Димитър Спространов
Охридска пролет (14)

XIV

На мегдана сред село Топола се бяха събрали и млади, и стари. Момите и девойките извиваха кръшно хоро. Някои от майките и бащите бяха насядали в кръг, а други от старците, подпрели се на стаповете си, следяха играта на младите. Мъжете тихо си приказваха дали времето ще помогне за оран и посев, какъв ще бъде берекетът, оплакваха тежката си орисия — не можеха да видят бял ден от работа по нивите на бега, от ангарията по царските друмища. Те пушеха лулите си за разтуха, въздишаха и махаха с ръка. Старите жени — майките на момите, — насядали по напечените от слънцето камъни на купчини, като презрели, спаружени гроздове, ту си шушукаха, ту избухваха в дрезгав, сподавен смях. Те или хвалеха някоя мома, що се хвърляше в очи с хубост и кипрост, или одумваха друга, която играеше по-свободно и по-вихрено, отколкото прилягаше. Хвърляха камъни и в градината на някоя млада булка, която, помамена от хорото на младите, спомнила си за своето моминство, сама се бе хванала на танеца. А над гълчавата и шума, що изпълваха мегдана, се носеше дрезгавият и проточен глас на ручилото на гайдата, пригласяха му тежките и отмерени удари на тъпана.

Момите, накитени в празничните си премени, на купчини стояха тук и там, същи китки от росни цветя, или дружки се разхождаха две по две, говореха си и весело се смееха. Момците бяха накривили кепета, ризите им светеха от белина и по ръкавите им аленееха пъстри кенари. От тях лъхаха мъжество и сила. Девойките мамеха очите със своите тежки минтани, с престилките си, по които през дългите будни нощи бяха извезали квадратчета, гранки и цветя с ибришим и многоцветна свила. Под минтаните се очертаваха здравите им налети снаги, научени на труд, но незагубили най-големия дар от бога — да галят и радват.

Слънцето, наклонило се към върховете на близките планини, но незагубило още силата си, заливаше стъгдата с червени пламъци. На края на мегдана се издигаха три тополи. Огрени от сетните лъчи на слънцето, те горяха като големи запалени свещи и хвърляха дълги сенки.

Дядо Недан и няколко по-възрастни мъже се бяха изправили до оградата на един двор. Един от старите люде пое от лулата си, въздъхна и рече:

— Ех, братя, не било късмет и ние да се освободим от турците.

— Горнобугарите излязоха по-късметлии от нас, нали са по-близо до дядо Ивана — откликна се друг, — куртулисаха.

— Докога ли има още да теглим — обади се беловлас старец.

Дядо Недан ги изгледа строго, удари сърдито с огнивото по кремъка, за да запали угасналата си лула, и рече:

— От дядо и прадядо знам — помогни си сам, та да ти помогне и господ.

— Какво можем ние сами? — плахо попита беловласият старец.

— Нашата земя е раждала и ражда юнаци, погледнете ги — и дядо Недан посочи с глава момците на мегдана. — Да са ни живи, в тях ми е надеждата.

— Какво могат? — упорствуваше старецът в неверието си.

Недан смукна от лулата си и твърдо отсече:

— Ще хванат гората като старите харамии… Балканът ще ги приюти и ще им бъде крило и закрила, а те ще станат крило и закрила на народа.

— Е, Недане, чул те господ…

— От твоите уста в божии уши — подхвърлиха неколцина и се спогледаха. Тия думи на стария им съселянин ги радваха, стопляха и все пак не им се вярваше, че някога ще се свърши теглото им, че ще дойдат и за тях по-добри дни.

Около стрина Търпена бяха насядали няколко по-стари жени. Чучнали до нея, те тихо си приказваха. Една подхвърли:

— Търпено мори, виж керка си — каква е хубава, каква е гиздава.

Стрина Гюрчина на свой ред рече:

— Кошулята й свети на нея, минтанът й трепери, а снагата й под него се извива и играе като белвица^[1].

— Нали е Звезда, свети като звезда — додаде трета, завист пробягна в очите й и за да я скрие, притвори старческите си мигли.

Търпена, доволна и сякаш малко изплашена от думите на старите жени, припряно издума:

— Оставете керка ми, ще я урочасате…

Стрина Гюрчина, която забеляза, че разговорът не е приятен на Търпена, подхвърли:

— Я вижте Грудка, млада булка е, а се носи като мома…

— Свидно й е за моминството.

— Нали момчето й отиде в далечна чужбина на гурбет.

— Какви погледи хвърля само към ергените… Не й се живее сама-самотинка — една през друга се заобаждаха жените и в гласовете им се долавяше и завист, и злорадство.

— И тя е жива-живина… — подметна стрина Гюрчина и беззвучно се засмя, засмяха се и останалите жени.

Момците бяха подкарали харамийското. Хванали се през рамо, ръцете им сплитаха венец от здрави стволове, сякаш се бяха преплели шарени смокове. Стъпките им бяха равни, тежки и под тях земята трепереше. Движенията им бяха плавни, отмерени — нещо тържествено и гордо имаше в тия левенти, израсли в неволя, но крепнали под южно слънце, брулени от южен вятър. А ручеше ручилото, тъпанът му пригласяше бавно, тежко и в тая равна, тъжна песен, в твърдата юнашка стъпка на краката им имаше и неизречена болка, но и вяра и зов за борба.

Но гайдата замлъкна, ручилото издаде проточен глас. Тъпанарят леко заудря с пръчката по обратната страна на тъпана. Изведнъж гайдарят вдигна гайдата, тръсна глава и подкачи игрива, хороводна песен. Тъпанът задумка весело и бодро — подеха смесен танец за моми и момци. На хорото се заловиха и момите, изви се шарен, скоклив танец. Пукаха пафтите на момински половини, играеха мерджанови и златни нанизи, подскачаха, подрипваха шарените китки. Изви се хоро за чудо и приказ. Скочи Китан и поведе танеца — изви го като хала, извихри го като вихър. До него се залови Звезда, изтича и Секула и се хвана за изгората си. Тя му се усмихна и чинно сведе очи, а той й стисна ръката, стрелна я с поглед, в който имаше и галба, и копнеж. А танецът се извиваше като пъстра змия — люшкаше се ту на една, ту на друга страна. Чуваха се подвиквания и весел смях.

В далечината се разнесе конски тропот, изви се кълбо прах и като тъмен облак на стъгдата долетя Оломан бег с тайфата си — десетина добре въоръжени мъже. Той се спря на края на мегдана, за да не развали хорото, и мълчаливо поздрави. Хората му скочиха от конете, но той самият остана на своя дорест жребец.

Неочакваното пристигане на турците смути играчите — някои почнаха да се откъсват от хорото. По-възрастните мъже и жени се заоглеждаха плахо. Разнесоха се сподавени, смутени гласове:

— Бегът никога не е идвал на хорото…

— И сега изведнъж…

— Не е за добро…

— Какво ли крои?

Оломан бег долови смущението, което събуди идването му, изправи се на седлото и меко каза:

— Продължете си играта.

Китан се провикна, гласът му се разнесе и заля стъгдата:

— Не се пускайте — и още по-бодро и вихрено поведе хорото.

Другите играчи, моми и момци, ободрени от неговото подканяне, забравиха сякаш за неканените гости и продължиха да играят. Танецът се изви по-устремен и по-лудешки. Като че ли напук Китан отведе хорото почти до купчината на Оломан бег. Изведнъж от купчината се откъснаха Сафедин и Емин, сграбиха Звезда, вдигнаха я на ръце и я подадоха на бега. Той я прихвана и я нагласи като рудо агне пред себе си на седлото.

Секула се хвърли, обзет от гняв и отчаяние, и хвана с две ръце юздата на жребеца. Бегът замахна с камшика и го удари по ръцете, момъкът усети как нещо го парна, но не пусна юздата. Но ездачът пришпори коня си, жребецът се изправи на задните си крака и се понесе в лют бег. Той удари Секула с широките си алени гърди, повлече го и го събори на земята. Китан, макар и изненадан от нападението, бързо се окопити, изтича до близкия плет и изтръгна един кол, но докато се върне, вече беше късно — турците бързо наскачаха на конете си и му преградиха пътя. Те както бяха дошли, така и отминаха като тъмен облак.

Хорото се разтури. Момите се пръснаха като пилци, момците гледаха стъписани и недоумяващи. Млъкна ручилото, замря тъпанът. Настана тягостна тишина. И сред нея се чу гласът на Търпена:

— Проклет да бъдеш, Оломан бег. От бога да си го намериш, дето почерни керката ми.

Китан, настръхнал, със свъсени вежди като градоносен облак, сложи ръка на рамото й и твърдо, като клетва рече:

— Не от бога, а от мене ще си го намери, майко.

— Рано или късно ще го намерят ножът или куршумът ми — през зъби издума и Секула.

Дядо Недан хвана подръка жена си и с глас, в който се долавяше и мъка, и примирение, каза:

— Търпено, стопанко моя, и това ще мине…

Стъгдата бързо опустя. Всички се разбягаха, сякаш чума бе преминала, тежка напаст се бе стоварила. Слънцето се беше спряло на върха на планината, потрепера като голяма кървава сълза и се търколи. Само тополите останаха да горят като огромни пламнали копи.