Джъстин Кронин
Проходът (63)

Шейсет и едно

Чакаха целия ден и на следващия. Само с един останал взвод, за да охранява стените, лагерът беше странен, празен и пуст. Ейми и Сара вече свободно можеха да се движат из гарнизона, когато поискаха, но нямаше къде да се иде, можеха само да чакат. Ейми беше потънала в толкова дълбоко мълчание, че дори Питър започна да се чуди дали пък не е сънувал, че говори. По цял ден седеше на леглото в палатката си, дълбоко вглъбена в себе си. Питър вече не можеше да издържа, попита я дали знае какво се случва там навън.

Отговори му с колеблив глас. Някак хем гледаше към него, хем не гледаше.

— Загубили са се. Загубили са се сред горите.

— Кои, Ейми? Кои са се загубили?

Едва тогава сякаш тя видя, върна се в настоящето и заобикалящата я обстановка.

— Скоро ли тръгваме, Питър — попита тя отново. — Защото аз искам да тръгнем скоро — отнесена усмивка. — За да правя снежни ангели.

Човек не просто можеше да се озадачи, ами направо да полудее. За пръв път Питър й се ядоса. Не беше се чувствал толкова безпомощен, прикован на място от собствената си нерешителност и забавянето, което беше причинила. Още преди дни трябваше да са тръгнали, сега бяха в капан. Да тръгнат, без да знаят дали Алиша е жива, за него беше немислимо. Излетя от палатката на жените и отново започна да снове из лагера, за да запълни безцелните часове. Дори не се мъчеше да говори с останалите, странеше от тях. Небето беше ясно, но на изток върховете на планината блестяха от леда. Струваше му се вече, че може никога да не напуснат гарнизона.

После, сутринта на третия ден, той го чу: шумът от двигателите. Питър хукна към стълбата и се качи на пътеката, където взводният командир, който се казваше Юстас, гледаше на юг през бинокъла си. Юстас благоволяваше да говори с тях, въпреки че винаги беше кратък и говореше само по същество.

— Те са — каза Юстас. — Поне някои от тях.

— Колко са? — попита Питър.

— Изглежда са два взвода.

Мъжете, които минаха през вратата, бяха мръсни, изтощени, всичко у тях говореше за поражение. Алиша не беше сред тях. В задната част на редицата, все така на гърба на коня, яздеше майор Гриър. Холис и Майкъл тичешком излязоха от палатката си. Гриър слезе от коня, изглеждаше замаян и дълго пи вода преди да заговори.

— Ние първите ли сме? — попита той Питър. Изглежда не съзнаваше много ясно къде се намира.

— Къде е Алиша? — попита Питър.

— Каква бъркотия, Исусе. Целият шибан склон беше в пещери. Нахвърлиха се над нас от всички страни. Обкръжиха ни.

Питър вече не можеше да се удържа. Сграбчи грубо Гриър за рамене и го принуди да го погледне в очите.

— Проклятие, кажете ми къде е тя!

Гриър не се възпротиви ни най-малко.

— Не знам, Питър. Съжалявам. Всички се пръснахме в мрака. Тя беше с Ворхис. Цял ден чакахме в точката на отстъпление, но те не дойдоха.

Непоносимо беше, влудяващо да чакат още. Такава безпомощност Питър не беше изпитвал. Малко по-късно от стената дойде вик.

— Още два взвода!

Питър седеше в столовата, обзет от притеснения. Втурна се навън, стигна до вратата, точно когато първият камион влезе в лагера. Същият камион, който влезе, носеше експлозивите. С празна, люлееща се кука, все още прикрепен към него висеше прикачен лостът. Двайсет и четирима, три взвода, прегрупирани в два. Питър търсеше сред вцепенените им лица Алиша.

— Редник Донадио! Някой знае ли какво се е случило с редник Донадио!

Никой не знаеше. Всички разказваха едно и също: бомбата експлодирала, под тях земята се разтворила и от нея заизвирали вирали, всички се разбягали и изгубили в мрака.

Някои твърдяха, че са видели Ворхис да умира, други — че бил със Синия взвод. Но никой не беше виждал Алиша.

Денят отмина. Питър сновеше по парадния плац, не говореше с никого. Като следващ по ранг офицер, сега командваше Гриър. Поговори кратко с Питър и му каза да не губи надежда. Генералът знаел какво прави. Ако имало някой, който да е в състояние да върне своя отряд жив, това бил Къртис Ворхис. Но по лицето на Гриър Питър виждаше, че и той вече не вярва някой да се върне.

Надеждите му се стопиха с падането на мрака. Върна се в палатката, където Холис и Майкъл играеха на карти. И двамата погледнаха към него, когато влезе.

— Да не стоим така — оправда се Холис.

— Нищо не съм казал.

Питър легна на леглото си и издърпа над себе си одеяло, дори не си направи труда да свали калните си ботуши. Беше мръсен и смазан от умора, последните нереални часове бяха преминали като в транс. От дни почти не беше ял, но мисълта за храна му беше непоносима. Студен зимен вятър блъскаше в стените на палатката. Преди да заспи, мислеше за последните думи на Алиша към него: Махай се оттук, по дяволите.

Събуди се от далечен вик, който го накара да се изправи. Лицето на Холис надзърташе през отвора на палатката.

— При вратата има някой.

Отметна одеялото и се втурна навън на светлината на прожекторите. Съмненията му се превърнаха в сигурност. Наполовината на парадния плац вече знаеше какво го чака там.

Алиша. Алиша се беше върнала.

Стоеше при вратата. Отначало реши, че е сама. Но докато си проправяше път през насъбралите се мъже, видя втория войник, коленичил на земята. Беше Мънси. С вързани пред тялото му китки. На светлината на прожекторите Питър видя, че лицето му лъщи от пот. Трепереше, но не от студ. Едната от ръцете му беше увита в кърпа, пропита с кръв.

Двамата вече бяха заобиколени от войници, всички стояха настрана. Настъпи почтително мълчание. Гриър се приближи към Алиша.

— Генералът?

Тя поклати отрицателно глава.

Редникът държеше окървавената си ръка далече от тялото си и дишаше учестено. Гриър коленичи пред него.

— Ефрейтор Мънси — говореше тихо и успокоително.

— Да, сър — бавно облиза устни Мънси. — Простете, сър.

— Всичко е наред, синко. Постъпил си добре.

— Не знам как пропуснах онзи, който го направи. Ръфна ме като куче, преди Донадио да го довърши — вдигна глава към Алиша. — Изобщо няма да познаете, че е момиче, като я видите как се бие. Надявам се, че няма да се сърдите, че я помолих да ме върже и да ме прибере у дома.

— Това е твое неотменимо право, Мънси. Това е твое право, като войник от експедицията.

Тялото на Мънси се сви в конвулсии, поредица от три силни спазъма. Устните му се извиха и разкриха празнините между зъбите му. Питър усети как войниците застанаха нащрек, заобиколиха го, с ръце на ножовете си, бързо, подсъзнателно движение. Но Гриър приклекна до болния войник, без да трепне.

— Ами мисля, че сега е моментът — каза Мънси, когато спазмите преминаха. Питър не откри нито нотка страх, в погледа му, само спокойно приемане. Всички цветове бяха изчезнали от лицето му, изпити като вода в яма. Вдигна вързаните си ръце да избърше потта от челото си с окървавената кърпа.

— Така е, както са разказвали. Няма да е проблем, предпочитам ножа, майоре, бих искал да почувствам как тялото ми се освобождава.

Гриър кимна одобрително.

— Достоен мъж си, Мънси.

— Нека го направи Донадио, ако не възразявате. Мама все повтаряше, че човек трябва да танцува с онзи, който го е довел на танците, а пък тя почти ме върна. Можеше и да не го прави — примигваше вече с очи, от него се лееше пот. — Исках само да кажа, че за мен беше чест, сър. Както и с генерала. Исках да се прибера, за да ви го кажа. Но мисля, че е по-добре да се отдръпнете, майоре.

Гриър стана и се отдръпна. Всички застанаха нащрек. Извиси глас към всички:

— Този мъж е войник от Експедиционния! За него е време да поеме последния си път! Почест, ефрейтор Мънси. Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

Гриър измъкна ножа си и го подаде на Алиша. Лицето й беше овладяно, не издаваше никакво чувство: лицето на войник, лицето на дълга. Сграбчи ножа в юмрук и коленичи пред Мънси, който отново беше оборил глава, чакаше с отпуснати ръце в скута си. Алиша приведе глава към Мънси, докато челата им не се допряха. Питър видя, че устните й се движат, прошепва тихи думи към него. Не почувства ужас, само учудване. Моментът сякаш беше замръзнал във времето, не беше поток от събития, а застопорено и цяло събитие — граница, която, веднъж пресечена в едната посока, вече беше невъзможно да бъде пресечена в обратната. Смъртта на Мънси беше само част от смисъла й.

Ножът свърши работата си, още преди Питър да разбере какво се случва. Когато Алиша отпусна ръка, той беше забит до дръжката в гърдите на Мънси. Очите му бяха отворени, широки и влажни, устните му се раздвижиха. Алиша прихвана лицето му, нежно, както майка прегръща детето си.

— Върви си спокойно, Мънси — каза тя. — Върви си спокойно.

По устните му изби кръв. Пое още веднъж дъх и го задържа в гърдите си, все едно не беше само въздух, ами нещо повече — сладкия вкус на свободата, всички грижи бяха отпаднали, всичко беше свършило и приключило. После животът му си тръгна и той рухна напред, Алиша го пое в ръцете си, за да олекоти падането на тялото му към калната земя на гарнизона.

 

 

Питър не я видя през следващите два дни. Мислеше да й изпрати съобщение по Гриър, но не знаеше какво да каже. В сърцето си знаеше истината: Алиша ги беше напуснала. Заживяла беше живот, в който той нямаше място.

Загубили бяха общо шейсет и шестима бойци, включително генерал Ворхис. Ясно беше, че някои не са мъртви, а обсебени, сред войниците се говореше да се изпратят разузнавателни отряди. Но Гриър отказа. Времето за изчакване вече привършваше, ако възнамеряваха да се срещнат с Трети батальон. Седемдесет и два часа, обяви той, после край.

До края на втория ден лагерът беше почти събран. Храната, оръжията, мунициите, повечето от големите палатки без столовата — всички бяха събрани и готови за път. Оставаха прожекторите, както и огромните цистерни за гориво, които бяха почти празни, и едно хъмви. Батальонът щеше да се отправи на юг в две групи: малък разузнавателен отряд на коне, воден от Алиша, а останалите да ги следват с камионите и пеш. Сега Алиша беше офицер. С толкова много загубени мъже, бяха останали само двама взводни командири, редиците бяха оредели, а Гриър я беше произвел в чин на бойното поле. Сега беше лейтенант Донадио.

Гриър отмени заповедта Сара и Ейми да се държат настрана. Тялото си е тяло, каза той, няма защо да се делим. По време на нападението много от войниците бяха ранени. Повечето наранявания бяха дреболии, прорезни рани, драскотини, навяхвания, но един от войниците имаше счупена ключица, а двама, Санчо и Уидърс, бяха лошо обгорели при детонацията. Двамата медици на батальона бяха убити, затова сега Ейми помагаше на Сара да се грижи за ранените и полагаше усилия да ги подготви добре за пътуването на юг. Питър и Холис бяха зачислени към екипите за приготвяне на батальона за път. Задълженията им бяха да се справят със съдържанието на две огромни палатки с продоволствия, да отделят онова, което щяха да вземат за из път, и онова, което да оставят в складове, в поредица от подземни скривалища, пръснати из лагера. Майкъл беше почти изчезнал сред моторизираната част. Спеше в бараките, хранеше се рамо до рамо с останалите механици. Дори името му вече го нямаше, заменено от Скоба.

Въпросът за евакуацията надвисна като меч. На Питър му предстоеше да даде отговора си на Гриър, но истината беше, че не знаеше какъв да е той. Останалите — Сара, Холис, Майкъл и Ейми, по нейния тих и вглъбен начин — всички чакаха, даваха му възможност да вземе решение. Мълчанието им правеше този факт още по-отчетлив. А може би просто го избягваха. И в двата случая да напуснат сигурността на гарнизона изглеждаше по-опасно от всякога. Гриър го предупреди, че след взривяването на шахтата горите ще гъмжат от вирали. Може би, предложи той, най-добре щеше да е да се върнат следващото лято. Щял да говори с Дивизията, да ги убеди да изпратят истинска експедиция. Каквото и да имало горе в планината, каза Гриър, то чака там от дълго време. Със сигурност ще изчака още една година.

Вечерта на втория ден след завръщането на Алиша Питър влезе в палатката си и завари Холис сам, седнал на леглото си. На раменете му беше наметнато зимно яке. Държеше в скута си китара.

— Къде я намери?

Холис бавно изсвирваше по някоя нота, лицето му беше съсредоточено. Вдигна поглед и се усмихна през гъстата си брада, която вече се беше изкачила на половината на лицето му.

— На една от механиците била. Приятел на Майкъл. — Духна на ръцете си и изсвири още няколко ноти, въртеше се около мелодия, която Питър не различаваше ясно. — Толкова време измина. Мислех, че съм забравил как се свири.

— Не знаех, че можеш.

— Всъщност не мога много. Арло умееше да свири.

Питър седна на леглото срещу него.

— Хайде. Изсвири нещо.

— Не помня много. Само една-две песни.

— Ами изсвири ги. Изсвири нещо.

Холис сви рамене, но Питър разбра, че молбата му го е направила щастлив.

— Не казвай, че не съм те предупредил.

Холис направи нещо със струните, пристегна ги, изпробва ги и започна. Измина миг, преди Питър да осъзнае какво слуша: една от съчинените от Арло забавни песни, от онези, които свиреше на Малките в Убежището, но и някак по-различна. Същата и все пак различна. Изпод пръстите на Холис тя беше по-дълбока, по-богата, пълна с тлееща тъга. Питър легна на леглото си и остави музиката да премине през него. Дори когато песента свърши, той все още я чуваше да звучи в себе си, като ехо от копнеж в гърдите си.

— Добре — каза той. Пое дълбоко въздух, вперил поглед в провисналия покрив на палатката. — Двамата със Сара трябва да тръгнете с конвоя. Също и Майкъл. Съмнявам се, че тя ще тръгне без него. — Когато Холис не отвърна, Питър се привдигна на лакти и погледна към приятеля си. — Всичко е наред, Холис. Сериозно говоря. Това искам да направите.

— Думите на Ворхис бяха истина. Онези, с които ни посрещна. За мъжете и тяхната клетва. Прав беше. Вече не ме бива за това, ако изобщо ме е бивало. Наистина я обичам, Питър.

— Не е необходимо да го обясняваш. Щастлив съм и за двама ви. Щастлив съм, че имате този късмет.

— Ти накъде ще поемеш? — попита Холис.

Отговорът беше очевиден. Но трябваше да го изрече.

— Натам, накъдето тръгнахме.

Странно беше. Питър усети тъга, но и друго. Чувстваше у себе си мир. Вече беше взел решението, свободен беше. Чудеше се дали и баща му се е чувствал така вечерта преди последния си поход. Докато наблюдаваше тавана на палатката да се огъва под зимния вятър, Питър си припомни думите на Тео от онази вечер в електростанцията, всички седяха около масата в контролната стая и пиеха шайн. Баща ни не е излязъл да се самоубие. Който мисли така, не разбира най-важното у него. Излезе, защото не можеше да живее, без да разбере отговора, дори и минута от живота си. Душевният покой на истината обзе Питър и той му се наслади с цялото си същество.

Зад стените на палатката чуваше бумтенето на генераторите, виковете на хората на Гриър по стълбовете, които стояха на пост. Само още една нощ и щеше да настъпи тишина.

— Няма начин да те придумам, нали? — попита Холис.

Питър поклати глава.

— Направи ми една услуга само.

— Каквото кажеш.

— Не тръгвай след мен.

 

 

Завари майора в палатката, която преди принадлежеше на Ворхис. Питър и Гриър почти не бяха говорили след завръщането на Алиша: сякаш на майора се беше паднал тежък товар след неуспешното нападение, а Питър се държеше настрана. Не беше само тежестта на командването, което го измъчваше, знаеше Питър. В дългите часове, които беше прекарал с двамата мъже, Питър беше усетил дълбочината на връзката им. Гриър тъгуваше за изгубения си приятел.

В палатката светеше лампа.

— Майор Гриър?

— Влезте.

Питър влезе в палатката. Помещението беше топло от печката с дърва, майорът носеше камуфлажни панталони и убитозелена тениска. Седеше на бюрото на Ворхис, работеше над документите на светлината на фенера. Отворена каса, наполовина пълна с различни принадлежности, стоеше на пода в краката му.

— Джаксън. Чудех се, кога ще чуя известия от вас. — Гриър се облегна на стола и изморено потри очи. — Елате и вижте това.

Пред него лежеше купчина несъбрани документи. Най-отгоре имаше лист с три фигури, жена и две млади момичета. Образът беше толкова точно предаден, че отначало Питър го взе за снимка, нещо от Времето Преди. Но после осъзна, че гледа рисунка, направена с въглен. Портрет, направен от кръста нагоре. Долната част сякаш беше изчезнала в нищото. Жената държеше по-малкото момиченце на не повече от три години, с нежно, по бебешки розовобузо лице в скута си. Другото, само с две години по-голямо от сестра си, стоеше зад тях двете, над рамото на жената. Гриър измъкна още листове от купчината: същите три образа, в същата поза.

— Ворхис ли ги е направил?

Гриър кимна.

— Кърт не беше осъден до живот като повечето от нас. Имал истински живот преди Експедиционния, съпруга и две дъщери. Земеделец бил, ако можеш да го повярваш.

— Какво е станало с тях?

Гриър сви рамене в отговор.

— Каквото винаги се случва, когато се случи.

Питър се приведе отново, за да разгледа рисунките. Почувства изпълненото с болка старание на създаването им, силата на концентрацията, която се криеше зад всеки детайл. Свенливата усмивка на жената, очите на малкото момиченце, широки и подобни на тези на майката, разветите коси на по-голямото от внезапен повей на вятъра. По повърхността на хартията все още имаше сив прах, като пепел, навята от този вятър на спомена.

— Предполагам, че ги е рисувал, за да не ги забрави — каза Гриър.

Питър изведнъж се почувства неловко — каквото и да бяха означавали рисунките за генерала, Питър знаеше, че те бяха лични.

— Ако мога да попитам, майоре, защо ми ги показвате?

Гриър старателно ги събра в картонена папка и ги постави в кутията пред себе си.

— Веднъж някой ми каза, че част от живота на човек продължава, докато има кой да си спомня за него. Сега и вие ще си ги спомняте — заключи касата с ключ, който носеше на врата си и отново се облегна на стола си. — Но вие не сте дошли да ме видите заради това, нали? Взели сте решение.

— Да, сър. Утре сутрин тръгвам.

— Добре — кимна замислено, сякаш го е очаквал. — Петимата или само вие?

— Холис и Сара ще заминат с Евакуацията. Майкъл също, въпреки че все още може да не знае.

— Това означава вие двамата, тогава. Вие и тайнственото момиче.

— Ейми.

Гриър отново кимна.

— Ейми. — Питър очакваше Гриър да го разубеждава, но вместо това той каза: — Вземете коня ми. Добър кон е, няма да ви изостави. Ще дам нареждане на вратата да ви пуснат. Трябва ли ви оръжие?

— Каквото можете да ни дадете.

— Тогава и такова ще оставя.

— Оценявам го, сър. Благодаря ви за всичко.

— Най-малкото, което мога да направя. — Гриър гледаше свитите в скута си ръце. — Знаете, че вероятно тръгвате на самоубийство, нали? Да поемете нагоре към планината така. Трябва да ви предупредя.

— Може и така да е. Но по-добро хрумване нямам.

Измина миг на споделена благодарност. Питър си помисли, че Гриър ще му липсва, неговото спокойно и стабилно присъствие.

— Тогава да се сбогуваме — Гриър стана и протегна ръка да се ръкуват. — Потърсете ме, ако някога стигнете до Кървил. Искам да знам как е приключил.

— Кой как е приключил?

Майорът се усмихна, огромната му ръка все още обгръщаше ръката на Питър.

— Сънят, Питър.

 

 

В бараките светеше, Питър чуваше приглушен говор иззад платнените стени. Истинска врата нямаше, затова не можеше да почука. Но когато приближи, изпод закриващата отвора тъкан излезе войник и пристегна якето си. Казваше се Уилко, един от механиците.

— Джаксън — изгледа го учудено. — Ако търсиш Скобата, той е с някои от останалите, преместват последните количества гориво от цистерната. Тъкмо натам отивах.

— Търся Лиш — когато Уилко отговори с пуст поглед на молбата му, Питър поясни: — Лейтенант Донадио…

— Не знам дали…

— Кажи й, че съм тук, и толкова.

Уилко сви рамене и се шмугна обратно. Питър наостри слух да чуе какво ще каже, ако изобщо вътре някой щеше да казва нещо. Изведнъж всички гласове стихнаха. Чака толкова дълго, че започна да се чуди дали пък Алиша няма да се покаже. После завесата се отметна и тя излезе.

Нямаше да е истина, помисли си Питър, ако се каже, че изглежда променена. Тя просто беше променена. Застаналата пред него жена едновременно беше Алиша, която открай време познаваше, и напълно нов човек. Стоеше със скръстени ръце на гърдите, носеше само тениска, въпреки студа. През изминалите дни косата й отново беше започнала да расте, призрачна завеса, която покриваше скалпа й като блестящо кепе под прожекторите. Но не това правеше момента странен. Странен го правеше начинът, по който стоеше и се държеше на разстояние от него.

— Чух за повишението — каза той. — Поздравления.

Алиша не отвърна.

— Лиш…

— Не трябва да си тук, Питър. Не бива да говоря с теб.

— Дойдох да ти кажа, че разбирам. Не разбирах дълго. Но сега вече не е така.

— Добре — тя замълча, обгърна се, за да се защити от студа. — Кое промени мнението ти?

Не знаеше точно как да отговори. Всичко, което искаше да й каже, изведнъж беше излетяло от ума му. Смъртта на Мънси беше свързана с това, както и баща му и Ейми. Но не беше в състояние да изрази истинската причина с думи.

Каза единственото, за което се сети.

— Всъщност китарата на Холис.

Алиша го погледна с недоумение.

— Холис китара ли има?

— Един от войниците му я дал. — Питър замълча. Нямаше как да го обясни.

— Съжалявам. Говоря безсмислици.

В гърдите на Питър зееше отворена яма, за която знаеше, че е болката от липсата на някого, който все още не си е тръгнал.

— Благодаря, че ми каза. Но наистина трябва да се прибирам.

— Лиш, почакай.

Тя отново се обърна към него, вдигнала вежди.

— Защо не ми каза? За Полковника.

— Ти затова ли дойде? Да ме питаш за Полковника? — въздъхна и извърна поглед, нямаше против да поговорят на тази тема. — Защото той искаше да остане в тайна. Да не се разбира кой е.

— Но защо не е искал?

— Какво му е оставало да каже, Питър? Бил е сам. Загубил всичките си хора. Да зависеше от него, той е щял да загине с хората си — спря и пое дъх.

— Колкото до останалото, мисля, че ме е отгледал по единствения начин, който му е бил известен. Дълго време ми се струваше забавно, ако трябва да съм искрена. Истории за смели мъже, които прекосяват Земите на мрака, за да се борят и да умрат. Полагат клетва, куп дъра-бъра, от която нищо не схващах. Само думи. Освен това му бях ядосана. Питър, бях на осем. Осемгодишна, той ме заведе извън стените под резервоар и ме остави там. Тази история не си я чувал.

— Рояци, Лиш. Какво стана?

— Нищо. Ако беше се случило, да съм мъртва. Стоях под някакво дърво и цяла нощ ревах. До ден-днешен не знам дали е изпитвал куража ми, или късмета ми.

Част от историята липсваше.

— Сигурно е бил там с теб. Наблюдавал те е.

— Може — вдигна глава към зимното небе. — Понякога си мисля, че е бил, понякога — че не е. Не го познаваше като мен. След това дълго време го мразех. Искрено и истински го мразех. Но дълго не можеш да мразиш никого — отново пое дъх, дълбоко, примирено. — Надявам се и с теб да е така, Питър. Един ден да откриеш в сърцето си, че си ми простил — подсмръкна и избърса очи. — Това е всичко. Много се разприказвах. Радвам се, че беше до мен, колкото беше възможно.

Погледна я, видя покрусеното й лице и разбра.

Истинската тайна не беше Полковникът. Той беше. Той беше тайната, която е пазела. Която двамата са пазели един от друг, дори от самите себе си.

Протегна ръка към него.

— Алиша, чуй ме…

— Спри. Недей — но не се отдръпна.

— В онези три дни, когато си мислех, че умираш, а аз не съм до теб — в гърлото му имаше буца с размери на юмрук. — Винаги съм мислел, че ще съм наблизо.

— По дяволите, Питър — тя трепереше. Усети с каква сила се бори. — Не го прави сега. Твърде късно е, Питър. Твърде късно.

— Знам.

— Не говори така. Моля те. Каза, че разбираш.

Така беше, разбираше. Всичко, което бяха един за друг, се криеше в този прост факт. Не чувстваше нито изненада, нито съжаление, а по-скоро дълбока, изненадваща благодарност и едновременно с това отчетлива яснота, която го изпълваше като вдишания зимен въздух. Чудеше се какво е това чувство и тогава разбра. Той я оставяше.

Позволи му да я прегърне, да я придърпа в отвореното си яке. Прегърна я и тя го прегърна, както преди дни в палатката на Ворхис. Сега беше същото сбогуване, но обратно. Той усети как се стяга и после се отпуска до него, стопява се в прегръдката му.

— Тръгваш — каза тя.

— Искам да ми обещаеш нещо. Пази останалите. Заведи ги в Розуел.

Слабо, но доловимо кимване до гърдите му.

— Ами ти?

Как само я беше обичал! Въпреки че никога нямаше да го изрече с думи. Както я прегръщаше, затвори очи и се опита да запази завинаги в паметта си усещането да я прегръща, за да го отнесе със себе си.

— Мисля, че прекалено дълго си се грижила за мен, нали? — отдръпна се, за да види лицето й. — Това е — каза той, — исках да ти благодаря.

А после се обърна и си тръгна, остави я сама на ледения вятър, пред смълчаните бараки.

 

 

Постара се да заспи, въртя се цяла нощ неспокойно и накрая, час преди разсъмване, когато вече не можеше да чака, стана и бързо опакова мунициите си. Мислеше за студа, дали ще се нуждаят от одеяла, допълнителни чорапи, нещо, с което да се топлят и сушат. Спални чували, наметала, брезент и добро, здраво въже. Предишната нощ, на връщане от бараките, той влезе в продоволствената палатка и открадна инструмент за копаене, секира и две дебели якета. Холис тихо похъркваше на леглото си, заровил брадатото си лице в одеялата, потънал в забрава. Когато се събудеше, Питър вече щеше да е заминал.

Преметна раницата през рамо и излезе навън, изненада се колко свиреп е студът, дъхът му секна. Гарнизонът беше тих, само неколцина мъже се движеха, миришеше на пушек от горящи дърва, на топла храна от столовата и стомахът му се присви. Но нямаше време за такива неща. В женската палатка завари Ейми да седи на леглото си, в скута й лежеше малката й раница. Нищо не й беше казвал. Сама беше, Сара продължаваше да се грижи за Санчо и останалите в лечебницата.

— Време ли е? — попита го тя. Очите й бяха ясни.

— Време е.

Прекосиха заграденото място. Конят на Гриър, огромен черен кон, със сгъстила се за зимата козина, пасеше с останалите, извили муцуни към вятъра. Питър измъкни юздата от заслона и го поведе към оградата. Искаше му се да ползва седло, но нямаше как да го яздят двамата. Събра раниците им, провеси ги през холката на животното. Пръстите му вече бяха сковани от студа. Вдигна Ейми, после се качи и той. Тръгнаха към края на заграденото място към сенките под стълбовете, към вратата. Точно се зазоряваше, сивотата се топеше, сякаш мракът не се вдигаше, а се разтваряше. Заваля блед, почти невидим сняг, снежинките се материализираха във въздуха пред лицата им.

На врата ги посрещна сам часови: Юстас, лейтенантът, който първи предупреди Питър, че взводът се връща.

— Майорът каза да ви пусна. Помоли ме да ви дам и това — Юстас измъкна влакнеста торба от колибата на часовия и я постави на земята пред коня. — Каза да си вземете, каквото ви трябва.

Питър слезе и коленичи, за да я отвори. Пушки, муниции, два пистолета и колан с гранати. Прегледа ги, мислеше какво да вземе.

— Благодаря — отвърна той и се изправи. Измъкна ножа от колана си и го подаде на Юстас. — Ето. Подарък за майора.

Юстас се намръщи.

— Не разбирам. Искаш да ми дадеш ножа си, така ли?

Питър тръгна към него.

— Вземи — каза той.

Юстас прие ножа неохотно. За миг го погледа, като някакво странно произведение, открито в гората.

— Предай го на майор Гриър — каза Питър. — Мисля, че ще разбере. Обърна се към Ейми, която седеше високо над него, издала брадичка към падащия сняг.

— Готова ли си?

Момичето кимна. По лицето й проблесна слаба усмивка. По миглите й имаше снежинки, в косата й също, като прах от скъпоценни камъни. Юстас повдигна Питър, който се метна на гърба на коня и пое юздите. Вратата се отвори пред тях. Позволи си да погледне отново към бараките, но всичко беше съвсем тихо, непроменено. После пришпори коня и поеха напред в разпукващия се ден.