Джъстин Кронин
Проходът (54)

Петдесет и две

— Съжалявам, Питър — каза Олсън Хенд — Не мога да следя всичките ти приятели.

Точно преди залез Питър научи, че Майкъл го няма. Сара отишла в лечебницата да види как е и заварила леглото му празно. Цялата сграда била празна.

Разделиха се на две групи: Сара, Холис и Кейлъб, които да претърсват района, а Алиша и Питър да намерят Олсън. Къщата му, за която Олсън твърдеше, че някога била използвана за канцелария на надзирателя, беше малка двуетажна постройка, разположена на място от засъхнала земя между работния лагер и стария затвор. Тъкмо излизаше от вратата, когато стигнаха до нея.

— Ще поговоря с Били — продължи Олсън. — Може пък тя да знае къде е отишъл — изглежда бързаше. Посещението им го беше сварило зает с важна задача. Но все пак си направи усилието да им се усмихне успокоително. — Сигурен съм, че е добре. Майра го е видяла в лечебницата само преди няколко часа. Казал, че му е по-добре и иска да се поразходи. Реших, че може да е с вас.

— Едва се държеше на краката си — каза Питър. — Съмнявам се, че изобщо е в състояние да върви.

— Тогава е наблизо, нали?

— Сара каза, че лечебницата била празна. Там няма ли и други хора?

— Ами по принцип няма. Ако Майкъл е решил да си тръгне, те не са имали никакво основание да остават — по лицето му премина тъмна сянка. Вдигна поглед към Питър. — Сигурен съм, че ще се върне. Най-добре според мен е да се приберете във вашите бараки и да го изчакате.

— Не виждам…

Олсън го прекъсна с вдигната ръка.

— Както казах, според мен така е най-добре. Предлагам ви да се вслушате в съвета ми. И се опитайте да не губите повече от приятелите си.

Досега Алиша мълчеше. Опряла се на патериците си, тя тупна Питър по рамото.

— Хайде.

— Но…

— Всичко е наред — после се обърна към Олсън. — Сигурна съм, че е добре. Ако ви потрябваме, знаете къде да ни намерите.

Оттеглиха се през лабиринта от къщурки. Всички бяха странно притихнали, никъде не се виждаха хора. Минаха покрай заслона, където беше тържеството, и откриха, че е пуст. Сградите до една бяха тъмни. Питър усети как настръхва, с настъпването на пустинната нощ захлаждаше, но знаеше, че усещането е причинено от нещо по-различно от спадането на температурата. Чувстваше как през прозорците ги наблюдават очи.

— Не поглеждай — каза Алиша. — И аз го усещам. Не спирай.

Стигнаха до своите бараки, където Холис и останалите се връщаха. Сара беше полудяла от притеснение. Питър им предаде разговора с Олсън.

— Отвели са го някъде, нали? — каза Лиш.

Така изглеждаше. Но къде, с какво цел? Олсън лъжеше, очевидно беше. Още по-странното беше, че Олсън искаше те да разберат, че лъже.

— Кой е отвън, Маратонка?

Кейлъб беше заел позицията си на вратата.

— Както винаги — онези двамата. Висят от другата страна на площадката и се правят, че не ни дебнат.

— Други има ли?

— Не. Навън е мъртвешка тишина. Няма и Малки.

— Иди да събудиш Маус — каза Питър. — Не й казвай нищо. Доведи ги двете с Ейми тук. Да си вземат и раниците.

— Тръгваме ли си? — Кейлъб погледна към Сара, после отново към тях. — Ами Веригата?

— Никъде не тръгваме без него. Ти върви.

Кейлъб се изстреля през вратата. Питър и Алиша се спогледаха: нещо ставаше. Трябваше да се размърдат.

След миг Кейлъб се върна.

— Няма ги.

— Как така ги няма?

Лицето на момчето беше пепелявосиво.

— Бараката е празна. Там няма никой, Питър.

Грешката беше негова. В припряността си да открие Майкъл беше оставил двете жени сами. Той усещаше, че Ейми е сама. Как можа да постъпи така глупаво?

Алиша беше оставила настрана патериците си и развиваше превръзката от крака си. В нощта на пристигането им беше скрила там нож. Патериците бяха хитрина: раната беше почти оздравяла. Изправи се на крака.

— Време е да разберем къде са оръжията — каза тя.

 

 

Каквото и да го беше накарала да изпие Били, действието му продължаваше.

Майкъл лежеше отзад в някакъв пикап, покрит с насмолен брезент. На пода в камиона имаше тракащи тръби. Били му каза да лежи и да не мърда, да не издава никакъв шум, но го мъчеха почти непоносими спазми. Какви ги вършеше тя, даваше му някакъв буламач и очакваше да стои и да не шава? Действието на буламача беше като обратно действие на шайна, сякаш всяка клетка на тялото му издаваше една нота. Сякаш мозъкът му минаваше през някакъв филтър, който придаваше на всяка мисъл ярка, трептяща бистрота.

Край на сънищата, беше казала тя. Повече никакви дебели дами с думи, воня и ужасен, дрезгав глас. Откъде Били знаеше за сънищата му?

Спряха веднъж, скоро след като бяха тръгнали от лечебницата, която напуснаха през задния вход. Нещо като контролен пункт. Майкъл чу непознат глас да пита Били на къде се е запътила. Изпод брезента напрегнато изслуша отговорите им.

— Има повредена тръба в източното поле — обясни тя. — Олсън ме помоли да откарам тия тръби за екипа утре.

— Новолуние е. Не бива да си там.

Новолуние, помисли си Майкъл. Какво му беше важното на новолунието?

— Слушай, той ми каза така. Ти ако искаш, можеш и с него да се разбереш.

— Според мен няма да можете да се върнете навреме.

— Нека аз да се тревожа за това. Ще ме пуснеш ли, или не?

Напрегнато мълчание.

— Върнете се до мръкнало и край — чу се накрая.

Измина известно време, Майкъл чувстваше как камионът отново намалява скоростта. Отметна брезента. Тъмносиньо небе на свечеряване и зад тях, по изминатия път от камиона, облаци от прах. Планините се издигаха далече над хоризонта.

— Сега можеш да излезеш.

Били стоеше на задната врата. Майкъл скочи от камиона, щастлив, че може да се раздвижи. Спрели бяха пред масивен метален заслон, дълъг поне двеста метра, с изпъкнал покрив. Видя ръждясалите силуети на резервоари за гориво зад него. Земята беше прорязана с влакови релси, които тръгваха във всички посоки.

Отстрани на сградата се отвори вратичка, от която се показа мъж и се запъти към тях. Косата му беше покрита с масло и нефт, толкова много, че лицето му беше цялото черно. Държеше нещо в ръцете си и го триеше с мърляв парцал. Спря при тях и огледа Майкъл от глава до пети. Носеше кобур с оръжие. Майкъл си го спомни като шофьора на вана, който ги докара от Лас Вегас.

— Това той ли е?

Били кимна.

Мъжът пристъпи и лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго. Първо едното око, после другото, въртеше глава напред-назад. Дъхът му вонеше като вкиснало мляко. Имаше почернели зъби. Майкъл се насили да не се отдръпне от него.

— Колко му даде?

— Достатъчно — отвърна Били.

Мъжът я погледна недоверчиво, после се отдръпна и изплю кафява слюнка на земята.

— Аз съм Гюс.

— Майкъл.

— Знам те кой си — подаде предмета на Майкъл, за да го огледа. — Какво е това?

Майкъл го взе.

— Това е соленоид, двайсет и четири волта. Според мен е от горивна помпа, голяма.

— Така ли? Какво не й е наред?

Майкъл му я върна и сви рамене.

— Всичко си й е наред, мен ако питате.

Гюс погледна Били смръщен.

— Става.

— Казах ти.

— Тя казва, че разбираш от електричество. Свързване, генератори, контролни устройства.

Майкъл отново сви рамене. Не му се щеше да се разбъбря, но някакъв инстинкт му подсказа, че може да има вяра на тези двамата. Не го бяха докарали чак до тук напразно.

— Да видя какво имате.

През релсите се запътиха към заслона. Майкъл чуваше идващото отвътре боботене на преносим генератор и тракането на инструментите. Влязоха през същата врата, през която беше излязъл мъжът. Отвътре халето беше просторно, осветено от прожектори, разположени на високи стълбове. Движеха се и други мъже в изцапани с масло комбинезони.

Гледката вкамени Майкъл.

Влак. Дизелов локомотив. И то не някаква ръждясала реликва. Проклетото нещо изглеждаше така, като че ще може да потегли. Покрито беше със защитна метална обвивка, стомана, дебела поне сантиметър. Огромно гребло се издаваше от предната част на машината, други стоманени плоскости бяха занитени върху предното стъкло, като оставяха само тънък открит процеп, през който да гледа машинистът. Зад него имаше три отделения.

— Механиката и пневматиката са в ред — каза Гюс. — Заредихме осемволтовите с преносими генератори. Имаме проблем с електрическата част. Не можем да свържем акумулаторите с помпата.

Кръвта лудееше из вените на Майкъл. Пое си дъх, за да се успокои.

— Имате ли чертежи?

Гюс го поведе към скована маса с разгърнати чертежи, огромни листове крехка хартия, покрита със синьо мастило. Майкъл ги огледа.

— Голяма каша е — каза след миг той. — Може да ми отнеме седмици, преди да открия проблема.

— Нямаме седмици — отвърна Били.

Майкъл ги погледна.

— Откога работите над това?

— Четири години — каза Гюс. — Плюс-минус.

— А колко време имам аз?

Били и Гюс се спогледаха тревожно.

— Към три часа — отвърна Били.