Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

Седемдесет и две

Първото, за което ги помоли Маус, беше да погребат Конрой. Искала сама да го направи, но не успяла. Трябвало да се грижи за Тео и бебето, затова се наложило да го остави там, където си бил, три дни след нападението. Питър занесе останките на бедното животно в гробището, където Холис и Майкъл изкопаха трап до останалите и разместиха надгробните камъни, за да оградят мястото по същия начин. Ако не беше прясно изкопаната пръст, гробът на Конрой по нищо нямаше да се различава от останалите.

Тео и Маусами не можеха да обяснят напълно как са оцелели при нападението. Свита на задната седалка с Кейлъб и притиснато към пода лице, Маусами чула изстрел от пушката, когато се надигнала, видяла вирала проснат на пода на хамбара. Мъртъв. Предположила, че Тео го е застрелял. Но Тео твърдеше, че не си спомня да е правил такова нещо и че пушката е лежала на няколко метра от него, до вратата, била далече от него. Когато чул изстрела, очите му били затворени. Следващото, което видял, било надвесеното над него лице на Маусами, която го викала по име. Той решил, че тя е застреляла вирала. Успяла е да стигне до пушката, стреляла е и така ги е спасила.

Оставаше и трета възможност за трети, невидим участник — оставилият следите, които Тео открил в хамбара. Но как така този човек се е появил в точния момент и после се измъкнал, без да го видят — а най-любопитното от всичко беше защо той, или тя, биха сторили подобно нещо — оставаше необяснимо. Други следи не бяха открили, нито пък друго доказателство, че е имало и трети човек на мястото. Сякаш бяха спасени от призрак.

Другият въпрос беше защо виралът просто не ги е убил, когато е имал възможност да го направи. Нито Тео, нито Маусами се бяха връщали в хамбара след нападението, трупът, скрит от слънцето, продължаваше да лежи там. Но щом Алиша и Питър отидоха да проверят, загадката беше разрешена. Дотогава никой от двамата не беше виждал труп на вирал на повече от няколко часа, изминалите дни в мрака на хамбара бяха довели до напълно непредвидим ефект. Кожата на вирала се беше прибрала към костите и възстановила приликата с човешкото лице. Очите му се бяха извърнали като топчета за игра. Пръстите на едната му ръка лежаха на гърдите му върху отворената рана от пушката в жест на изненада и дори шок. На Питър виралът му се стори някак познат, сякаш го наблюдаваше отдалеч или случайно го съглеждаше в отразяваща повърхност. Но го разпозна едва когато Алиша каза името, а щом тя го назова по име, колебанието му изчезна. Линиите на челото на вирала и озадачеността в изражението му, подчертани от студената безизразност на погледа му, търсещият жест на ръката му над раната, сякаш в последния миг е искал да провери наистина ли са го простреляли. Нямаше съмнение, че на пода на хамбара лежеше Гълън Строс.

Как беше дошъл до тук? Дали ги е търсил и са го отвлекли по пътя, или пък е станало обратното? Дали е искал Маусами, или бебето? Отмъщение ли е търсил? Или е искал да се сбогува?

Кое ли е било дом за Гълън Строс?

Алиша и Питър претърколиха тялото върху брезент и го извлякоха далече от къщата. Искаха да го изгорят, но Маусами се противопостави. Може и да е бил вирал, каза тя, но преди време беше мой съпруг. Не е търсил сполетялата го участ. Трябваше да бъде погребан с останалите. Поне това нека да има.

Така и постъпиха.

Късно следобед на втория ден положиха Гълън в последния му дом. Всички се бяха събрали на двора, освен Тео, който беше прикован към леглото и щеше да прекара в него много дни. Сара предложи всеки един от тях да разкаже по някоя история, свързана с Гълън — отначало им беше трудно, защото беше човек, когото никой от тях не познаваше добре, освен Маус, нито пък харесваха чак толкова. Но накрая все пак успяха, разказаха по някой случай, в който Гълън беше казал или направил нещо забавно, проявил вярност или любезност, докато Гриър и Ейми гледаха като свидетели на ритуала. Когато приключиха, Питър разбра, че се е случило нещо много важно, признание, което веднъж направено, вече не може да бъде заличено. Трупът, който заровиха, може и да беше на вирал, но онзи, когото погребаха, беше човек.

Последна говори Маусами. Тя гушкаше бебето Кейлъб, което спеше. Питър видя, че в очите й има сълзи.

— Искам само да кажа, че той беше много по-смел, отколкото хората си мислеха. Истината беше, че почти не виждаше. Не искаше никой да знае колко зле е зрението му, но аз знаех. Твърде горд беше, за да го приеме. Съжалявам, че го разочаровах толкова много. Знам, че искаше да бъде баща и може би затова е дошъл тук. Може и думите ми да ви прозвучат странно, но мисля, че той щеше да е добър баща. Само да беше получил тази възможност.

Тя замълча, премести бебето от другата страна и със свободната си ръка избърса сълзите.

— Това е — каза тя. — Благодаря на всички ви, че го направихте. Ще ви помоля да ме оставите за минута сама.

Отдръпнаха се и оставиха Маус. Питър се качи към спалнята и завари брат си буден и седнал. Поставеният му в шина крак лежеше пред него. Според Сара, освен счупения крак имаше и три пукнати ребра. Късмет, че е останал жив.

Питър отиде до прозореца и погледна към двора отгоре. Маус все още стоеше до гроба, извърнала лице. Бебето се беше събудило и се сърдеше. Маус се въртеше, с една ръка поддържаше главичката на Кейлъб, който лежеше на рамото й, докато се опитваше да го успокои.

— Тя още ли е отвън? — попита Тео.

Питър се обърна към брат си, който гледаше в тавана.

— Няма проблем, дори да е — каза Тео. — Просто се… чудех.

— Да, там е още.

Тео не каза нищо, лицето му беше непроницаемо.

— Как е кракът ти? — смени темата Питър.

— Боли — Тео прокара език по счупените си зъби. — Но най-много ме дразнят тези зъби. Сякаш липсва нещо, което иначе трябва да си е на мястото. Не мога да свикна.

Питър отново погледна през прозореца. Мястото, където стоеше Маус, беше празно. Отдолу се чу как вратата на кухнята се затваря, после отново се отваря. Гриър излезе с пушка. Поспря за миг, после прекоси двора по посока на купчината дърва в хамбара, подпря пушката на стената, взе секира и започна да цепи дърва.

— Виж — каза Тео, — знам, че те изоставих, като не продължих с вас.

Питър отново погледна към брат си. Някъде от къщата вече чуваше гласовете на другите, които се събираха в кухнята.

— Всичко е наред — каза той. След всичко случило се, Питър отдавана беше загърбил огорчението. — Маус имаше нужда от теб, аз бих сторил същото.

Брат му поклати глава.

— Остави ме да ти кажа нещо. Знам, че за стореното от теб се иска много смелост. Не искам да оставаш с впечатлението, че не го знам. Но сега всъщност не говоря за смелостта. Лесно е да си смел, когато другата възможност е да те убият. Мъчнотията е в надеждата. Видял си надежда някъде там далече, където никой друг не я е виждал, и си тръгнал към нея. Аз не съм способен на това. Опитвал съм, повярвай ми, дори само защото татко така отчаяно го искаше от мен. Но аз не го мога. И знаеш ли кое е странното? Когато го прозрях, се зарадвах.

През ума на Питър мина, че брат му звучи едва ли не ядосано. А въпреки това по лицето на Тео се четеше облекчение, докато говореше.

— Кога? — попита Питър.

— Кога какво?

— Кога го разбра?

Тео примигна.

— Истината ли? Май винаги съм го знаел, поне за себе си. Но едва през първата нощ в електростанцията видях какво таиш у себе си. Не защото беше излязъл навън, защото съм сигурен, че идеята е била на Лиш. Ами заради изражението на лицето ти, сякаш там навън беше видял целия си живот. Нахоках ви, естествено. Постъпката ви беше глупава, можеха да ни избият всички. Но най-вече се почувствах облекчен. Знаех, че повече няма да се налага да се преструвам. — Въздъхна и поклати глава. — Никога не съм искал да бъда като татко, Питър. Винаги съм считал, че Дългите походи са лудост, дори още преди да поеме на поход сам на коня си и повече да не се върне. Никакъв смисъл не виждах в тях. Но сега гледам теб, Ейми и знам, че целта не е да видиш смисъл в тях. Нищо свързано с тях няма смисъл. Стореното от теб се дължи на вярата ти. Не ти завиждам, и знам, че ще се притеснявам за теб всеки ден от живота си. Гордея се с теб — замълча. — Искаш ли да знаеш и друго?

Питър беше прекалено изумен, за да отговори. Едва успя да кимне.

— Мисля, че наистина ни е спасил призрак. Попитай Маус, тя ще ти каже. Не знам какво е, но тук има нещо различно. Мислех, че съм мъртъв. Всички ни считаха вече за мъртви. Не го мислех, знаех го. Така както знам и това, че самото място бди над нас. Казва ни, че докато сме тук, ние сме в безопасност — впери очи в Питър с поглед на обсебен. — Може и да не вярваш.

— Не съм казал, че не ти вярвам.

Тео се разсмя и се намръщи на болката от превързаните си ребра.

— Хубаво — каза той и отпусна глава на възглавницата. — Защото аз вярвам в теб, братко.

 

 

За известно време нямаше да ходят никъде. Сара каза, че кракът на Тео има нужда поне от шейсет дни, преди да си помисля да ходи, а Маусами все още беше прекалено слаба, изтормозена от дългото и болезнено раждане. От всички тях само бебето Кейлъб изглеждаше напълно доволно. Само на няколко дни, а очите му вече бяха ясни и широко отворени, любопитни. Усмихваше се сладко на всички, но най-много на Ейми. Когато чуеше гласа й или пък само почувстваше присъствието й, надаваше остър и щастлив вик, размахваше ръце и крака.

— Харесва те, мен ако питаш — каза един ден Маус в кухнята, когато се мъчеше да кърми. — Подръж го, ако искаш.

Питър и Сара наблюдаваха, Ейми седна на масата, а Маусами внимателно нагласи Кейлъб в ръцете й. Една от ръчичките му се беше измъкнала от пелената. Ейми се приведе над него и му позволи да я сграбчи за носа с мъничките си пръстчета.

— Бебе — усмихваше се тя.

Маус се засмя шеговито.

— Ами такова е — притисна с длан болезнените си гърди и простена. — Момче при това.

— За пръв път виждам — Ейми гледаше лицето му. Всяка частица от него беше толкова нова, сякаш пропита с някаква чудотворна, животворна течност. — Здравей, бебе.

Къщата беше малка за всички, а Кейлъб се нуждаеше от тишина. Измъкнаха допълнителни матраци и се преместиха в една от празните постройки от другата страна на пътеката. Откога ли в нея не беше се случвало такова нещо? Откакто хора са живеели в повече от една къща? Покрай реката се раззелениха храсталаци с горчиви малини, които трупаха сладост на слънцето. Водата гъмжеше от риба. Всеки ден Алиша се връщаше от лов, покрита с прах и усмихната, с преметнат на гърба си и вързан с ремък дивеч: дългоухи зайци, тлъсти пъдпъдъци, нещо, което изглеждаше като кръстоска между катерица и мармот, а месото му имаше вкус на еленско. Не носеше нито пушка, нито лък, използваше само нож.

— Никой няма да остане гладен, щом съм наблизо — казваше тя.

По свой начин времето беше изпълнено с щастие и лекота — имаха храна в изобилие, дните бяха меки и нарастваха, нощите тихи и очевидно спокойни, под покривалото на звездите. И въпреки това, според Питър, над всичко беше надвиснал облак от тревога. Отчасти осъзнаваше, че това се дължи на усещането му за краткотрайността на всичко и проблемите, които поставяше неизбежното им заминаване — организацията около осигуряването на храна, гориво, оръжия и място, в което да ги поставят. Имаха само едно хъмви, в което едва се побираха всички, какво оставаше за жена с бебе. Оставаше и въпросът какво ще заварят в Колонията, когато се завърнат. Дали прожекторите все още ще светят? Ще ги арестува ли Санжай? Притеснение, далечно само допреди няколко седмици, което не си заслужава мислите, но вече не беше така.

Но все пак най-много го измъчваше нещо съвсем друго. Причината беше вирусът. Останалите стъкленици в блестящия им метален контейнер, пъхнат в раницата му, която пазеше в шкаф, в къщата, където спяха с Гриър и Майкъл. Майорът имаше право, нямаше друга причина, поради която Лейси да му ги е поверила. Вирусът вече беше спасил Алиша, направил беше далеч повече от спасяването на живота й. Това беше оръжието, за което говореше Лейси, по-мощно от всички пушки, ножове и лъкове, по-мощно дори от бомбата, която използва, за да убие Бабкок. Но пазени в металната кутия, стъклениците бяха безполезни.

За едно нещо Гриър грешеше. Питър не можеше да вземе сам решението, трябваше и останалите да са съгласни с него. Стопанството беше подходящо за онова, което беше замислил, колкото и всяко друго място. Щеше да им се наложи да го вържат, естествено. Можеха да използват стая в някоя от празните къщи. Гриър можеше да се погрижи за него, ако нещата вземеха лош обрат. Питър беше виждал много добре какво можеше да се случи.

Една вечер ги извика. Събраха се около огъня на двора, всички без Маусами, която си почиваше, и Ейми, която се грижеше за Кейлъб. Така беше и намислил, не искаше Ейми да научава. Не защото щеше да възрази, съмняваше се, че ще го направи. Искаше да я предпази от решението и онова, което можеше да означава. Тео успя да докуцука на две патерици, които Холис беше измайсторил от две парчета дърво. До няколко дни шините щяха да изчезнат. Питър носеше със себе си раницата със стъклениците в нея. Ако всички бяха съгласни, не виждаше причина да отлага. Седяха на подредените в кръг камъни около огнището. Питър обясни какво възнамерява да направи.

Майкъл заговори пръв.

— Съгласен съм — каза той. — Мисля, че трябва да опитаме.

— А според мен е лудост — скастри го Сара. Вдигна лице към всички. — Не разбирате ли какво е това? Никой няма да го каже, но аз ще го направя. Това е зло. Колко милиона са загинали заради онова, което е в тази кутия? Не мога да повярвам, че дори го обсъждаме. Хвърли го в огъня, това бих ти казала.

— Може и да си права, Сара — каза Питър. — Но според мен не разполагаме с лукса да бездействаме. Бабкок и Безброя може да са мъртви, но останалите от Дванайсетте са някъде там. Видяхме какво може да направи Лиш, какво може Ейми. Вирусът дойде при нас по някаква причина, същата, която доведе и Ейми при нас. Вече не можем да я загърбим.

— Може да те убие, Питър. Или по-лошо.

— Ще рискувам. А и вирусът не уби Лиш.

Сара се обърна към Холис.

— Кажи им. Моля те, им кажи колко налудничаво е намерението им.

Но Холис поклати глава.

— Съжалявам. Но съм съгласен с Питър.

— Не го мислиш сериозно.

— Той е прав. Трябва да има някаква причина.

— Защо не може причината да е фактът, че всички сме живи?

Той се протегна към ръката й.

— Не е достатъчно, Сара. Живи сме, така е. И после какво? Искам да имам живот с теб. Истински живот. Без прожектори, без стени, без дежурства със Стражата. Може това да стане възможно за някой друг. Някой ден. И вероятно е за друг. Но не мога да откажа на молбата на Питър, не и след като има възможност. А и дълбоко в себе си мисля, че и ти не можеш да откажеш.

— Значи ще се борим с тях, така или иначе. Ще открием останалите от Дванайсетте и ще се борим с тях. Като това, което сме, като хора.

— Така и ще направя. Обещавам ти. Това не може да се промени.

Сара притихна. Питър долови разбирането, което се установи между тях. Когато Холис отклони погледа си, Питър вече знаеше какво ще каже приятелят му.

— Ако се получи, аз ще съм следващият.

Питър погледна Сара. Но видя, че тя вече не се противи, приела беше решението.

— Не е необходимо да го правиш, Холис.

Едрият мъж поклати глава.

— Не го правя за теб. Ако търсиш съгласието ми, получаваш го. Приемаш го или го отхвърляш.

Питър се обърна към Гриър, който кимна. После погледна към брат си. Тео седеше на дънер в другия край на кръга с протегнат бинтован крак пред себе си.

— Рояци, Питър. Знам ли? Казах ти вече, ти решаваш.

— Не решавам аз. Решението е на всички ни.

Тео замълча.

— Да видим дали съм те разбрал. Искаш умишлено да си инжектираш вируса, а аз да кажа: Ама разбира се, давай. Холис иска да направи същото, ако ти не умреш или не ни избиеш междувременно.

Питър усети грубата откровеност в думите му. За пръв път се почуди дали ще съумее да устои. С въпроса си, осъзна Питър, Тео го проверяваше.

— Да, точно това те питам.

Тео кимна.

— Тогава добре.

— И толкова? Само добре?

— Обичам те, братко. Ако мислех, че мога да те разубедя, щях да те разубеждавам. Но знам, че не мога. Казах ти, че ще се тревожа за теб. Сигурно започвам да го правя от този миг.

Питър се обърна последно към Алиша. Тя беше махнала очилата си и открила примигващия оранжев блясък на очите си, увеличен до наситено проблясване от светлината на огъня. Най-много от всичко той се нуждаеше от нейното съгласие. Нямаше ли го, нямаше нищо.

— Да — каза тя и кимна. — Съжалявам, че го казвам, но съм съгласна.

Нямаше защо да чакат. Протакаха ли с обмисляне на последиците, Питър знаеше, че може да загуби смелостта си. Поведе ги към празната къща, която беше приготвил — последната, в другия края на пътеката. Къщата беше малко по-здрава от навес, почти всички вътрешни стени бяха махнати и оголили напречните греди. Прозорците вече бяха заковани, а и беше най-отдалечената, което беше и другата причина, поради която Питър я избра. Холис взе въжетата, които Питър беше донесъл от хамбара. Майкъл и Гриър донесоха матрак от съседната къща. Някой донесе и фенера. Докато Холис връзваше въжетата към гредите, Питър се съблече до кръста и легна по гръб. Изведнъж се почувства нервен, осъзнаваше всичко около себе си с почти болезнена яркост, сърцето му биеше лудо. Вдигна поглед към Гриър. Безмълвна уговорка между двама им: Стигне ли се до там, не се колебай.

Холис приключи с връзването на ръцете и краката му и остави Питър, вързан с разперени ръце и крака. Матракът миришеше на мишки. Той пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Сега, Сара, постави ми вируса.

Тя поклащаше кутията с вируса. В другата си ръка държеше една от спринцовките, все още неразопакована. Питър видя, че ръцете й трепереха.

— Ще се справиш.

Сара подаде кутията на Майкъл.

— Моля те — умолително каза.

— Какво да го правя? — държеше кутията далече от тялото си и се опита да й го върне. — Ти си сестрата тук.

Отчаяние обзе Питър. Още малко и решимостта му ще го напусне.

— Има ли някой, който да се справи с това, моля?

— Аз ще го направя — каза Алиша.

Взе кутията от Майкъл и я отвори.

— Питър…

— Какво има сега? Рояци, Лиш.

Обърна ръце, за да му покаже.

— Тази кутия е празна.

Ейми, помисли си той. Ейми, какво си направила?

Намериха я коленичила до огнището, докато хвърляше последната стъкленица в огъня. Бебето лежеше на раменете й, увито в одеяло. От огъня се чу пращене и пукане, когато течността от последната стъкленица кипна и стъклото се пръсна.

Питър коленичи на земята до нея. Толкова вцепенен беше, че дори не чувстваше гняв. Изобщо не знаеше какво чувства.

— Защо, Ейми?

Тя не отмести поглед от огъня и не го погледна, сякаш за да се увери, че вирусът наистина е изчезнал. С пръстите на свободната си ръка нежно галеше тъмната косица на бебето.

— Сара е права — най-накрая каза тя. — Само така можех да съм сигурна.

Вдигна очи от пламъците. И когато Питър видя какво се крие в погледа й, разбра какво е сторила — че е избрала да поеме този товар от него, от всички тях и това беше проява на милост.

— Съжалявам, Питър — каза Ейми. — Но то щеше да те направи като мен. Не можех да позволя да се случи.

 

 

Повече не споменаха за случилото се тази нощ — за вируса, за пламъците, за стореното от Ейми. Понякога, в редките моменти, в които си спомняше тези събития, Питър се чувстваше странно, сякаш са били сън или нещо като сън, с характерната за съня неизбежност. Изпълни го вярата, че унищожаването на вируса в крайна сметка не е била катастрофа, както се страхуваше, а по-скоро още една стъпка по пътя, който заедно щяха да извървят, и че онова, което ги очаква, е нещо, което той не знае, нито трябва да знае. Като самата Ейми, то беше нещо, което щеше да приеме с вяра.

Сутринта на заминаването им Питър застана на верандата с Майкъл и Тео и наблюдаваше изгрева на слънцето. Най-после шините на брат му бяха махнати, можеше да върви, но с видимо накуцване, а и бързо се уморяваше. Под тях Холис и Сара товареха хъмвито с последния багаж — Ейми беше вътре с Маус, която кърмеше Кейлъб за последен път, преди да потеглят.

— Знаеш ли — проговори Тео, — имам чувството, че ако някога се върнем тук, ще заварим мястото непроменено. Сякаш то е встрани от всичко. Сякаш тук времето е спряло.

— Може и да се върнем — каза Питър.

Тео притихна, погледът му обходи прашната пътека.

— О, по дяволите, братко — разтърси глава той. — Не знам. Хубаво е да си представя, че така ще бъде.

Ейми и Маусами се показаха от къщата. Всички се събраха около хъмвито. Отново заминаване, отново сбогуване. Прегръдки, пожелания, сълзи. Сара се настани зад волана, до нея беше Холис, Тео и Маусами седяха отзад с багажа си. В багажника бяха документите, които Лейси беше дала на Питър. Просто ги предай на човек, който има власт и положение.

Ейми се пресегна към колата и за последно прегърна Кейлъб. Когато Сара включи двигателя, Гриър се показа на отворения прозорец.

— Не забравяй какво ти казах. От хранилището с гориво, в южна посока по магистрала 191. Трябва да минеш по 60-и път при Ийгар. Това е Пътят за Розуел, ще те отведе право в гарнизона. Има укрепени бункери на почти всеки сто километра. Отбелязал съм ги на картата на Холис, но търси червените кръстове, не можеш да ги пропуснеш. Непретенциозно са направени, но ще ти покажат пътя. Бензин, муниции, каквото ти трябва.

Сара кимна.

— Разбрах.

— И каквото и да правиш, дръж се далече от Албакърки — гъмжи от вирали. Холис? Нащрек.

На мястото на пасажерите едрият мъж кимна.

— Нащрек, майоре.

Гриър отстъпи, направи място на Питър да се приближи.

— Ами — каза Сара, — май се разделяме.

— Така изглежда.

— Да се грижиш за Майкъл, нали? — подсмръкна и избърса очи. — Той има нужда… от грижи.

— Разчитай на мен — протегна се да стисне ръка на Холис, пожела му късмет, после извиси глас към задната част на хъмвито — Тео? Маус? Удобно ли се настанихте?

— Готови сме и винаги ще бъдем, братле. Ще се видим в Кървил.

Питър се отдръпна. Сара включи на скорост, описа с колата широк кръг и бавно потегли по алеята. Петимата — Питър, Алиша, Майкъл, Гриър и Ейми — стояха мълчаливи и наблюдаваха заминаването на другите. Надигнаха се валма от прах, шумът от мотора заглъхна и после съвсем изчезна.

— Е — каза най-накрая Питър, — денят не отива към зазоряване.

— Това майтап ли е? — попита Майкъл.

Питър вдигна рамене.

— Май да.

Взеха раниците си и ги метнаха на гърбовете си. Питър взе пушката си от пода и видя, че Ейми все още е на ръба на верандата с поглед, вперен в стелещия се облак от отдалечилото се хъмви.

— Ейми? Какво има?

Тя се обърна към него.

— Нищо — каза. — Мисля, че при тях всичко ще е наред — усмихна се. — Сара е добър шофьор.

Нямаше какво повече да приказват. Дошъл беше моментът на заминаването. Утринното слънце се издигаше над долината. Ако всичко вървеше добре, до средата на лятото щяха да са в Калифорния.

Потеглиха на път.