Джъстин Кронин
Проходът (68)

Шейсет и шест

Яздиха, докато денят гаснеше, отряд от петима, начело с Алиша. Следата от Безброя беше широка ивица разруха — снегът стъпкан, счупени клони, земята осеяна с останки. С всеки изминат километър ставаше все по-наситена и по-широка и явно все повече същества се присъединяваха към рояка, призовани от тяхната пустош сред своите себеподобни. Тук-там виждаха петно от кръв на снега, където някое злочесто животно — елен, заек или катерица — се беше сблъскало с бързата си кончина. Следите бяха оставени преди по-малко от дванайсет часа, някъде напред, в сенките на дърветата, под скалните издатини, а може би дори изпод самия сняг, те чакаха, дремеха, докато премине денят, огромен рояк от вирали, наброяващ хиляди.

В късния следобед трябваше да вземат решение: да вървят след следата на създанията по най-краткия път нагоре в планината, който можеше да ги отведе право в сърцето на рояка, или да завият на север, да стигнат отново реката и да подходят от запад. Майкъл гледаше от гърба на коня си, докато Алиша и Гриър се съветваха. Холис и Сара бяха до него, пушките им лежаха на коленете им, циповете на якетата им бяха закопчани до брадичките. Въздухът беше леден. В дълбоката тишина всеки звук като че ли се усилваше, вятърът стържеше над замръзналата земя.

— Тръгваме на север — обяви Алиша. — Всички нащрек.

Нямаше никакво обсъждане, кой да идва, единствената изненада беше Гриър. Докато четиримата се качваха на конете си, за да тръгнат, той насочи коня си напред и се присъедини към тях, без нито дума обяснение, като предаде командата на Юстас. Майкъл се зачуди дали това означаваше, че Гриър ще командва, но скоро след като се отдалечиха от билото, майорът се обърна към Алиша, както беше на коня си, и просто каза:

— Това представление е ваше, лейтенант. Разбраха ли ме всички?

Всички отвърнаха, че са разбрали, и с това се приключи.

Продължиха да яздят. Смрачаваше се, Майкъл чу някъде отпред ясния шум на реката. Излязоха от горите по южния бряг и свиха на изток, като се оставиха тя да ги води в сгъстяващия се мрак. Сега вече се бяха прибрали в една колона, Алиша яздеше начело, Гриър беше отзад. От време на време конете се препъваха или Алиша дърпаше юздите, като им даваше сигнал да спрат и напрегнато слушаше, оглеждаше тъмните силуети на дърветата. После отново тръгваха. От часове никой не беше проговарял. Луната не се беше показала.

После сърпът на луната се издигна над хълмовете и долината се ширна пред тях. На изток различиха планината, която се извисяваше на фона на звездното небе. Пред тях имаше някакъв строеж, мрачна, тъмна сянка, която, щом я наближиха, се оказа мост върху бетонни стълбове над скованата в лед река. Алиша слезе от коня и коленичи на земята.

— Две следи — каза тя и посочи с пушката си. — Водят през моста към другата страна.

Започнаха да се изкачват.

Скоро намериха и коня. Със сковано кимване Гриър потвърди, че е негов. Конят, който Питър и Ейми бяха взели. Всички слязоха от конете си и наобиколиха мъртвото животно. Гърлото му беше разсечено и отворено в ярка рана, трупът му беше вкочанен и сгърчен на мястото, където лежеше на една страна. Някак беше успял да премине през реката, вероятно е прегазил реката на брод, виждаха следите от последния му, ужасен галоп, които идваха от запад.

Сара коленичи и докосна животното по муцуната.

— Все още е топъл — каза тя.

Никой не отвърна. Скоро щеше да съмне. На изток небето просветляваше.