се промъкваше през счупения прозорец на ресторанта. Когато стигна до него, видя вътре Кейлъб и Маусами. Викна към Алиша:

— Насам! Побързай!

Изблъска Ейми, видя как Майкъл изчезва в друга врата отзад.

— Върви след тях — извика. — Тръгвай!

Алиша беше до него, дърпаше го през прозореца. Спря за миг, измъкна нова светеща пръчка от торбата си и я удари в коляното. Втурнаха се през помещението към задната врата, която все още се люлееше след излизането на Майкъл.

Нов коридор, тесен и с нисък като в тунели таван. Питър видя Холис и другите пред себе си, помаха им, викаше имената им. Изведнъж мирисът на газовете от отходните води стана силно натрапчив, почти замайващ. Питър и Алиша се завъртяха, когато първият вирал се втурна през вратата зад тях. Коридорът се освети от изстрелите им. Питър стреляше на сляпо, целеше се във вратата. Първият падна, после още един и още един. Но те продължаваха да прииждат.

Осъзна, че натиска спусъка, но не стреля. Оръжието му беше празно. Изстрелял беше и последния си патрон. Алиша отново го затегли по коридора. Площадка със стъпала, които водеха към следващ коридор. Удари се в стената и за малко да падне, но продължи да тича.

Коридорът свърши пред двукрила врата, която се отваряше към кухня. Стълбите ги бяха отвели в подземните нива, в работните помещения на хотела. Редици от медни съдове висяха по тавана над широка стоманена маса, която блестеше с отразения блясък от светещата пръчка на Алиша. Едва дишаше, въздухът беше задушлив от дим. Хвърли празното си оръжие и грабна провесен от тавана съд. Грамаден и тежък меден тиган.

Нещо ги беше последвало през вратата.

Обърна се, размаха тигана и се изви назад върху печката — жест, който би изглеждал комичен, ако не го изпълваше такова отчаяние — прикри Алиша с тялото си, когато виралът скочи върху стоманената маса и приклекна. Женска: пръстите й бяха покрити с пръстени, като онези, които бяха видели по скелетите на масата с картите. Стоеше с разперени ръце, пръстите й се гърчеха, раменете й се движеха вълнообразно от едната на другата страна.

— Вижда себе си! — каза Алиша.

Какво чакаше виралът? Защо не нападаше?

— Отражението й! — просъска Алиша. — Вижда отражението си в тигана!

Питър дочу нов шум, който дойде от вирала, изпълнено със скръб носово стенание, като кучешки вой. Като че образът й на дъното на тигана пораждаше у нея дълбоко и печално разпознаване. Питър предпазливо раздвижи напред-назад тигана, а погледът на виралът го следваше омаян. Колко време можеше да държи тигана така, преди други вирали да нахлуят през вратата? Ръцете му бяха потни, въздухът беше толкова наситен с изпарения, че едва дишаше.

Мястото ще пламне като факла.

— Лиш, виждаш ли изход оттук?

Алиша бързо изви глава.

— Врата в твое дясно, на около пет метра.

— Заключена ли е?

— Откъде да знам!

Говореше през зъби, като правеше всичко възможно да остане неподвижен, да държи очите на вирала приковани в тигана.

— Има ли ключалка, да го вземат мътните?

Създанието се слиса, мускулите й се напрегнаха и тялото й потръпна. Устата й зяпна, устните се разтвориха и разкриха блестящи зъби. Спряла беше да стене, започна да издава прещракващ звук.

— Не, не виждам.

— Хвърли граната.

— Няма достатъчно място тук!

— Хвърли. Стаята е пълна с газ. Метни я под нея и бягай с всички сили към вратата.

Алиша вмъкна ръка измежду телата им и посегна към кръста си, извади граната. Чу как я отвори.

— Готово — каза тя.

Чиста дъга, нагоре и над главата на вирала. Стана както Питър се надяваше. Очите на вирала се откъснаха от тигана, изви глава да проследи параболата на граната, която профуча през помещението, издрънча на масата, а после се търколи по пода. Питър и Алиша се обърнаха и хукнаха към вратата. Алиша стигна първа, връхлетя върху металната дръжка. Свеж въздух и усещане за широта, намираха се в нещо като товарна платформа. Питър броеше на ум. Една секунда, две секунди, три секунди…

Чу първия сигнал, разтърсващата детонация на гранатата, после втори, по-силен тътен, когато газът в помещението се възпламени. Претърколиха се под ръба на платформата, когато първо над тях излетя вратата, после дойде ударната вълна и лумнаха пламъци. Питър усети как целият въздух от дробовете му излетя. Притисна лице към земята, прикрил глава с ръце. Нови експлозии се разнесоха, от взривяването на други помещения с газ, огънят лумна нагоре по сградата. Над тях започнаха да падат отломки, навсякъде хвърчеше стъкло, разбиваше се на настилката с взрив от блестящи парченца. Пое дъх, пълен с дим и прах.

— Да се махаме! — извика Алиша. — Цялата сграда сдава!

Ръцете и лицето му бяха влажни, кой ли знае от какво. Намираха се някъде в южната част на сградата. Тръгнаха през улицата на светлината на горящия хотел и се прикриха зад ръждясала преобърната кола.

Едва дишаха, кашляха от дима. Лицата им бяха покрити със сажди. Погледна към Лиш и видя дълго блестящо петно в горната част на бедрото й, просмукало се в тъканта на панталоните й.

— Кървиш.

Тя посочи главата му.

— И ти.

Във въздуха над тях отекна втора серия от експлозии. Огромна огнена топка се издигна нагоре през хотела и окъпа околността в ярка оранжева светлина, по улицата се посипаха обхванати от пламъци парчета.

— Според теб другите дали са се измъкнали? — попита той.

— Не знам — Алиша отново се закашля, после напълни устата си с вода от манерката и плю на земята. — Стой тук.

Позавъртя се около колата и се върна след минута.

— Преброих дванайсет пушека от тук. — Посочи неясно нагоре и надалеч. — Повечето са на кулата от другата страна на улицата. Пламъците са ги отблъснали, но няма да останат там дълго.

Такова беше положението. Навън в тъмното, с празни оръжия, хванати в капан от горяща сграда. И вирали. Седяха рамо до рамо, опрели гърбове на колата.

Алиша се извърна да го погледне.

— Добра идея беше. Да използваш тигана. Как разбра, че ще свърши работа?

— Не знаех.

Поклати глава.

— И все пак беше жесток номер — спря, по лицето й премина болка. Затвори очи и пое дъх, а после каза: — Готов ли си?

— Хъмвитата?

— Май по-добра възможност нямаме. Дръж се близо до пламъците за прикритие.

С пламъци или не и десет метра нямаше да изминат, когато виралите ще ги забележат. А като погледна крака на Алиша, разбра, че тя изобщо няма да може да върви. Имаха само ножовете си и гранатите в колана на Алиша. Но Ейми и останалите сигурно все още бяха някъде тук. Поне трябваше да опитат.

Тя измъкна две гранати и ги постави в ръцете му.

— Не забравяй сделката ни — каза тя.

Говореше за обещанието му да я убие, ако се стигне до там. Отговорът дойде толкова лесно, че го изненада.

— И ти мен. Не искам да съм един от тях.

Алиша кимна. Издърпала запалката на извадената граната, готова да я метне.

— Искам да го кажа преди да се стигне до там, радвам се, че си ти.

— Аз също.

Избърса очи с ръката си.

— Мамка му, Питър, за втори път ме виждаш да рева. Не казвай на никого, на никого.

— Няма, обещавам.

Силен блясък изпълни очите му. За миг помисли, че по някаква причина се е взривила граната — ето, това беше смъртта: светлина и тишина. Тогава чу бучене на двигател и разбра, че светлината идва от кола, която се приближава към тях.

— Влизайте — избоботи глас. — Влизайте в камиона!

Замръзнаха.

Очите на Алиша се разшириха, в ръцете държеше граната с издърпана запалка.

— Рояци те завлекли, какво да правя с това?

— Хвърли я!

Метна я над колата. Питър я дръпна към земята, когато граната избухна. Светлините се приближаваха. Втурнаха се непохватно. Питър, обвил ръка около кръста й, придържаше Алиша. От тъмнината тежко приближаваше четвъртита кола с огромно дуло, набиваше се в очи като несвястна усмивка, с омотано в тел предно стъкло. На покрива се издигаше някакво оръжие, а зад него стоеше фигура. Докато Питър гледаше, оръжието живна и стреля с огнен пламък над главите им.

Паднаха на земята. Питър усети пареща топлина отзад на тила.

— Продължавайте! — избоботи отново гласът, чак тогава Питър осъзна, че звукът е увеличен, идваше от рупор върху кабината на камиона.

— Вдигайте си задника!

— И кой от двама ни по-точно? — ревна Алиша с долепено до земята тяло. — И с двама ни наведнъж не става!

Камионът спря на няколко метра от главите им. Питър вдигна Алиша, когато силуетът на покрива им спусна стълба. Тежка метална маска скриваше лицето му. Тялото му беше покрито с дебели пластини. Оръжие с къса цев в кожен кобур висеше до крака му. Отстрани на камиона пишеше ИЗПРАВИТЕЛЕН ОТДЕЛ НЕВАДА.

— Отзад! Бързо!

Женски глас.

— Осмина сме! — извика Питър. — Приятелите ни все още са там!

Жената обаче или не го чу, или пък го чу, но не му обърна внимание. Заблъска ги към задната част на камиона, движенията й бяха изненадващо пъргави предвид тежката й броня. Завъртя ръчка и отвори вратата.

— Лиш! Влизай!

Говореше Кейлъб. Всички бяха там, налягали на пода в тъмната кабина. Питър и Алиша се качиха, вратата тракна, затвори се зад тях и те потънаха в мрака.

Камионът се залюля и потегли.