Джъстин Кронин
Проходът (21)

Деветнайсет

В края на лятната вечер, в последните часове на стария си живот, Питър Джаксън, син на Деметриус и Прудънс Джаксън, Първо семейство, потомък на Терънс Джаксън, подписал Единствения закон, пра-пра-племенник на онази, която наричаха Леля, Последната от Първите; Питър от Душите, Мъж от Дните и Онзи, който Устоя, зае позиция на пътеката над Главната порта и зачака да убие брат си.

Беше на двайсет и една години. Пълноправен Страж, висок, въпреки че сам не се имаше за висок, с тясно и високо чело, здрави зъби и кожа с цвят на отлежал мед. Имаше очите на майка си, зелени, изпъстрени със златисти петънца, косата му, коса на истински Джаксън, корава и твърда, беше вдигната над челото му по маниера на Стражите, стегната в тесен, яйцевиден възел в основата на черепа с една-единствена кожена примка. От ъгълчетата на очите му, примижали на жълтеникавата светлина, се разперваше мрежа от повърхностни бръчици. В края на лявото му слепоочие имаше самотен подчертан кичур сива коса. Носеше овехтели панталони с разноцветни кръпки на коленете и седалището, пуловер от мека вълна, пристегнат в кръста, под който усещаше как тънкият ленен плат, напоен с миризливата пот от деня, стърже кожата му. Панталоните беше взел от Склада при Подялбата преди три сезона. Струваха му една осма. Свали цената на Уолт Фишър от една четвърт на една осма, смешна цена за чифт панталони, но така ги правеше работите Уолт, цената никога не беше каквато трябва. Крачолите им бяха по-дълги с цяла педя и се гънеха върху краката му. Носеше сандали от срязано платнище и стари гуми. В горещото време на годината винаги беше със сандали или бос, пазеше единствените си прилични обувки за зимата. Поставен под ъгъл срещу ръба на отбранителния насип, лежеше неговия лък, на кръста му в ножница от мека кожа имаше остър нож.

Питър Джаксън, двайсет и една годишен, въоръжен като Пълноправен Страж, стоеше на Стената, както беше правил и неговия брат, неговият баща и неговият баща преди това. Стоеше, за да даде Милост.

Беше шейсет и третият ден от лятото. Дните бяха все още дълги и сухи под безкрайното синьо небе. Въздухът ухаеше на хвойна и бор. Слънцето стоеше на две педи от хоризонта. Откъм Убежището беше прозвучал Първият вечерен звън, призоваващ нощната стража на Стената и стадото от Горното поле. Платформата, на която стоеше — една от петнайсетте платформи, разположени по протежението на пътеката, която обикаляше Стената, беше известна като Първа Огнева платформа. Обикновено на нея стоеше Първият капитан на Стражата, Со Рамирез, но тази вечер беше различно. Тази вечер, както и през изминалите няколко нощи, тук стоеше само Питър. Платформата беше пет квадратни метра, обградена от надвиснали стоманени кабели. От лявата страна на Питър на още трийсет метра се издигаше един от дванайсетте прожектора, редица от натриеви лампи в мрежа, които в този привечерен час бяха още тъмни. От дясната му страна, провесен над мрежите, беше кранът с неговата стрела, принадлежности и въжета. Питър щеше да го използва, за да се спусне до подножието на Стената, ако брат му се върнеше.

Зад него, в облак от шум, ухания и различни дейности, се простираше самата Колония с нейните къщи, обори, ниви, оранжерии и планински долчинки. На това място беше живял Питър през целия си живот. Дори сега, отвърнал лице, за да наблюдава как стадото се прибира у дома, можеше мислено да обходи всеки метър във въображаемата триизмерна карта с детайли от всяко сетиво: Дългата пътека от входа до Убежището, покрай Оръжейната с носещата се от нея мелодия на коване на метал и жегата от пещта; засетите с редове царевица и бобови растения по нивите, гърбовете на работниците, превити над черната земя, които оряха или копаеха, до тях овощната градина и оранжериите, чиито вътрешности бяха скрити от влажни изпарения; Убежището със зазиданите прозорци и редовете тел, които не успяваха да заглушат напълно гласовете на играещите във вътрешния двор Малки; Слънчевото място, обширна, полукръгла площадка, покрита с нагряващи се от слънцето камъни, където се провеждаха дните на занаятите и откритите събрания на Дома; кошарите и хамбарите, пасищата и кокошарниците, оживени от шума и миризмите на животните; Склада, където Уолт Фишър се разпореждаше с дрехи, храна, инструменти и гориво; мандрата, становете, водопроводните инсталации и жужащите пчелини; стария паркинг за камиони, където вече никой не живееше, и зад него, покрай последните къщи от Северния квартал и заслона на Работниците, в основата на отрязъка от северните и източните стени в областта на вечно хладната сянка, хранилището на батерии и генераторите, три сиви грамади от бръмчащ метал, покрити с плътни намотки от жици и тръби, все още крепящи се на хлътнали колела от камиони, докарали ги в планината във Времето Преди.

Стадото беше изкачило възвишението. Питър наблюдаваше отгоре, докато се приближаваха: блъскаща се, блееща маса, изляла се като течност нагоре по хълма, следвана от шестима ездачи, високо изправени на конете си. Стадото се движеше вкупом към него, през пролука в огневата линия, копитата им вдигаха облак от прах. Докато ездачите преминаваха през поста, всеки отсечено кимна на Питър в знак на приветствие, както го бяха правили всяка от шестте вечери.

Не размениха нито дума. Лош късмет беше, както и на Питър беше известно, да се говори с някого, който чака, за да окаже Милост.

Един от ездачите се отдели: Сара Фишър. Сара беше сестра по занятие. Лично майката на Питър я беше обучила. Но като мнозина други, и тя вършеше повече от една задача. Сара беше създадена за езда, стройна и силна, с гъвкави движения на седлото, бърза и ловка с юздите. Облечена беше както всички ездачи с хлабав плетен пуловер, пристегнат в кръста, над панталони от изпъстрен с кръпки деним. Русата й коса, изсветляла още повече от слънцето, беше отрязана късо до раменете и вързана назад. Един изскубнал се кичур се люлееше над хлътналите й тъмни очи. Предпазен кожен ръкав за лъкове обвиваше лявата й ръка от лакътя до китката. Самият лък беше дълъг около метър и се спускаше диагонално през гърба й като самотно, полюляващо се крило. Устрем, петнайсетгодишният й скопен кон, се славеше с това, че предпочита нея пред всички останали ездачи, вирваше уши и размахваше опашка към всеки друг, който се опиташе да го язди. Но не и към Сара, на нейните команди той отговаряше с охотна грация. Сякаш конят и ездачката споделяха мислите си и се превръщаха в едно същество.

Докато Питър наблюдаваше, тя отново премина през портата, в насрещна посока на движението, и излезе на открито. Видя какво я е привлякло: агънце, родено през пролетта, което се беше отлъчило, подлъгано от избуяла трева точно след огневата линия. Сара пресече пътя на животното, скочи на земята и с бързи и сръчни движения обърна агнето по гръб, овърза краката му три пъти. Последните овце от стадото вече преминаваха през вратата. Размътена вълна от коне, овце и ездачи се насочваше по пътеката, която следваше извивката на западната стена към кошарите. Сара се изправи и вдигна лице към мястото, където стоеше Питър. Погледите им бързо се срещнаха през пролуката. При други условия тя щеше да се усмихне. Питър гледаше как тя притисна агънцето до гърдите си и го метна през гърба на коня, задържа го със здрава ръка, а самата тя със замах се метна на седлото. Втора среща на погледите, достатъчно дълга, за да предаде съобщение: И аз се надявам Тео да не дойде. И преди Питър да размисли над погледа й, Сара смушка с пети коня си и бързо мина през вратата, като го остави сам.

Защо ли го правеха? Питър се чудеше, както беше размишлявал върху това през всичките шест нощи на пост. Защо се връщаха у дома онези, които бяха обсебени? Каква сила пораждаше загадъчния импулс да се върнат? Някакъв последен, меланхоличен спомен за човека, който са били? Да не би да се връщаха у дома, за да се сбогуват? Виралът, казваха, беше същество без душа. Когато Питър навърши осем и го пуснаха от Убежището, Учителката, на която се падаше това задължение, му обясни всичко. В кръвта на тези същества имало мъничко създание, наречено вирус, който им открадвал душата. Вирусът попадал у тях чрез ухапване, обикновено по врата, но невинаги, а щом влезело в човека, душата си отивала, оставало тялото да се лута завинаги по земята. Човекът, който преди са били, вече не съществувал. Така стояха нещата в света, такава беше единствената истина, от която произхождаха всички останали истини. Питър можеше при желание да започне да се чуди и кое кара дъжда да вали, но все пак, застанал на пътеката в сгъстяващия се здрач в седмата и последна нощ на Милост, след която брат му щеше да бъде обявен за мъртъв, името му гравирано на Камъка, а притежанията му откарани в Склада, за да бъдат закърпени, поправени и отново разпределени при Подялбата, той мислеше за това. По каква причина един вирал го теглеше към дома, щом нямаше душа?

Слънцето вече се спускаше на педя от хоризонта и бързо слизаше към извитата линия, където хълмистите подножия на планината се снишаваха към долината. Дори посред лято дните завършваха по този начин, като гмуркане. Питър прикри очи срещу блясъка. Някъде там, зад огневата линия, с нейните напосоки насечени дървета, пасищата на Горното поле и бунището с неговия ров и купчини, обраслите с ниски гори хълмове зад него, лежаха руините на Лос Анджелис, а още по-нататък беше невероятното море. Когато Питър беше Малък и все още живееше в Убежището, научи за него в библиотеката. Макар много отдавна още да беше взето решение, че повечето от книгите, оставени от Строителите, нямаха никаква стойност и създаваха възможност да объркват Малките, които не трябваше да знаят нищо за виралите или какво се е случило със света от Времето Преди, няколко бяха останали. Понякога Учителката им четеше от тях истории за деца и лунапаркове, за говорещи животни, които живеели в гората, или пък им позволяваше да си изберат сами книга, да разгледат картинките и да прочетат, каквото успеят. Океаните около нас беше любимата книга на Питър, която той винаги си избираше. Овехтяла книга, с мирис на овлажнели страници, хладна на допир, с нагъната жълта лепенка, която придържаше разкъсания шев на страниците. На корицата стоеше името на автора, Ед Тайм-Лайф, а вътре удивителните страници се редяха заедно с картинки, снимки и карти. На една карта пишеше Светът и представяше всичко, а повечето от Светът беше вода. Питър помоли Учителката да му прочете имената: Атлантически, Тихи, Индийски и Арктически океан. Часове наред седеше на килимчето си в Голямата стая, а книгата лежеше в скута му. Той разгръщаше страниците, с поглед, прикован към сините пространства на картите. Светът, заключи той, беше кръгла, голяма кръгла топка, носеща се от небето капка роса, и всичката вода бе свързана. Пролетните дъждове и зимните снегове, водата, която течеше от помпите, дори облаците над главите им, всичко това беше част от океаните — но къде беше океанът? Питър попита един ден Учителката дали може да го види. Учителката само се разсмя, както винаги, когато започнеше да задава много въпроси, и разсея безпокойствата му с поклащане на глава. Може и да има океан, а може и да няма. Това е само книга, малки ми Питър. Недей да се тревожиш за разни океани и други такива.

Бащата на Питър обаче беше виждал океана: неговият баща, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дома, също и чичото на Питър, Уилем, Първи Капитан на Стражата. Двамата бяха предвождали Дългите походи и бяха стигнали по-далече от всеки друг от Деня. В източна посока, към утринното слънце, и на запад, към хоризонта, и още по-нататък, в празните градове от Времето Преди. Баща му винаги се връщаше с разкази за великите и страховити гледки, които е видял, но никоя от тях не беше по-удивителна от океана, на място, наречено Лонг Бийч. Представете си, разказваше на двама им бащата на Питър, понеже и Тео беше там, двамата братя Джаксън, седяха на малката кухненска маса в часа на бащиното си завръщане, прехласнати, попиващи думите му като вода, представете си място, където земята просто свършва, а от това място нататък е само безкрайна прииждаща синева, сякаш небето е поставено върху земята. А в него са потънали ръждясалите корпуси на огромните кораби, хиляди и хиляди кораби, като цял един потънал свят от човешки творения, стърчащи от океана, додето поглед стига. Баща им не беше от словоохотливите. Говореше с твърде пестеливи фрази, по същия начин споделяше и привързаността си. Поставяше ръка на рамото с добре премереното смръщване при одобрение и стегнатото кимване на брадичката, които при него вършеха по-голяма част от говоренето. Но историите за Дългите походи го караха да се разприказва. Застанете ли на ръба на океана, казваше баща им, може да почувствате величавостта на света, колко тих и пуст е, колко е самотен, няма нито мъж, нито жена, които да го погледнат или да произнесат името му през всичките тези години.

Питър беше на четиринайсет, когато баща му се върна от морето. Както всички мъже от рода Джаксън, включително по-големия му брат Тео, Питър беше чиракувал за Страж с надеждата някой ден да се присъедини към баща си и чичо си в Дългите походи. Но това така и не се случи. На следващото лято съгледваческа част попаднала в засада на място, което баща му наричаше Милагро, дълбоко в източните части на пустинята. Три души били обсебени, сред които тази на чичо Уилем, и това сложи край на Дългите походи. Хората казваха, че се случило по вина на баща му, че се е отдалечил твърде много, твърде много рискове е поел и за какво? От години не бяха получавали вест или новина от другите Колонии. Последната Колонията Таос беше паднала преди повече от осемдесет години. Последното им предаване, преди Разделянето на Занаятите и Единствения Закон, когато все още било позволено използването на радио, съобщавало, че електростанцията им спира да работи и прожекторите им угасват. Несъмнено са били превзети като всички останали. На какво ли е разчитал Демо Джаксън, като е напуснал сигурността на прожекторите за цял месец? Какво се е надявал да намери, там из мрака? Имаше още хора, които приказваха за Деня на Завръщането, когато армията щяла да се върне и да ги намери, но в нито едно от странстванията си Демо Джаксън не беше открил и следа от армията. Нямаше вече армия. Толкова много мъже бяха загинали, за да научат нещо, което всички вече знаеха.

Истина беше, че бащата на Питър се завърна променен от последния Дълъг поход. Носеше огромна, тъжна умора, сякаш изведнъж остарял с цели години. Сякаш част от него беше останала в пустинята с Уилем, за когото Питър знаеше, че баща му обича най-много, повече от Питър, Тео и дори от майка им. Баща им се отказа от службата си в Дома, отстъпи мястото си на Тео, започна да язди сам, като оставяше стадата при първите светлини, връщаше се минути преди Втория вечерен звън. Никога никому не каза къде ходи, поне доколкото Питър знаеше. Попита майка си, но тя само каза, че баща му отделя известно време за себе си. Когато бил готов, щял да се върне при тях.

Сутринта на последната езда на баща му Питър, по онова време вестител на Стражата, седеше на пътеката близо до Главната порта, когато видя, че баща му се готви да излиза. Прожекторите тъкмо бяха угаснали, всеки миг щеше да прозвучи Сутрешният звънец. Нощта беше тиха, час преди зазоряване беше навалял лек сняг. Зората бавно настъпваше, сива и студена. Докато стадото се събираше на изхода, бащата на Питър се показа на своя кон, едрата и пъстра кобила, която винаги яздеше, насочи се надолу по трасето. Конят се наричаше Диамант, заради белега на челото, единично бяло петно под свистящата грива на дългия й кичур над челото. Не беше точно бърза кобила, казваше баща му, но вярна и неуморима, а и бърза, щом се налага. И докато наблюдаваше баща си да държи юздите й, застанал в задната част на стадото, в очакване портите да се отворят, Питър видя Диамант да пристъпва бързо, да удря с копита в снега. От ноздрите й излизаха струи пара и се виеха като спирали от дим около продълговатата й муцуна със съсредоточено изражение. Баща му се приведе и я погали по врата. Питър видя как устните му се движат, шепнеше й нещо, някакво нежно насърчение.

Когато Питър мислеше за тази сутрин преди пет години, продължаваше да се чуди, дали баща му е знаел, че е там, че го наблюдава от хлъзгавата, заснежена пътека на Стената. Но той така и не вдигна поглед към него, нито пък Питър беше направил нещо, за да предупреди баща си за своето присъствие. Наблюдаваше го как говори с Диамант, как гали шията й с успокояваща ръка, и си спомни думите на майка си, разбра, че тя казва истината. Баща му сега отделяше време за себе си. Винаги в последните мигове преди Сутрешния звънец Демо Джаксън вадеше компаса от торбичката на кръста си, отваряше го и го разглеждаше, после го щракваше, докато известяваше излизането си на Стражата: „Един излиза!“, провикваше се той с дълбок, гърлен глас. „Един да се върне!“, отвръщаше му пазачът на изхода. Винаги един и същ ритуал, съблюдаван най-старателно. Но не и онази сутрин. Чак след като портите бяха отворени, баща му беше преминал и насочил Диамант към електростанцията, далече от пасищата, когато Питър осъзна, че баща му не носи лък, че ножницата на колана му е празна.

Тази нощ Вторият звънец прозвуча без него. Както Питър скоро щеше да научи, баща му взимал вода при електростанцията по пладне и за последно бил видян да излиза изпод турбините към откритата пустиня. Прието беше, че една майка не може да стои на пост и да чака собствените си деца, нито съпруга своя съпруг и макар че не беше записано никъде, задължението по оказването на Милостта се падаше естествено по линия на бащите, братята и най-големите синове, които изпълняваха този дълг от Деня насам. Така че Тео беше седял на пост и чакал техния баща, както Питър сега стоеше и чакаше Тео, както някой, може би син, щеше да стои за Питър, ако един ден се наложи.

Защото ако човекът не намереше смъртта си, ако го обсебеха, той винаги се връщаше у дома. След три дни, пет или дори седмица, но никога по-късно. Повечето бяха Стражи, които предприемаха пътувания за събиране на вещи и дрехи или пътувания до електростанцията, случваше се да са ездачи със стадото или пък екипи от Работници, които излизаха навън, за да секат дърва, да ремонтират, да изнесат боклука към бунището. Хора биваха убивани или обсебвани дори посред бял ден, човек никога не беше в безопасност, щом вирали са се спотаили и дебнат. Най-младата завърнала се у дома, за която знаеше Питър, беше малкото момиченце на Бойз, Шарън? Шари? На девет години, обсебена в Тъмната нощ. Останалите от семейството й били избити на място, или по време на самото земетресение или при последвалата го атака. Тъй като от нейното семейство не беше останал никой, който да извърши това отвратително задължение, беше го направил чичото на Питър, Уилем, Първи капитан. Мнозина, също като момиченцето на Бойз, бяха напълно обсебени до момента на завръщането си, други се появяваха на средата на своето преобразяване, болни и треперещи, разкъсващи дрехите си, докато се клатушкаха пред погледа. Онези, отдавна обсебените, бяха най-опасни, доста бащи, синове и чичовци бяха убити така. Не оказваха съпротива. Повечето заставаха пред портите, примигваха в светлините и очакваха изстрела. Питър предполагаше, че част от тях продължава да си спомня, че са били хора, и тази част стигаше, за да пожелаят смъртта си.

Баща му така и не се завърна, което означаваше, че е мъртъв, убит от виралите някъде из Земите на мрака, в място, наречено Милагро. Баща им твърдеше, че там е видял Бродник, самотна фигура, която се целела в лунните сенки, точно преди виралите да нападнат. По това време Домът, дори Старият Чоу, се беше обявил против Дългите походи, а бащата на Питър остана в немилост и се отказа от своите тайнствени, самотни експедиции извън Стената, движеше се в разширяваща се орбита, която дори тогава се беше сторила на Питър като подготовка за някакъв финал, но никой не му повярва. Толкова дръзко твърдение беше това за Бродника. Несъмнено е било резултат от желанието на Демо Джаксън да продължи да язди по походи, затова е твърдял толкова абсурдни неща. Последният дошъл Бродник беше Полковника, преди почти трийсет години, а той вече беше старец. С дългата си бяла брада и обветрено лице, кафяво и потъмняло като щавена кожа, изглеждаше стар колкото Стария Чоу или дори самата Леля, Последна от Първите. Самотен Бродник, след толкова години? Невъзможно.

Дори Питър не знаеше какво да мисли, след като изминаха шест дни.

Сега, докато стоеше на пост на пътеката на Стената в здрача, Питър се улови, че му се иска майка му да беше все още жива, както често му се случваше, за да поговори с нея за тези неща. Тя се разболя само сезон след последния поход на баща му, болестта я връхлетя с такава постъпателност, че отначало Питър дори не забеляза дълбоката й и дрезгава кашлица, отслабването й. Като медицинска сестра вероятно е разбирала какво се случва, как ракът, отнел мнозина, е свил смъртоносно гнездо у нея, но беше избрала да крие новината от Питър и Тео, доколкото е възможно. Накрая от нея не беше останало много, само тънка кожа върху костите, която се бореше за глътка въздух. Всички се съгласиха, че да си умре човек в леглото, както беше умряла Прудънс Джаксън, е добра смърт. Но Питър беше прекарал с нея предсмъртните й часове и знаеше колко ужасно беше за нея, колко мъчително. Такова нещо като добра смърт нямаше.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, разпръскваше последните си златисти лъчи над долината отдолу. Небето беше станало тъмносиньо, поглъщаше тръгналата от изток тъмнина. Питър усети как застудява, бързо и решително. За миг сякаш всичко застина в пулсираща неподвижност. Мъжете и жените от нощната смяна вече се качваха по стълбата: Йън Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Съни Грийнбърг и всички останали, на брой петнайсет, с лъкове и арбалети, провесени на гърбовете им. Викаха един към друг, докато удряха и звъняха надолу по пътеките на стената към огневите постове. Алиша отсечено даваше заповеди отдолу, като караше вестителите да тичат бързо. Гласът на Алиша беше малка, но достатъчно истинска утеха. Тъкмо тя беше стояла на пост до Питър през всичките нощи на очакване, без да се отдалечава, за да знае, че е наблизо. А ако Тео се върнеше, Алиша щеше да слезе с коня си надолу по Стената с Питър и да направи каквото се полага да бъде направено.

Питър вдъхна дълбоко и задържа вечерния въздух. Звездите, разбра той, скоро щяха да изгреят. Леля често беше говорила за звездите, както и баща им, обсипвали небето като блестящи песъчинки, имало повече звезди, отколкото души са живели някога, невъзможно било да бъдат преброени. Когато баща им заговореше за тях и започнеше да им разказва истории за Дългите походи и какво е видял, сиянието на звездите засилваше в погледа му.

Питър обаче нямаше да види звездите тази нощ. Отново се чу звънецът, две силни отеквания и Питър чу Со Рамирез да вика отдолу: „Освободете вратите! Освободете вратите за Втория звънец!“ Почувства треперене дълбоко под себе си, когато тежестите се разместиха. С метално проскърцване високите двайсет и дебелите половин метър врати започнаха да се плъзгат по улеите в стената. Питър вдигна арбалета си от платформата и тихо си пожела сутринта да го завари неизползван. Прожекторите светнаха.