Димитър Спространов
Охридска пролет (15)

XV

— Не бива така, керко, от три дни нищо не си турнала в уста… Виж, нося ти пиленце пържено, баклава… Късни си, хапни си малко — Фатма се беше надвесила над Звезда.

Старата кадъна, която беше натоварена да се грижи за момичето след неговото отвличане в кулата на Оломан бег, се беше навела над него и тихо го увещаваше да вземе от храната, която беше донесла. Но Звезда, захлупила се на миндера в горницата, в която беше затворена, сякаш не я чуваше — тя безутешно плачеше и като чу тихия глас на старата жена, още по-силно зарида. От сподавения й плач раменете й потреперваха и по тялото й преминаваха тръпки.

Фатма отново се надвеси над девойката:

— Стига си плакала… Сълзите няма да ти помогнат… Ще погрознееш и бегът няма да те хареса повече… Хапни си, хапни си… Храна бради глади — каза кадъната и беззвучно се засмя през редките си почернели зъби.

Звезда се понадигна малко и простена:

— Нищо не искам… Пуснете ме да си вървя дома.

Фатма, окуражена от това, че момата проговори, продължи:

— Къде ще ходиш? Дома! — и тя вдигна рамене. — Какво те чака там? Работа и глад… При бега ще живееш като царица. Каквото поискаш, ще имаш — и от пиле мляко.

Девойката се изправи, светлите й коси се разпиляха по раменете и гневно извика:

— Казах ти — нищо не искам.

В горницата се разнесе противният смях на кадъната:

— Не се люти, не се люти. Не бягай от късмета си. Колко други моми и млади булки биха завидели, ако бяха на твое място.

— Вземете тях и пуснете мен — светнаха очите на Звезда, студени и зли.

— Стара съм, много съм видяла и патила… Чуй ме… Не ставай будала… — продължи да я увещава кадъната.

Фатма беше оставила на пода до миндера храната, която бе донесла. В една чиния тя беше сложила зачервено пържено пиленце, то още димеше и пръскаше приятна, съблазнителна миризма. В една дълбока паница имаше кисело мляко, гъсто, с дебел каймак, а в друга се издигаше цяла грамада от парчета баклава. Корите бяха попрепечени и нарязани като листата на жълт трендафил и обилно посипани с шербет. Храната беше изобилна, можеше да съблазни и сит човек, а камо ли човек, който от три дни нищо не бе слагал в устата си, но Звезда само я погледна и с погнуса отвърна глава. Мъката й беше голяма и не й се ядеше. Тя тъгуваше за близките си, мислеше за скръбта и отчаянието на майка си и баща си. Девойката с цялото си същество се стремеше към Секула — питаше се къде ли беше сега, как ли тъгуваше по нея, щеше ли да го види някога? Сърцето й се сви от болка и при тая мисъл отново се заля в горчиви сълзи.

Горницата беше застлана с рогозки от бяла ракита, тънко и грижливо изплетена. В един от ъглите имаше миндер, покрит с веленца, а до стената бяха наредени перници, извезани със сърма. Пред миндера беше постлана голяма меча кожа, върху която личаха две малки сандалчета — кадъната ги беше донесла за пленницата, за да не ходи боса. На края на миндера бяха сложени богати кадънски дрехи — елече от черно кадифе, шалвари от коприна, наметка, обшита със заешки кожи. Но момата не само че не се беше докоснала до тях, но дори не беше ги и погледнала. Те си стояха на края на миндера така, както кадъната ги беше оставила — грижливо наредени, пухкави и меки.

На стената мъждукаше кандилце и то пръскаше бледа, неравна светлина. Тя заливаше стаята и предметите в нея се очертаваха неясни и причудливи. Кандилцето осветляваше и кадъната, която, цяла в черно в своето дълго наметало и черно фередже, приличаше на привидение. То заливаше с бледина и без това тебеширено бялото, измъчено и изтерзано лице на девойката. На лицето й горяха само големите й разплакани очи.

— Немой, дъще — меко, топло заговори Фатма.

Звезда гневно я прекъсна:

— Не искам да те слушам… Махни се!

Чуха се стъпки. Вратата се отвори и влезе Оломан бег. Той замахна с ръка, Фатма се поклони и мълчалива, като сянка се плъзна навън. На ръката му блесна големият рубин на пръстена и угасна. Той беше свалил чалмата си и по високото му бледо чело падаха няколко черни кичура. В силяха лъщяха пищовите му, подаваше се и дръжката на ханджара му, от които никога не се разделяше, а чепкените му се люлееха като крилете на граблива птица. Нещо студено, зловещо имаше в цялата му фигура. По свитите му устни пробягна бледа усмивка:

— Не си се докоснала до храната, не си облякла и дрехите.

Звезда не го погледна — тя седеше безпомощно свита.

Оломан бег се приближи до нея и леко я хвана за брадичката:

— Защо е плакала моята гълъбица? Не прилягат сълзи на това хубаво лице, на тия светли очи.

Девойката мълчаливо се отдръпна и не отговори.

Потрепнаха веждите на бега, погледът му стана остър, но меко и топло каза:

— Ти ще бъдеш най-хубавото цвете между цветята на моя харем… Ще бъдеш първа между първите… Ще те облека в сърма и коприна… Ще живееш като никоя гяурка… Като те видях, ти взе ума и сърцето ми… Твоята хубост ме кара да се чувствувам млад и силен…

— Пусни ме да си отида дома — простена момата.

Но бегът сякаш не чу и продължи своята мисъл:

— Не ти ли харесват дрехите? Ще ти донеса по-хубави алища, ще те обсипя със злато и ситен маргарит.

Звезда скочи изведнъж, падна в краката на бега и проплака:

— Бег ефенди, имай милост, пусни ме.

Оломан бег не очакваше това от момата и малко озадачен, отговори:

— Такава хубост изпуска ли се? Когато гълъбицата падне в примката ми, не я пускам.

Девойката се разрида:

— Пусни ме, пусни ме…

Бегът я изгледа със съжаление, нещо трепна в студеното му каменно лице и кротко каза:

— Ще свикнеш, ще ти мине… — той замълча. Съжалението угасна в очите му, лицето му се сви и в гласа му прозвуча закана: — Ако не склониш с добро, със сила ще бъдеш моя…

Оломан бег леко я отстрани, гледа я един миг, после я погали по главата и излезе.

Звезда остана, просната на пода, прихлупена върху ръцете си. Мисълта й отново я отнесе към дома. Тя видя угрижените лица на близките си — баща й, майка й, брата й. Татко й е седнал до огъня, захапал луличката си до счупване и затворил лице, се мъчи да скрие болката си. Мярна се и майка й — тя шъта из къщи, хвърля храна на кокошките в двора, но под тая всекидневна грижа прозира по-голяма грижа, мъката й по нея. Тя само ще се поспре, ще изохка и устните й ще отронят люта, страшна клетва. Тя знае — голяма, неизмерима е болката на майка й. Кутрата й клета майчица… А Китан стиска пестник, обхванат от ярост пред своята безпомощност да й помогне. Ще ги види ли пак? Ще чуе ли някога топлите им гласове, ще я погалят ли очите им, пълни с обич за нея? Пред погледа й се изправи и Секула, нейният мил, обичен Секула. За миг тя се намери на чешмата, където се срещаха вечер и той й напиваше водата, крадеше й китката и й се вричаше в любов и вярност. Нали и там й каза, че ще прати стройници при баща й, за да я поиска, да се оженят? Какво крояха, а какво излезе? Тя се привдигна на лакът, едната й ръка се протегна напред, сякаш искаше да погали свидния й образ. Остра болка прониза сърцето й и тя простена — Секула, Секула…

Девойката стана и се довлече до миндера. Ръката й мина по челото, избърса сълзите си, които, горещи, парещи, се стичаха по ланитите й и се отпусна като отсечена. Какво я чака в харема на бега? Той нали каза — ти ще бъдеш най-хубавото цвете в моя харем… Тихият й беззвучен смях изпълни стаята. Най-хубавото цвете… Докато й се насити, а после… Ще я захвърли като парцал. Ще я остави в къщата си като ратайкиня или да прислужва на първата му жена, или да шъта на омразните му деца… И така, докато повехне младостта й, до края на дните й… Не, не… За нищо на света… По-добре да умре…

Звезда се захлупи на миндера и само раменете й потреперваха.