Димитър Спространов
Охридска пролет (41)

XLI

В килията, в която бяха затворени членовете на Заверата, беше мрачно и тъмно. Светлина проникваше само през едно решетчато прозорче, високо в стената. Тя се процеждаше през замърсеното, кой знае откога немито стъкло като мътна, нечиста вода. Каменните стени бяха влажни, покрити с петна от плесен. И през най-горещите летни дни тук човек тръпнеше от хладина, тя бавно, неусетно проникваше и сковаваше. Подът беше застлан със слама и върху нея като добичета лежаха затворниците. На една от стените беше окачен ръждясал железен фенер, а в ъгъла имаше счупена стомна, от която се разнасяше убийствена воня.

Изтерзани, измъчени и угнетени от мисълта за утрешната си съдба, Ангел Момиров и другарите му мълчаха. Нощта отдавна беше настъпила — мъчеха се да заспят, но не можеха. През прозореца проникваше слабият зрак на самотна звезда и уморените им погледи се отправяха към нея като към далечна, загубена надежда.

Вратата скръцна и в рамката и се очерта тъмна сянка.

— Момче, я ставай.

Затворниците познаха грубия, дрезгав глас на Абдула, палача, страшилището на затвора. Когато той се явяваше, те знаеха какво ги очаква — бяха познали и юмруците му, и пръчките на голо, и клечките под ноктите. Стрико Климе и останалите изтръпнаха — Трайко няколко пъти беше викан на разпит, но беше пощаден от палача, мислеха, че ще се свърши само с тия разпити — не бяха го извеждали нощем. Но като чуха гласа на безпощадния турчин, разбраха, че са се лъгали — знаеха от личен опит какво очаква момчето и сърцата им се свиха.

Трайко подстана от сламата, потърка очи и се протегна. Той не разбираше още кой го вика и устреми поглед към тъмната сянка, застанала на вратата.

— Хайде, хайде, по-бързо! — отново извика Абдула и додаде: — Да не почна още оттука…

Момчето скочи, погледът му обшари килията, сякаш диреше помощ и закрила от близките си, и тръгна към вратата. Догони го гласът на баща му:

— Синко, бъди юнак. Гледай да не ме посрамиш!

Вратата хлопна след палача и жертвата му. Те минаха през един тъмен ходник, изкачиха няколко стъпала и влязоха в стаята за разпит, разположена в първия кат. Стаята беше ниска, опушена, гола — в нея имаше само една маса. Зад масата седеше съдебният чиновник, навъсен, сърдит, че и тая нощ няма да спи. Носът му беше червен като патладжан, подпухнал от мастика, а очите му — уморени и сълзливи от безсънните нощи. До масата се изправи едно заптие с плоско, безразлично лице, личеше, че нищо не го вълнуваше, дори и светът да се провалеше.

Трайко погледна Абдула, много беше чувал за него от татко си и другарите му, но сам не беше го виждал. Наглед палачът не беше страшен — широкоплещест, набит, с голяма глава, която късият врат почти направо свързваше с туловището му като врата на бик. Лицето му беше обикновено, застинало и студено, очите му гледаха без израз — те бяха неподвижни и тъпи.

Следователят вдигна към Трайко сънените си очи, усмихна се добродушно и каза:

— Слушай, чоджум, няколко пъти те разпитвах, все отговаряш — не знам, не знам… За последен път те питам — твоите люде как наричаха селянина, що дойде при вас при изворчето в гората — Китан или Лазо? Или ще кажеш с добро, или… Абдула е тука, слушал си за него, целият град го познава…

Трайко замълча, хвърли плах, любопитен поглед към палача и отговори:

— Няма какво да кажа повече.

— Няма ли да проговориш?

Момчето заби поглед в пода, стисна зъби и не отговори.

Следователят се прозина и кимна с глава към плещестия набит мъж:

— Хайде, Абдула, ти си знаеш работата — и му смигна.

По безстрастното лице на турчина премина нещо като усмивка и застина, в очите му загоря пламъче и угасна.

— Върви пред мен — заповяда той и посочи на момчето вратата на съседната стая. То се поколеба и покорно тръгна. Заптието ги последва.

Следователят запали цигара, пусна кълбо дим и почна да си играе с тръстиковото перо на масата. Изпуши една цигара, запали втора и докато свърши и нея, почти задряма. От дрямката му го изтръгна скърцането на вратата — Абдула и заптието придържаха Трайко да не падне. Той едва се държеше на краката си. Косите му бяха изпопадали, сплъстени върху покритото му със студена пот чело, лицето му беше бяло като платно. Очите му гледаха със зареян поглед — той сякаш нищо не виждаше.

Абдула се изправи разкрачен, отпуснал ръце и безпомощно, сякаш се извиняваше, вдигна рамене:

— Всичко опитах, кади ефенди… И плесниците, и пръчките, и треските… Виж му пръстите — сълзят, кръв сълзят… Скимтеше като кученце, но не заплака…

Турчинът зад масата учудено попита:

— Нищо ли не каза?

— Мълча като камък.

— Кораво бугарче — обади се и заптието.

Трайко сякаш се събуди от някакъв кошмарен сън. Тои се поразмърда, избута мъжете, които продължаваха да го подкрепят, и издума:

— Мога и сам.

Очите на Абдула широко се разтвориха — скованото му тъпо лице се пораздвижи:

— А, мислех, че е онемял, а той проговори…

Следователят измери момчето от главата до петите, долната му устна трепна, а лявото му око замижа сънено, зачервено:

— Е, Трайко Рудар, ще кажеш ли, или да почнем отново?

Трайко вдигна глава, ръката му мина по челото и оправи сплъстените коси. Той изгледа презрително мъчителите си и почти извика:

— Ще кажа… — Той си пое дъх, сякаш да събере сили, и продължи: — Вие сте ябанджии тука. Тая земя е наша, бугарска земя, и рано или късно ще я оставите.

Абдула замахна с ръка и здраво го зашлеви. Бузата на момчето пламна, по нея личаха пръстите на палача. То залитна да падне, но се задържа.

— Да го откарам ли пак? — попита тъмничарят. — За тия думи… — той не довърши, но в гласа му прозвуча дива закана.

— Остави, аджамия е още, не знае какво говори — меко каза следователят. Той си спомни за своя син на годините на Трайко, който сега мирно си спеше в топлата постеля, погледна малкия затворник и в очите му имаше и съжаление, и възхищение.

— Ами, аджамия… Утре ще стане баш комита — рече Абдула и изпсува. — Какво ще го правим?

Следователят приведе глава, сякаш му тежеше, почна да шари по масата с тръстиковата писалка и уморено рече:

— За тая нощ стига — и кимна към заптието: — Откарай го.

Заптието отведе момчето в затворническата килия, блъсна го и гневно хлопна вратата. Трайко полетя, строполи се върху сламата и прошепна:

— Татко, не те посрамих — и едва сега глухо, безутешно зарида.

Той не плачеше от болките по цялото си тяло, от жаравата в пръстите си, които сълзяха кръв, а от обидата и унижението. В килията дълго се отекваше сподавеният му плач.

Звездата грееше през прозореца като далечна надежда.