Джъстин Кронин
Проходът (12)

Дванайсет

Беше мъртъв. Улгаст го прие, както приемаше всеки естествен факт. Щом приключеше цялата история, независимо от края й, Ричардс щеше да го заведе някъде, да го погледне хладнокръвно, както беше погледнал Прайс и Кърк, сякаш се прицелва на билярдната маса или запраща топка от хартия в кошчето за боклук, и щеше да настъпи краят.

Вероятно Ричардс щеше да избере някое място навън, за да го направи. Улгаст се надяваше да стане така, някъде сред дървета, където да усеща топлината на слънчевите лъчи върху кожата си, преди Ричардс да изпрати куршум в главата му. Може пък и да го попита. Ще имаш ли нещо против, така ще го попита, ако не те затруднява много, иска ми се да гледам към дърветата.

Вече двайсет и седем дни беше в Комплекса. По негови изчисления течеше третата седмица на април. Не знаеше къде е Ейми, нито къде е Дойл. Разделиха ги веднага след кацането. Ричардс грабна Ейми и заедно с група въоръжени войници я отнесе. Улгаст и Дойл получиха отделна свита, но после разделиха и тях двамата. Никой не ги разпита, което отначало му се стори странно, но с времето разбра каква е причината. Нищо от случилото се не беше официално огласено. Никой нямаше да ги разпитва, защото цялата история беше само някаква мълва. Единственият въпрос от цялата загадка, който му оставаше, беше защо Ричардс чисто и просто не му беше теглил куршума.

Помещението, в което го затвориха, приличаше на стая от евтин мотел, но още по-мизерно обзаведена. Нямаше нито килим на пода, нито завеси на единствения прозорец, грубовато мебелирана като за учреждение със здраво закрепени за пода мебели. Подът в тясното помещение за баня и тоалетна беше леденостуден. На стената имаше оплетен сноп жици, където преди е бил телевизорът. Вратата към коридора беше дебела, отваряше се навън и с жужене. Единствените му посетители бяха хората, които му носеха храната: безмълвни, тромави силуети, облечени в необозначени кафяви гащеризони. Оставяха подносите с храна на масичката, където Улгаст прекарваше по-голямата част от деня, седеше и чакаше. Вероятно и Дойл правеше същото, ако Ричардс вече не го е застрелял.

Гледката не беше нищо особено: пуста борова гора, но се случваше Улгаст да прекарва часове прав, зареял поглед в нея. Пролетта наближаваше. Дърветата бяха влажни от топящия се сняг и отвсякъде се чуваше шум от течаща вода, капеше от покривите и от клоните, стичаше се по водосточните тръби. Ако се повдигнеше на пръсти, Улгаст виждаше фигури между дърветата и оградата. Една нощ, в началото на четвъртата седмица откакто беше затворен, се разрази силна буря. Развилня се с почти библейска мощ, над планините трещяха мълнии, а когато на сутринта погледна през прозореца си, видя, че зимата си е отишла, а следите й са отмити от дъжда.

Няколко пъти направи опити да заговори хората, които му носеха храната и всеки втори ден чист комплект от хирургическо облекло и пантофи, за да научи ако ще само имената им. Но те му отговаряха едносрично. Движеха се тромаво, с несръчни и неточни движения, а по лицата им се четеше пълна безизразност и безразличие, като живи мъртъвци от стар филм. Тела, които се събират пред къщата, стенат и се препъват, облечени в парцаливите униформи от някогашния си забравен живот: обичаше такива филми като момче, без да разбира колко истина всъщност има в тях. Какво друго бяха живите мъртъвци, мислеше си Улгаст, ако не метафора на жалкия преход на средната възраст?

Възможно бе, разбра той, един човешки живот да се превърне в дълга поредица от грешки, чийто край, настъпи ли времето за него, да е пример за върволица от зле премислен избор. Повечето от тези грешки всъщност бяха взети назаем от други хора. Човек взимаше нелепите им идеи, независимо от причината, и ги превръщаше в свои. Това беше истината, която разбра на въртележката с Ейми, макар тази мисъл да назряваше у него от известно време, повече от година всъщност. Улгаст имаше повече от достатъчно време да размишлява над този въпрос. Невъзможно беше човек да погледне в очите на Антъни Картър и да не разбере как става тази работа. Сякаш онази нощ в Оклахома го беше споходила първата истински негова идея от години. Първата му идея след Лайла, след Ева. Но Ева умря три седмици преди първия си рожден ден и след смъртта й той вървеше по земята като жив мъртвец, или като човек, обладан от призрак, в чиито празни ръце беше опустялото място на дъщеря му. Затова толкова много го биваше с Картър и с останалите: всъщност той ги харесваше.

Чудеше се къде е Ейми, какво се случва с нея. Надяваше се да не е сама и уплашена. Изпитваше повече от надежда: придържаше се към мисълта за нея с ожесточението на молитвата, опитваше се да я превърне в истина в ума си. Чудеше се дали отново ще я види и мисълта за това го накара да стане от стола и да иде до прозореца, сякаш от там ще може да я види, сред сливащите се сенки на дърветата. Часовете минаваха, времето се отмерваше само от променящата се светлина през прозореца, както и влизането и излизането на мъжете, които носеха храната, дето едва я докосваше. Нощем спеше, без да сънува, събуждаше се замаян, с изтръпнали ръце и крака. Чудеше се колко ли му остава.

Сутринта на трийсет и четвъртия ден Сайкс дойде да го види. Променен беше. Мъжът, с когото се беше запознал година по-рано, беше стегнат и представителен. Този, който сега седеше при него, макар да носеше същата униформа, изглеждаше сякаш спи под надлеза на магистрала. Униформата му беше смачкана и лекьосана, по лицето му имаше набола посивяла брада, очите му бяха кървясали като на боксьор след няколко рунда срещу превъзхождащ го противник. Седна тежко на масата, където седеше и Улгаст. Скръсти ръце, прокашля се и заговори:

— Идвам при теб за услуга.

В продължение на дни Улгаст не беше произнасял и дума. Когато понечи да му отговори, гърлото му се беше стеснило, закърняло от мълчание. Гласът му прозвуча като грачене.

— Приключих с услугите.

Сайкс пое дълбоко въздух. От него се носеше тежък мирис на засъхнала пот и стар полиестер. Погледът му набързо обходи тясната стаичка.

— Вероятно всичко това изглежда малко… неблагодарно. Признавам.

— Начукай си го — с огромно удоволствие произнесе думите Улгаст.

— Тук съм заради момичето, агент.

— Момичето — отвърна Улгаст — се казва Ейми.

— Знам как се казва. Знам много неща за нея.

— На шест години е. Обича палачинки и разходки в лунапарка. Има играчка зайче на име Питър. А ти, Сайкс, си лишено от чувства копеле, дали знаеш това?

Сайкс извади плик от джоба на сакото си и го постави на масата. В него имаше две фотографии. Едната беше снимка на Ейми, направена, предположи Улгаст, в манастира. Вероятно тъкмо нея бяха разпространили по системата при обявяването на тревогата около отвличането. Другата беше гимназиална снимка. Жената на снимката очевидно беше майката на Ейми. Същата тъмна коса, същата фина конструкция на лицето, същите дълбоко разположени, изпълнени с меланхолия очи, макар и изпълнени в онзи миг, когато обективът я е уловил, със сърдечност и очакване. Кое беше това момиче? Дали е имала приятели, семейство, любим? По кой ли предмет в училище й е било най-интересно? Какъв спорт е харесвала, в кой ли е била добра? Имала ли е тайни, някоя история, която само тя е знаела? За какъв ли живот е мечтаела? Обективът я беше хванал под ъгъл, поглеждаше над дясното си рамо, носеше бледосиня рокля, която приличаше на онези, които се носят на бала за завършването на гимназията. Раменете й бяха открити. Под снимката имаше надпис: „Обединена гимназия Мейсън, Мейсън, Айова“.

— Майка й е била проститутка. В нощта, преди да остави Ейми в манастира, е застреляла един на поляната пред общежитие на братство. За протокола.

Улгаст искаше да каже, Е, и? Каква вина имаше Ейми за това? Но образът на жената на снимката — дори все още не жена, само момиче, озапти гнева му. Сайкс можеше и да лъже. Остави снимката.

— Какво е станало с нея?

Сайкс вдигна рамене.

— Никой не знае. Изчезнала е.

— Ами монахините?

Лицето на Сайкс помръкна за миг. Улгаст беше сигурен, че неволно е попаднал в целта. Исусе, помисли си. И монахините ли? Ричардс ли е бил, или някой друг?

— Не знам — отвърна Сайкс.

— Я се погледни — каза Улгаст. — Знаеш и още как.

Сайкс не каза нищо повече по темата, мълчанието му означаваше, Въпросът е приключен. Потри очи, върна снимките в плика и ги прибра.

— Тя къде е?

— Агент, въпросът е че…

— Къде е Ейми?

Сайкс се закашля отново.

— По тази причина дойдох тук, да те видя — каза той. — Услугата. Според нас Ейми умира.

 

 

Улгаст нямаше право да задава въпроси. Нямаше право да говори с никого, нито да се оглежда, нито пък да се скрива от полезрението на Сайкс. Двама дежурни войници го поведоха през двора във влажната светлина на зазоряването. Въздухът миришеше и носеше предчувствие за пролет. След почти пет седмици в стаята си, Улгаст пое дъх дълбоко и жадно. Слънчевата светлина проряза очите му.

Влязоха в Хижата, после със Сайкс се спуснаха с асансьора четири нива. Слязоха в празен коридор, спартански и бял като в болница. Според Улгаст бяха на петнайсет метра под земята, а може и повече. Без значение какво държаха тук хората на Сайкс, искаха то да е заровено дълбоко в земята. Стигнаха до врата с надпис ГЛАВНА ЛАБОРАТОРИЯ, но Сайкс я отмина, без да забавя крачка. Отминаха и други врати, преди да стигнат до онази, която търсеше Сайкс. Плъзна карта през устройството и отвори вратата.

Улгаст се оказа в някакъв вид стая за изследвания. От другата страна на огромен прозорец, сред слаба, синкава светлина, се виждаше Ейми, сама в болнично легло. Имаше поставена система и това беше всичко. До леглото й стоеше празен пластмасов стол.

От тавана висяха цветни тръби, намотани като пневматични маркучи в гараж. В стаята друго нямаше.

— Това той ли е?

Улгаст се обърна и видя мъж, когото до този момент не беше забелязал. Носеше лабораторна престилка и зелен медицински екип, като Улгаст.

— Агент Улгаст, доктор Фортес.

Кимнаха си без да се ръкуват. Фортес беше млад, нямаше и трийсет години. Улгаст се запита дали е лекар, или има друга специалност. Също като Сайкс и Фортес изглеждаше уморен, физически изтощен. Кожата му лъщеше, трябваше да се избръсне и подстриже. Очилата му изглеждаха мръсни.

— Има вграден чип. По него се предават жизнените й показатели към таблото тук.

Фортес му показа: сърдечен ритъм, дишане, кръвно налягане, температура. Ейми имаше 39,2 градуса.

— Къде?

— Къде какво? — докторът го загледа с недоумение.

— Къде е чипът?

— А — Фортес погледна към Сайкс, който кимна. Докторът посочи към тила си. — Поставен е подкожно, между третия и четвъртия шиен прешлен. Енергийният източник е много новаторска технология, всъщност представлява миниатюрна ядрена клетка. Като при сателитите, даже още по-малка.

Новаторска. Улгаст се присви. Новаторски ядрен енергиен източник в тила на Ейми. Обърна се към Сайкс, който го наблюдаваше предпазливо.

— И с останалите ли се е случило това? С Картър и другите?

— Те бяха… подготвителен етап — отвърна Сайкс.

— Подготвителен етап за какво?

Сайкс замълча.

— За Ейми ли?

Фортес обясни ситуацията: Ейми беше в кома. Никой не го очаквал, а имала и прекалено висока температура, която продължавала твърде дълго. Бъбреците й и черният й дроб били под натиск.

— Надяваме се, че можеш да говориш с нея — каза Сайкс. — Това понякога помага при пациенти, които прекарват продължително време в безсъзнание. Дойл казва, че тя е… много привързана към теб.

Със стаята на Ейми ги делеше двукамерно помещение за обеззаразяване. Сайкс и Фортес го въведоха в първото помещение. На стената висеше оранжев биоекип, празната каска висеше напред, като при човек с пречупен врат. Сайкс обясни как се поставя.

— Трябва да го облечеш, после да обвиеш всички шевове с лепенка. Клапаните в основата на каската се свързват с маркучите на тавана. Те са в различни цветове, за да се разпознават лесно. На връщане трябва да вземеш душ с костюма, после да вземеш душ без него. На стената има инструкции.

Улгаст седна на пейката, за да събуе пантофите. После спря.

— Не — каза той.

Сайкс го погледна и се намръщи.

— Какво не?

— Няма да го обличам — обърна се и погледна Сайкс от упор. — Няма да има никаква полза, ако тя се събуди и ме види издокаран като космонавт. Искате да вляза при нея, нали, тогава влизам така.

— Идеята е лоша, агент — предупреди го Сайкс.

Вече беше взел решение.

— Или влизам без екип, или не влизам изобщо.

Сайкс погледна към Фортес, който сви рамене.

— Може да е… любопитно. На теория вирусът вече трябва да е инертен. От друга страна, може и да не е.

— Вирусът ли?

— Ами изглежда сам ще разбереш — каза Сайкс. — Нека да влезе, на моя отговорност. И, агент, влизате и това е. От тук нататък нищо не ви гарантирам. Ясно ли е?

Улгаст отвърна, че му е ясно. Сайкс и Фортес излязоха от помещението за обеззаразяване. Улгаст разбра, че не беше очаквал да се съгласят. В последния момент извика след тях:

— А къде е раничката й?

Фортес и Сайкс отново се спогледаха заговорнически.

— Чакай тук — каза Сайкс.

След няколко минути се върна с раницата на Ейми в ръце. С апликация на героини от анимационно филмче, всъщност Улгаст досега не беше се вглеждал в нея. Образите на трите бяха направени от гумена материя, залепена върху грубата тъкан на раницата — момичета в полет и със стиснати юмруци. Улгаст отвори ципа й. Някои от вещите на Ейми, като четката й за коса, липсваха, но Питър беше там.

Впи поглед във Фортес.

— Как ще разбера, че… вирусът не е инертен?

— Ще разберете — отвърна Фортес.

Затвориха вратата след него. Улгаст усети как налягането пада. Лампичката над втората врата се промени от червена в зелена. Улгаст завъртя дръжката на вратата и влезе.

Второто помещение беше по-дълго от първото, с отводнителен канал на пода и с душ, който се задействаше с метална верига. Светлината тук беше различна, синкава като при есенен здрач. Окачено на стената табло изреждаше споменатите от Сайкс инструкции: дълга поредица от действия, които завършваха с взимане на душ гол, над отвора на отводнителния канал, изплакване на устата, очите, гаргара на гърлото и изплюване. От един от ъглите на тавана към него се взираше камера.

Спря пред втората врата. Светлината над нея беше червена. На стената имаше електронно устройство за код. Как щеше да влезе през тази врата? Тогава светлината се промени от червена на зелена, както и при първата. Сайкс ръководеше системата отвън и прескачаше задължителните стъпки.

Спря, преди да отвори вратата. Наглед тежка и направена от блестяща стомана. Приличаше на банков трезор или помещение в подводница. Не можеше точно да каже поради каква причина беше настоял да не носи биоекип, сега решението изглеждаше прибързано. Заради Ейми, както беше казал сам ли? Или за да измъкне малко информация, каквато и да било, от Сайкс? И в двата случая, решението му се струваше правилно.

Завъртя дръжката, усети как тъпанчетата на ушите му пукват, когато налягането отново падна. Пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и пристъпи прага.

 

 

Грей и представа си нямаше какво става. Дните минаваха, той се отчиташе за смяната си, слизаше с асансьора на четвърто ниво — след първата нощ не се беше случило нищо, Дейвис го покри, — преобличаше се в съблекалнята и си вършеше работата, чистеше коридорите и санитарните помещения, после слизаше в изолатора и излизаше шест часа по-късно.

Всичко си беше съвсем в реда на нещата, с тази разлика, че шестте часа в изолатора му бяха като бяло петно, като празно чекмедже в мозъка му. Очевидно изпълняваше задълженията си: попълваше отчетите си, правеше резервни копия на записите, внасяше и изнасяше заешките кафези, дори разменяше по някоя дума с Пухол или с някой от другите техници, които идваха. И въпреки това не помнеше нищо от тези си действия. Прокарваше картата си, за да влезе в помещението за наблюдение, и следващото, което знаеше, е, че смяната му е свършила и той излиза от другата страна.

Помнеше някои незначителни неща: мимолетни спомени, кратки, но някак ярки късчета от запаметени факти, които сякаш улавяха светлината като конфети, докато прехвърчаха в съзнанието му през деня. Не бяха картини, нито бяха ясни или конкретни — нищо, за което да се хване. Само че се случваше да седи в столовата, или в стаята си, или пък да пресича двора към Хижата и вкусът избълбукваше от задната страна на гърлото му, между зъбите му се появяваше странно, сочно усещане. Понякога го връхлиташе толкова силно, че направо се смръзваше насред пътя си. А когато се случеше, мислите му внезапно се насочваха към необичайни неща, откъслечни, повечето свързани с Кафява мечка. Сякаш вкусът в устата му натискаше бутон, който отключваше мислите му за старото куче. В действителност не беше мислил толкова за него от години, до момента на онзи сън в изолатора, когато повърна на пода.

Кафява мечка и неговият вонящ дъх. Кафява мечка, който влачи нагоре по стъпалата някаква мърша, опосум или енот. Онзи път беше внесъл зайчета под караваната, мънички топки с портокалов цвят на козината, дори още не бяха покрити с истинска козина. Сдъвка ги едно по едно, малките им черепчета хрущяха между зъбите му, като на дете в киното, което хрупка пуканки.

Странно: всъщност не можеше да каже, че Кафява мечка наистина е направил подобно нещо.

Чудеше се не е ли болен. Таблото над мястото на дежурния пост на трето ниво го притесняваше, а преди не беше така. Сякаш предупрежденията бяха изрично насочени към него. ПРИ ПОЯВАТА НА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ… Една сутрин на връщане от закуска почувства дразнене в гърлото като при настинка и преди да се усети, здраво кихна в шепа. Открай време носът му течеше по малко. А беше и пролет, нощем продължаваше да е студено. Следобед обаче температурите се вдигаха до десет-петнайсет градуса, дърветата се разлистваха, тревата зеленееше като пръсната боя из планините. Винаги е бил алергичен.

А и тишината. На Грей му отне известно време преди да забележи. Никой нищо не казваше, не само чистачите, които поначало не говореха, но също техниците и лекарите. Сякаш не беше станало изведнъж, за ден или за седмица. Но бавно, с времето, тишина беше обгърнала мястото, запечатала го като капак. Грей по природа си беше слушател, точно това му беше казал и Уайлдър, психиатъра, в затвора: Добър слушател си, Грей. Казал го беше като комплимент, но Уайлдър направо беше влюбен в гласа си и беше щастлив, че има публика. Все пак на Грей му липсваха хорските гласове. Една вечер в трапезарията преброи трийсет приведени над подносите си мъже, всичките потънали в мълчание. Някои дори не се хранеха, просто си седяха на столовете или полюляваха чаша кафе или чай и се взираха в пространството. Като задрямали.

Единственото хубаво беше, че в спалните помещения Грей се чувстваше добре. Спеше ли, спеше, когато будилникът му звънеше в пет сутринта или на обед, ако му предстоеше нощна смяна, изтърколваше се от леглото, палеше цигара от пакета на нощното шкафче и оставаше още няколко минути в опит да си припомни дали е сънувал, или не. Май не сънуваше.

Една сутрин се настани на маса в трапезарията, за да се нахрани: пържени картофки, полети с масло, две яйца, три наденички и купа с овесена каша; ако беше болен, щеше да загуби апетит, а когато вдигна първата хапка, намазана филийка препечен хляб, на сантиметри от устните си, видя Полсън. Седеше там, точно срещу него, през две маси. Грей го беше мяркал веднъж или два пъти след разговора им, но не толкова отблизо. Полсън висеше над чиния с недокоснати яйца. Представляваше жалка картинка, кожата му беше толкова опъната, че костите на лицето му прозираха под нея. За миг очите им се срещнаха.

Полсън отклони поглед.

Същата вечер, докато се регистрираше за смяната си, Грей попита Дейвис:

— Познаваш ли онзи Полсън?

Дейвис също беше умърлушен в последно време. Нямаше ги вицовете, порно списанията, слушалките и жуженето на леещата се в тях музика. Грей се чудеше какво ли прави по цяла нощ Дейвис на бюрото; макар самият той да не знаеше какво прави сам по цяла нощ.

— Какво за него?

Само че Грей нищо повече не попита, не знаеше какво друго да пита.

— Нищо. Чудех се дали го познаваш.

— Стори добро за себе си. Стой далече от тая гад.

Грей слезе долу и се залови за работа. Чак по-късно, докато минаваше с четката по тоалетна чиния на ниво четири, той се сети какво искаше да попита.

От какво е толкова уплашен?

От какво са толкова уплашени всички?

 

 

Наричаха го Дванайсети номер. Не Картър, Антъни или Тони, въпреки че сега беше страшно болен, лежеше сам в тъмното и сякаш тези имена и личността, за която се отнасяха, нямаха общо с него. Някакъв човек, който е умрял и е оставил само болната, превиваща се от болка плът на негово място.

Болестта изглежда траеше вечност. За тази дума се сещаше. Не че ще продължи вечно; сякаш боледуваше и времето. Сякаш идеята за времето беше в него, във всяка клетка на тялото му, и не беше океан, както някой му беше казал някога, а милиони мънички запалени фитилчета, които никога нямаше да догорят. Най-страшното усещане на света. Някой му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, много по-добре. За известно време тези думи го крепяха. Но вече знаеше, че са били лъжа.

Осъзнаваше смътно движенията около себе си, идванията и заминаванията, мушканията и щипанията от страна на мъжете в защитно облекло. Искаше да пие вода, само глътка вода, да утоли жаждата си, но когато молеше за вода, от устните му не излизаше звук, чуваше само бучене и звън в ушите си. Взели бяха много от кръвта му. Имаше чувството, че я точеха с литри. Човекът на име Антъни беше продавал кръвта си от време на време. Мачкаше топката и наблюдаваше как пликът се изпълва, озадачен от гъстотата й, наситения й червен цвят, колко пълна с живот изглежда. Никога повече от половин литър, а после му даваха сладкиш и огънати банкноти и го изпращаха по пътя му. Сега мъжете в облеклото пълнеха торбичка след торбичка и кръвта беше различна, но не можеше да каже с какво точно. Кръвта в тялото му беше изпълнена с живот, но според него това вече не беше само неговата кръв. Принадлежеше на някого, на нещо друго.

Хубаво щеше да е да умре в този момент.

Госпожа Ууд, тя го знаеше. И не само за себе си, но и за Антъни. Когато тази мисъл мина през съзнанието му, за секунда само, той отново беше Антъни. Хубаво беше да се умре. Носеше лекота, освобождаване, като при любовта.

Опита се да задържи тази мисъл, мисълта, която отново го превръщаше в Антъни, но късче по късче тя се изплъзна, нишката бавно се измъкна от ръцете му. Не можеше да каже колко дни са изминали, нещо се случваше с него, но не достатъчно бързо за мъжете в защитни облекла. Те непрекъснато го обсъждаха, ръгаха, бодяха и взимаха още от кръвта му. Сега вече чуваше и още нещо, тихо шумолене, като от гласове, но то не идваше от мъжете в защитно облекло. Звуците сякаш идваха до него отдалеч и от него едновременно. Не бяха думи, каквото знаеше, но въпреки това бяха думи; чуваше някакъв език, в него имаше подредба и смисъл, и разум, и не само един разум, а дванайсет. Въпреки това имаше един, който беше повече от останалите, не по-висок, но повече. Един от гласовете и останалите зад него, общо дванайсет. Те му говореха, викаха го, знаеха, че е там. В кръвта му бяха и бяха там завинаги.

Искаше да им отвърне.

Отвори очи.

— Спуснете вратата! — извика нечий глас. — Той се измъква.

Ограниченията бяха нищо, като хартия. Нитовете изпопадаха от масата и се разхвърчаха из стаята. Първо ръцете му, а после краката. Стаята беше тъмна, но нищо не оставаше скрито от очите му, защото тъмнината вече беше част от него. А вътре в него, някъде далеч надолу, у него се разгаряше страшен, неудържим глад. Да погълне целия свят. Всички да ги вкара в себе си и да се почувства заситен, цялостен. Да направи света вечен, какъвто беше и той.

Към вратата тичаше мъж.

Антъни се спусна ловко отгоре му. Разнесе се вик, а после мъжът лежеше безжизнен на кървави парчета на пода. Прекрасната топлина на кръвта! Той пи от нея и пи още.

Онзи, който му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, все пак не беше сбъркал.

За пръв път в живота си Антъни Картър се чувстваше така добре.

 

 

Пухол, онзи дебел идиот, беше мъртъв.

Трийсет и шест дни: толкова му бяха необходими на Картър, за да се измъкне, най-дългите, откакто бяха започнали. Картър трябваше да е най-незначителният от всички, последният етап, преди вирусът да стигне крайната си форма. Онази, която беше вкарана в тялото на момичето.

Лично Ричардс и пет пари не даваше за момичето. Или щеше да оцелее, или нямаше. Или щеше да живее вечно, или да умре след пет минути. Някъде по пътя, момичето беше преминало границата, до която Специални оръжия имаха отношение. Сега Улгаст беше при нея, говореше й, опитваше се да я върне. Досега при него всичко беше наред, но ако момичето умреше, изобщо нямаше да има разлика.

Какво ли си е въобразявал Пухол? Трябваше да спуснат вратите преди дни. Сега поне бяха наясно на какво са способни тези създания. Докладът от Боливия го беше посочил, но друго си беше човек да го види със собствените си очи, да наблюдава видеозапис как се храни Картър. Тая вейка с прилично нисък коефициент на интелигентност, и то в дните на умствено просветление, който е треперел и от собствената си сянка, прелетя шест метра във въздуха толкова бързо, сякаш не се движеше през пространството, а го заобикаляше, и разчекна цял човек от чатала до челюстите, все едно разкъса писъмце, което не може да отвори. Когато всичко приключи, отне му две секунди, трябваше да заслепят Картър със светлините, да го изблъскат в ъгъла, за да спуснат вратата.

Вече имаха дванайсет, тринайсет, ако се брои и Фанинг. Работата на Ричардс беше почти приключила. Заповедта току-що беше дошла. ПРОЕКТЪТ НОЙ се разрастваше и се превръщаше в Операция Предстартова готовност. След седмица щяха да местят пръчките в Уайт Сандс. След това Ричардс вече нямаше да има контрол над събитията.

Последен модел разрушители на бункери. Така преди време ги беше нарекъл Коул, когато всичко беше само теория. Преди Боливия, преди Фанинг и всичко останало. Представи си само на какво ще е способно едно от тези създания в, да речем, планинските пещери на северен Пакистан, източните пустинни територии на Иран, разрушените сгради на Чеченската свободна зона. Мисли като за страхотна терапия, Ричардс: добро прочистване отвътре навън.

Може пък Коул и да е поумнял най-накрая. Но в негово отсъствие идеята беше заживяла собствен живот. Какво като нарушиха половин дузина международни споразумения, за които Ричардс се сещаше. Какво като беше най-тъпата идея, която беше чувал в живота си. Вероятно блъф, но блъфовете си имаха начин да бъдат предизвикани. И дали някой сериозно би си помислил, че може да задържи дори за една шибана секунда някоя от тези гадини в пещерите на северен Пакистан?

Чувстваше се зле заради Сайкс, но ни най-малко не съжаляваше. Човекът беше развалина, рядко излизаше от офиса си, откакто дойде заповедта от Специални оръжия. Когато Ричардс го беше попитал дали Лиър е знаел, Сайкс се засмя окаяно. Горкият, беше казал. Продължава да си мисли, че спасява света. Който, като се има предвид как се развиват нещата, може и от хич никакво спасяване да няма нужда. Не мога да повярвам дори, че такова нещо се обсъжда.

Бронирани камиони щяха да превозят пръчките до Гранд Джанкшън. От там щяха да ги превозят с влак до Уайт Сандс. Що се отнася до Ричардс: щом всичко стигнеше до очаквания край, той сериозно обмисляше да си купи имот, например в Северна Канада.

Първи щяха да изчезнат чистачите. Техниците и повечето от войниците също, като се започне с онези, които бяха най-смазани, като Полсън. След онзи ден на платформата Ричардс беше проверил документите му. Полсън, Дерик Г., възраст: двайсет и две. Влязъл в армията веднага след гимназията в Гластънбъри, Кънектикът; след година в пустинята върнат в страната. Нямаше рапорти, а и момчето беше умно, имаше много висок коефициент на интелигентност. Несъмнено е можел да постъпи в колеж или в офицерско училище. Тук беше от трийсет и шест месеца. Имаше две дисциплинарни наказания, защото заспивал два пъти на пост, и веднъж за неправомерно изпращане на електронна поща, но това беше всичко.

Притесняваше го всъщност, че Полсън знае; или си мислеше, че знае. Ричардс веднага го беше усетил. Не че Полсън беше направил или казал нещо, разбра го по лицето на Картър, когато отвори вратата на вана, все едно онзи нещастник Картър беше видял призрак или нещо още по-страшно. Никой, с изключение на научния екип и определените за четвъртото ниво чистачи, не припарваха там. В безделието по време на наряд в снега догадките бяха неизбежни. Само че дълбоко в себе си Ричардс знаеше, че Полсън е разказвал повече от слухове.

Може би Полсън е сънувал. Може пък всички да сънуваха.

През последните дни, ако Ричардс изобщо сънуваше, то той сънуваше монахините. По отношение на този случай имаше известни угризения. Някога в миналото, което беше толкова отдавна, че приличаше на съвсем друг живот, беше посещавал католическо училище. Шайка спаружени дърти кучки, които обичаха да шамаросват и удрят, но той хранеше уважение към тях, те знаеха какво говорят и изпълняваха казаното от тях. Така че разстрелът на монахини не беше по правилата. Повечето от тях ги сполетя в съня им. Но една се събуди. Отвори очи и му даде да разбере, че го е очаквала. Вече беше приключил с две, тя беше третата. Отвори очи в леглото и на бледата светлина от прозореца видя, че не е някоя спаружена старица, ами млада и на вид много прилична. После затвори очи и измърмори нещо, молитва вероятно, а Ричардс я застреля през възглавница.

Една от монахините му се губеше. Лейси Антоанет Кудото, откачалката. Прочете заключението на психиатъра от диоцеза. Никой нямаше да се хване на историята й, а пък ако някой се хванеше, веригата се късаше в западна Оклахома с куп трупове, застреляни от негодяи агенти на ФБР, и десетгодишен шевролет, който, за да се събере цял, трябваха хиляда години пощене с пинсетки.

Въпреки всичко, след убийството на онази монахиня нещо го тормозеше.

Ричардс седеше в офиса си, наблюдаваше охранителните екрани. Времето на екрана показваше 22:26. Чистачите влизаха и излизаха от изолатора с кафези със зайци, но никой не ги ядеше. Постенето беше започнало с Нула, но след появата на Картър се беше разпространило, ден или два по-късно. Загадка си беше, но във всеки случай, ако Специални оръжия спазят процедурите си, пръчките скоро щяха да лапат наред. По това време Ричардс се надяваше да лови риба на леда в залива Хъдсън или да разрива сняг за иглу.

Погледна на екрана към стаята на Ейми. Улгаст беше там, седеше до леглото й. Внесоха му малка преносима тоалетна с найлонови завеси и легло. Той обаче не беше мигнал, седеше на стола до леглото и ден след ден държеше ръката й, говореше й. Ричардс не се интересуваше какво й казва. И въпреки това се оказваше, че ги наблюдава с часове, почти толкова, колкото наблюдаваше и Бабкок.

Обърна се към помещението на Бабкок. Джайлс Бабкок, Първи номер. Бабкок висеше с главата надолу от решетките, приковал очите си със странен оранжев цвят директно в камерата, челюстите му беззвучно предъвкваха въздуха. Аз съм твой и ти си мой, Ричардс. Всички значим нещо за някого, а аз знача нещо за теб.

Да, помисли си Ричардс. Майната ти и на теб.

Под китката му телефонът иззвъня.

— От главния вход сме — чу се глас от другата страна. — Тук стои някаква жена.

Ричардс погледна към монитора, който сочеше към сградата на охраната. Двама часови, единият държеше радиостанцията на ухото си, другият стоеше с насочено оръжие. Жената стоеше извън светлия кръг на бараката.

— И какво? — попита. — Разкарайте я.

— Там е работата, сър — обясни часовият. — Не иска да се маха. Не изглежда да е дошла и с кола. Според мен тя всъщност е дошла пеша.

Ричардс чу пукота от оръжието му. Вторият войник хукна да бяга в тъмнината. Още два изстрела, звукът идваше заглушен от радиостанцията, която лежеше в калта. Изминаха десет секунди, двайсет. После двамата отново се върнаха в обсега на светлината. По движенията им Ричардс разбра, че са я изпуснали.

Първият часови взе радиостанцията си и погледна в камерата.

— Съжаляваме. Успя някак да се измъкне. Искате ли да я потърсим?

Исусе. Само това искаше Ричардс и нищо друго.

— Коя беше?

— Чернокожа, с особен акцент — обясни часовият. — Търсеше някой си Улгаст.

 

 

Не беше умрял. Не веднага и в дните, които отминаха. А на третия ден й разказа историята.

Имало едно време едно момиченце, разказа й Улгаст. Дори от теб по-малко. Казвало се Ева, а майка й и татко й я обичали много. В нощта, в която се родила, баща й я взел от кошчето в болничната стая, където всички спели, и я подържал на ръце. Голата й кожа се опирала в неговата и от този момент нататък тя била в него, изцяло и наистина. Неговото момиченце било в него, в сърцето му.

Вероятно го наблюдаваха и го слушаха. Над раменете му имаше камера. Изобщо не го беше грижа. Фортес идваше и си отиваше. Взимаше кръв от нея и сменяше системите й, а Улгаст говори с часове и на третия ден разказа всичко на Ейми, историята, която на никого не беше разказвал.

И тогава се случило нещо. Нейното сърце. Разбираш ли, сърчицето й, той й показа мястото, на което се намира сърцето на гърдите си, започнало да се смалява. Докато тялото й нараствало, сърцето й спряло да расте, а после и тялото й спряло да расте. Да можел, баща й щял да й даде собственото си сърце, защото от самото начало то принадлежало на дъщеричката му. Винаги щяло да е така, бащиното й сърце да бъде нейно. Но не можел да го направи, нищо не можел да направи, никой не можел. Когато тя умряла, и той умрял с нея. Мъжът, който бил, изчезнал. Мъжът и жената вече не можели да се обичат, защото любовта им един към друг се превърнала в тъга, изпълнена с липсата на тяхната дъщеричка.

Разказа й историята си, цялата. А когато приключи с разказа си, денят привършваше.

И тогава се появи ти, Ейми, каза той. Открих те. Не разбираш ли? Сякаш тя отново се е върнала при мен. Върни се, Ейми. Върни се, върни се, върни се.

Повдигна лице. Отвори очи.

И Ейми отвори своите.