Димитър Спространов
Охридска пролет (9)

IX

Ангел Момиров бутна тежката кована порта на двора на старата черква на свети Климента и влезе в двора. В дъното се издигаше червената снага на черквата от печени тухли, почти почернели от времето, обрасли с бръшлян. В един от ъглите на двора беше нацъфтяло бадемово дръвче и мамеше погледа със своята алена премяна. Тихо и спокойно беше в двора на черквата, където всеки камък беше спомен и легенда.

Младият човек почука на вратата на прихлупената къща, която се гушеше в другия край на двора. Вратата се отвори и на прага се появи едно петнадесетгодишно момче. По лицето му се изписа изненада, но като позна дошлия, то приветливо се усмихна.

— Трайко, тук ли е татко ти? — попита Ангел.

— Тука е, тука е, в черквата — отговори момчето. — Сега ще го извикам — и припна към отворената врата на стария храм.

След малко оттам излязоха стрико Климе Рудар, клисарят на черквата, и Трайко. Климе беше възрастен мъж с прошарени въси, продълговато, изпито лице, но с добри и кротки очи, които добродушно се усмихваха. Дълга брада, оставена свободно да расте, покриваше лицето му. Тя му придаваше вид на отшелник, като че ли не беше човек от тоя свят, а мисълта му беше устремена някъде далече — в друг, чужд и непознат свят. Клисарят поздрави:

— Добре дошъл, Ангеле, какво те носи при мен — добро или лошо?

— Добро, добро, стрико Климе — весело отговори Момиров.

— Това да се чува. Заповядай — и домакинът покани госта да седне на пейката пред вратата на къщата. Той се обърна към момчето, попримрежи очи, сякаш едва сега го забеляза, и продължи: — Трайко, я върви да си гледаш книгите, а ние с бате ти Ангел ще си позборвиме малко.

Трайко, който обичаше да се заслушва в разговорите на възрастните, се поколеба за миг, сякаш искаше да възрази нещо, но се подчини и разочарован, се прибра в къщи.

Домакинът се понамести по-удобно на пейката и приветливо се усмихна:

— Е, думай сега…

Ангел се смути малко, стана му неудобно да каже за какво беше дошъл, каква беше молбата му, но топлата усмивка на стрико Климе го предразположи, прогони смущението му и той, отговаряйки на усмивката с усмивка, рече:

— Ще те помоля стройник да ми бъдеш, да отидете с доктор Робета у Фиданчевци.

— А честито да е. Много се радвам, много се радвам… Благодаря ти, че мен си избрал за стройник, чест е, чест е за мене — и се показаха още белите запазени зъби на клисаря.

— Благодаря ти за готовността да ми услужиш — каза Ангел, като въздъхна с облекчение. Той не се съмняваше в отзивчивостта на своя стар приятел, но все пак не беше положителен в неговия отговор и добра воля — познаваше стрико Климе като особняк, мълчалив и затворен човек. Клисарят, отдал се в служба на черквата и светеца, на своя чуден и затворен свят, повече от времето прекарваше в черквата и у дома и рядко слизаше в града.

По лицето на Климе Рудар мина сянка, той се позамисли, направи усилие върху себе си и стеснено попита:

— Прощавай, Ангеле, ами вие там с момата…

Младият човек се усмихна и побърза да успокои приятеля си:

— Разбрали сме се, не се тревожи.

— Знаеш, да не стане някой хаталък… Не е хубаво нито за момата, нито за момъка, за тебе, ако ни върнат… — припряно, сякаш недоволен от себе си за поставения въпрос, каза старият човек и се провикна:

— Трайко, я донеси шулето с ракията и две чашки да се почерпим с батко ти Ангела.

— Сега, татко — долетя от към къщи гласът на момчето.

Трайко донесе шулето и две чашки и ги сложи на пейката. Баща му го погледна и кротко го смъмра:

— А бре, сине, докога ще те уча — на подноса трябваше да ги донесеш…

Момчето се изчерви и виновно каза:

— Бях се зачел в една книга…

— Коя книга? — попита гостът.

— „Нещастна фамилия“ от някой си Васил Друмев — отговори Трайко и в гласа му се долови гордост.

— Кой ти я даде? — отново попита Момиров.

Очите на момчето светнаха; в тях се долавяше преклонение и обич.

— Учителят… Григор Пърличев… Даде ми да си препиша и едни песни от Христо Ботев — огън, огън са.

Стрико Климе на свой ред се обади:

— Има една друга песен — „Кървава кошуля“, — от един велешанин, цялата я запамети, пее я като по вода…

— Много хубаво, Трайко — похвали момчето Ангел и го погледна с искрена радост. — Учи се — без наука няма сполука. Народът ни има нужда от учени и сърцати мъже. Книгата и науката са светлината, която ще разпръсне нощта на робството и ще ни донесе свободата — малко наставнически, не за годините си, каза младият човек.

— Да запаметиш какво ти казва батко ти Ангел — книгата е светилник — поклати глава стрико Климе и топло погледна сина си.

— Знам, знам… Обичам книгите — скромно отговори момчето. То се позавъртя, посуети се и без да дочака подсещане от баща си, се прибра в къщи.

Домакинът напълни чашките, взе една от тях и благослови:

— Хайде, нека е за добро… Честито да ти бъде.

— Благодаря, стрико Климе… — И аз ще кажа — за добро да бъде. — Чукнаха се.

Погалени от слънчевите лъчи, простите, но величествени очертания на черквата — старинната плетка на тухлите, куполът, устремен към небето — се смекчаваха и тя губеше от своята суровост. Червените тухли ставаха по-ярки, като пламъци, сградата сякаш гореше като огнена клада. По бадема, обсипан с цвят, прелитаха пчели и тяхното равно, еднозвучно бръмчене нарушаваше тишината на черковния двор. В цялата обстановка — тишината и мълчанието, в равната песен на пчелите — имаше нещо, което стопляше душата и я настройваше богомолно, сякаш ей сега от черквата ще излезе златниот старец, за да се порадва на света, да обходи нивата си, която бе разорал и посеял преди хиляда години.

Домакинът и гостът отново се чукнаха. Огнената влага се плъзгаше и разнасяше по жилите. Но тя, вместо да развесели стария човек, навя на душата му тъга. Той въздъхна и скръбно каза:

— Ех, Ангеле, агаларите са си разпасали пояса — чакат само някой да ги настъпи, безчинствуват, вилнеят… И по-рано не беше добре, мъчно се живееше, но след войната, след като Горна България се освободи, а ние пак останахме под турския ярем, върна им се силата и нямат мярка в нищо…

— Така е, стрико Климе… — някак си като на себе си каза Момиров, поприведе се към домакина и прошепна: — Не бива да търпим повече… Трябва да се направи нещо…

Светлина озари лицето на клисаря, странна усмивка трепна по устните му:

— И аз така ще река…

— Ще помислим, ще поговорим…

— Време е…

Замълчаха и двамата. Повея ветрец, зашумяха гранките на бадема, заиграха слънчеви петна по двора. Стори им се, че някой невидим мина и приветливо им се усмихна от нацъфтелите гранки, от слънчевите петна.