Димитър Спространов
Охридска пролет (47)

XLVII

Дългата маса в съдебната зала бе застлана с червено сукно. Зад нея се бяха наредили съдиите — членове на Битолския вилаетски съд. Те бяха дошли нарочно да гледат делото на охридските размирници. Председателят Хасан Тахин беше тържествен и важен в своя нов мундир от зелена чоха, по ръкавите и яката на който блестяха ширити от златна сърма. Той от време на време поглаждаше подстриганата си по европейски брада, оправяше златните си очила, зад които се криеха сините му, със стъклен блясък очи. Беят спокойно чакаше да му дадат знак, че подсъдимите са доведени, за да открие заседанието. От двете му страни седяха членовете на съда — от дясната му страна бе седнал Зекир ефенди, намръщен, с отпуснато лице и скучаещ поглед, а отляво седяха останалите членове — Георги Цани, погърчен влах, и Морено Калидрон, евреин. И двамата бяха представители на друговерните поданици на султана, поръчители за безпристрастното и справедливо турско правосъдие. Георги Цани беше се докарал в най-новите си дрехи, скръстил ръце на гърдите, и нетърпеливо чакаше да почне и свърши делото, за да може да окачи на въжето няколко дебелоглави българи. Колегата му Калидрон, сарафин, един от най-богатите хора в града, беше намъкнал своя дълъг халат от сиво кадифе, препасан със скъп копринен пояс. Макар в сърцето си да таеше хищническите наклонности и алчността на сънародника си Шейлок, по благообразното му лице се разстилаше добродушна усмивка и прошарената му рошава брада му придаваше суровата прилика с някой библейски пророк. Вдясно от състава се беше разположил обвинителят. Той прелистваше бележките си от обвинителната си реч, която предварително беше приготвил. Наляво, пред по-ниска масичка, седеше секретарят Бекир ефенди — малко сухо човече. Преписките и безкрайните протоколи го бяха изсушили като пергаментовата хартия, на която пишеше присъдите. Той подреждаше листата си за протокола и подкастряше тръстиковите пера.

В залата бяха допуснати само най-близките на подсъдимите и някои от представителите на еснафа и търговското съсловие, за да се даде публичност на делото. На една от задните пейки се бяха сгушили Ракида и Фания Фиданчева. До тях се беше свила Бисера, на пребледнялото й отслабнало лице сякаш живееха само очите й — пораснали, пълни с неизказана мъка. Бъдещата й свекърва и майка й бяха отпуснали глави, по лицата им се четеше недоумение и плахост. До вратата се беше изправило едно заптие, то я открехна, надникна навън и направи някакъв знак на председателя — даде му да разбере, че подсъдимите са докарани от затвора.

Председателят поглади брадата си, хвърли поглед към портрета на Абдул Хамид, окачен на стената. Султанът беше в парадната си униформа, блестяща от злато и медали. Хасан Тахин сякаш поиска от него разрешение да открие заседанието и да му даде мъдрост, за да накаже по-справедливо и заслужено тия, които бяха вдигнали ръка срещу империята и неговата бащинска и милосърдна власт. В притихналата зала се разнесе гласът му:

— Подсъдимите!

Въведоха ги — пръв влезе Ангел Момиров, а подир него останалите — Марко Фиданчев, доктор Костадин Робев, стрико Климе и малкият Трайко Рудар. Страхът да не би за делото да дойде някой чужд дописник или консулите от Битоля бе накарал каймакамина да нареди да им изпратят от дома чисти дрехи, за да не ги видят в окъсания и окаян вид, който имаха в затвора. Дори през последните дни преди гледането на делото бе заповядал да ги хранят по-добре — вместо фасулевата чорба и булгурената каша, която им даваха, колкото да не умрат от глад, им даваха по-хубава и изобилна храна. Сега подсъдимите бяха чисто и спретнато облечени. Ангел пристъпи с бекрийски накривен фес на главата, стегнат в хубавата си салтамарка. Той кръстоса поглед с председателя и не го сведе, обгърна залата и се усмихна на майка си и на Бисера. Доктор Робев, облечен в най-новите си черни дрехи, изглеждаше по-бледен от други път. Погледът на очите му, потънали в орбитите, както винаги, беше спокоен и твърд. Златарят пристъпи с тежка, отмерена стъпка на човек, който знае цената си и пази достойнството си. Той сдържано поздрави съдиите. Стрико Климе попримижа, обшари с поглед залата, по въздебелите му устни, които изпъкваха под черните му мустаци, бе застинала добродушна усмивка. В големите и хубави очи на Трайко светеше любопитство и нехайство. Той се изправи до баща си и почна да си играе с копчето на дрехата си. И четиримата гледаха открито, но застанаха чинно — съд беше. В смълчаната зала прогърмя дзвекът на букаите им, които се влачеха по пода и стихнаха, прозвънтяха и белезниците на ръцете им.

След тях влязоха и останалите подсъдими — петдесетина селяни. Между тях личаха стрико Алексо, Камен Брадвар и Иван Пичурка. Всички окъсани и мръсни, отслабнали от недояждане и побоища, те се скупчиха един до друг, сякаш искаха да си вдъхнат смелост. Зад тях се наредиха няколко заптиета с натъкнати щикове на пушките. Един слънчев лъч падна върху щиковете и върховете им светнаха като запалени свещи.

Хасан Тахин разтвори делото, дебело цяла длан, с изпомачкани краища на листата от многото прелистване, и зачете имената. Той попита подсъдимите кой как се казва, кой откъде е, възраст, вероизповедание и като получи отговорите им, вдигна глава от книжата. Той погледна султана на стената, изгледа подсъдимите с властен поглед и строго попита:

— Признавате ли се за виновни?

Преди да отговорят другите, Ангел дръзко се провикна:

— Ти ще ни кажеш в какво ни обвинявате, кади ефенди. Прочети обвинителния акт, както му е редът.

Председателят остана изненадан от тоя неочакван и дързък отговор. Рибите му очи станаха по-студени, погледът му за миг се закова в подсъдимия и зачете обвинителния акт — равният му, глух глас изпълни залата. Обвиняваха ги, че са образували завера, за да се борят с оръжие в ръка против царството и султана, поддържали връзки с Китан от Топола, разбойник и подпалвач, подпомагали го с пари и оръжие. Той прочете дългия акт, оправи очилата си и повиши глас:

— Да остане само Ангеле Момир.

Изведоха останалите. Председателят стрелна със студения си поглед Ангела и с лека насмешка в гласа каза:

— Е, какво ще кажеш за свое оправдание?

Момиров се изправи, устните му сви презрителна гънка:

— Всичко в акта е лъжа.

— Нищо ли не признаваш?

— Нищо! — отговорите на подсъдимия бяха кратки, отсечени.

Почна разпитът — председателят и прокурорът обсипаха Ангела с въпроси, но той отричаше всичко. Най-после председателят, отегчен и сърдит, махна с ръка и заповяда:

— Марко Фиданчев, златар.

Златарят пристъпи напред, застана пред масата на съдиите и несъзнателно прекара ръка по брадата си. Той отговаряше спокойно, сдържано на всички въпроси, но отрече всичко. След него един след друг се изредиха всички подсъдими, но и те отричаха — така се бяха уговорили. Когато беше разпитан и последният обвиняем, Тахин бей леко стовари юмрука си на масата:

— Свидетелите! — и замахна с ръка към заптието до вратата.

В залата настъпи раздвижване, погледите се отправиха към вратата. В рамката й се очерта и пристъпи Илче Нейков. Той беше облечен като за сватба, поклони се на съдиите, сдържано се усмихна и обходи с безочлив поглед подсъдимите и присъствуващите. В очите на подсъдимите прочете презрение и студенина, не срещна съчувствие в безразличните и затворени лина на съдиите, засегна го нескриваната враждебност на съгражданите му. Ракида, Бисера и Фания само трепнаха, като чуха името му, сякаш до тях се докосна някакво влечуго. Но той бързо се окопити и по тънките му устни се появи обичайната му нагла, безсрамна усмивка. Председателят бутна преписката, облегна се на гърба на стола и се обърна към свидетеля:

— Илче Нейков, ти какво знаеш по тая работа?

Илче заговори с охота, като че ли беше чакал само тоя час:

— Всичко, всичко ще ви разкажа, кади ефенди… — И той разказа как за пръв път видял Китан Неданов от село Топола в къщата на екимина Костадин Робе и оттам го познавал и добре запомнил. Когато го видял заедно с подсъдимите при Светата вода, веднага го познал, това бил Китан. Макар подсъдимите да отричат и да твърдят, че бил някой си Лазо от Илино, това бил разбойникът, върлият царски душманин. Той повиши глас: — Готов съм да ми отрежат ръцете, да ми вземат главата, ако това не беше Китан! Но аз имам и доказателства — сбогувах се и се разделих със съгражданите си. Вместо да продължа пътя си към манастира, скрих се зад едно дърво. Китан и Ангел Момир тръгнаха, като подкараха и един от конете, натоварен с две вреки. И аз тръгнах след тях — следвах ги отдалече, като се криех зад дърветата. На пътеката видях едно книжле, което падна от джоба на разбойника, взех го — писмо. Ето това книжле. — Той направи широко движение с ръка, пристъпи напред и сложи един син плик на масата пред съдиите. — Писмото е от Звезда, сестрата на Китан, която, изглежда, е избягала в България. Писмото е било изпратено до Марко Фиданче, златаря. Той го е предал на разбойника, затова са отишли в Слепче.

При последните думи на свидетеля в залата се разнесе тих шепот, премина вълна на учудване и изненада и затихна. Ангел и Марко се спогледаха, в очите им пробягна тревога. Председателят взе плика, извади от него един ситно изписан лист и го сложи пред себе си на масата. Той не обърна особено внимание нито на плика, нито на писмото, ясно беше, че те са му познати, и кимна с глава към свидетеля:

— Продължавай!

— Проследих двамата пехливани — подкачи Илче и посочи с ръка към подсъдимите, — искам да кажа Китан и Ангел Момир. По едно време от гората се чу глас: „Македония.“ В отговор Китан се провикна: „Слободна“ — и продължиха пътя си. Направих няколко крачки в шубраките и какво да видя — въоръжен човек, с пушка, с патрондаши през рамо… Достраша ме и се върнах.

Председателят се намръщи.

— Македония?

— Слободна — побърза да отговори свидетелят.

— Какво значи това? — попита Тахин бей.

Илче се смути от тоя въпрос, поогледа се и плахо отговори:

— Македония… — запъна се и замълча.

Ангел тръсна глава, гордо се изправи и смело каза:

— Аз ще ти кажа, кади ефенди — устните му сви презрителна гънка: — Това значи — Македония ке бидит слободна.

Тия думи паднаха като огън в залата — всички погледи се насочиха към младия мъж, който ги бе изрекъл. Присъствуващите се спогледаха. Ракида погледна сина си, усмихна му се, сякаш искаше да му каже: „Така те искам, синко.“ Селяните се размърдаха, железата по ръцете и краката им зазвъняха. Те се поокопитиха, поизправиха превитите си гърбове, тия чудни думи запалиха в душите им бодрост и надежда. Турците обсипаха с гневни погледи непокорния гяурин.

Председателят стовари юмрука си на масата:

— Тебе не питам, Ангеле Момир, ти да мълчиш. Не забравяй, че и довечера ще спиш в кауша… — Но той се сепна и замълча, сякаш се разкая за тая закана, и като на себе си прошепна: — Така… Слободна… Илче Нейков, Друго имаш ли да кажеш? — повиши глас той.

— Няма — отговори свидетелят.

Тахин бей замахна с ръка:

— Свободен си. Другият свидетел — отец Андроник от Слепче.

Игуменът на Слепченския манастир направи почтителен поклон, скръсти смирено ръце и зачака. Той устреми очи в земята, но от време на време ги вдигаше и тогава блясваше скритото тъмно пламъче в тях.

Председателят приветливо се усмихна на свидетеля:

— Ти какво ще кажеш?

Отец Андроник отново се поклони, оправи расото си и заговори смирено, като че ли четеше молитва. Малките му миши очи се откъсваха от пода и се заглеждаха в члена на съда Георги Цани, сякаш искаше да отгатне дали този отродил се влах одобрява показанията му. Той твърдеше, че двама от обвиняемите с мъка свалили чувалите от петия кон, значи, в тях е имало нещо много тежко… А когато се връщали от Светата вода, чувалите липсвали. Ясно — това, което е било в тях, са предали на разбойниците… На мястото, където били конете, намерили и един патрон… Предал го на следователя…

Тахин бей посегна към един патрон, който се търкаляше на масата, и го показа на свидетеля:

— Този ли е?

— Този е.

Ангел не се сдържа и подхвърли:

— Отче игумене, по какво го позна? Всички патрони си приличат като две капки вода… Може и ти да си го подхвърлил — и презрително се засмя.

Председателят замахна с ръка към Момирова да мълчи и се обърна към отеца:

— Друго има ли да кажеш?

— Това момче, детето на Климе Рудар, ме обиди… — Той се канеше да продължи, но председателят му каза, че това не интересува съда. Андроник за трети път почтително се поклони и се отдръпна — по устните му играеше лукава и тържествуваща усмивка.

Пред съда застана Петре Егюптинот — челото му беше набръчкано и почти се сливаше с веждите му. Погледът му шареше като на звяр, хванат в клетка. Той никога не беше виждал толкова хора — изплашиха го съдиите с покритите със сърма сюртуци, секретарят, който скрибуцаше нещо с тръстиковото си перо. И той заби поглед пред себе си. До него долетя като далечно ехо гласът на Тахин бей:

— Говори!

Петре трепна и заговори на пресекулки, с мъка:

— Кади ефенди, какво да ви кажа… Аз съм прост човек… Излъгаха ме, излъгаха ме… Казаха ми, че като отида с разбойника Китан, ще спечеля много пари… Пари, никакви пари не спечелих, само си турих главата в торбата… Една вечер дойде в пещерата, където живеехме, ѐ тоя мъж, Ангел му викаха — и той посочи с глава към Момирова. — Дълго приказваха с войводата, а на сутринта си отиде. Дойде и втори пъти заедно с Китана докараха един кон, натоварен с две вреки — във вреките имаше патрони.

Председателят леко почукваше с пръсти по зеленото сукно на масата. Той прекъсна свидетеля и посочи с ръка към задържаните селяни:

— А тия люде познаваш ли?

— Тия ли? Познавам ги, как да не ги познавам… Всичките бяха ятаци на Китана — и стрико Алексо, и Камен Брадвар, и Иван Пичурка, и другите… Носеха ни храна, посрещаха ни, когато отивахме по селата… Всички са разбойници, царски душмани…

Купчината селяни се раздвижи. Стрико Алексо разбута другарите си, излезе напред и се провикна:

— Той е разбойник, кади ефенди. Попитай, когото искаш от нашите села, и от Смрика, и от Хвойна, и от Ягодина — всички ще ти кажат, че той ни крадеше добитъка и го продаваше на арнаутите преку Дрин.

В притихналата зала от дързостта на тоя плещест, с посивели витки на главата мъж се разнесе и гласът на Камен Брадвар:

— И тая хубава — един катилин да клевети и безчести честните люде. Ние сме стопани, гледаме си земята и добитъка, а не сме разбойници.

— Той е разбойник… Срам за съда — провикна се и Иван Пичурка.

— Мълчете бре, тук не е хамам… Ще говорите, като ви питам… Да не ви пратя веднага в затвора — извика Тахин бей. Той грабна звънеца, който бе сложен на масата, и го размаха. Езичето на звънеца се заблъска като бясно, разнесоха се отсечените луди позвънявания и се посипаха като сачми. Шумът и одобрителният шепот, които заляха залата, постепенно стихнаха. Председателят почна да си играе с патрона на масата. Той се поизправи и като се позагледа през прозореца, каза: — Сега да разгледаме случая на Костадин Робе ефенди — и почтително се обърна към доктора: — Събирал ли си пари за разбойниците?

Подсъдимият сложи ръка на сърцето си и с достойнство отговори:

— Пари съм събирал за училище, но не за разбойници.

— Право ли казваш?

— Да.

Разпитаха и свидетелите на доктора — и Коста Карадимчев, и Огнен Лозанчев с калфите и чираците му. Всички потвърдиха, че са давали пари за новото училище, а не за някаква завера, за някакви разбойници. Председателят се канеше да обяви, че разпитът на подсъдимите и свидетелите е свършен, когато около вратата на залата се вдигна шум, някой силно заудря по вратата. Той недоволен попита:

— Какво има?

Заптието отговори:

— Една баба иска да влезе… Имала да каже нещо на съда…

— Пуснете я.

В залата влезе една стара жена в черно. Белите коси бяха изскочила изпод дръпнатата й назад черна забрадка, престилката, с която беше препасана, бе изкривена на едната страна. Личеше, че старицата се е борила със заптиетата, докато я пуснат в залата. Тя, оперена, изправена за годините си, застана пред съдиите и смело ги изгледа. Председателят се понамръщи:

— Как те казват?

— Йованица Филдишева — нещо гордо и дръзко прозвуча в гласа на старата жена.

— Какво искаш?

Тя като че ли само бе чакала тоя въпрос и веднага отговори, като слабо фъфлеше:

— Какво искам ли? Да ти река — и аз дадох една бяла меджидия за новото училище… Ама да беше и за момчетата, и за тях щях да дам… — Иваница смело врътна глава.

В залата настъпи оживление — едни се побутваха, други тихо се засмяха, трети хвърлиха възхитени, възторжени погледи към старата жена. Председателят оправи очилата си, сякаш да я види по-добре, и ръката му потреперваше. Той я стрелна с очи и подвикна:

— Не ни трябват смахнати люде… Никой не те е викал… Стой си настрана…

— Смахната, зер… Всички, що думат истината, ги изкарват за смахнати — замърмори Йованица Филдишева, но така, че да я чуят всички, и се отдръпна към купчината на свидетелите. Тя оправи забрадката си, намести престилката си. Вдигна костеливата си разтреперана ръка и бутна под кърпата един бял кичур.

Тахин бей се загледа в Трайко, сякаш едва сега го забеляза, и за първи път се усмихна:

— А ти бе, Трайко Рударче, какво дириш тука? Какво се оплаква от тебе дядо игумен?

Трайко направи крачка напред, изтъпани се и смело изгледа съдиите:

— Той да каже. Разсърди се тая гръцка лисица, защото й казах истината, че съм бугарче.

В очите на Андроник светна скритото пламъче. Смирението му го остави и той засъска:

— Чувате ли го, чувате ли го — и тука си показа езика.

— Мълчи бе, бостанско плашило — не му остана длъжен Трайко Рудар. В залата се разнесе весел смях.

Председателят грабна звънеца и сърдито го завъртя — той припряно, сърдито зазвъня.

— Ангел Момир, имаш последната дума. Всичко говори против тебе, пак ли ще кажеш, че не си виновен?

Ангел направи стъпка напред и букаите му звъннаха. Силният му глас изпълни залата:

— Ако има някой виновен — виновен съм аз. Тия люде — той понечи да вдигне ръка, за да посочи другарите си, но не можа, белезниците му тежаха, те глухо прозвъняха. Той продължи: — Те не са виновни. Аз и Китан основахме Заверата, аз му помагах. Повтарям — аз съм виновен.

Тахин бей почна да мачка брадата си, погледът му стана по-остър, пронизващ:

— Защо основахте Заверата?

— Защото не можем да търпим вашето насилническо управление. Вече петстотин години как вие, турците, тъпчете, обирате и избивате народа ни. И ние искаме да се освободим — тая земя е наша и наша ще бъде.

Председателят подскочи, очите му се наляха с кръв и извика:

— Само за тия думи заслужаваш въже.

Останалите подсъдими заявиха, че няма какво да кажат повече. Думата бе дадена на прокурора. Той стана, подреди бележките си и с гръмък глас почна обвинителната си реч. Говори дълго, направи подробен анализ на свидетелските показания, позова се на веществените доказателства — писмото на Звезда и патрона. Доказа, че всички са заговорници, царски душмани, и поиска смъртното им наказание. Последните му думи паднаха като ударите на млат. Той извади бяла носна кърпичка, направи театрален жест, обърса потното си чело и седна на мястото си. Председателят обяви:

— На съда всичко е ясно. Той ще си каже думата — и стана. — Изведете подсъдимите. — С тежка, малко уморена стъпка Тахин бей излезе от залата. Другите двама членове на съда и прокурорът го последваха. Те, наредени един подир друг, като жерави, напуснаха залата.

Заптиетата заблъскаха присъствуващите да отворят път на подсъдимите. Веригите им задрънчаха и те мълчаливи излязоха. Отведоха ги в една съседна стая. Ангел се опита да се пошегува, но хвърлената от него задявка не намери отклик и не развесели другарите му. Марко Фиданчев запали цигара и се загледа през прозореца. Навън, в двора, се виждаше една праскова, привела клони от плод, големите портокаловожълти зърна погалиха погледа му и той им се усмихна. В тоя миг всичко хубаво и ценно в живота като че ли за него беше съсредоточено в това зелено кълбо, прошарено с портокаловожълти петна. Стрико Климе привлече сина си и мълчаливо го погали по главата. Докторът запали цигара, но и нему не се говореше. Очите му бяха по-дълбоки, замислени и две резки се бяха очертали около устните му. Задържаните селяни се скупчиха един до друг и мълчаливи и примирени, чакаха присъдата. Стрико Алексо смъкна кепето си, почеса се по рошавата глава и каза на Камен Брадвар и на Иван Пичурка, които седяха до него:

— Мъчно ми е за жената и децата… И кравата щеше да се отели…

Камен го погледна и каза с омекнал глас:

— На нивката, дето я имам горе, до Белия бряг, смятах да засея пшеница — той се наведе към съселяните си и тихо додаде: — Ако отървем въжето… — и не продължи.

— Ще го отървем… Ще полежим някоя и друга година и ще излезем… — със спокойна увереност каза Иван. Той не можеше да се примири с мисълта, че няма да излезе в ранна утрина в полето, на нивата и да я бразди с ралото, земята да дими и мирише на чернозем, че няма да отиде на стъгдата и да се хване на хорото до изгората си… Те замълчаха, всеки унесен в собствените си мисли.

В залата свидетелите и близките на обвиняемите се размърдаха, но никой не излезе. Ракида, Бисера и Фания останаха на местата си. Майката на Ангел беше отпуснала ръце на скута си, привела глава с притворени очи, сякаш беше задрямала. Фания оправяше една гънка на полата си, Бисера се опита да ги заговори, но те сякаш не я чуха и тя заби поглед в стената. В един ъгъл бяха застанали Илче и отец Андроник и тихо, но оживено приказваха. Към тях се отправиха присмехулни и враждебни погледи.

В залата се долавяше напрегнатост и скрита тревога — всички с трепет очакваха думата на съда. Но не чакаха дълго, решението на съда беше предварително взето — съдиите бяха излезли само да изпушат по една цигара и да се поразтъпчат. Скоро бяха докарани подсъдимите, явиха се и съдиите и заеха местата си. Настъпи тягостна тишина — чуваше се само бръмченето на една муха, която се блъскаше в прозореца.

Тахин бей, без да седне, позамижа с рибите си очи, оправи по привичка брадата си и с равен, малко напевен глас зачете присъдата:

— Съдът намира Ангеле Момир, Марко Фиданче и Климе Рудар за виновни и ги осъжда на смърт чрез обесване. По заповед на негово императорско величество, нашия върховен баща и закрилник, животът им се пощадява и смъртното наказание се заменя с доживотен затвор.

Председателят с безразличен и безстрастен глас продължи да чете присъдата — подсъдимите селяни се осъждаха от пет до петнадесет години затвор, а екиминът Костадин Робев и Трайко Рудар се оправдаваха по недоказаност на престъплението, в което се обвиняваха. Той свърши и за да изпълни докрай установения ред, каза:

— Ангеле Момир, доволен ли си от присъдата?

Ангел Момиров се изправи твърд и непоклатим като скала, замахна ръце, белезниците дзвекнаха и се провикна:

— Благодаря на нашия върховен баща и закрилник за проявената милост — устните му сгърчи сурова, презрителна гънка. — Вие ни осъждате, добре, пращате ни на бавна, но сигурна смърт. Но заедно с нас няма да загине и нашето дело, защото е непобедимо, непобедим е всеки, който се бори за свободата на народа си. Ако не днес, то утре Македония ще бъде свободна. Да живее!

— Да живее!

— Да живее свободна Македония! — извикаха и Марко златарят, и стрико Климе. Те очакваха по-страшна присъда — бесилка, бяха се примирили с тая мисъл и доживотният затвор не ги изплаши. Изслушаха присъдата спокойно, твърдо и сега очите им гледаха засмени. Техният вик бе подет и от останалите осъдени.

Тахин бей прехапа устна и побеснял от ярост, извика:

— Изведете ги!

Войниците ги заблъскаха, един приклад се стовари върху рамото на Ангел, но той не се огъна и излезе с изправена глава. Другарите му го последваха, като влачеха веригите си.

Ракида трепна, сякаш се събуди от дрямката си. Тя се приближи до Илче и му извика:

— Ти ги изяде… Проклет да си… Свети Климент да ти плати…

Йованица Филдишева се мушна в навалицата, малка, съсухрена, и изскочи напред. Кротките уморени очи на старата жена горяха от ненавист и презрение и тя рече на предателя:

— Да се обесиш… На въже да увиснеш — и плюна в лицето му.

Залата се изпразни. Чуваше се тежкият, потискащ дзвек на веригите на осъдените.