Джъстин Кронин
Проходът (46)

Четирийсет и четири

От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)

Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина

Център за изучаване на човешките култури и конфликти Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република

16–21 април 1003 Сл.В.

 

[Начало на откъса]

 

Ден 4

Нека просто започна. Здравейте, Казвам се Сара Фишър, Първо семейство. Пиша ви от военен бункер, някъде на север от град Туентинайн Палмс, Калифорния. Аз съм една от осемте души, тръгнали от планините Сан Хасинто към град Телърайд, Колорадо. Странно е да разказвам тези неща на някого, когото не познавам, който може и да не е роден, докато пиша тези редове. Но според Питър някой трябва да запише онова, което ни се случва. Може някой ден, казва той, някой да пожелае да научи какво се е случило.

Прекарахме в бункера два дни. Доста удобен е за живеене, има електричество, течаща вода, дори душ, който работи, стига да обичате студена вода (аз не обичам). Без да броим бараките, бункерът има три помещения: в едното, изглежда, има най-вече оръжия („складът“), в другото има коли („гаражът“), а в третото, по-малко помещение, намерихме храна, дрехи и медицински материали (все още нямаме дума, с която да го наричаме и затова му казваме просто третата стая). В нея намерих бележници и моливи. Холис твърди, че тук има достатъчно за екипирането на малка армия и аз не се съмнявам.

Майкъл и Кейлъб се опитват да оправят едно от хъмвитата^[1], което е вид кола. Питър мисли, че две от тях ще могат да ни поберат заедно с достатъчно провизии и допълнително гориво, въпреки че Майкъл не е сигурен дали ще може да стъкми повече от едно от частите, които имаме. Алиша им помага, но като гледам, тя най-вече им подава инструментите, които искат. Хубаво е човек да я види, когато не раздава заповеди.

Всичко намерено принадлежи на армията, а всички от нея са вече мъртви. Мисля, че е важно да го спомена. Както и че причината да сме тук е момичето на име Ейми, което според Майкъл е на сто години. Въпреки че като я види човек, може и да не го разбере. Човек би я взел за обикновено момиче. Имаше нещо във врата й, подобно на радио, от което научихме, че идва от Колорадо, от място наречено ЦКЗ. Историята е дълга, не съм много сигурна как да я разкажа. Не може да говори, но вярваме, че там някъде има хора като нея, защото Майкъл ги е чул по радиото. И затова отиваме в Колорадо.

Всички тук имаме работа да вършим, моята е да помагам на Холис и Питър да разберат какво има в сандъците по рафтовете. Питър казва, че докато чакаме да подготвят хъмвитата, можем да използваме времето, в случай че ни се наложи да се върнем. Плюс това можем да попаднем на неща, които да са ни от полза сега, като радиостанциите. Майкъл казва, че ще поправи две от тях, стига да има някакви батерии, които все още имат заряд. Извън склада има алков, който наричаме кабинет, пълен е с бюра и компютри, които вече не работят, и полици с метални класьори и наръчници. Там открихме инвентарните списъци, купища страници от тях, в които беше вписано всичко: от пушките и минохвъргачките до панталоните и калъпите сапун. (Надявам се скоро да открием сапуна.) До всяка вещ има отбелязани цифри и букви, които съвпадат с цифрите и буквите по рафтовете, но невинаги. Понякога отваряме сандък и си мислим, че ще намерим одеяла или батерии, а откриваме лопати или още пушки. Ейми ни помага и макар все още да не е казала нито дума, днес разбрах, че може да чете списъците. Не знам защо се изненадах.

 

Ден 6

Майкъл и Кейлъб все още работят по хъмвитата. Майкъл твърди, че има поне две, които може да поправи, но не е много сигурен. Според него проблемът е в гумата, цялата се е напукала и се разпада. Но за пръв път виждам Майкъл толкова щастлив и всички мислим, че той ще се справи.

Вчера направих инвентаризация на медицинските материали. Много от тях вече не стават, но има неща, които ще са ми от полза, истински превръзки и шини, и дори апарат за кръвно налягане. Измерих кръвното налягане на Маус и се оказа със стойност 120/80, казах й да ми напомня да го меря всеки ден и да не забравя да пие много вода. Обеща да го направи, но пък й се налага да пишка през пет минути.

Сутринта Холис ни изведе в пустинята, за да ни покаже как да стреляме и да хвърляме гранати. Има толкова много муниции, че няма проблем да ги използваме, а и трябва да се обучим. Затова дълго стреляхме с пушките по купчини с камъни и хвърляхме гранати в пясъка, сега ушите ми кънтят. Холис мисли, че зоната на юг от нас е минирана и ни предупреди да не припарваме натам. Според мен има предвид най-вече Алиша, защото тя излиза с коня да ловува рано сутрин, преди да е станало твърде горещо, засега не е уловила друго освен няколко заека, които сготвихме миналата вечер. Питър откри тесте карти в бараките и след вечеря играем на карти, дори Ейми, която печели повече ръце от всеки, макар никой да не й е обяснявал правилата. Според мен ги е научила, докато ни е гледала.

Истински кожени ботуши! Сега всички носим такива, освен Кейлъб, който си държи на маратонките. С цял номер са му по-големи, но той твърди, че нямало значение, харесва му как изглеждат и били късметлийски, понеже смъртта му се разминава, откакто ги е обул. Може пък да намерим и сандък с късметлийски маратонки?

 

Ден 7

С хъмвитата няма напредък. Всички се притесняват, че трябва вече да тръгваме от тук.

Освен ботушите, най-хубавото, което открихме досега, са светещите пръчки. Пластмасови тръбички, които удряш по коляното си, разтърсваш ги и започват да светят в бледозелено. Миналата нощ Кейлъб счупи една и всичките светещи частици се разпиляха по лицето му, а той казва: „Гледайте, станал съм пушек!“ Питър каза, че хич не е смешно, но според мен беше, повечето от нас се посмяха. Радвам се, че Кейлъб е с нас.

Утре ще затопля вода и ще си направя истинска баня, ще подстрижа и Ейми, докато съм там, поне да направя нещо с това валмо коси. Може да я склоня и тя да се изкъпе.

 

Ден 9

Майкъл заяви, че днес ще се опитат да подкарат хъмвито, затова всички се струпахме, докато те го закачиха за един от генераторите, но когато се опитаха да запалят двигателя, се разнесе трясък и пушек, а Майкъл каза, че трябва да започнат всичко от нула. Било заради лошото гориво, предполага той, но според мен не знае точно. За да се влошат съвсем нещата, тоалетните в бараките се задръстиха и Холис заразправя как американската армия е успяла да направи храна, издържала сто години, а една свястна тоалетна не са направили.

Холис ме помоли да подстрижа и него и трябва да призная, че като се поизчисти, не изглежда зле. Може пък да го склоня да си обръсне и брадата, но май за него тя означава много, след като Арло си отиде. Горкият Арло. Горкият Холис.

 

Ден 11

Днес конят беше убит. Вината е единствено моя. През деня държахме кобилата отвън в сянката, в едни храсталаци и треви, където да пасе. Реших да я поразходя, но нещо я подплаши и тя препусна уплашена. Двамата с Холис се затичахме след нея, но не можахме да я уловим, а после я видяхме в минираната зона и преди да успея и дума да кажа, се чу страхотен трясък, а когато прахта се уталожи, видяхме, че лежи на земята. Щях да тръгна към нея, но Холис ме спря. Казах, че не можем да я оставим така, а той отвърна: Не, не можем. Върна се в бараките, взе пушката и я застреля. И двамата плачехме, а после го попитах дали й е дал име, а той отвърна: Да, имаше си, казваше се Скъпа.

Тук сме едва от девет дни, но ни се струва, че са повече, затова започнах да се чудя дали изобщо някога ще тръгнем.

 

Ден 12

През нощта трупът на коня е бил взет. Сега знаем, че наоколо се навъртат пушеци. Питър реши да затвори вратите час преди залез за по-сигурно. Малко се притеснявам за Маусами. През последните няколко дни започна да й личи. Вероятно още никой друг не забелязва, но аз го виждам. Онова, което всички знаят, но не изричат, е че Тео сигурно е мъртъв. Тя се държи, но знам, че й е много трудно, докато дните се нижат. Не бих искала детето ми да се роди по такива места.

 

Ден 13

Добри новини. Майкъл твърди, че утре ще опита да подкара едно от хъмвитата. Всички стискаме палци. Нямаме търпение да тръгнем.

В третата стая се натъкнах на сандък с надпис „Торба с човешки останки“ и когато я отворих и разгледах, осъзнах, че това е една от онези торби, които армията е използвала, за да поставя труповете на мъртвите войници. Затворих я и се надявам никой никакви въпроси да не ми задава за нея.

 

Ден 16

Не съм писала два дни, защото се уча да шофирам.

Преди два дни Майкъл и Кейлъб най-накрая комплектоваха първото хъмви, управление, гуми, изобщо всичко. Крещяхме и се смеехме, толкова бяхме щастливи. Майкъл каза, че искал да е първи и с няколко маневри успя да го изкара на заден ход от бункера. Всички се редуваме зад волана, а Майкъл ни учи какво да правим, но никой от нас не е много добър.

Второто хъмви потегли тази сутрин. Кейлъб казва, че е точно то, ще вземем това, но така или иначе нямаме нужда от повече от две. Ако едното се повреди, другото ще ни е резерва. Майкъл счита, че можем да вземем достатъчно дизелово гориво до Лас Вегас, дори и по-далече, преди да ни се наложи да търсим как да заредим.

Утре сутринта отиваме до склада за гориво.

 

Ден 17

Заредили сме и сме готови за път. Цяла сутрин сновем до склада с гориво и обратно, пълним хъмвито и допълнителни туби.

Уморени сме, но и развълнувани. Сякаш пътуването най-накрая наистина започва. Ще пътуваме на две групи по четирима. Питър ще кара едното хъмви, а аз другото, Холис и Алиша ще са отгоре, за да пазят оръжията, леки картечници петдесети калибър^[2], които натоварихме следобеда. Майкъл откри батерии, които могат да се заредят, за да си говорим по радиостанциите, поне докато батериите се изтощят. Според Питър трябва да заобиколим Лас Вегас и да се движим из по-затънтените места, но Холис настоява, че това е най-прекият път до Колорадо, а идеалният вариант са междущатските магистрали, защото минават през леки терени. Алиша се настани до Холис, а Питър най-накрая се съгласи, затова предполагам, че сме се запътили към Лас Вегас.

Чудим се какво ли ще открием там.

Чувствам се като участник в истинска експедиция. Изхвърлихме старото си облекло и всички сме във военни дрехи, дори Кейлъб, въпреки че са му много големи. (Маус подгъна чифт панталони за него.) След вечеря Питър ни събра и ни показа маршрута на картата, а после каза: Имаме повод за празнуване, Холис, ти не мислиш ли така? Холис кимна и отвърна: И аз така мисля. Вдигна бутилка уиски, което открил в едно от бюрата в офиса. Вкусът му прилича малко на шайна и предизвиква същото чувство, скоро се смеехме и пеехме, което беше страхотно, но и малко тъжно, защото всички си спомнихме за Арло и неговата китара. Дори Ейми пийна малко, а Холис каза: Може пък да й докара настроение да каже някоя дума. Тя пък се усмихна на думите му, мисля, че за пръв път я виждам да го прави. Сега вече сякаш наистина е една от нас.

Вече е късно, трябва да си лягам. Тръгваме призори. Нямам търпение, но май и това място ще ми липсва. Не знаем какво ще открием и дали някога отново ще видим дома си. Мисля, че без да го осъзнаваме, тук се превърнахме в семейство. Затова който и да чете тези редова, това е, което всъщност искам да му кажа.

 

Ден 18

Стигнахме Келсо след цял век. Заобикалят ни истински пущинаци, единствените живи същества явно са гущерите, които са навсякъде, и паяците, огромни и космати, колкото човешка длан. Освен склада други сгради няма. След бункера се чувстваме като на открито и невероятно изложени на опасност, въпреки че сме барикадирали прозорците и вратите. Има помпа, но няма вода, затова караме с тази, която носим. Ако е все такава жега, дано скоро намерим вода. Сигурна съм, че никой няма да спи много. Надявам се, че Ейми ще съумее да ги държи настрана, както казва Питър.

 

Ден 19

Миналата нощ се появиха, ято от трима. Влязоха през покрива, разтрошиха дървото, все едно късат хартия. Когато всичко приключи, двама от тях бяха мъртви, а третият избяга. Но Холис беше прострелян. Алиша казва, че тя го е направила, но Холис твърди, че сам се е прострелял, докато е зареждал един от пистолетите. Вероятно, за да я утеши. Куршумът е минал през горната част на ръката му, само го е парнал, но все пак раната е сериозна, особено както сме на открито. Холис се държи и не го показва, но виждам, че много го боли.

Пиша в ранните сутрешни часове, точно преди зазоряване. Никой няма да ляга отново. Само чакаме да съмне, за да се измъкнем оттук.

Трябва да се доберем до Лас Вегас и да ни остане достатъчно време да намерим подслон. Оттук нататък сме се простили с истинската безопасност, всички си го мислим, но никой не го изрича гласно.

Странното е, че всъщност не се притеснявам много, наистина. Надяваме се, че няма и да измрем всички там. Но си мисля, че предпочитам да съм тук с тези хора, отколкото другаде. Страхът е различен, когато има надежда, че нещо ще даде резултат. Не знам какво ще заварим в Колорадо, ако изобщо стигнем дотам. Не съм сигурна дори дали има значение. След всичките изминали години в очакване на армията се оказва, че армията сме ние.