Димитър Спространов
Охридска пролет (32)

XXXII

Голяма, просторна беше пещерата над манастира Слепче, горе, в планината, където се бяха приютили Китан и Секула, след като напуснаха бащините си къщи. В нея можеха спокойно да се разположат двадесет-тридесет души. Сводът се издигаше високо, цял окичен със сталактити. Забуляше ги сива мъгла, която потъмняваше и изтъкаваше черен покров. Само при зрака на запалена борина или мъждукаща свещ те блясваха с фантастични отражения и приливаха чудни синкавозелени цветове. Прехвръкваха прилепи и тихото, почти недоловимо размахване на крилете им нарушаваше тишината на това приготвено от природата харамийско гнездо. Към пещерата водеше стръмна пътека. Нейната непристъпност и гъстата букова гора, която я заобикаляше, държаха далеч от нея овчарите.

През деня пещерата беше безмълвна, не се чуваше нито воят на звяр, нито човешки глас. Тя спеше своя вечен сън, както по времето, когато я бе оставил последният пещерен човек. Но вечер се оживяваше — в дъното пламваха огньове, върху тях на ръжен се печеха шилета и я огласяха говор и смях. Понякога тъмната паст изпълваше песен, отекваха струните на тамбура, развихряше се юнашко хоро. Мълвата беше разнесла вестта за подвига на Китан и Секула и беше им спечелила сърцата на околното население — в тях чифлигарите бяха почнали да виждат своята закрила и опора. Овчарите, зареяли се със стадата си високо в планината, ги посрещаха като свои и им даваха най-добрите си агнета, изпразваха от торбите си хляба за тях. По селата се намираха смели мъже, които ги приютяваха, когато слизаха в низината. Те им носеха новини от близките села и града, съобщаваха им кой от беговете е в кулата си и кой не е — те бяха техните очи и уши. Мъката и неволята на много озлочестени, изстрадали и отчаяни люде им посочиха пътя към двамата харамии. Един по един почнаха да се увеличават другарите им, докато около Китан войвода, както почна да го нарича народът, се събра цяла чета от здрави, корави и отчаяни мъже. Те бяха готови да дадат и живота си, за да отмъстят за личните си теглила, мъки и страдания, да закрилят народа си и до смърт да се борят за неговата свобода.

Пръв дойде Митре Абдураман, снажен, набит, тридесетгодишен мъж. На главата си беше завързал кърпа, изпод която се подаваха тъмните къдри на косата му. Лицето му, обгоряло от слънцето и жулено от вятъра, покриваше лек загар. Под гъстите му черни вежди гледаха будни, живи очи — те гледаха смело, открито и малко присмехулно. По дебелите му, месести устни винаги играеше весела и дръзка усмивка. Закърпената му салтамарка беше чиста и метната накриво на едното му рамо. В цялата осанка на мъжа имаше нещо бекрийско и юнашко. И наистина, той беше в селото си ерген над ергените, обичаше добре да поработи и добре да се повесели — хоро без него не ставаше, на най-хубавите моми водата напиваше, а когато засвиреше с тамбурата си, и млади, и стари го заобикаляха да го слушат. Но всичко има край и неговото бекрийство и ергенлък се свършиха — Неруда, най-хубавата мома в селото, го излъга. Доста си беше походил — беше време да се смири и той да скъта дом и челяд. Но след като се задоми, срещнеше ли мома или млада булка, обръщаше се да я изгледа и с тамбурата си изплакваше жалбата си по отминала младост и волен живот.

Когато дойде при Китан, държеше в ръка яворовата си тамбура, само нея бе взел със себе си. Войводата го попита:

— Какво те доведе при мене?

— Мъката.

— А каква ти е мъката?

Младият мъж стисна здраво тамбурата и едва не скъса струните, те жално, иззвъняха. Въздъхна и отговори:

— Бегът отвлече жена ми Неруда, а след нея си отиде и момченцето ми — сукалче, нямаше кой да го кърми, кой да го гледа… Те ми бяха най-милото, най-свидното, което имах. Нищо не ми остана освен жалбата по тях и тая тамбура.

Очите на Китан потъмняха:

— Какво мога да ти помогна?

— Дай ми пушка да платя за тях.

— Който тръгне с мене, не го чака нищо добро.

— И в село не ме чака нищо добро — горчиво се усмихна селянинът.

— Как те казват?

— Митре Абдураман от Смрика.

Свъсеното лице на войводата се поразведри и като се усмихна, попита:

— А защо ти е тамбурата? С нея ли ще биеш турците?

— С нея изплаквам болката си — стисна зъби Митре. Той се замисли и с глас, в който имаше и молба, и повеля, додаде: — Няма да ме отпратиш… Ще ме задържиш… За доброто, което ще ми направиш, няма да се отделя от тебе, докато съм жив.

Китан го изгледа — харесваше му тоя мъж с черни коси и пламък в очите:

— Добре, да бъде, както искаш, Митре Абдураман.

— Благодаря ти, братко, благодаря ти, войводо — трепна гласът на Митре.

Китан го прегърна и притисна до гърдите си. Абдураман на прегръдката отговори с прегръдка и отвърна лице, за да не види войводата, че очите му бяха овлажнели.

След Абдураман заприиждаха и други. На Христо Белагуша турчин се опитал да му задигне воловете, както си орал на нивата. Примолил му се да му остави воловете — без тях децата му ще останат гладни, а турчинът му се присмял: „Впрегни тях в ярема.“ Притъмняло на Белагуша пред очите, замахнал с копралята и повалил турчина, простил се с жената и децата и поел пътя към Китана. Друг го пребили от бой, защото се оплакал на бега, че кехаята му взимал повече снопи, отколкото се полагат. Всеки имаше своята мъка, своята несрета и тя ги бе прокудила далеч от свои и близки, от жена и деца в пещерата на Китан войвода. Последен дойде Петре Егюптинот от Ягодина — мургав, с ниско чело, със сключени вежди и две тъмни очи. Те постоянно шареха и не смееха открито да погледнат човека. Нещо отблъскващо имаше в тоя човек, особено в очите му, които не се откъсваха от земята. Той не се хареса на Китан, но войводата разсъди, че ако го върне, е по-лошо, повече може да напакости, и реши да го вземе в четата, но да го има под око. Петре беше мълчалив, затворен в себе си и с никого не се сдружи. Другарите му не го обичаха и страняха от него — като че ли не само за възтъмния цвят на лицето му го бяха нарекли Егюптинот. И с него станаха десет — първите десет от четата на Китан войвода, на Заверата.

В дъното на пещерата четниците бяха наклали два големи огъня. Край единия седяха Китан, Секула байрактарят, Ангел Момиров, който им беше дошъл на гости, и Митре Абдураман, а край другия се бяха натъркаляли някои от останалите четници. До каменната стена на пещерата харамиите бяха застлали папрат и трева, които им служеха за легла. Изсъхналите цветя от постилката пръскаха мириса на гороцвет, мащерка и суха трева. До стената бяха изправени пушките, а няколко бойлийки бяха оставени върху меката постеля, за да бъдат подръка на момчетата. Там се търкаляха силяхлъци и патрондаши, но повечето от четниците не се отделяха от тях — патрондашите и сега кръстосваха гърдите им, а силяхлъците стягаха кръстовете им. От силяхлъците се подаваха пищовите им, лъщяха дръжките на ножовете им, а някои на кръста си бяха препасали и ятагани. Повечето носеха още селските си дрехи, но въоръжението им придаваше юначен вид. Агнетата бяха изядени, около огньовете — преметено и въоръжените мъже тихо си приказваха. В огнището пращяха буковите пънове, горяха цели клони и хвърляха приятна топлина. Догаряше някоя цепеница, разпадаше се на големи късове жар и те лъщяха като рубета. По лицата на насядалите край огньовете играеха кървави отражения, по стените на пещерата бягаха светли и тъмни вълни. А през отвора на тая хайдушка хралупа надничаше пълната месечина и напомняше за божия свят, за робския живот. А до нея като по-малка сестра трептеше вечерницата, едра и светла.

Ангел извади кесията си с тютюна, сви си цигара и подаде кесията на другите:

— Китане, другарите ви поздравяват, но ми дадоха и една поръка за вас.

— Каква е? — попита войводата.

— Намират, че е време да се подпали и изгори кулата на Оломан бег, а след нея да пламнат и кулите на другите бегове.

Китан сви цигара, взе една главня от огъня и я запали.

— Нали сме говорили… И аз го мислех — каза Китан и смукна от цигарата си. — Да изчезне това разбойническо гнездо.

— И помен да не остане от него! — намеси се в разговора и Секула.

— Да разберат как плаща народът — обади се и Абдураман. — Да видят селяните, отрудените люде, че има кой да мисли за тях и да ги брани.

— Още утре ще свършим тая работа — каза Китан и се загледа в огъня.

Ангел се позамисли, позамижа малко и рече:

— Не бива да се бърза… Трябва добре да се подготви работата, да се огледа кулата, да се прецени откъде най-добре може да стане подпалването…

— Познавам кулата и постройките в двора, малко ли пъти съм ходил — и снопи съм карал, като бях малък, и ангария съм работил… — припряно, със страст възрази войводата.

— И аз я познавам, какво тегло съм карал там… Да пламне, та само въглен и пепел да се стори — рече Секула и хвърли цигарата си в огъня.

Абдураман понечи да каже нещо, но замълча, като че ли му беше стеснително да говори, когато говореха войводата и байрактарят. Изведнъж той тръсна глава, перчемът му заигра на челото и рече:

— Право е Момирчето, да отидем, да видим… Да не работим наслука — да определим от по-рано местата, където ще хвърлим огъня… А и друго има…

— Какво е другото?

— Кажи да чуем! — прекъснаха го другарите му.

Абдураман оправи перчема си, позагледа се в огъня и отговори:

— Добре ще бъде да вземем кълчища, да ги свием като повесма и да ги намажем със смола… Допрем ли до тях праханта, да пламнат и нищо да не може да ги угаси… Хвърлим ли ги в копа или плевня, да пламнат изведнъж.

— Виж, това ми харесва… Добре е… Кълчища, смола… — замислен каза Китан, сякаш преценяваше предложението на Абдураман. — Ще го направим.

Мъжете около огъня замълчаха — обмисляха как да подкачат работата и да я свършат добре. Съчките пращяха, пъновете се разпадаха и натрупваха едра жарава. Светлината от огньовете пълзеше по каменните стени, шареше по увисналите сталактити и те ту светваха, като обнажени мечове, ту потъмняваха. Край другия огън останалите момчета от четата тихо си говореха — говорът им изпълваше пещерата като ромона на планински ручей.

Секула постъкна огъня, погледна Ангела и някак си свенливо, като че ли гърлото му беше пресъхнало, попита:

— Няма ли още писмо от Бугария? — Той искаше да каже от Звезда, но го досрамя и се изчерви като млада булка.

— Няма. Щом като дойде, ще ви го донеса — отговори Ангел и съчувствено погледна байрактаря, разбираше болката му.

— Да не забравиш — с молба в гласа каза Секула.

— Няма, няма… Знам как го чакаш — побърза да го успокои Момиров и приятелски го потупа по рамото, а после се обърна към войводата: — Китане, и аз ще дойда с вас.

— Къде? — попита войводата.

— Когато нападнете кулата.

— А, не, тоя път не те взимам — малко строго рече Китан. — В Охрид повече ни трябваш… Ти си ни връзката… Писмо чакаме, патрони ни трябват…

— Иска ми се и на мене да бъда с вас — в гласа на Момирова се долови молба.

Китан поразрови огъня, после бавно потърка ръце:

— Не настоявай… Когато чакахме Оломан бег на пусията, беше друго… Бяхме само двамата със Секула, но сега… Погледни тия юнаци, те ми стигат — и той посочи насядалите около огньовете мъже. — Тука аз нареждам.

— Добре, ще се подчиня — каза Ангел, малко разочарован. Той гореше от желание да хвърли една главня в двора на кулата, да види как ще пламнат плевните, как ще избуят и ще се развихрят пламъците, но разбираше, че и Китан е прав — в града им беше по-полезен. Наистина нямаше нужда сега да се излага на излишна опасност, трябваше да пази и себе си, и другите.

Навън повея вятър. Вятърът премина през листата на столетните буки и гората зашумя. Той връхлетя отново, нов трепет премина през листата и гората се събуди от своя сън. Върху месечината се нахвърляха перести облаци, като змейове, що идат да грабят млада невеста, и я скриха, за да я отнесат в гори тилилейски. Пак настъпи тишина, буките се заслушаха плахи, изтръпнали и пак връхлетя вятърът, по-силен, по-страховит. Белостволите буки разтърсиха зелените си гриви, залюляха се, раздвижиха се клоните като вълните на развълнувано море — канеше се буря.

Мъжете, насядали около огньовете, се заслушаха — познаваха и обичаха тая песен на гората. Те самите се наежиха като зелената грива на буките, настръхнаха като събудената гора — и в тях се надигаше буря. А пламъкът озаряваше лицата им.

— Ей, Абдураман, взимай тамбурата! — провикна се дели Христо Белагуша.

— Удари струните и подкачи песен — подкани го друг.

Митре Абдураман сякаш това чакаше — той стана и взе яворовата си тамбура, която беше окачил на един камък, издаден напред, и отново седна край огъня. Приведе се над тамбурата, изкорубена и закръглена, с тънки струни от волска жила, опита ги и те леко прозвъняха. Сключи вежди, замисли се коя песен да подкара и удари струните — пещерата изпълни стара харамийска песен. Той сам запя — гласът му, плътен, топъл, отначало тих и сподавен, бавно закрепна, изви се и литна към каменните сводове. Песента се понесе, пълна с мъка, мъката на стотици поколения — тя нашепваше за робския труд по полята и нивите на беговете, нареждаше за изплаканите сълзи на майките, що са прали кървави кошули на домакини и синове. Тя говореше на душите на тия корави мъже, защото се бе родила в душата на народа им. Те тихо подеха песента и тя се носеше тъжна като плач, като сподавен вопъл. А навън вятърът напираше, заогъваха се стволите на буките, по-силно и заплашително зашумя гората.

— Карай, Митре!

— Карай, Абдураман — провикваха се запалените момчета.

Чу се силният глас на войводата:

— Я изкарай една хороводна… Комитската, комитската…

Изведнъж тамбурата замлъкна, песента секна. Той отново се приведе над тънките струни, замисли се. Лицето му беше затворено, около устните му се очертаха две дълбоки бръчки. Той замахна и удари струните — понесе се нова песен. Тя беше тежка, морна, като капки дъжд пред буря в летен ден. Звуците преминаха като огън в кръвта на мъжете, запалиха я и те наскачаха, сякаш жарава имаха под краката си. Секула поведе хорото. Четниците прехвърлиха ръце през рамо, сплетоха се ръцете като клоните на старите буки. Краката бавно заотмерваха такта на танеца и заиграха в тъмните и светли перчеми на юнаците. Ритъмът на песента ставаше по-бърз, по-силно и по-чевръсто удряше ръката на свирача по струните и песента ставаше по-бойка, по-вихрена и заедно с нея по-силни, по-твърди ставаха стъпките на играчите. Те удряха, блъскаха земята и тя трепереше под краката им. Изведнъж Секула измъкна ятагана си. Другарите му го последваха — и те измъкнаха ножовете си и лезвията заблестяха в ръцете като светкавици. Удряха се ятаган в ятаган, сливаха се в харамийска прегръдка, чаткаха и гърмяха — роди се една нова юнашка, кървава песен и се сля с песента на тамбурата. Скачаха и приклякваха мъжете, горяха ножовете в коравите им десници, а сенките им извиваха по стените на пещерата друго хоро, мрачно и зловещо. Блесна мълния, удари гръм — навън бурята се беше разразила и с нейния трясък се сля един изстрел. Секула, увлечен от песента, опиянен от ритъма на танеца, не удържа — измъкна пищова си и стреля. И хорото се люшна по-силно и по-страховито — харамийското хоро на людето на Китан войвода.

Бурята лудуваше. Мълниите размахваха зелените си камшици и разкъсваха черния покров на нощта. Разнасяха се гръм след гръм, поемаше ги планинското ехо, търкаляше ги и ги отнасяше от карпа на карпа. Вятърът връхлиташе и поваляше клони, нареждаше за минали времена на бран и победи, говореше за утрешни битки и нови кърви. Тая страхотна и дива песен се отекваше и в душите на мъжете и те до късна нощ пяха и играха, а гората и бурята им пригласяха.