Джъстин Кронин
Проходът (43)

Четирийсет и едно

В Лечебницата Сара Фишър, Първа сестра, чакаше с момичето.

Ейми, помисли си Сара. Казваше се Ейми. Това невъзможно момиче, на сто години, се казваше Ейми. Това ти ли си?, беше я попитала. Това ли е името ти? Ти ли си Ейми?

Да, казаха очите й. Всъщност може и да се е усмихнала. Колко ли е минало откакто е чула името си? Това съм аз. Аз съм Ейми.

На Сара й се искаше да има някакви дрехи за момичето вместо тая роба. Не изглеждаше правилно момиче, което си има име, да няма дрехи, които да облече, също и обувки. Сара трябваше да помисли за това, преди да се върне в Лечебницата. По-ниско беше от нея, с по-фини кости и по-слаба в ханша, но Сара имаше панталони, с които яздеше, плътно прилепващи в кръста и седалището, които на момичето щяха да стоят прилично, ако ги пристегнеше. Трябваше и да се изкъпе, а и да се подстриже.

Сара не подлагаше под съмнение чутото от Майкъл. Майкъл си беше Майкъл, така казваха всички, което означаваше, че е твърде умен, но наполовина — твърде умен за свое добро. Но онова, което със сигурност той не беше, бе да не е прав. Щеше да дойде момент, предполагаше Сара, когато и това ще се случи — човек не можеше да има право непрекъснато — и тя се чудеше как ли ще се промени след този ден брат й. Непрестанното усилие, което полагаше да е прав, да оправя всеки проблем, изведнъж щеше да се сгромоляса в него. И това подсети Сара за една игра, която бяха играеха като Малки, когато строяха кули от кубчета и ги разрушаваха от по-ниските части, една по една, така че цялата кула да рухне, а когато рухваше, тя се сгромолясваше изведнъж. Чудеше се дали това щеше да сполети Майкъл, дали щеше да остане нещо от градежа в него. Тогава щеше да има нужда от нея, както сутринта в заслона, когато откриха родителите си — денят, в който Сара го подведе.

Сара наистина мислеше, като каза на Питър, че не се страхува от момичето. Отначало се страхуваше. Но часовете и дните се нижеха, двете стояха затворени заедно, а тя започна да усеща някакво ново чувство. В предпазливото и тайнствено присъствие на момичето — тихо и неподвижно, и не съвсем — тя започна да чувства увереност, дори надежда. Усещането, че не е сама, но и повече: че светът не е сам. Като че се събуждаха от дълга нощ с ужасни сънища, за да се върнат към живота си.

Скоро щеше да съмне. Нападението от предходната нощ очевидно не се повтори. Сара щеше да чуе викове. Нощта задържаше последното си дихание в очакване на следващото събитие. Защото онова, което Сара не беше казала на Питър, нито на някой друг, беше случилото се в Лечебницата мигове преди прожекторите да угаснат. Внезапно момичето рязко се изправи в леглото си. Изтощена, Сара току-що беше легнала да спи, събуди се от шум, който разбра, че идва от момичето. Тихо стенание, единствена продължителна нота, която се надигаше някъде дълбоко в гърлото й. Какво има?, каза Сара и се втурна към нея. Какво не е наред? Боли ли те, боли ли те някъде? Но момичето не отговори. Очите й бяха огромни, но май изобщо не виждаше Сара, която разбра, че отвън нещо се случва. В стаята беше странно притъмняло, от Стената се носеха крясъци, шум на объркване, извисяващи се гласове и стъпки, които тичат. Случваше се нещо важно, но Сара не можеше да отклони поглед, каквото и да ставаше навън, то се случваше и тук, в стаята, в пустия поглед на момичето, в скованото й лице и гърлото й, тъжната мелодия, която издаваше някъде издълбоко в себе си. Не знаеше колко продължи — две минути и петдесет и шест секунди според Майкъл, въпреки че й се стори като вечност, — а после, бързо и тревожно, както беше започнало, свърши. Момичето се умълча. Легна отново на леглото си, придърпа колене към гърдите си и така приключи всичко.

Сара седеше на бюрото във външната стая и си припомняше събитията. Размишляваше защо не беше споделила с Питър, когато вниманието й привлякоха гласове на верандата. Погледна към прозореца. На парапета все още стоеше Бен, извърнал лице. Сара му беше изнесла стол. Крайчецът на арбалета му се подаваше от мястото му на скута. С когото и да говореше, събеседникът му стоеше по-ниско от него. Погледът на Сара не стигаше до там. Какво правиш тук?, чу тя Бен да казва, гласът му прозвуча предупредително. Не знаеш ли, че има полицейски час?

Сара се изправи, за да види с кого говори Бен, видя как Бен също се изправя и се прицелва с арбалета си.

 

 

Питър и Майкъл вървяха през паркинга за камиони, прокрадваха се по сенките към крайната си цел — затвора, под прикритието на дърветата.

Пост нямаше.

Питър внимателно побутна и отвори вратата, която зейна. Когато пристъпи вътре, видя прилепено до стената тяло с вързани ръце и крака, точно когато Алиша се приближи от лявата му страна и свали арбалета, с който се прицелваше в гърба му.

— Къде се губиш, мътните те взели? — попита тя.

Зад нея стоеше Кейлъб и държеше нож.

— Дълга история. Ще ви я разкажа по пътя — посочи към тялото на пода, в което разпозна Гълън Строс. — Виждам, че сте започнали без мен. Какво му направихте?

— Нищо, което да му остане като спомен, след като се събуди.

— Йън знае за пушките — каза Майкъл.

Алиша кимна.

— Така си и мислех.

Питър изложи плана. Първо към Лечебницата, за да вземат Сара и момичето, после към конюшните за коне. Точно преди Първия звънец Дейл на Стената ще им даде знак. Трябва да се промъкнат в суматохата през вратата точно при изгрев-слънце и да се отправят към електростанцията. Там ще решат какво да правят.

— Знаеш ли, че май съм подценявала Дейл — каза Алиша — Струва повече, отколкото смятах. — Погледна към Майкъл. — А и ти, Верига. Не те виждах като човек, дето напада затвора.

Четиримата излязоха. Зората пукваше; според Питър разполагаха само с няколко минути. Забързаха мълчешком към Лечебницата и заобиколиха западната стена на Убежището, което им осигури прикритие и изглед към сградата.

На верандата нямаше никого. Вратата зееше отворена. През прозореца на фасадата идваше леко примигване на светлина от лампа. Чуха писък.

Сара.

 

 

Питър стигна пръв. Външната стая беше пуста. Всичко, освен прекатурения до бюрото стол, си беше на мястото. Питър чу стон от отделението. Докато останалите влизаха след него, той хукна по коридора и рязко отметна завесата.

Ейми седеше присвита до другата стена, обвила глава с ръце, като да се предпази от удар. Сара стоеше на колене, с обляно в кръв лице.

Беше пълно с трупове.

Останалите също влязоха в стаята, Майкъл се втурна към сестра си.

— Сара!

Тя се опита да му отвърне, окървавените й устни се отвориха, но останаха безмълвни. Питър коленичи до Ейми. Изглеждаше невредима, но при докосването му потрепна и се отдръпна, размахала ръце, за да се защити.

— Всичко е наред — говореше той, — наред е.

Но не беше. Какво се беше случило? Кой беше убил мъжете? Един друг ли се бяха изклали?

— Бен Чоу е — каза Алиша. Стоеше на колене до един от труповете. — Тези двамата са Майло и Сам. Другият е Джейкъб Къртис.

Бен беше убит от удар с нож. Майло лежеше по лице в локва кръв, убит с изстрел в главата, очевидно и краят на Сам беше настъпил по същия начин, черепът му беше пробит странично.

Джейкъб лежеше до леглото на Ейми, стрелата от арбалета на Бен все още стърчеше от гърлото му. От устните му капеше кръв. Очите му бяха отворени с изненадан поглед. В протегната си ръка стискаше желязна тръба, омазана с кръв и мозък, бели късчета сред червената кръв обсипваха повърхността й.

— Проклятие! — каза Кейлъб. — Проклятие, мъртви са до един!

Сцената имаше ужасяващо силно въздействие. Труповете на пода, локвите кръв. Джейкъб с тръбата в ръка. Майкъл помагаше на Сара да се изправи. Ейми продължаваше да се крие до стената.

— Сам и Майло бяха — дрезгаво произнесе Сара. Майкъл помогна на сестра си да стигне до едно от леглата. Тя говореше със запъване през ранените си, премазани устни и с окървавени зъби. — Двамата с Бен се опитахме да ги спрем. Всичко беше… не знам. Сам ме удари. После влезе още някой.

— Джейкъб ли беше? — попита Питър. — Той лежи тук мъртъв, Сара.

— Не знам, не знам!

Алиша дръпна Питър за лакът.

— Няма значение какво е станало — припряно каза тя. — Никой никога няма да ни повярва. Трябва веднага да тръгваме.

Не можеха да поемат риска да минат през вратата. Алиша им обясни какво да направи всеки. Важното е да не ги видят от Стената. Питър и Кейлъб щяха да отидат до Склада за въжета, раници и обувки за Ейми. Алиша щеше да отведе останалите до мястото на срещата.

Измъкнаха се от Лечебницата и се пръснаха. Главната врата на Склада зееше, ключалката висеше на резето — странна подробност, за която нямаха време да се тревожат: Кейлъб и Питър влязоха в потъналото в мрак помещение с дълги редици кошове. Там откриха Стария Чоу, а до него Уолтър Фишър. Висяха един до друг от гредите с пристегнати въжета около вратовете, босите им крака висяха над кош с опаковани книги. Кожата и на двамата вече сивееше, езиците им бяха провиснали. Явно си бяха послужили с кошовете да се покачат и щом са завързали въжетата, са ги изритали. Питър и Кейлъб за миг замръзнаха, вперили поглед в двамата мъже, в невъобразимата гледка, която представляваха.

— Да… пукна — каза Кейлъб.

Алиша имаше право, разбра Питър. Трябваше да се махнат. Каквото и да се случваше, то ставаше бързо и беше чудовищно, сила, която щеше да помете всички тях.

Събраха провизии и излязоха. Тогава Питър си спомни за картите.

— Върви — каза на Кейлъб. — Ще те настигна.

— Сигурно вече са там.

— Тръгвай. Ще ви намеря.

Момчето хукна. При къщата на Леля Питър дори не почука, влезе и се запъти направо към спалнята. Леля спеше. За миг спря на прага, загледан в дишането й. Намери картите, където ги беше оставил. Приведе се, за да ги извади и пъхна кутията в раницата.

— Питър?

Застина. Очите на Леля продължаваха да са затворени. Ръцете й лежаха спокойно до тялото й.

— Полегнах малко да си почина.

— Лельо…

— Няма време за сбогуване — припя старата жена. — Сега върви, Питър. Тече вече твоето време.

Когато стигнаха до прекъсвача, на изток небето порозовяваше. Всички бяха там. Алиша изскочи иззад камиона, отупваше праха от себе си.

— Готови ли сте?

Зад тях се чуха стъпки, Питър се извърна и измъкна ножа си. Но тогава видя как от храстите излиза Маусами Патал. През рамото й висеше преметнат арбалет, носеше раница.

— Проследих ви от Склада. Да побързаме.

— Маус… — подхвана Алиша.

— Спести си думите, Лиш. Идвам. — Маусами спря поглед на Питър. — Кажи ми само едно — каза тя, — вярваш ли, че брат ти е мъртъв?

Почувства се така, сякаш само беше чакал някой да му зададе този въпрос.

— Не.

— И аз не вярвам.

Несъзнателно постави ръка на корема си. Смисълът на жеста изплува в съзнанието му с такава пълнота, че приличаше не на досещане, а на спомен за вече известен му факт.

— Не успях да му кажа — каза Маусами. — А искам да научи.

Питър се извърна към Алиша, която ги наблюдаваше отчаяно.

— Идва с нас.

— Питър, идеята не е добра. Помисли къде отиваме.

— Маусами е с нас. Няма да спорим.

Алиша онемя.

— Проклятие — каза най-накрая. — Нямаме време да спорим.

Първа, за да им показва пътя, тръгна Алиша. След това Сара, после Майкъл, Кейлъб и Маусами вървяха един след друг, Питър ги пазеше отзад.

Най-накрая вървеше Ейми. Намериха й пуловер, панталони и сандали. Когато се приведе към капака, очите й срещнаха тези на Питър с внезапна настоятелност. Къде отиваме?

Колорадо, помисли си той. ЦКЗ. Просто имена върху картата, това бяха. Късчета цветна светлина на екрана на Майкъл. Питър не можеше да си представи действителността зад тях, скрития свят, от който бяха част. Когато по-рано през нощта обсъждаха подобно пътуване — дали беше същата нощ, четиримата събрани във Фара? — Питър си представяше истинска експедиция: добре въоръжени постове, каруци с провизии, разузнавателен отряд, подробно обмислен маршрут. Баща му по цял сезон планираше Дългите походи. А ето ги, бягаха пешком, притичваха, понесли купчина стари карти, ножове в коланите и по още нещичко. Как изобщо си въобразяваха, че могат да се доберат до подобно място?

— Всъщност не знам — каза й той. — Но ако сега не тръгнем, мисля, че тук ще загинем.

Тя се приведе в тунела и изчезна. Питър пристегна ремъците на раницата си и тръгна след нея, затвори капака над главата си и се потопи в мрака. Стените бяха студени и миришеха на пръст. Тунелът беше прокопан отдавна, вероятно от самите Строители, за да улеснят обслужването на линията на камионите. Никой друг, освен Полковникът, не беше го използвал от години. Той си имаше таен път, обясни Алиша, по който излизаше на лов. Поне една от загадките се разплете.

След двайсет и пет метра Питър излезе сред мескитов шубрак. Всички го чакаха. Прожекторите угаснаха и се показа сивеещото от зората небе. Над тях планината издигаше лице като монолитна канара, ням свидетел на всичко. Питър чу виковете на Стражата от върха на Стената, които предаваха постовете си при Сутрешния звънец и застъпването на новата смяна. Дейл имаше да се чуди какво се е случило с тях, ако вече не е разбрал. Скоро щяха да открият труповете.

Алиша притисна капака зад него и завъртя пръстена, после приклекна и го скри под храсталака.

— Ще ни проследят — тихо каза Питър, приклекнал до нея. — Ще разполагат с коне. Не можем да ги надбягаме.

— Знам — лицето й издаваше решителност. — Въпросът е кой първи ще се добере до пушките.

С тези думи Алиша се изправи и завъртя на пети, а после ги поведе надолу по планинския склон.