Джъстин Кронин
Проходът (39)

Трийсет и седем

В Убежището след прекараната безсънна нощ и още по-неспокойната утрин в учебната стая на втория етаж с Малките и след като научи за ужасните събития през нощта от Другата Санди, чийто съпруг Сам дойде призори, Маусами Патал взе решение.

Идеята й дойде след тиха тъга, дори не разбра кога й е хрумнала и кога я е обмисляла. Но се събуди със съзнанието за настъпила у нея промяна. Решението изникна просто, почти математически. Щеше да има дете. Детето на Тео Джаксън. Понеже детето беше на Тео Джаксън, Тео не можеше да е мъртъв.

Маусами щеше да го открие и да му каже за бебето.

Възнамеряваше да излезе при смяната на стражите малко преди Първия звънец, което щеше да й осигури необходимото прикритие и цял ден светлина, за да слезе пеша от планината. След това щеше да реши накъде да тръгне. Най-подходящото място да се измъкне беше при прекъсвача, където видимостта беше ограничена. Щом Санди и останалите си легнеха, щеше да се измъкне към Склада и да се екипира за пътуването: здраво въже за спускането надолу по Стената, храна и вода, арбалет и нож, два чифта здрави ботуши, дрехи за преобличане и торба, в която да побере всичко.

Заради полицейския час наоколо нямаше да се навърта никой. Щеше да се промъкне до прекъсвача, да се прокрадне в сенките и да чака да се зазори.

Когато планът узря в съзнанието й, доби форма и пълнокръвност, Маусами разбра какво се кани да направи: организираше собствената си смърт. Всъщност го правеше от дни. От деня на завръщането на екипа за доставки тя беше давала всевъзможни признаци за умопомрачение: нарушаваше полицейския час, тормозеше всички като луда, караше ги да се суетят около нея, разтревожени за състоянието й. И да искаше, не можеше да изгради по-убедителен случай. Дори сълзливата сцена при Главната порта, когато Лиш я накара да предаде поста си, играеше своята роля в начина, по който хората щяха да си обясняват участта й. Как така сме пропуснали да видим какво става?, щяха да повтарят и скръбно да поклащат глави. Всички знаци са били налице. Защото сутринта, след като Другата Санди се събуди и леглото на Маусами е празно, а може и да изминат няколко часа, преди да забележи този необичаен факт, ще съобщи за него, другите ще тръгнат да я търсят и ще открият въжето при прекъсвача. Въжето ще има едно-единствено обяснение: то ще води наникъде и към нищото. Друг извод хората нямаше да могат да направят. Тя, Стражът Маусами Патал Строс, съпруга на Гълън Строс, дъщеря на Санжай и Глория Патал, Първо семейство, бременна и уплашена, е решила да се освободи.

Ето че денят настъпи. Тя беше тук и плетеше бебешки терлички в Убежището — изобщо не напредваше, — заслушана в бърборенето на Другата Санди, която занимаваше Малките с игри, истории и песни. Новината за смъртта на Маусами беше отложен факт, като стрела, излетяла от своя лък, попада точно в целта си и разкрива смисъла на прицелването в тази цел. Чувстваше се като призрак. Все едно, вече я няма. Мислеше си да посети за последен път родителите си, но какво можеше да им каже? Как щеше да си вземе сбогом, без да разкаже? Трябваше да помисли и за Гълън, но след изминалата нощ вече не желаеше да го вижда. Той все пак не беше слязъл към станцията, каза й Другата Санди, като си мислеше, че й носи добра новина. Гълън беше един от Стражите, арестували Алиша. Маусами се чудеше дали Гълън ще научи първи, втори или трети. Дали ще се натъжи? Ще плаче ли? Щеше ли да си представи как се спуска по Стената и да се почувства облекчен?

Ръцете й почиваха с плетивото. Чудеше се дали наистина не полудява. Вероятно. Само луд щеше да си мисли, че Тео не е мъртъв. Но не я беше грижа.

Извини се пред Другата Санди, която разсеяно й махна, разчистила беше място за малките, за да седнат в кръг, и се опитваше да ги усмири, за да започнат урока си. Маусами отиде в салона, затвори вратата и гласовете на децата останаха зад нея. Обгърна я тишина, подобна на шум, постоя миг в смълчания коридор. В такъв момент човек можеше да си представи как светът не е светът. Че има някакъв друг свят, в който виралите не съществуват, както не съществуват за Малките, които живееха като в сън от миналото. Сигурно тъкмо по тази причина най-напред беше построено Убежището: за да има отново подобно място. Тръгна по коридора, сандалите й проскърцваха по напукания линолеум, отмина вратите на празните учебни стаи и слезе по стъпалата. В Голямата стая все още миришеше остро на алкохол, достатъчно, за да плувнат очите й в сълзи, но въпреки това, щом се настани с плетивото си, Маусами знаеше, че ще остане там до смрачаване. Тихо щеше да седи и да довърши плетенето на бебешките терлички, за да може да ги вземе със себе си.