Димитър Спространов
Охридска пролет (28)

XXVIII

— Ей, гяурлар…

— Недане, Недане…

Из двора на Недан Моисов се разнесоха силни, пълни със закана гласове. По вратата на селската къща задумкаха нетърпеливи удари. Вратата скръцна и се показаха плахите, пребледнели лица на домакините. Пред вратата бяха застанали Сафедин и Емин, наежени като разярени овчарски песове. Зад тях се бяха скупчили десетина въоръжени мъже. По лицата на всички се четеше остървение и жестокост. Стрина Търпена се отдръпна, усети как краката й се подкосиха и се облегна на рамката на вратата. Сърцето й подсказа, че кехаите не идваха за добро, но бързо се съвзе и в очите й заиграха челичени остриета. Дядо Недан направи отмерена, твърда крачка напред, ниско се поклони и попита:

— Какво ви носи в моята сиромашка къща?

Сафедин го стрелна с очи и изръмжа:

— Къде е керка ти?

Недан вдигна рамене учуден:

— Вие ще ми кажете. Нали вие я отвлякохте?

Търпена оправи забрадката на главата си, изстъпи се и дръзко подхвърли:

— Нас ли ще питате? Къде била керка ни? В кулата на Оломан бег, на господаря ви.

Доверените хора на бега се спогледаха. Сафедин понечи да каже нещо, но замълча — обидно му стана само като си спомни как Китан и Секула ги бяха изненадани в кулата, вързаха ги като агнета и отведоха Звезда. Споменът за тая нощ го изпълваше със срам и дива ярост — Оломан жестоко ги бе ругал, едва се сдържа да не ги удари. Сафедин преодоля вълната за мъст, която се надигна в него, и почна леко да удря с бича по ботушите си. Отново попита:

— А Китан?

— Къде е тоя керата? — попита и Емин и пипна пищова си.

Дядо Недан повторно вдигна рамене, едва уловима усмивка премина по устните му:

— Китан? Потъна вдън-земя… Вече толкова дни го няма…

— Вие сте го затрили, а сега от нас го дирите — провикна се Търпена и в гласа и се долови всичката мъка на майчиното й сърце.

— Няма ли го? Сега ще видим — изсъска Сафедин и влезе в къщата, като извади пищова си. Емин направи знак на въоръжените мъже, които ги придружаваха, да обкръжат къщата и последва другаря си.

Кехаите предпазливо, като се оглеждаха, почнаха да тършуват. Те обърнаха раклата, в която стопаните държаха брашното, разбутаха чергите и веленцата за завиване, като че ли някой можеше да се скрие в тях. От стаята за живеене се прехвърлиха в обора. Кравата ги погледна с тъжните си влажни очи и продължи да преживя, теленцето със звезда на челото припна и избяга от тия непознати люде. Те погледнаха към навеса, върху който беше нахвърляно сеното за добитъка, поколебаха се и се качиха да претършуват и там — лъхна ги мирисът на отлежало сено и мухъл. Обърнаха сеното, Емин взе една вила и почна с ожесточение да мушка в него да не би някой да се е скрил в сеното. Най-после, като не намериха нищо, слязоха уморени и още повече разгневени.

— Ще го намерим! — сърдито се провикнаха чалмалиите мъже.

Сафедин вдигна ръка, изплющя с бича си и извика на хората, които ги придружаваха:

— Да се претърси селото къща по къща.

Купчината въоръжени люде само това чакаха — те като глутница вълци се втурнаха да обикалят селото. Посрещаха ги изплашени лица, приведени глави. Мъжете мълчаха настръхнали, стиснали зъби, жените — плахи и покорни. Турците се ровеха в сандъците на селяните и взимаха това, което им харесаше — някоя везана кошуля, рало вълнени чорапи с черни и бели шарки, скътана за черни дни бяла меджидия. Из селото се разнесоха плач и олелия — жените нареждаха и кълняха, децата надничаха, скрити зад майките си, с изплашени и разплакани очи. Там, където стопаните се позабавеха да отворят, претърсвачите почваха да удрят по вратите с прикладите на пушките или ги изкъртваха и те се поваляха с трясък. Ако някой корав селянин се опънеше и поозъбеше, турците не си поплюваха — върху него се стоварваше здрав юмрук. Младите жени и моми се закриваха с кърпите си, за да не се виждат лицата им, майките пошушваха на дъщерите си да се изпокрият, да се позасълнат. Смут и отчаяние се разстлаха над Топола, сякаш градушка бе връхлетяла селото — удряше и поваляше. Претършуваха всички къщи, обърнаха селото наопаки, но Китан не се намери.

Кехаите и хората им отново се върнаха в двора на Моисовци. От пълните с омраза погледи на мъжете, от клетвите и плача на жените, от плячката, що бяха задигнали, те идваха по-стръвни и по-освирепели.

— Няма го?

— Не знаете къде е? — провикнаха се кехаите, настръхнали, грозни.

В спокойните големи очи на дядо Недан трепна скрита радост:

— Не знам, тако ми вяра.

Сафедин скръцна със зъби:

— Хайде с нас.

— Къде ще ме водите? — попита старият човек.

Зла усмивка сви устните на кехаята.

— При Оломан бег… Като ти ударим сто тояги, ще кажеш къде е син ти.

— И душата ми да вземете, нищо няма да ви кажа, не знам! — отсече дядо Недан.

Стрина Търпена се изстъпи напред — в очите й светеше студена решителност:

— Що ставате будали? Каквото и да го правите, няма да ви каже. Син издава ли се?

— Хайде, тръгвай! — сопна му се Сафедин.

— Готов съм — твърдо отговори Недан и се обърна към жена си: — Довиждане, Търпено, пък ако не се видим, не ме спомняй с лошо… Добра стопанка ми беше, и в последния си час ще мисля за тебе.

— Сполай ти за тия думи, стопане мой… Бог да ти даде сили… — въздъхна старата жена.

Хората на бега заобиколиха Недана. Той стисна зъби, прекръсти се и тръгна. Изведнъж пред тях се изпречи Търпена — забрадката й беше паднала, посивелите й коси — разчорлени. Настръхнала като квачка, що брани пилците си, тя се провикна:

— Къде го водите? Нямате ли сърце? Жена или кучка ви е раждала? Отвлякохте керка ми, прогонихте сина ми, а сега и стопанина ми. Проклети да бъдете!

Сафедин замахна да я ударно бича си, но Емин задържа ръката му:

— Остави… Майка е…

Откараха Недан Моисов. Изплашените и изтръпнали съседи и по-близките тополчани наизлязоха от къщите си и заобиколиха клетата жена. Те й изказваха съчувствията си, мъчеха се да я утешат, но тя мълчеше — лицето й беше сурово, застинало, като издялано от камък.

След три дни тя намери Недан пред къщния праг — дрехите му бяха кървави, тялото му — покрито със синини, бяха го пребили от бой. Вярната му стопанка го оплака, погреба и остана да живее в празната си, запустяла къща като кукувица.