Джъстин Кронин
Проходът (34)

Трийсет и две

Времето отлетя и настъпи нощта.

От Майкъл все още нямаше новини. Измъкнаха се от лечебницата и се разделиха: Майкъл тръгна към Фара, Алиша и Питър към паркинга за камиони да видят Кейлъб в една от празните кабини, в случай че Сам и Майло се върнат. Сара остана с момичето. Засега можеха само да чакат.

Камионът, в който се криеха, беше на две редици от затвора, достатъчно далече, за да останат незабелязани, но се откриваше поглед към вратата. Говореше се, че камионите са оставени от Строителите, които ги използвали за да приютяват работниците, издигнали стените и прожекторите. Доколкото Питър знаеше, никой не беше живял тук. Повечето от оборудването беше свалено, за да се стигне до тръбите и жиците. Всичките свръзки и уреди бяха взети, разглобени и намерили друго приложение. Отзад имаше място, където на платформа беше поставен матрак, отделен с лека плъзгаща се врата на релси и две уютни местенца, вградени в стените. В другия край имаше малка масичка с две пейки. Покрити с напукан винил, процепите в тъканта бяха пълни с трошлив порест материал, който при допир се разпадаше на прах.

Алиша носеше тесте карти, за да убият времето. Между раздаванията тя неспокойно се въртеше на пейката и поглеждаше през прозореца към затвора. Дейл и Съни си бяха тръгнали, на тяхно място стояха Гар Филипс и Холис Уилсън, които явно бяха решили да не предават поста. По някое време следобед се появи Кип Даръл с поднос храна. Друг не видяха.

Питър раздаваше. Алиша гледаше към прозореца, но се обърна и взе картите си от масата, погледна ги и се намръщи.

— Защо си ми дал такъв боклук?

И тя, и Питър подредиха картите си. Алиша извади червено вале. Питър покри и отвърна с осмица пика.

— Хайде.

Други пики нямаше, тегли карта от тестето. Алиша отново погледна през прозореца.

— Ще престанеш ли? — каза той. — Изнервяш ме.

Алиша не каза нищо. Наложи му се да тегли четири пъти, преди да покрие. Ръцете му бяха пълни с карти, отчайващо. Изравни и наблюдаваше, докато Алиша извади двойка купа, хвърли боята и игра с четири последователни карти, покри с дама, за да го върне към пиките.

Отново тегли. Тя имаше предостатъчно пики, усещаше го, но той нищо не можеше да направи. Направо го разби. Игра с шестица и наблюдаваше как тя слага една след друга картите, като накрая метна деветка каро и свали останалата част от картите си.

— Ти все така правиш, знаеш ли — каза тя, докато събираше картите. — Винаги играеш с най-слабата си боя.

Питър все още гледаше в своите карти, сякаш му е останало с какво да играе.

— Не знаех.

— Винаги.

До Първия звънец оставаше малко. Колко странно, помисли Питър, че няма да прекара нощта на пътеката.

— Какво ще правиш, ако Сам се върне? — попита Питър.

— Не знам. Ще се опитам да го замотая с приказки.

— А ако не успееш?

Вдигна рамо намръщена.

— Тогава ще му мисля.

Чуха Първия звънец.

— Не трябва да го правиш, нали знаеш — каза Алиша.

Искаше да й отвърне: Нито пък ти. Но знаеше, че не е така.

— Имай ми вяра — каза Алиша, — нищо няма да се случи след Втория звънец. След миналата нощ вероятно всички са се изпокрили по къщите си. Ти по-добре иди и виж Сара. Също и Веригата. Виж дали е открил нещо.

— Тя какво е според теб?

Алиша сви рамене.

— Доколкото виждам, тя е едно изплашено хлапе. Което не обяснява нещото във врата й, нито пък как е оцеляла навън. Може никога да не разберем. Да видим какво ще изнамери Майкъл.

— Но ми вярваш? За онова, което тя направи в търговския.

— Естествено, Питър — Алиша се мръщеше насреща му. — Защо да не ти вярвам?

— Историята си е налудничава.

— Щом казваш, че е станало така, значи е станало така. Досега не съм се съмнявала в теб, няма сега да започвам — изгледа го внимателно. — Но ти питаш заради друго, нали?

Помълча известно време, а после каза:

— Когато я погледнеш, какво виждаш?

— Питър, не знам. Какво трябва да видя?

Удари Вторият звънец. Алиша продължаваше да го гледа съсредоточено и да очаква отговора му. А той не можеше да опише с думи усещането си, думи, които да го предадат правдоподобно.

Отвън просветна: прожекторите се включиха. Питър раздвижи крака и стана.

— Наистина ли щеше да стреляш по Сам с арбалета днес? — попита я той.

Алиша го гледаше изотдолу, осветено отгоре, лицето й попадаше в сянка.

— Честно ли? Не знам. Сигурно. После обаче щях да съжалявам.

Чакаше безмълвно. На пода лежеше раницата на Алиша с храна, вода и спален чувал, в нея беше и арбалетът й.

— Хайде — насърчи го тя, насочила глава към вратата. — Да се махаме оттук.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Питър — разсмя се тя, — че кога не съм?

 

 

Във Фара Майкъл се блъскаше над свои и чужди проблеми. Но най-лошото от всичко беше миризмата.

Положението се беше влошило, наистина. Носеше се противна воня на пот от некъпано тяло и мръсни чорапи. Смрад от разкапано сирене и лук. Така здраво вонеше, че Майкъл едва събираше мислите си.

— По дяволите, Елтън, махни се от тук, става ли? Цялото място смърди от теб.

Старецът седеше на обичайното си място на пулта, вдясно от Майкъл. Ръцете му бяха тежко отпуснати върху подлакътниците на старата му количка, а лицето — леко извърнато в друга посока. След като бяха пуснали осветлението за нощта, нивата бяха всичките в зелено, засега. Каквото и да се е случило долу в станцията, тя все още захранваше с електричество планината, Майкъл отново се залови за работа върху предавателя, който сега лежеше на части върху плота, увеличени от лупата, която беше донесъл от бараката. Нервно очакваше посещение от Санжай, който да го попита за батериите. Готов беше всеки момента да омете всички части в чекмеджето. Но единствената официална визита беше от Джими късно следобед. На Джими не му беше толкова горещо, не беше зачервен и задъхан. Идването му привидно нямаше някаква цел, попита за батериите глуповато. Като че беше забравил всичко, свързано с тях, или пък бе прекалено притеснен да повдигне въпроса. Не беше влязъл и на метър от вратата, но вонята държеше всички на разстояние, като барикада от човешка смрад, и сякаш не обърна никакво внимание нито на лупата, която седеше там, където и малоумен щеше да я види, нито на отворения панел с оцветени кабели и открито захранване, нито на поялника до него върху плота.

— Сериозно ти говоря, Елтън. Ако ще спиш, спи отзад.

Старецът живна, пръстите му се вкопчиха в подлакътниците на стола. Обърна сляпото си сковано лице към Майкъл.

— Добре. Съжалявам — потри лице с ръка. — Запои ли го?

— Ще го запоя. Сериозно, Елтън. Не си сам тук. Кога за последен път си се къпал?

Старецът замълча. Като се замислеше човек, и самият той не изглеждаше изрядно, но пък стандартите, постигани от Елтън, бяха къде-къде по-високи. Потен, некъпан и отсъстващ по някакъв начин. Докато Майкъл гледаше, Елтън бавно насочи ръка към повърхността на пулта, пръстите му леко потупваха търсещо, докато не напипаха слушалките, макар да не си ги сложи.

— Добре ли си?

— Хъммм?

— Казвам, че не изглеждаш много добре.

— Има ли осветление?

— От цял час. Колко дълбоко си спал?

Елтън облиза устни непохватно. Какво ставаше? Дали не беше нещо със зъбите му?

— Може и да си прав. Може и да трябва да си легна.

Старецът се затътри и зашляпа по тесния коридор, който свързваше работната зона със задната част на постройката. Майкъл чу проскърцването на пружината, когато тялото му се стовари отгоре й.

Хубаво поне, че не беше в стаята.

Майкъл отново се съсредоточи върху работата, която стоеше пред него. Оказа се прав за предмета във врата на момичето. Предавателят беше свързан с чип с памет, какъвто виждаше за пръв път. Много по-малък и без каквито и да било видими входове, освен чифт мънички златни нитове. Единият беше свързан с предавателя, а другият със снопчето жици. Така че или жиците бяха антена и предавателят източваше чипа, което беше малко вероятно, или пък самите жици бяха някакви сензори, източникът на данните, които чипът записваше.

Единственият сигурен начин да се разбере беше да се разчетат данните в чипа. А единственият начин да го направи беше, като го запои към главния компютър. Рисковано беше. Майкъл се канеше да запоява предмет с неизвестно предназначение към самото контролно табло. Системата можеше и да не го отчете. Или щеше да се срине и прожекторите да угаснат. Най-мъдро щеше да е да почака до сутринта. Но вече беше стигнал до истинския миг, умът му беше погълнат от проблема като катерица, заръфала ядка със зъбите си. Не можеше да чака, дори и да искаше.

Най-напред трябваше да изведе главния компютър от системата. Това означаваше да изключи контролерите за батериите. За кратко беше позволено, но само за кратко. Без система, която да контролира напрежението, всяка промяна в него можеше да предизвика прекъсване. Затова щом главният компютър се изключи, трябваше да работи много пъргаво.

Пое дълбоко дъх и извика системното меню.

Изключване?

Избра: Да.

Харддискът намали оборотите си и изключи. Майкъл се изстреля от стола си през стаята към отделението за прекъсвачите.

Никой от прекъсвачите не се задвижи.

Залови се бързо за работа, освободи дънната платка, постави я на плота под лупата, взе нагорещения поялник в една ръка и късчето припой в другата. Допря го до върха на поялника, във въздуха се издигна струйка дим, наблюдаваше как една капка се стече към отвора на дънната платка.

Право в целта.

Хвана чипа с пинсети, трябваше да успее от първия път. Улови дясната си китка за повече стабилност и внимателно доближи откритите контакти на чипа към припоя, задържа го на място до десет, докато капката втечнен припой се охлади и стегне около него.

Чак тогава си пое дъх. Плъзна пак платката обратно в панела, затвори я на мястото й и отново включи главния компютър.

В безкрайната минута, докато системата се задействаше, а харддискът прещракваше и бръмчеше, Майкъл Фишър стоеше със затворени очи и се молеше наум.

Получи се. Отвори очи и го видя на екрана, в системната директория. НЕПОЗНАТО УСТРОЙСТВО. Избра иконата и наблюдаваше как се отваря прозорецът. Два дяла, A и B. Първият беше малък, само няколко килобайта. Но не и вторият.

Дял B беше огромен.

Съдържаше два файла с еднаква големина. Единият, изглежда, беше резервно копие на другия. Два еднакви файла с подобни размери направо изумяваха. На този чип сякаш беше описан целият свят. Който го беше направил и поставил в момичето, не приличаше на никой от познатите му. Не изглеждаха да са част от света, към който той принадлежеше. Почуди се дали да не доведе Елтън и да го попита за мнението му. Обаче хъркането, което се носеше от задната част на постройката, го увери, че само ще си хаби енергията.

Майкъл отвори файла почти крадешком, едната му ръка стоеше пред очите, но погледът му се взираше през пролуките между пръстите.