Димитър Спространов
Охридска пролет (12)

XII

В двора пред кулата на Оломан бег беше шумно и оживено — той се стягаше за лов. Това беше особено събитие, което внасяше разнообразие в живота на бега и приближените му. Празненството те подготвяха и очакваха с особен трепет. Но ловът хвърляше в трепет и чифлигарите му, които трябваше да гонят дивеча.

Яхнал дорестия си кон, чийто косъм лъщеше на слънцето и преливаше тъмнокафяви пламъци, Оломан бег чакаше да се привършат последните приготовления преди тръгването. На главата си той беше завързал бяла чалма със сребърен полумесец на нея, на чалмата беше затъкнато голямо пъстроцветно пауново перо. През рамо бе прехвърлил бойната си пушка. В силяха му лъщяха дръжките на пищовите му, а от лявата му страна свободно висеше тежкият му, извит като млада месечина ятаган. Лицето му, както винаги, беше спокойно, сурово, но в него се долавяха известна напрегнатост и нетърпение. Жребецът под него хапеше юздата си и нетърпеливо удряше с крак земята. Ездачът и конят сякаш бяха излети от една сплав и приличаха на красива скулптурна фигура.

Около бега също на коне в полукръг се бяха наредили хората от тайфата му начело с поверените му люде Сафедин и Емин. И те се бяха докарали като за празник, и тяхното оръжие искреше. Лицата и на кехаите бяха тържествени и важни, а в очите им проблясваше възбудена тревога. Те знаеха, че след лова ще падне богата веселба, каквато бегът винаги устройваше след сполучлив лов. Щяха да пият топла ракия, на огъня щеше да се върти някоя простреляна сърна, а после под звуците на дайретата и бубните буйни млади жени като излезли от рая на Мохамеда щяха да извиват знойни, примамливи тела. Няколко души с мъка задържаха кучетата. И те неспокойни се дърпаха, ръмжаха и леко се хапеха едно друго. Това бяха породисти хрътки. Цялата купчина начело с Оломан бег беше пъстра смесица от багри, от блясъка на среброто и отливите на коприната. Тя радваше окото, но и будеше неясен страх.

Зад купчината от хората на бега се бяха стълпили мъжете от близкото чифлигарско село на Оломана. Те щяха да бъдат гончии, да преследват дивеча през рътлини и долове, за да го докарат пред пушките на ловците. Селяните бяха облечени почти в дрипи, изпод покритите с кръпки салтамарки се подаваха скъсаните им посивели ризи, а повечето бяха боси. Малцина носеха цървули, вързани с лико, които едвам се държаха на краката им. Лицата им бяха измъчени, изнурени от непосилна работа и недояждане. В очите им се долавяха уплах и скрита тревога — гончиите отсега тръпнеха пред мисълта за страшния, мъчителен ден, който ги очакваше. Трябваше неуморно, без почивка да гонят дивеча. Тежко и горко томува, който се опиташе да си почине, да обърше потта от челото със скъсания ръкав на кошулята си или да накваси напуканите си устни от някой планински извор — той щеше да познае бичовете на хората на бега. Понякога самият той, разгорещен от лова, увлечен в гоненето на някоя сърна или глиган, ако не успееше да ги улучи, изпразваше оръжието си в някого от чифлигарите. Купчината на господаря рязко се отличаваше от тая на селяните — едната беше от люде самодоволни, със закръглени и сити лица, а другата — покрита с дрипи. Гончиите с измъчените си лица и уплашени, почти отчаяни погледи напомняха хора, осъдени на мъчения и смърт.

— Готово ли е? — властно попита Оломан бег.

— Готово е, бег ефенди — отговори Сафедин, като леко се поклони.

В двора през големите порти на каменната ограда влезе Недан Моисов. В първия миг той се стъписа, като видя това сборище от хора, но бързо се окопити и с равна, твърда походка се приближи до Оломана, свали кепето си и като се поклони до пояс, поздрави:

— Аллах да бди над тебе, господарю.

Оломан бег го изгледа недоволен — Недан идваше в лошо време; щеше да го забави, но на поздрава отговори с поздрав:

— Нека и вашият бог да бди над тебе. Какво искаш?

— Нося ти парите за стадото, дето овцете са тъпкали земята и пасли тревата — отговори старият човек, но сякаш в думите му трепна насмешка.

Доволна усмивка мина по устните на бега:

— Дай ги.

Дядо Недан бръкна в широкия си пояс, извади една кесия и я подаде на бега. Той се понаведе и взе кесията.

— Тъкмо ли са?

— Тъкмо са. Петнадесет лири, бег ефенди.

— Добре. Няма да ги броя, но ако липсва и една лира, мисли му…

— Бъди рахат. Недан Моисов никога не лъже, дори и когато дава харам пари — твърдо, с достойнство отговори селянинът.

Бегът се направи, че не чу думите му, нямаше време да се разправя с тоя гяурин — щеше да му дойде времето — и понечи да вдигне ръка, за да даде знак за тръгване. Недан го възпря:

— Почакай, Оломан бег.

— Какво има още? — нетърпеливо попита бегът и в гласа му се долови раздразнение.

— Дадох ти парите, а ти дай нареждане да ми върнат стадото — отсече старецът.

Оломан бег свъси вежди, лицето му покри тъмен облак. Клепките му се присвиха, стрелна през тях дядо Недана и избухна в отсечен, беззвучен смях:

— Да ти върна стадото? Каквото падне в ръцете на Оломан бег, не се връща. Ти наруши моята заповед, опита се да откараш стадото в града, преди да си ми броил парите — за наказание овцете ще останат у мене.

Дядо Недан се изправи и извика:

— Не е право, бег ефенди. Така ли държиш думата си? Или ще излезе вярна приказката — цар далеко, бог високо.

— Тук аз съм и цар, и аллах… — гневно отговори бегът и почна да си играе с ремъка на пушката си. — И защото много знаеш, ще дойдеш с мен да ми гониш дивеча.

Дядо Недан пребледня, лицето му стана каменно.

— Аз не съм ти чифлигар.

Оломан бег презрително го изгледа и кимна с глава на хората си да го отведат в купчината на гончиите. В това време напред излезе Риза, който отстрана следеше разговора между господаря и съседа си, и извика:

— Имай милост, бег ефенди… Човекът е стар, ще умре… Той ми спаси детето… Молих те с кървави сълзи, но ти не ми даде кон, а той ми даде и коне, и кола да го откарам в града…

По устните на бега пробягна неопределена усмивка:

— А, така ли? Ти жалиш един гяурин?… Добре, тогава ти ще го заместиш във веригата.

Никой не очакваше, че бегът така ще отсъди — не беше прието с тая тежка, убийствена работа да се занимава един правоверен. Стъписване и хладина преминаха през редовете на хората. Сафедин се престраши и сдържано каза:

— Господарю, това не е работа за правоверен… Слънцето се издигна високо, да вървим.

Оломан бег махна небрежно с ръка, а после я вдигна високо — даде знак за потегляне. Камшикът му се изви и блесна на слънцето като сребърна змия. Той се понесе в лек тръс, като слабо се полюляваше на коня си. Като орляк грабливи птици го последваха хората му и се носеше отмереният тропот на конските копита. Потеглиха и кучкарите — хрътките опънаха ошийниците си, впуснаха се напред и се разнесе веселият им лай. Най-после потеглиха и гончиите — сива, безрадостна тълпа. Те трябваше да подтичват, за да не изостават много назад — следваха ги няколко ездачи с готови бичове, за да ги стоварят върху гърбовете им.

Дядо Недан ги изпроводи с поглед, пълен със състрадание, и пое път към Топола.