Джъстин Кронин
Проходът (59)

Петдесет и седем

Най-накрая планините се спуснаха в огромна долина, ширнала се под есенното слънце и лазурния свод на небето. Тревата беше висока и само тук-таме по клоните на дърветата имаше останали листа, последните бяха съвсем загубили цвят. Издигаха се като ръце на лекия повей и се трошаха като стара хартия. Земята беше суха, но в деретата течеше вода, толкова студена, че зъбите им изтръпваха. Напълниха манерките си. Ухаеше на зима.

Сега бяха шестима. Движеха се през пуста земя като посетители на забравен свят, свят без памет, застинал във времето. Тук и там виждаха по някой навес от постройките на някое стопанство, оголената, подобна на череп решетка на ръждясал камион, чуваха се единствено вятърът и жуженето на щурците, стрелкащи се из тревите, докато вървяха. Теренът беше равен, но скоро щеше да се промени. Далечен бял силует се издигаше на хоризонта и предупреждаваше, че наближават планините.

Пренощуваха в хамбар до една река. По стените висяха стари конски хамути, седла, съдове за мляко, вериги. Стар трактор стоеше на спадналите си гуми. Къщата я нямаше, срината до основи, вероятно стените й се бяха срутили една върху друга като страни на кутия, не толкова разрушени, колкото приплеснати. Разделиха си намерените консерви и се настаниха да се нахранят на пода. През процепите в покрива виждаха звездите, после нощта се спусна, луната беше обкръжена от бързо носещи се облаци. Първи на пост застанаха Питър и Майкъл. Когато Холис и Сара застъпиха, звездите бяха изчезнали, а луната едва се виждаше изпод закриващите небето облаци. Питър спа, без да сънува, на сутринта се събуди и видя, че през нощта е навалял сняг.

До средата на деня отново се затопли, снегът се стопи. Следващият град на картата се наричаше Плейсървил. Минаха осем дни, откакто бяха видели трупа на котката сред клоните на дърветата. Усещането, че някой ги дебне, се беше разсеяло след дългите дни на преходи и тихите звездни нощи. Стопанството беше далечен спомен, Раят и преживяното там също, като че се беше случило преди векове.

Сега вървяха покрай река. Питър мислеше, че това е река Долорес или Сан Мигел. Път отдавна нямаше, погълнат от тревите, заличен от земята и времето. Вървяха безмълвно, в две редици по трима. Какво търсеха, какво щяха да открият? Пътуването вече имаше свой собствен смисъл: да вървят и да не спират. Мисълта да спрат, преди да стигнат до края, се струваше немислима на Питър. Ейми вървеше след него, приведена от тежестта на раницата си, спалния чувал и зимното яке, привързани най-отдолу за стойката. И тя като всички тях носеше дрехите, които взеха от търговския център: пристегнати с колан панталони и широка блуза с бели и червени карета, ръкавите висяха и се развяваха около китките й. На краката си носеше кожени спортни обувки, шапка нямаше. Отдавна беше захвърлила очилата. Гледаше напред, присвивайки очи на ярката светлина. След като напуснаха стопанството, в нея настъпи промяна — тънка, но доловима. С всеки изминал ден, усещането се засилваше. Питър си мислеше за съобщението, което Майкъл му показа в онази далечна нощ във Фара. Крачеше в ритъма на тези думи, всяка крачка го приближаваше към свят, който не познаваше, в скритото сърце на миналото, към мястото, откъдето беше дошла Ейми.

Откриете ли я, доведете я. Откриете ли я, доведете я.

В изминалите от раздялата в стопанството дни разбра, че Тео не му липсваше така, както предполагаше. Както със спомените за Рая и всичко, което се случи преди това — дори споменът за Колонията, — мислите за брат му сякаш изчезнаха, погълнати от обраслия с трева път. Вечерта, когато Тео и Маус ги събраха и обявиха решението си, Питър отначало се ядоса. Не го показа или се надяваше да не му е проличало. Още тогава знаеше, че ядът му е неоснователен, очевидно беше, че Маус не може да продължи. Част от него просто не искаше брат му отново да ги напуска толкова скоро. Но в крайна сметка фактите бяха на страната на Тео, Питър трябваше да отстъпи.

Но дните минаваха и той проумя една по-дълбока истина в решението на брат си. Неговият път и пътят на Тео бяха предначертани отново да се разделят, защото вървяха към различна цел. Тео не даде вид, че се съмнява в разказа им за Ейми, или поне не направи нищо, което да наведе Питър на тази мисъл. Приел беше разказа на Питър с цялата му фантастичност, без капка скептицизъм повече или по-малко от необходимото. Но в отстъпчивостта на брат си Питър долови и незаинтересованост. За него Ейми беше без значение или пък не беше много важна. Изглеждаше и малко уплашен от нея. Ясно беше, че е стигнал до стопанството само защото отрядът е следвал пътя си. При първа възможност и с бременността на Маусами той бързо се отдели от тях. Себично беше, но Питър очакваше повече, искаше му се Тео да е изказал съжаление, колкото и малко да е, за раздялата им. Но това не се беше случило. Сутринта на заминаването им, докато шестимата се отдалечаваха от къщата на стопанството, Питър се обърна с очакване да види как брат му и Маусами ги изпращат. Дребен жест, но за него беше важно да види Тео, застанал на прага, докато шестимата изчезват от погледа му. Когато беше погледнал назад, брат му го нямаше, там стоеше само Маусами.

Слънцето се издигна високо, спряха да починат. Силуетът на планината вече се виждаше ясно, начупена грамада, издигаща се фона на източното небе, с бели върхове. Затоплило се беше достатъчно, за да се изпотят, но там високо горе, накъдето се бяха запътили, зимата вече беше дошла.

— Горе има повече сняг — каза Холис.

Седеше до Питър на паднал дънер, чиято загнила кора тъмнееше от влагата. От поне час никой не беше проронил и дума. Останалите се пръснаха наблизо, всички, освен Алиша, която продължи напред да проучи терена. Холис отвори консерва с ножа си и започна да яде някакво смляно месо. Едра капка падна на оплетената му брада, той я избърса и изяде, нахрани се и пи дълго и гъргорещо вода, подаде консервата на Питър.

Питър я взе и започна да се храни. Срещу него седеше Сара, облегнала гръб на едно дърво, и пишеше в дневника си. Спря и съсредоточено зачете написаното, моливът й вече беше съвсем окъсял, едва се улавяше в ръка. Докато Питър я наблюдаваше, тя извади ножа от колана си и подостри върха му, после отново търпеливо започна да пише.

— За какво пишеш?

Сара сви рамене и преметна кичур от косата си зад ухото.

— За снега. Какво ядем, къде спим — вдигна лице към дърветата, примижала на слънчевата светлина, която се процеждаше сред мокрите клони. — Колко красиво е тук.

Усети, че се усмихва. От кога не се беше усмихвал?

— Красиво е, нали?

У Сара се беше появило ново чувство, откакто бяха напуснали стопанството, мина през ума на Питър, търпеливо спокойствие. Сякаш е взела някакво решение и с това се е отдръпнала в себе си, отвъд всяко притеснение и страх. У него трепна съжаление. Докато я наблюдаваше, осъзна колко глупав е бил. Косата й беше дълга и сплъстена, по лицето и голите й ръце имаше мръсотия. Ноктите й бяха черни и изцапани с пръст, а въпреки това за пръв път изглеждаше така лъчезарна. Сякаш всичко видяно от нея се е превърнало в част от същността й и я е изпълнило със сияйна невъзмутимост. Да обичаш някого беше нещо изключително. Такъв дар му беше предложила, винаги му беше предлагала. А той не пожела да го приеме.

Погледът на Сара срещна неговия. Наклони глава учудена.

— Какво има?

Объркан отговори с поклащане.

— Нищо.

— Зяпаш.

Сара погледна към Холис. По устата й пробяга едва видима усмивка. Беше само миг, но Питър остро долови връзката между двамата. Естествено. Как можеше да е толкова сляп?

— Нищо особено — успя да промълви… — Просто… изглеждаш толкова щастлива, седнала там. Изненадах се, това е.

От храсталака излезе Алиша. Подпря пушката си на едно дърво, измъкна консерва от купчината раници и я отвори. После се намръщи на съдържанието й.

— Праскови — простена тя. — Защо винаги ми се падат праскови?

Намести се на дънера и започна да мята меките жълти плодове в устата си.

— И какво има надолу? — попита Питър.

По брадичката й потече сок. Посочи с ножа си в посоката, откъдето дойде.

— На половин километър на изток реката се стеснява и тръгва на юг. От двете страни има хълмове, трудно е за прикриване, има много високи точки. — Прасковите изчезнаха, тя допи сока от консервата и я метна настрани, после избърса ръце в панталоните си. — Посред ясен ден като днешния сигурно ще сме в безопасност. Но не бива да се задържаме.

Майкъл седеше на няколко метра встрани на мократа земя, подпрял се на пън. От дните на ходене се беше източил и заякнал, по брадичката му беше набола светла брада. На краката му лежеше оръжие, пръстът му беше близо до спусъка.

— Няма следа от колко, седем дни? — заговори с притворени очи, обърнал лице към слънцето. Носеше само тениска, якето беше увито около кръста му.

— Осем — поправи го Алиша. — Това не означава, че трябва да се отпускаме.

— Само казвам — отвори очи, погледна Алиша и сви рамене. — Котката може да е била убита от какво ли не. Може дори да е умряла от старост.

Алиша се изсмя.

— Добре ми звучи — каза тя.

Ейми седеше сама в края на една поляна. Винаги се отдалечаваше така. Известно време този й навик беше притеснявал Питър, но тя никога не се отдалечаваше много и вече всички бяха привикнали с него.

Стана и се приближи до нея.

— Ейми, хапни нещо. Скоро тръгваме.

Момичето не отвърна. Погледът й беше зареян към планините, които се извисяваха на слънчевата светлина отвъд обраслата в треви равнина на отсрещния бряг на реката.

— Спомням си снега — каза тя. — Какво е да лежиш на него. Колко е студен — погледна към него, присвила очи. — Близо сме, нали?

Питър кимна.

— Няколко дни път май.

— Телърайд — каза Ейми.

— Да, Телърайд.

Тя отново се обърна към планините. Питър видя как потръпна, въпреки че беше топло.

— Дали пак ще вали сняг? — попита тя.

— Според Холис ще вали отново.

Ейми кимна доволна. Лицето й грееше в топла светлина, споменът беше щастлив.

— Иска ми се отново да легна на снега и да правя снежни ангели.

Често говореше с подобни мъгляви загадки. Но този път беше различно. Сякаш миналото се изправяше пред погледа й, тя влизаше в него както елен в храсталак. Дори едно движение щеше да я изплаши.

— Какви снежни ангели?

— Движиш ръце и крака в снега — обясни тя. — Като онези в рая. Като призрака Джейкъб Марли.

Питър знаеше, че сега и другите слушат. Вятърът развя пред очите й самотен кичур черна коса. Докато я наблюдаваше, го обхвана споменът за онази нощ в Лечебницата, когато Ейми промиваше раната му. Искаше му се да я попита: Как разбра, Ейми? Как разбра, че моята майка тъгува за мен и че аз тъгувам за нея? Защото аз никога не й го казах, Ейми. Умираше, а аз не й казах колко много ще ми липсва, когато вече няма да я има.

— Кой е Джейкъб Марли? — попита той.

Намръщи чело внезапно натъжена.

— Един, който носи веригите, изковал през живота си — отвърна тя и поклати глава. — Тъжна история беше неговата.

 

 

Следобеда продължиха да вървят покрай реката. Вече бяха в подножието, равнината оставаше зад тях. Започнаха да се изкачват сред все по-гъсти дървета — голи, разклонени трепетлики и огромни, извисяващи се над главите им стари борове с грамадни колкото къща дънери. Под балдахина от покрива на клоните им земята беше открита и засенена, обсипана с иглички. Въздухът беше студен и пропит с влага от реката. Вървяха както винаги в пълно мълчание и оглеждаха дърветата. Целите нащрек.

Нищо не беше останало от Плейсървил, лесно беше да се предположи какво се е случило. Реката си пробиваше път през тясната долина. През пролетта, когато се топеше снегът, реката сигурно ставаше буйна и опасна. Както и Моуб, градът беше заличен.

Пренощуваха близо до реката, опънали брезента между дърветата, за да направят покрив и разтворили спалните си чували на меката земя. Питър се падаше трета смяна на пост с Майкъл. Заеха позиции. Нощта беше студена и спокойна, чуваше се само реката. Докато стоеше на пост и се опитваше да не мърда, въпреки студа, Питър мислеше за Сара и чувството, което беше забелязал между нея и Холис. Осъзна, че от сърце се радва за двама им. Все пак той беше пропуснал своя шанс, а Холис очевидно я обичаше, а и тя заслужаваше да бъде обичана. Холис сам му го беше казал онази нощ в Милагро, когато виралът отвлече Сара: Питър, ти ще разбереш защо трябва да вървя. Личеше не толкова в думите, колкото в погледа му, в който нямаше и капка страх. Тогава се беше освободил от страха, заради Сара.

Небето тъкмо просветляваше, когато Алиша излезе от подслона и тръгна към него.

— Е — каза тя и се прозя широко, — още си тук.

Кимна.

— Още съм тук.

Всяка нощ, изминала без знак от виралите, го караше да се чуди колко още ще издържи късметът им. Гледаше да не мисли много-много, струваше му се като игра със съдбата да го поставя под въпрос.

Алиша каза:

— Обърни се, трябва да свърша една работа.

Извърна се, чу как Алиша разкопчава панталоните си и прикляква. Десет метра по-нагоре Майкъл лежеше на земята, подпрян на камък. Беше задрямал.

— Какво ще кажеш за цялата работа? — попита Алиша. — Разни там призраци и ангели.

— Мисля, каквото и ти.

— Питър — Алиша го захока, — и на една дума не вярвам. — Измина минута и я чу: — Добре, вече можеш да се обърнеш.

Обърна се с лице към нея. Алиша закопчаваше колана си.

— В края на краищата сме тук заради теб — каза тя.

— Не бяхме ли тук заради Ейми?

Алиша насочи поглед през дърветата от другата страна на реката. Мълча известно време.

— Приятели сме, откакто се помня. Нищо не може да промени приятелството ни. Затова нека онова, което ще ти кажа, си остане между нас. Ясно?

Питър кимна.

— В нощта, преди да тръгнем, двамата бяхме в камиона пред затвора. Попита ме какво виждам, когато погледна Ейми. Май не ти отговорих, вероятно защото по онова време не знаех. Сега ще ти отговоря. Виждам теб.

Гледаше го отблизо, изражението й беше такова, сякаш я болеше. Питър се обърка.

— Не… разбирам.

— Напротив. Може и да не си съвсем наясно, но разбираш. Никога не говориш за баща си или за Дългите походи. Никога не съм настоявала. Но това не означава, че не знам какво са означавали за теб. Ти чакаше в живота ти да се появи знак като Ейми. Ако искаш, можеш да го наречеш съдба или предопределение. Леля сигурно щеше да го нарече ръката на Бог. Повярвай ми, и тия приказки съм ги слушала. За мен няма значение как ще го наречеш. Каквото — такова е. Затова ако ми питаш защо сме тук, естествено, ще отговоря, че сме тук заради Ейми. Но тя е едва половината причина. Странното е, че всички освен теб го знаят.

Питър не знаеше какво да каже. Откакто Ейми се появи в живота му, той сякаш беше уловен в силно течение, което го носеше към нещо, което трябваше да открие. С всяка стъпка го научаваше. Но истина беше и че всеки от тях изпълняваше своя роля, а огромен дял се падаше и на късмета.

— Не знам, Лиш. Онзи ден в търговския център на моето място можеше да е всеки. Можеше да си ти. Или Тео.

Тя махна с ръка.

— Твърде много се уповаваш на брат си, открай време е така. А къде е той сега? Не ме разбирай погрешно, според мен той постъпи правилно. Маус не беше в състояние да върви, още в самото начало го казах. Но това не е единствената причина, поради която той остана в стопанството — сви рамене. — Говоря така, защото може би имаш нужда да го чуеш. Това е твоят Дълъг поход, Питър. Каквото и да има горе в планината, на теб се полага да го откриеш. Надявам се да имаш възможност да го направиш, независимо какво ни чака.

Отново потънаха в мълчание. Думите й го разтревожиха. Приличаха на думи на раздяла. Като че тя се сбогуваше.

— Според теб дали с тях всичко е наред? — попита той. — Тео и Маус.

— Не знам. Надявам се.

— Знаеш ли — каза той и се закашля. — Мисля, че Холис и Сара…

— Са заедно? — засмя се тихо. — А пък аз си мислех, че не си забелязал. Трябва да им кажеш, че знаеш. Лично. Ще олекне на всички.

Остана напълно изумен.

— Всички ли знаят?

— Питър — погледна го намръщена. — Точно затова ти говоря. Похвално е и правилно да се спасява човечеството. Може да се каже, че подкрепям идеята. Но не е лошо да обръщаш малко повече внимание на онова, което е по носа ти.

— Мислех, че обръщам.

— Само си мислил. Ние сме хора и толкова. Не знам какво има горе в планината, но много искам да науча. Живеем, умираме. Някъде по пътя с малко късмет може и да попаднем на някого, който да олекоти товара ни. Трябва да им кажеш, че няма проблем от твоя страна. Очакват да го чуят от теб.

Не проумяваше как толкова късно беше забелязал какво се случва със Сара и Холис. Може би, помисли си той, не е искал да го види. В този момент, докато гледаше Алиша и как косата й сияе на утринната светлина, той се улови, че мисли за нощта, която прекараха двамата на покрива на електростанцията, когато си говореха за събирането, да имат Малки, в онази странна и удивителна нощ, когато Алиша му беше поднесла дара на звездите. В онзи миг дори самата идея да води нормален живот, дори такъв, който прилича на нормален, му се струваше далечна и недостижима като самите звезди. А ето ги сега на повече от хиляда километра от дома — дом, който вероятно никога повече нямаше да видят — същите хора, каквото са били, но и различни, защото беше настъпила промяна. Любовта беше сред тях.

Това му казваше сега Алиша, това се опитваше да му каже онази нощ на покрива на електростанцията, в последния безгрижен час, преди да започне всичко. От нея се бяха водили, от любовта. Не само Сара и Холис, а всички.

— Лиш… — подхвана той.

Но тя поклати глава и го прекъсна. По лицето й се появи тревога. Зад нея Сара и Холис излязоха изпод навеса.

— Казах ти вече, всички сме тук заради теб — повтори Алиша. — Аз повече от всеки друг. Сега ти ли ще събудиш Веригата, или аз?

 

 

Събраха лагера и тръгнаха надолу по реката. Слънцето се издигаше високо над долината и обгръщаше клоните на дърветата с влажна светлина.

Беше почти пладне, когато Алиша, която вървеше напред, изведнъж спря. Вдигна ръка, за да накара всички да млъкнат.

— Лиш — обади се отзад Майкъл, — защо спираме?

— Тихо.

Душеше въздуха. Питър също го подуши: странен и натрапчив мирис, който защипа ноздрите му.

Зад тях Сара прошепна:

— Какво е това?

Холис посочи с пушката си над главите им.

— Погледнете…

Провесени за крайниците над главите им висяха десетки продълговати нанизи от дребни, бели предмети, насъбрани като в гроздове.

— Какво е това, по дяволите?

Алиша вече с тревожен поглед оглеждаше покритата като с килим земя под краката им. Спусна се на едно коляно и отмахна дебелата покривка от окапали листа.

— Мамка му.

Питър чу тупване. Не успя и да проговори, когато ги обгърна мрежа, издигнаха се, увиснаха във въздуха. Всичките викаха и се дърпаха, уловени в мрежата, която се издигаше и спадаше. Стигнаха до най-високата й точка, всички се залюляха провесени за миг безтегловност, а после тежко се спуснаха, телата им се блъскаха едно в друго, докато въжетата ги увиваха здраво в една обща, гърчеща се, уловена маса.

Питър висеше надолу с главата. Някой, Холис, беше отгоре му. Холис, а също Сара и една обувка, съвсем близо до лицето му, разбра че е на Ейми. Невъзможно беше да се каже къде приключваше едното тяло и започваше другото. Въртяха се в кръг. Гръдният му кош беше така здраво притиснат, че едва дишаше. Бузата му опираше във въжетата, направени от някакъв груба, влакнеста сплитка. Под него земята се въртеше във вихрушка от неразличими цветове.

— Лиш!

— Не мога да мръдна!

— Някой може ли?

— Май ми прилошава! — каза Майкъл.

— Само да си посмял, Майкъл! — в гласа на Сара прозвуча паника.

За Питър нямаше никаква възможност да стигне до ножа си, а дори и да стигнеше и да успееше да пресече въжетата, това щеше да означава всички да се изсипят надолу с главата. Въртенето се забави, после спря, после отново започна с по-голяма скорост, защото се завъртяха в противоположната посока.

Въртяха се и се въртяха. Чак на шестото завъртане, с ъгълчето на окото си, Питър забеляза несигурно раздвижване сред шубрака. Храсталаците се раздвижиха и оживяха. Но тогава вече му се виеше свят и не можеше да говори. Обзе го страх, но май не можеше да открие какъв точно страх.

— Майко мила — чу се изпод тях глас, — това са скитници.

И тогава Питър видя под себе си войниците.