Димитър Спространов
Охридска пролет (24)

XXIV

Над Охрид нощта разпростря своето тъмно крило. Къщите, накацали по хълма край езерото, се сгушиха и притихнаха. Те се очертаваха в здрача като големи черни петна. Тук-там в прозорците загоряха светлинки — те се отразяваха във водите на езерото и в тях се зарея рояк златни пчели. Тишина и безмълвие легнаха над стария град — отрудените хора се отдаваха на отмора и подкрепителен сън.

В тоя вечерен час, безмълвно и тихо, по различни улици към старата черква на свети Климента се отправиха петима души. Те се движеха предпазливо, гледаха да не смутят тишината на града, на заглъхналите улици и да не бъдат забелязани от някое недружелюбно око. В стаята на стрико Климе се събраха доктор Костадин Робев, Марко Фиданчев, Ангел Момиров, Китан Неданов и Секула от село Топола. Те поздравяваха домакина, сърдечно му стискаха ръката и сядаха около масата в средата на горницата. Окачената на стената лампа осветяваше съсредоточените им, малко замислени лица, върху тях беше легнала някаква тържественост. Домакинът беше наредил на Трайко, сина си, да се прибере в стаята си и да си легне по-рано тая вечер, за да не им пречи на разговора.

Пръстите на лявата ръка на Робева леко барабаняха по масата. Той се поизправи, острият му поглед обходи насядалите около него и заговори:

— Братя, ние говорихме, обмисляхме и решихме — за да се отървем от турската робия и потисничеството на султана, трябва да основем нашата Охридска завера. Дойде часът от думи да преминем към дела. Но трябва да ви напомня, че борбата ще бъде трудна, ще иска усилия и жертви от нас, залагаме главите си. Нека всеки се запита и с открито и честно сърце, като сложи ръка на сърцето си, каже — готов ли е да поеме тоя път на страдание и борба, да даде и живота си?

Настъпи мълчание. Лицата на заговорниците бяха замислени и строги. Те си даваха сметка за опасностите и мъките, които ги чакаха, но по лицата им се четеше и някаква неизказана решителност.

Марко Фиданчев се поизкашля, несъзнателно ръката му мина по антерията.

— За себе си ще река — решен съм… Няма друг път… Има два пътя — пътят на робството, униженията и издевателствата, да ги търпим, докато сме живи, и другият — пътят на борбата… Аз избирам втория път — по-добре да умра с чест, отколкото да живея в безчестие.

Ангел погледна златаря с умиление:

— Как хубаво го каза — по-добре да умра с чест, отколкото да живея в безчестие… И аз ще река — свобода или смърт.

Очите на Китана загоряха — огънят им освети хубавото му младо лице и той възторжено каза:

— Бил съм се при Ески Зара и при Шипка… Разбрах — спасението е само в борбата… В опълчението имаше много нашенчета, от всички краища на Македония — и от Леринско и Воденско, и от Драмско, и от селата край Солун, и силни, снажни мъже, отрасли под сянката на юнашката Шар планина. Едни от тях умряха в борбата с душманина, други оцеляха. Живите ни гледат и чакат да ги поведем, умрелите ни зоват да чуем техния вик. Рекох и ще повторя — аз съм за Заверата.

Секула се изчерви като млада девойка. Смутен и стеснен, той каза и гласът му леко трепереше:

— Където сте вие, където ще бъде утре и целият народ, там съм и аз, от вас не се деля.

Погледите на всички се отправиха към стрико Климе — той само не беше казал думата си. Среден на ръст, тих и мълчалив, отдаден на своите мисли, почти откъснат от делничния земен живот, той някак си се сви, сякаш стана по-малък, но бързо се изправи и открито изгледа другарите си:

— Какво да ви кажа, братя… Аз съм се обрекъл да служа на св. Климента… Той беше най-добрият служител на народа… Ще последвам неговия завет — честно и от сърце да служа на народа си. Той някога му служи с кръст и слово, но дойде друго, ново време — да се служи с нож и пушка.

Доктор Робев стана и с развълнуван глас каза:

— Благодаря ви, братя. Значи, всички сме за Заверата.

— Така е — рече Марко златарят. — Чрез Заверата ще се борим за рода си и земята си.

Очите на Китан блеснаха:

— Само с нож и пушка ще извоюваме свободата си.

— Искам да отмъстя за Звезда и за всички македонски майки и сестри, озлочестени и разплакани от поробителите — със злост каза Секула и гласът му прозвуча като клетва.

— Чрез Заверата за свободата на Македония! — тихо, като молитва рече стрико Климе и се прекръсти.

Настъпи тържествено мълчание. Всички бяха настанали, обзети от радостно и възторжено чувство. Те съзнаваха силата на обета, който даваха. В очите им се четеше решителност и готовност за подвиг и жертва.

Мълчанието наруши Китан — той стана и почна да крачи из стаята.

— Братя, след освобождаването на Звезда, на сестра ми, за мен и за Секула няма повече място в Топола.

— Ще трябва да се укриете за някое време — забеляза Марко Фиданчев.

Докторът поклати глава и като въздъхна, каза:

— Това няма да помогне… По-рано или по-късно, където и да бъдат, Оломан бег ще ги намери и няма да им прости.

Китан стисна юмрук и го сложи на масата:

— Да, рано или късно… Няма да ни прости… За нас има само един път — планината… Както е давала подслон и закрила на толкова юнаци — и на Филип Тотю, и на Хаджи Димитър и Караджата, на безброй македонски харамии, така и нас ще приюти и закриля.

— И ние ще станем хайдути с Китана — твърдо рече Секула и перчемът му блесна на хубавото високо чело.

Докторът за първи път не можа да овладее вълнението си. Във винаги спокойните му и студени очи трепна пламък. Той се приближи до младите хора и братски ги прегърна.

— Ти, братко — обърна се той към сина на дядо Недана Моисов, — ще бъдеш нашият Китан войвода, а ти, Секула, байрактарят на четата. Около вас ще се съберат и други несретници, прокудени от турската робия.

— Китан войвода… — тихо, но въодушевено издума Ангел.

— Да сте ни живи, Китане, и ти, Секула — рече Марко и топло, бащински ги погледна, но в очите му прозираше и някаква тревожна грижа.

Стрико Климе извади кърпата си и избърса очите си. Той, някак си стеснен, засрамен, сякаш искаше да се извини, на пресекулки заговори:

— Е, всички не могат да хванат гората… То е за по-млади люге… Ние, старите, ще ви помагаме от тука с каквото можем.

Китан за миг се почувствува поласкан от доверието и радостта, с която другарите му посрещнаха готовността му да хване гората и да бъде войвода на първата чета на Заверата. Но верен на своя здрав народен разум и на своя по-голям боен опит, той бавно, замислено каза:

— Всичко хубаво, но оръжието ни е малко… Засега ние със Секула имаме по една пушка и някой и друг патрон… Добре, че взехме и оръжието на Сафедина и Емина… То не стига… Трябва да намерим поне още десетина, петнадесет парчета с патроните… За тия, които ще дойдат при нас в гората.

Ангел, без да мисли, отсече:

— Ще ги намерим, ще купим.

Клисарят тихо, беззвучно се засмя. Другарите му го изгледаха малко учудено. Той поклати глава:

— Така е, така е… Без пушки и патрони не може… С бос крак трън не се рита…

Китан обшари с поглед мъжете около себе си и твърдо попита:

— Но с какво? Пари трябват!

Робев леко се усмихна и каза:

— От мене има десет лири.

— И от мене десет — обади се и Ангел Момиров и дръпна от цигарата си.

Марко Фиданчев извади броеницата си и почна да премята зърната. Въпреки че обирничеството на Оломан бег го беше почти разорило, той въздъхна и без колебание каза:

— И от мене има толкова.

Стрико Климе кротко се усмихна:

— Всеки спроти силата си… Скътал съм си една лира — да ме закопаят с нея… От сърце я давам… За Заверата, за народа… — Той се надигна, за да потършува в раклата, където бе скрил изгладуваната лира.

— Немой, стрико Климе! — посегна с ръка Ангел, сякаш понечи да го задържи. — Ще намерим от други люге… Не ни трябват твоите пари.

Старият човек изведнъж се изправи, както се бе надвесил над раклата, и почти извика:

— Що? Та аз не съм ли човек?… И аз мога да откъсна от гърлото си за народа… Или искате да ме обидите?

Ангел не искаше да засегне стария човек и със съжаление каза:

— Арно, арно… Не се люти, стрико Климе, и твоята лира ще вземем.

Клисарят отново се усмихна, лицето му просия като лицето на дете:

— Сполай ти, Момирче. Златниот не ме е оставил и няма да ме остави… Ще се намерят добри люге, ще има с какво да ме закопат…

Докторът, който беше научен всичко да бъде ясно и точно, здраво вързано, предложи:

— Парите ще дадем на Марко Фиданче. Той ще ни бъде хазнатарят — каквото влезе в касата, той ще го пази и с наше решение ще разпорежда с парите.

— Много добре.

— Съгласни сме — чуха се гласове.

— Благодаря за честта и доверието — видимо развълнуван, каза златарят.

Китан прекара ръка по челото си, позапъна се и каза:

— Докторе, нас със Секула ни забрави… Ние сега… какво да река… — и за първи път ясните му открити очи помръкнаха.

— Ние… засега… — промълви Секула и сведе очи.

Робев побърза да успокои младите хора:

— Вие давате живота си. Можем ли да искаме повече от вас?

— И дума да не става — обади се и Марко Фиданчев.

— Добре, ще гледаме да се отсрамим — рече Китан и попита: — А къде ще намерим пушки?

Всички се изгледаха, лицата им застла сянка — наистина мъчно, трудно беше да се намерят пушки. Понякога някой арнаутин или турчин предлагаше по някоя стара, ръждясала кремъклийка, но това не вършеше работа, трябваха им десет-петнадесет здрави, хубави пушки. Пръстите на доктора почнаха отново да играят по масата, Марко Фиданчев гледаше безпомощен, стрико Климе се загледа в иконата на стената, сякаш чакаше помощ от нея. Веждите на Ангел бяха свъсени, по челото му се бе изрязала бразда — изведнъж веждите му се отпуснаха, челото му се проясни.

— Китане, нали решихме аз да съпроводя Звезда до Солун, а оттам да се опитам да я прехвърля в свободната ни бащиния. Тук не може да остане, дори в Солун, ако я познае някой, грози я опасност… По-далече, по-далече от Турско… Спасението е едно — в свободна България… Като отида в Солун, ще помоля моя братовчед Наум Момир, който има добри връзки и познанства, да ми намери десетина-петнадесет бердани или от гръцките пушки „Гра“. Все ще ги пренесем някак…

— Добре си го намислил — сдържано се обади златарят.

— Арно, арно — чуха се и други гласове.

Лампата озаряваше замислените и възторжени лица на мъжете. Те се чувствуваха подмладени, струваше им се, че им са пораснали криле. Мисълта за борбата ги окриляше и вдъхновяваше. Те замълчаха, унесени в собствените си мисли. Доктор Робев запали цигара и през тютюневия дим видя дългия, мъчителен път, по който тръгваха, път на неволи и борби, и там някъде в далечината, сред дим и кърваво зарево, проблясваше свободата на поробената родина. Той единствен разбираше и виждаше мъките и страданията, през които трябваше да минат, но нямаше друг избор. Пожарища, кърви и една сияйна, ослепителна светлина… Той скръбно се усмихна, но изведнъж устните му се свиха в жестока, каменна гънка. Той знаеше — пътят към свободата беше път към голгота. Китан си спомни за старата си майка и татко си, с които трябваше да се раздели. Няма повече да ходи след стадото и да събира овцете със свирката си. Ще я вземе със себе си, с нея ще разсейва мъката си по тях… И махна с ръка — той откъсна нещо от сърцето си… Пред замисления и замечтан поглед на Секула се мярнаха хубавите светли очи на Звезда, видя я край чешмата, когато напи водата й, грабна китката й от червен трендафил, вързана с копринен конец… Нали щеше стройници да праща, да се женят, а какво излезе — другарка ще му бъде пушката огнебойка… Ще я види ли пак? Но един глас му нашепваше, че пак ще се срещнат със Звезда и пак ще се имат… Тревожно се сви и сърцето на Ангел Момиров — какво го чака, какво му носи утрешният ден? Годеж и сватба го чакат — ще ги дочака ли? Ще може ли да отиде под венчило с Бисера? Той я видя в булчината й премяна, привела свенливо глава. Усмихват се пъстрите й очи, по-тъмни под дългите мигли, под сватбения венец. Златарят само свъси вежди, вдигна ръка, оправи увисналия си мустак и мълчаливо стисна пестник. Пред замрежения поглед на стрико Климе се изправи стройната, крехка като фиданка снага на сина му — на кого щеше да го остави, ако с него се случеше нещо? Поклати глава и прогони нерадостната мисъл. По устните му пробягна, кротка усмивка — каквото за другите, това и за него — Златниот и народът нямаше да оставят неговия Трайко.

Китан се изправи и едрата му снага сякаш изпълни стаята — голямата му сянка изплава на стената.

— Знаете ли коя ще бъде първата ми работа?

— Коя?

— Какво смяташ да правиш? — попитаха другарите му и устремиха към него погледите си.

— Да очистя Оломан бег и Сафедин и Емин, верните му кучета.

— Добре си го наумил — поклати одобрително глава Ангел. — И аз ще ви помагам.

— От града ли? — попита златарят и леко се усмихна.

Младият човек припряно отговори:

— Не от града… Знам аз… Ще му намеря колая…

— Трябва да пламнат и кулите на бега, да горят, та заедно с тях да изгори и нашата мъка, мъката на нареда — с гняв рече Китан.

— Да познаят силата на Заверата, да видят как плаща народът на своите душмани и изедници — със страст издума и Секула.

Докторът гледаше младите хора и им се радваше в сърцето си — радваха го тяхната готовност за борба, техният пламък и омраза към враговете. Той се обърна към другарите си:

— Всичко ще стане, само да е живот и здраве… Но да не забравим и нещо друго…

Няколко двоица очи се устремиха в него.

— Какво?

— Забравили ли сме нещо? — тревожно попитаха мъжете.

Той се замисли и тържествено и властно отговори:

— Клетвата!

— Право рече.

— Така е — отзоваха се другите.

— Трябва да се закълнем, че свето ще пазим тайната и че сме готови да дадем и живота си за делото на Заверата, за свободата на Македония.

Очите на стрико Климе широко се разтвориха, в тях загоря чуден огън и той възторжено каза:

— Клетвата… Да се закълнем в черквата пред статуята на свети Климента.

— Добре го рече… Да вървим! — шепнешком се съгласи Марко.

— Да вървим! — чуха се и други гласове.

Всички преминаха двора мълчаливи и влязоха в старата вековна черква. Стъпките им отекнаха в каменните стени и сводестия купол — стори им се, че това е отек от стъпките на Цар Самуила, на неговите войводи и бранници. Облъхна ги хлад и тръпка ги полази. Посрещна ги мъждукащото кандило, което от хиляда години гореше пред образа на първия български учител и просветител. Бледото му треперещо пламъче озаряваше спокойното му строго лице, то излъчваше някаква вътрешна сила. Незнайният майстор бе издълбал в дървото и проницателния поглед на светия мъж, поглед, дълбок и вълнуващ, устремен във вековете, властен и пророчески, който му бе спечелил любовта и преклонението на стотици поколения, на целия български народ. Съзаклятниците застанаха пред дървената статуя, почерняла, изпоядена от времето, но запазила някаква неотразима сила. Те приведоха смирено глави и неясен трепет обзе душите им.

Стрико Климе се приближи до тезгяха за свещите, сграби няколко и ги раздаде на другарите си. Той запали своята свещ от огненото езиче на кандилцето, пламнаха и техните свещи. Огънят, който бе горял през вековете, се предаде и на тях. Заревото на свещите освети замислените им и съсредоточени лица — те изглеждаха бледи, восъчни. Заиграха пламъци по златните нимби на светците по иконите, които ги гледаха студени и мрачни. Светна и лицето на първоучителя — замислено, застинало в някаква дълбока мисъл. Трепна светлина и в очите му, сякаш оживяха, проникваше в душите и сърцата им дългият им суров поглед.

Доктор Робев взе евангелието, подвързано със заешка кожа и златна везба по корицата, и го сложи пред статуята. Ангел Момиров извади револвера си, измъкна и една кама и ги кръстоса върху свещената книга. Докторът сложи ръка върху евангелието, последваха го и другарите му. Той бавно, тържествено заизрича клетвата:

— Заклевам се в името на бога и светаго Климента и в това оръжие да служа честно и вярно на народа си, да се боря за род и вяра, за свободата на народа и родината си и за това свето дело да бъда готов да дам и живота си, за делото на нашата Завера. Ако погазя клетвата си, да бъда убит с това оръжие и проклет от народа си. Заклех се.

Отмерени, тежки падаха думите на клетвата. Те се отекваха в каменните стени, блъснаха се в купола, потънал в мрак, и заглъхваха. Чуха се гласове:

— Заклевам се.

— Заклевам се — тежки, морни, като дъждовни капки в зноен ден падаха и думите на останалите съзаклятници, на първите люде на Охридската завера.

Лицата им бяха застинали, навъсени, но и някакво умиление ги озаряваше и стопляше. А от статуята ги гледаше ликът на светеца. Изведнъж той сякаш оживя, очите му загоряха, ръката му трепна и се издигна — той благославяше тях и делото им, което беше и негово дело, защото беше дело на народа му, за който живя и умря. И те почувствуваха, че той живееше в тях, но и те живееха в него. Той ги осени със своя дух, който беше хилядолетният дух на народа им.

Стрико Климе усети как една сълза го припари, но той не я обърса. Тя се търколи по старческото му лице и застина като малка пламнала звезда — лъч от кандилото на Златниот.